Арнолт Бронен
Езоп (21)

VII

Подуши! Опетнено е моето име — по-вонящо дори и от птичия тор по полята под лъчите на жаркото слънце през лятото! Вслушай се! Прокълнато е моето име — по-проклето дори и от туй на дете на съпруга невярна, от баща си отритнато като плод на коварен съперник! Вгледай се! Колко черно е моето име — бунт се готвех да вдигна, зовях на борба възмутено, оттогава и моето име е тъй опетнено!

 

 

Тия стихове са от жалбата на морния от живота, роптал непрестанно против душата си, докато отишъл най-сетне в страната, която обича мълчанието. Прочете ми ги Амени. Много дни наред чете Амени. Искаше да се страхувам за Езоп, да го забравя. Не се срамувах, не го забравих. Обикнах го повече от когато и да било и правех за него всичко, което беше по силите ми. Затова пиша това и съм радостна, че мога да го напиша.

 

 

Цяла Гърция говорела за дните, през които се срещнали седмината велики мъже, ала от срещата им, струва ми се, не останало нещо много повече от тези приказки. Големи надежди; големи планове, грижи и амбиции се били породили. И всичко било обречено на провал.

На първия ден на Хекатомбейон от Коринт пристигнал Периандър с голяма свита. В Криса, пристанището на Делфи, го посрещнал върховният жрец Кобон, заедно с жреческия колегиум и върховните сановници от храмовия квартал. Дарът за жертвоприношенията, възлизащ на триста говеда и хиляда крини египетско жито, бил разтоварен и приет с тържествено песнопение. Сетне внушителната процесия се отправила към далечния храмов квартал, гордото и тайнствено царство, скрито зад огромни древни зидове, през които никой не можел да надникне.

За съвещанието Делфи предоставил на своя могъщ покровител дома на жреците, разположен на западната тераса. Там се срещнали на следния ден поканените. Те били: Солон от Атина, Талес от Милет, Питак от Митилена, Хилон от Спарта, Епименид от Крит и Анахарзис от земите на скитите. Периандър имал седмия глас. За да бъдат представени всички гръцки племена и всички земи на света, Талес бил предложил да поканят от страната Сикелия Архетим от Сиракуза. Ала тогава Периандър нямало да бъде седмият, а казано било, че Пития ограничила броя на участниците с числото седем. Впрочем отначало Пития нарекла тия мъже „мъдреци“, макар че поне за четирима от тях мъдростта била нещо твърде съмнително. Питак и Хилон се били издигнали само в политическо отношение, Епименид бил голям юрист от Крит, Анахарзис — пратеник, облечен с доверието на гръцките поселници по черноморското крайбрежие.

Стара делфийска тактика било да се прикрива и замазва истината. И може би в случая върховният жрец бил прав. Толкова много врагове имали по целия свят гърците, че не можели да си позволят да свикат публично политически съвещания. А пък ако се разгласяло за някакво философско съвещание, тогава могъщите царе от Азия и Африка щели само да се усмихнат добродушно.

След като още в ранна утрин седмината мъже принесли жертвите и всеки от тях посветил на Аполон по една сентенция — храмовият каменоделец още същия ден издълбал тия мъдрости в мрамора пред портата, — съвещанието било открито преди обед. Освен седмината на него трябвало да присъствува още само върховният жрец Кобон. Но тъй като поради дълбоката си старост Солон понякога недочувал, разрешили му да вземе със себе си един слуга.

Съзирайки Езоп до Солон, Талес се усмихнал. Поздравили се само с погледи. Опасно било на делфийска земя да се назовава Езоп по име.

Кобон открил съвещанието. Започнал със среднощния екстаз на Пития, разтълкуван от прорицателя и съчинен в стихове:

Робство за всичките елини бог Аполон ще изпрати — глад и война за човеците тук, на земята, щом не зачитат на бога всесилен правата

и не принасят във храма му жертви богати!

Следвал даклад за положението в света. Гръцки поселища имало, като се почне от Индия, та се стигне отвъд Херкулесовите стълбове^[1] и от Северна Скития чак до прегорещата Либия. Ежегодно се основавали нови колонии. „Където и да се заселите, ще образувате град“ — бил казал при раздялата с преселниците един атински архонт. Но колкото повече се разширявали тия колонии, толкова по-голяма ставала и заплахата. Кой можел още да защищава тия пръснати градове? Покрай скитската река Бористен^[2] имало градове, основани от коринтяните, докато в Тартесос^[3] край бреговете на западния океан процъфтявали пристанищата на самосците. Дни минавали, докато плуващите на запад самосци стигнат Коринт, докато плуващите на изток коринтяни се озоват в Самос, така че всяка помощ в случай на нужда щяла да дойде твърде късно. Гърция се нуждаела от всички тия далечни градове; най-голямото богатство на Гърция били нейните хора, които не намирали достатъчно прехрана в родината си. За в бъдеще Гърция можела да съществува единствено, ако се обединяла в могъща държава, управлявана от един водач и защищавана от една силна войска.

Езоп имал възможност да наблюдава отзвука от тая реч още докато била произнасяна и му станало ясно, че се касаело за един умело подготвен заговор. Хилон от Спарта и Периандър от Коринт подкрепяли всяка дума на върховния делфийски жрец, докато Талес, а понякога и Солон проявявали недоволство. Питак, Епименид и Анахарзис изчаквали; те искали да се присъединят към по-силната страна, без да правят опит сами да образуват по-силната страна.

Едва заглъхнала последната дума на делфиеца, и ето че се изправил държавникът и пълководецът Хилан, за да заговори по свой маниер, сухо и отсечено, перчейки се със своята краткост:

— Във всичко — мярката. Мярката е царят. Значи, най-добрата държава е тази, която се владее от цар. Нейното име е Спарта. Спартанците се възпитават на смелост и подчинение. Затова спартанската войска е най-добрата в света. На нея се дължи, че навсякъде се страхуват от името елини. Всички елини имат правото да бъдат бранени от варварите. Истински може да ги брани само спартанската войска. Значи, на Спарта трябва да се дадат средства да увеличи войската си.

Тук Талес възбудено се опитал да се намеси; но станало тъй, че преди него уж бил поискал думата Периандър. И той започнал със своите мъдри думи, посветени на храма:

— Размисълът е всичко.

Той бил обмислил всичко добре. Спарта била сухопътната мощ, а Коринт, дето в най-модерните корабостроителници строели най-големите кораби — морската мощ: това гарантирало успеха. Но в една съюзна държава, каквато било желателно да се създаде под благословията на Аполон и на неговите жреци, следвало да дадат своя принос и останалите съюзници. Какво можели да дадат другите елински държави? Пари.

Сега вече Талес възнегодувал гласно:

— Значи, нас ни бива само да плащаме?

Върховният жрец успокоил възбудените духове:

— На първо време не е необходимо да плащате нищо. Отначало Делфи ще отпусне нужните таланти^[4] — в злато, в сребро, в мед и в желязо. Достатъчно е само богатите острови да дадат гаранции.

Талес станал. Тъкмо с тази дума се готвел да почне речта си, защото именно тая сентенция бил посветил на храма — той, големият търговец, ръководещ умело своите сделки: „Дай гаранция — и ето ти вече бедата!“

— Никоя гаранция — тъй казал Талес — не остава само на книга. Милет, а също и островите ще трябва да заплатят спартанско — коринтското въоръжаване. В Делфи мечтаят за големите богатства на малоазийските гърци. Но в Милет, в Самос, в Ефес и в Халикарнас златото има точно същата стойност, каквато има войската в Спарта: то е средство на политиката. Спартанците извоюваха с мечове и копия съществуването си като държава; а жителите на Милет например откупиха свободата си.

— Тук — продължил Талес — аз по-често чувах думата сила, отколкото думата свобода. Делфи иска нови граници за Гърция. За мен обаче е по-важно не онова, което става по границите и извън границите, а преди всичко онова, което става вътре в тия граници. Делфи се стреми към разширение. Но какво ще разширяваме ние — броя на илотите^[5] и на кръволоците или броя на хората, които могат да мислят свободно, да говорят свободно и да творят свободно?

Периандър ме покани на това съвещание, макар че аз нито съм бил, нито съм държавник. Той очевидно е знаел, че не може да доведе тук нашия тиранин Тразибул, защото за ония, които не могат да проумеят неговата глупост, той прекалено много заеква. Освен това в поканата аз виждам благодарност за моите корабни и звездни таблици, с които всеки кормчия може през всеки ден и всеки месец да определи точно своя курс. В това отношение досега финикийците бяха по-напред от нас. Доразвивайки астрономическите пресмятания на египтяни и вавилонци, аз дадох на гърците възможност да навлизат навътре и в океана; заедно с моите приятели и ученици Анаксимандър и Анаксимен аз им дадох първата карта на света. Днес всеки наварх знае името ми. Но с всичко това аз не исках да намаля, а да разширя свободата.

Сега се изправил с усилие Солон и облегнат на Езоп, заговорил:

— Познай себе си! Тази мъдрост дарих аз на храма на Аполон. Следователно, ако ние се осъзнаем като гърци, ще знаем също така и какво можем като гърци. Ние сме смели; още никой от нас, който е носил оръжие, не е побягнал пред смъртта. Но преди да се въоръжим, ние сме раздвоени и колебливи. Ако атиняни и лакедемонци се съберат в една обща армия, те по-скоро ще се сбият помежду си, отколкото да поведат борба срещу другите. Ето защо аз съм за съюз, но против създаването на обща войска. На някои тук може да не се хареса това. Аз не мога да го променя. Винаги съм казвал: „Не давай на гражданите най-приятния, а най-добрия съвет.“

Питак бил поднесъл в дар сентенцията: „Не пропускай възможностите си!“ Той смятал, че за Гърция това било една възможност да се покаже могъща наред с великите сили на Изтока. Във всеки случай Лезбос и другите острови щели да предпочетат да дадат войски, отколкото да поръчителствуват за плащания, чиито окончателни размери не били определени.

Епименид обяснил своята сентенция „Всички хора са лоши“. А накрая Анахарзис поставил дори животните над хората.

— Съмнявам се — казал скитът — дали гърците биха умрели за свободата си. А дивите животни умират за своята свобода.

Периандър видял, че разискванията не се развивали толкова благоприятно, колкото си представлявали те двамата с Хилон; но той разчитал на изкуството си да преговаря. Тъй като междувременно жегата почнала да ги измъчва, решили да продължат разговорите на следната сутрин.

Почетните гости се разходили под прохладните сенки на източната тераса. Храмовите прислужници поднасяли изстудено овче мляко и вино, примесено с вода. Солон подремнал малко, а Езоп го пазил.

Когато сияйните слънчеви лъчи се скрили зад високата западна планина, скованият от жегата храмов квартал почнал да се оживява. Вихрено нахлула там младежта от питийските игри^[6]. На победителите било разрешено да се представят пред почетните гости и деветнадесетгодишните младежи с удивление гледали деветдесетгодишните старци, за чиито дела им били разказвали и още им разказвали техните дядовци. Тук-таме прозвучали хорове и оркестри. След скованите, водени с философско достойнство сутринта преговори, Периандър искал да прекара една весела, непринудена вечер. Върховният жрец събрал сановниците около една лъскава, полирана мраморна маса под прохладната корона на огромен платан.

Отначало възрастните мъже смятали да се държат с достойнство и да се държат на разстояние. Ала младежите предпочитали шегите и игрите. Те почнали да подражават на малките момчета, когато ходят есенно време от двор на двор и просят разни сладкиши. Запели „Лястовичата песен“:

Лястовичке, долети — ти ни носиш топли дни, пролет, красоти.

Беличко коремче имаш, гладко черно гръбче имаш, хлебче и смокини взимаш — просяче си ти!

На водица, на трошица, на ти питка и мекица!

Взимат тия гладни птички всичко, що им дават — искат тия лястовички още да им дават.

Щом не даваш, ще си вземем, от врати не ще се спреме — стиснат не бъди! Твоята мъничка женичка с нас ще отлети самичка в сини

висоти! Има вътре цели пити, торти и сладкиши скрити — бързо отвори вратите, вътре да влетим!

Ни сме старци, ни старици, а сме мънички дечица.

Старците дали, каквото имали: един — пръстен, друг — верижка, Талес подарил една от своите карти на земята. Но младежта искала повече. Искала същественото. Най-сетне един дребен момък от Самос го казал:

— Достойни за уважение, дайте ни вашата мъдрост; но пейте като нас!

Старците се спогледали със смаяни усмивки. Младежите насърчително и умолително заръкопляскали. И тъй, старците се подчинили.

Пръв почнал Талес. Станал и с мощния си, сякаш извиращ от дълбините глас запял своята песен за разумното мислене, единственото и неповторимото, върху което почива човешкият език.

Ведната след него Хилон подел отсечено:

Няма полза за тебе да гледаш във очите си само съседа: че докато усетиш, ще прати остро копие право в гръдта ти.

Чисто може да бъде лицето, ала черно да бъде сърцето,

а езикът — коварен език, затова се пази всеки миг!

Кажи-речи същата била и песента на Питак, който доста се поопарил от завърналия се в родината си Алкей:

Бъди денонощно с лъка и стрелата на стража, че дебне край теб

непрестанно и подло злодеят: той вярност не знае и зло да ти стори копнее — лъжа от езика му чуваш, щом думица каже!

Епименид запял тържествено — сладникаво, като че ли бил седнал пред блюдо с хубава гозба:

Глупости разни мнозина намират за смешни — смятат, че думите

крият богатства чудесни. Казват си: „Дойде ли времето, все ще

намерим колая!“ Нещо по-умно измисляй, че инак за жалост

цялата мъдрост премъдра отива нахалост!

Анахарзис не бил станал грък по душа. Той изиграл буйните танци на своя народ, пеейки задъхано:

Понрави се и ти на града, щом градът ти се нрави

изрази си с това почитта! Че бедата най-често настъпва,

където цари своенравие и цари наглостта!

Солон пожелал да изпее своята с танца последен. Освен Талес той бил единственият, който се радвал от сърце на множеството млади, засияли, изпълнени с очакване и с вяра лица. Той станал и повикал Езоп. През последните дни толкова бил свикнал с неговата близост, че тя го правела по-уверен, по-силен. В това време Езоп се бил поотдръпнал малко от множеството новодошли. Безпокоял се, че може ненадейно да го познаят. Страхувал се не толкова от опасността, колкото от неприятностите.

Затова се приближил бавно и колебливо. Оглеждал се внимателно. Сред всеобщата кипнала радост смътно се долавяло нещо, предвещаващо буря. При входа към източната тераса се чули глъч и вълнение. Появила се била някаква нова група, а пазачите на храма, изглежда, не я пускали да влезе. Езоп не можел да познае никого. Сподавил своите опасения и пристъпил до Солон. Солон запял с леко пресипналия си, но все още мощен старчески глас, в който отеквало почти цяло столетие:

Тъй, както камъкът за мярка служи, та всеки златото да разпознае може, така помага времето при дружба

да различаваме честните от лошите.

С бурно ликуване благодарили на стареца, а това означавало преклонение и пред неговото време. Солон се разтреперил цял от вълнение. Още по-силно се облегнал старият исполин на по-младия човек, когото надвишавал с половин глава, и погалил Езоп с благодарност, която се отнасяла за всички.

В тоя миг ненадейно от ликуващата тълпа се отделила някаква фигура, някакво лице. Пред Езоп застанал Теогнид, привлякъл към себе си погледите на всички, посочил фригиеца и изкрещял с пискливия си глас:

— Един роб опорочава свещената земя! Един богохулник скверни бога! Ето го, вижте го, това е Езоп, когото Пития осъди на смърт!

Повечето от присъствуващите никога не били чували името Езоп. Те чули обвинението и с шумно негодувание и ярост се нахвърлили върху оклеветения. Само намесата на Солон, само страхопочитанието пред уважавания исполин спасили Езоп да не бъде пребит веднага с камъни. Появила се храмовата стража и отвела нещастника в тъмница.

Сред голямо вълнение се открило следващото заседание на седемте. Талес веднага станал и поискал незабавното освобождаване на Езоп, чрез чието задържане било нарушено правото на гостоприемство. Наистина Езоп не влизал в числото на почетните гости на Делфи, нито пък бил от участниците в съвещанието на Периандър. Ала той бил даден на Солон със съгласието на всички, за да го придружава и пази, и поради това правото на гостоприемство се разпростирало и над Езоп.

Върховният жрец възразил. Нито нему, нито на жреците било съобщено името на човека, който ще придружава Солон. От само себе си се разбрало, че божеството никога нямало да окаже гостоприемство на оня, който го бил обидил. Независимо от това никога и никъде на гръцка земя правото на гостоприемство не важало за роби. Делфи бил запазил това право изрично само за свободните гръцки граждани.

Талес отново възнегодувал. Самият той — казал Талес — лично присъствувал, когато върховните държавни и религиозни органи в Самос, геоморите, обявили Езоп за свободен гражданин. Спорът се разгорещил, пламнали главите, развели се брадите. Солон също искал да говори. Ала вълнението било прекалено силно за стареца; тъкмо когато отворил уста, той припаднал. Изнесли го от залата. Талес и Анархарзис го последвали; скитът се почувствувал обиден, задето гръцкият национализъм избухнал по повод фригийския произход на Езоп. Периандър, неискрен и лукав както винаги, направил опит да посредничи половинчато. Ала Талес, загрижен от застрашителното положение на своя приятел, уредил незабавното отпътуване на Солон за Атина.

Поговорили безрезултатно още няколко часа, сетне Питак, когото спешни правителствени дела и без това вече зовели към родината, заключил делово:

— Съвещанието на седемте свърши безрезултатно.

Амазис беше изпратил в Делфи свой наблюдател, натоварен да даде израз на почитта на Египет към Аполон, като направи дарение на храма. Този човек побърза да се върне и докладва подробно. Успокоен от глупостта на гърците, Амазис се усмихна. Моето сърце обаче се сви.

Промъкнах се тайно при Демонакс, унизих се пред него:

— Ще сторя всичко, което искаш от мен, само ми помогни да спася Езоп.

Той беше твърд като камък. Въпреки това аз не отстъпих. Той беше мъж. Аз бях първата жена, която неговият разум харесваше. Когато разбра, че болката ме съсипва и аз лежа сломена пред него, той се видя принуден да ме успокои. Каза ми, а той бе един от хората, които наистина виждаха бога и действително разговаряха с него:

— Можеш да умилостивиш Аполон само с едно — с вечна хекатомба.

Тогава се заклех пред него тържествено и обещах, че ако Делфи пусне Езоп от затвора, аз ще се погрижа, щото за вечни времена над свещените жертвени огньове на Пития да се пекат сто вола.

Макар че откакто Ксантес нямаше вече възможност да ме ограбва, притежавах известно състояние, изпълнението на дадената клетва щеше да надвиши възможностите ми. Въпреки това аз бях готова на всичко, за да изпълня клетвата си. Но тогава научих, че Делфи е пуснал Езоп от тъмницата, само за да го тикне в друг затвор. Жреците се бяха придържали точно в буквата на своето обещание. Аз сторих същото, изпратих за храма на Делфи дар сто железни шиша за печене на волове.

Зная, че ще изминат години. Толкова дълго време не ще чуя нищо за Езоп. Ще се пробуждам с разтуптяно сърце, ще заспивам с разтуптяно сърце, а през останалото време ще ме сковава страх. О, високи, празни небеса, а под тях аз, нищожната. Къде да потърся убежище?

Намерих убежище — не при Сафо, никога не бих могла да я понасям, — а при нейните думи. Чувствата на Сафо винаги ми се бяха стрували прекалено суетни, прекалено похотливи; стиховете й обаче звучаха понякога като фригийска народна песен. В мен те се бяха претворили така:

О, майко Наслада, аз чакам смирено пред твойта градина, отрупана с плод. Смили се над мен, Афродито блажена, дари ме със обич,

с любим и живот!