Арнолт Бронен
Езоп (25)

IV

Един ден заговори и вторият надзирател, Арим, който е бил рудокопач в Египет. Той разказа:

По границите на Египет и в съседните области Арабия и Етиопия има безброй големи златни рудници, дето са вложени много труд, много страдания и много пари. Камъкът там е черен, с пукнатини и с мраморни жилки, които блестят така, че почти заслепяват човека. Оттам рудничните управители изкарват златото с огромен брой работници. В тия рудници египетските фараони изпращат осъдени престъпници, военнопленници, но и люде, осъдени без вина, а също и хора, изпаднали в немилост пред фараона, някои от тях заедно с целите им семейства — за да излежат наказанието си, а също така и за да донесе трудът им печалба на царя. Те са натъпкани там на гъсто, всички оковани във вериги, всички принуждавани да работят и денем, и нощем. Никой не може да си поеме дъх, никой не може да се оплаче. Всеки говори на друг език, не могат да подкупят пазачите си нито с думи, нито с дела.

Там, дето златоносната скала е много твърда, най-напред я обгарят с огън. Щом като по този начин я поразкъртят малко, идва надзирателят, опипва камъка, дава нареждания къде да се ломи и да се дълбае и сетне хиляди и хиляди от тия клети люде започват работа. Най-силните разбиват мрамора с островърхи железни кирки; за това не е необходима сръчност, а само сила. Шахтите не са прокопани правилно, а следват лъскавите жили в скалата. Ето защо надолу се слиза по завои и извивки във вечен мрак. Там рудокопачите носят малки лампи, привързани към челата им. Притиснали измършавелите си тела плътно към скалите, те работят без отдих, ломят камъка, хвърлят го на земята, непрекъснато под заплахата на безмилостния камшик на надзирателя. Малки момчета се спускат долу, при людете в шахтата, в търбуха на земята. С големи усилия събират те каменните отломъци, мъкнат ги запъхтени нагоре, към входа на шахтата. Там чакат малко по-възрастни мъже, над тридесет години, които поемат отломъците — всеки има точно определена мярка — и в каменни хавани ги разбиват с железни чукала, докато се раздробят колкото грахови зърна. Накрая жени и старци поемат тая едрозърнеста смес. Бързо я поставят в редица ръчни мелници с тежки воденични камъни. На групи от по двама-трима души те мелят сместа дотогава, докато стане ситна като най-ситното пшеничено брашно. Те нямат дори дрипи, за да покрият голите си меса, нямат легло, за да легнат, когато са болни, никой не се смилява над тях, когато умират. Камшикът се впива в месата им до сетния им дъх. За най-дребното опущение или провинение им налагат най-големите наказания, измислени изобщо някога. И затова в края на краищата за всички тях смъртта е по-желана, отколкото животът.

 

 

Недоумявахме защо ни разправя това — та при нас всъщност не беше кой знае колко по-добре. Но той каза, че ние все пак сме имали работно облекло, а и соматофилаките не слизали с камшиците си в шахтите, така че все пак у нас под земята било по-човечно, отколкото в Египет.

Не посмяхме да отговорим, само се въргаляхме неспокойно върху дъсчените си нарове. Навсякъде имаше вериги и едничката сила, която още чувствувах в себе си, бе отчаянието. Тя водеше към смъртта. Но аз съвсем не бях живял още! Още не бях разполагал с пари, за да си купя жена, нямах деца, които да радват един ден старостта ми, нямах дом, в който да се подслоня, нито градинка, дето да си почина.

Тогава сред непрогледния мрак заговори човекът, когото бяхме очаквали. Заговори Езоп:

— Надзирателю, камшикът не е единственият ужас за нас, робите. Не ти говоря за минните газове, каквито няма в златните рудници. Вие не искате да вземете мерки, за да ни предпазите от тях, защото вярвате, че Хадес изпращал отровата си срещу нас. Но аз говоря за десетимата рудокопачи, затрупани миналата седмица в лявата главна шахта. Толкова много хора надзирателите не биха могли да избият с камшиците си.

Надзирателят запали лампата си и сръга дежурния пазач, който беше задрямал:

— Кой говори сега? Намери ми онзи, който говори!

Езоп понечи да скочи и да се обади, аз обаче го задържах с всички сили върху дъските. Щяха да го бичуват до смърт — него, който ни беше така необходим.

— Никой няма да се обади — прошепнах на ухото му аз.

— Ще бичуват всички ни, докато ме открият — прошепна ми в отговор Езоп.

Тръснах отрицателно глава. Знаех, че не могат да го сторят, защото това би означавало да се намали добивът: повече наказания — да, но в никакъв случай по-малко сребро. Дифил си имаше свои собствени закони.

Соматофилакът започна сънливо да се тътри от нар на нар и да буди с юмруци спящите; защото всеки се преструваше на заспал и изненадан. Никой нищо не знаеше, никой нищо не беше чул; колкото и да бяхме изморени и смазани, все пак изпитвахме някаква детинска радост да разиграваме тоя тип, който имаше толкова власт над нас. Надзирателят ругаеше, ревеше, заканваше се; но с какво ли можеше да ни уплаши? Бяхме наказвани вече толкова, че никакво наказание не ни плашеше.

На следния ден Езоп чул някакво спречкване между Дифил и втория надзирател. Навсякъде в напречните шахти имаше подпори от руда; те носеха надвисналите пластове. Естествено в тия подпори имаше още много скъпоценно сребро. Но тъй като те представляваха единствената и без това твърде недостатъчна закрила за рудничарите, изнасяха ги едва когато шахтата се напускаше окончателно. Дифил нямал търпение да чака толкова много. Той заповядал на надзирателите да увеличат на осем стъпки разстоянието между подпорите, което досега беше шест стъпки. Така се бе сринала старата шахта. Сега искал да заповяда да не се правят подпорите толкова дебели; и по-тънки били достатъчни.

Надзирателят почна да го предупреждава; казал му, че има смут между рудокопачите. Дифил се изсмял:

— Та нима може да им се случи нещо по-добро от това да пукнат?

А срещу среброто от една-единствена подпора той можел да получи десет нови роба; значи, за него работата била изгодна.

Ние мърморехме и ръмжахме. Надзирателят беше с гузна съвест, а навярно се страхуваше и за собствения си живот. Заповедта да отломят половината руда от подпорите той не даде на стари рудокопачи, а на неколцина нови, които още нямаха и понятие за опасността. Самият той остана достатъчно далеко, за да може в случай на опасност да се спаси бързо, ала все пак достатъчно близо, за да не бъдем в състояние да говорим с новите. Ние бяхме дванадесет рудокопачи в задния край на шахтата — ако таванът се срутеше, нямаше спасение за нас. Най-сетне Езоп се осмели и се промъкна напред; прошепна на новите:

— Вие копаете гроба си!

Новите се изсмяха, продължиха да чукат по твърдия таван; камъкът бе твърд, неподатлив, изглеждаше здрав като цялостна гранитна скала.

Езоп каза:

— Камъкът е твърд, но по-твърда от него е вашата сила. Нима не разбирате? Единствено вие можете сами да си навредите.

Те му рекоха:

— Не те разбираме, робе.

Надзирателят тъкмо беше отишъл към главната шахта. Езоп разказа на новите следната приказка:

Отначало орелът летял над земята уверено и дръзко. Хората не можели да го улучат нито със стрели, нито с копия. Тогава те почнали да събират падналите орлови пера, за да направят с тях стрелите си по-точни и по-бързи. Прицелили се с тия стрели в орела, улучили го и го ранили смъртно. Докато, падайки към земята, се премятал във въздуха, орелът зърнал задния край на стрелата с орловите пера. Тогава той почнал да оплаква двойно по-горко смъртта си:

— Убиха ме само чрез силата на моите собствени пера!

Надзирателят се върна и Езоп пропълзя обратно при нас. Обаче новите се бяха уплашили. Те казаха на надзирателя:

— Таванът ще се срути.

Надзирателят заповяда да ги бичуват, с това обаче само увеличи упорството им. Междувременно бе настъпил краят на смяната. Предупредихме онези, които дойдоха да ни сменят, сетне бързо побягнахме към изхода.

През нощта галерията се срути.

Научихме за това едва сутринта: петима от нашите другари бяха убити на място, други десетима, откъснати безнадеждно от всички ни — от живота, от въздуха и от храната, — бяха обречени на ужасна, бавна смърт. Краката ми пристъпваха тежко, веригите се впиваха в тях по-болезнено от друг път. Арим гневно ревеше, яростно се размахваха и свистяха около нас камшиците на надзирателите. Коварно, злокобно зина пред очите ни шахтата. Още преди да успеем да видим премазаните тела — стражите на рудниците не бяха намерили време дори да ги покрият с няколко парцала, — вече почувствувахме злокобното, сковаващото; всеки сякаш носеше на гърба си товар, всеки пъшкаше скритом, всеки едва пристъпваше, въздухът се беше сгъстил наоколо ни, сякаш ни дебнеше.

Погледнах към Езоп, който вървеше току пред мен. Той като че ли не обръщаше внимание на нищо. Ала толкова по-зорко го следяха соматофилаките и надзирателите. Те се бяха научили вече да охраняват властта си, едва ли би могъл човек да измами тия типове, които чувствуваха, че именно той бе техният враг, че той бе опасният.

И тъй, заслизахме надолу в шахтата, дрънчейки с веригите. Струваше ми се, че отивам на сигурна смърт. Всяко спускане на краката с тежката верига ме изпълваше със страх. Друг път стражникът винаги бе оставал при входа на мината. Сега Арим го изпрати долу с нас, той ловко ме заобиколи, заслиза с тежки стъпки между мен и Езоп, докато надзирателят на рудника стъпваше по ръцете ми.

Стражникът, познавах го хубаво, бе безпощаден побойник. Ала тук, долу, той не можеше да бие добре, не можеше да замахва с камшика си, разкървавяше си ръцете в острите каменни отломки. Псуваше, ръмжеше като куче, можеше да бие само с пестник, да удря или да ръга. Видях как тикна силно дръжката на камшика си към Езоп, за да го накара да побърза. Ала Езоп, изглежда, предусети удара. Приклекна светкавично. Ударът на стражника отиде в празно пространство, той изгуби равновесие, подхлъзна се три-четири стъпала по тясната стълба. Понечи да се вкопчи в Езоп. Той отново му се изплъзна. Пазачът продължи да се хлъзга надолу, все още положението му изглеждаше безопасно; в този миг обаче един от нас, не искам да казвам кой, го блъсна силно с крак. Сега вече падането му се ускори, той се вкопчи в едно момче, което изписка, повлече го със себе си. Падането стана главоломно, шеметно, разнесе се страшен рев. И сред тоя рев Езоп пронизително викна:

— Рудникът се срива!

Нищо не бяхме решавали, нищо не бяхме уговаряли. И все пак това бе като сигнал. В безмерния си страх всички ние повторихме:

— Рудникът се срива!

Настана паника. Не знаех какво правя, всички правехме едно и също нещо. Сляпо се втурнах нагоре — пред мен и зад мен всички се катереха бясно по шахтата. Някаква неудържима сила ни тласкаше към светлината. Горе, при входа на шахтата, бяха застанали вече стражите на Дифил. Посрещнаха ни с чукове, с железни лостове, с камшици. Мислехме само за едно раняване — смъртоносното, всичко друго беше без значение. Удряхме по пазачите и надзирателите, докато и последният от тях престана да се движи. За съжаление не можах да видя Дифил.

Всичко стана толкова бързо, че останалите край другите шахти още се пулеха смаяни. И тогава въстанието се разпространи наоколо като пожар. Когато близо двадесет надзиратели и пазачи бяха проснати на земята пребити, останалите, пръснати със стотици по голия планински склон, търтиха да бягат и да се спасяват. Захвърлиха камшиците и пиките си, търкаляха се един през друг, брътвяха детински молитви към боговете, скоро се превърнаха в малко облаче по пътя към крепостта Супион.

Рудниците бълваха хиляди хора, нови десетки и стотици излизаха непрекъснато из търбуха на планината. Стояхме под топлите лъчи на слънцето, мнозина не го бяха виждали от години. Съвсем различна от оная потискащо — тежка топлина долу бе неговата топлина — лека, нежна, живителна. Въпреки веригите изпитвах желание да играя и да пея. Рудокопачите от нашата смяна се прегръщаха. По-възрастните плачеха, по-младите се смееха.

Пристъпих към Езоп, за да го прегърна. Той беше улучил подходящия миг, нему дължахме щастието си. Казах това на другите, всички дойдоха след мен, за да благодарят на Езоп и те.

Ала Езоп се отдръпна. Не искаше да му благодарят, нито да го прегръщат. Само посочи на юг. Там, като черна сянка пред яркото слънце, се открояваше крепостта Сунион. Оттам горе ни дебнеха хоплити и скитски стражници. Неколцина казаха:

— Нищо няма да ни сторят.

А Езоп:

— Достатъчно са ни мачкали по-рано.

Другите:

— Пак ще ни мачкат!

Езоп:

— Само ако и ние правим като змията.

И тогава всички ние поискахме да узнаем какво е правила змията.

Предупреди ни Езоп да не правим като змията:

 

 

В най-древни времена змията не хапела. Обаче щом я видели, хората я тъпчели и мачкали. Тогава змията пропълзяла с вопъл при Зевс и му се оплакала. Зевс я прогонил:

— Ако беше ухапала първия, който те е настъпил, втори нямаше вече да се опита да те настъпва!

 

 

Смяхме се на глупавата змия, пеехме и танцувахме, подскачах дори и аз с моите вериги. Смееше се и Езоп, не с нас, а на нас. Запитах го:

— Защо ми се смееш?

Той каза:

— Мислите ли, че ония там горе ще ни оставят да пеем и да танцуваме?

Ударих се по гърдите:

— Ние сме повече от тях. Няма да посмеят да ни нападнат. Пък в края на краищата нали трябва да разберем нещо от свободата си! Нима не бива да се порадваме няколко мига?

Големите очи на Езоп пламнаха:

— Всеки от нас е дошъл с радост и чрез радост на тоя свят. Винаги съм искал, да нося на хората само радост. Но пред радостта винаги е стояла борбата. Мислите ли, че при животните е иначе?

— Разкажи ни за животните! — рекох аз. — Животните са съществували на света още преди хората. Който е дошъл по-късно, трябва да се учи от предшественика си.

Засмя се Езоп и кимна. Вдигнахме го на една висока скала. Стълпихме се наоколо и заслушахме. Езоп поде:

 

 

Мирна и спокойна била гората. Никое животно не преследвало друго и всяко се радвало на живота. Доволна се разхождала лисицата през царевицата. И ето че изведнъж съзряла един глиган, застанал до някакво дърво. Той усърдно си острел зъбите. Смаяла се лисицата:

— Защо си остриш зъбите? Всичко е мирно и спокойно, никой не те заплашва.

А глиганът й казал:

— Заплаши ли ме опасност, няма да имам време да си остря зъбите. Трябва да ги приготвя за борба още преди самата борба.

 

 

Спогледахме се. Борба ли? Никой не ни беше учил да се бием. Наоколо се търкаляха няколко леки оръжия. Но ония там горе имаха тежки железни копия, имаха стрели, с които можеха да улучват смъртоносно на два стадия разстояние, имаха щитове и брони. Срещу това ние бяхме безсилни. Размахвахме ръце и бъбрехме нестройно, говорехме един през друг — и петте хиляди души едновременно. Никой не поглеждаше към крепостта Сунион. Гледаше натам само Езоп от своята скала.

Сетне той вдигна ръка и ние се смръзнахме. Откъм крепостта Сунион се спускаше с металически звън отред хоплити, трябва да бяха около стотина души; край тях яздеха скитски стрелци с лъкове. Опулихме се. Аз и най-близките до мен се сплотихме около Езоп, всички останали обаче подплашени се разбягаха безредно.

Изведнъж железните воини се намериха сред нас, избиха десетки, помъкнаха за веригите други десетки със себе си като заложници. Бях като замаян. Сетне от гърлата ни се откъсна чудовищен, безсилен вик на ужас. Чухме го как заглъхна в планинските пазви. А същевременно горе, в крепостта Сунион, ехтеше думкането на победните тимпани.

Стояхме край двадесет нови трупа. Стотици ранени се обливаха в кръв и виеха от болка.

— Изгубени сме — пъшкаха мнозина.

Други, които не бяха оковани във вериги, почнаха да дават съвети:

— Да се върнем обратно в рудниците!

Сърцето ми биеше до спукване, горчив беше тоя ден! Горчива беше смъртта дори и за оня, който бе водил най-жалко съществувание. Неколцина се нахвърлиха върху Езоп:

— Ти, песоглавецо, ти ни надроби тая попара!

Пристъпих напред, защитих го, чувствувах, че само у него има сила, която може да ни помогне, вярвах в него.

Той стоеше спокоен. Властният му поглед ги усмири. Глъчката стихна.

— Аз — каза Езоп — не съм стрелец, не съм копиеносец, не съм хоплит. Само едно мога: да ви дам оръжията, от които се нуждаете.

Те заръмжаха недоволно и засвиркаха с уста. Не искаха изобщо да чуват за оръжия. Искаха да победят, защото бяха повече, защото имаха право, защото животът им бе длъжник. Вълни от „да“ и „не“ заливаха голите поля между зиналите шахти. Сетне внезапно взе връх „да“-то. От кипналите краища шеметно се понесе вик към здравата, скупчена среда:

— Дай ни оръжията!

Езоп започна:

Гнездото на един орел се намирало високо в клоните на огромно дърво. Алчен за плячка, орелът господствувал над поля и гори. И тогава съзрял боричкащите се вълчета на една вълчица, които подскачали, тичали и се радвали на слънчевата светлина. Спуснал се стремглаво надолу и сграбчил вълчетата, за да ги хвърли за храна на своите орлета. Заревала и заскимтяла вълчицата. Умолително се въртяла около високото дърво. Орелът презрително я гледал и не удостоявал с отговор нейните жалби. „Какво ме интересува това низшо животно? — казвал си той. — Та то не може нито да се катери, нито да лети.“ И бавно, садистично се заловил да приготвя своя пир. Ала вълчицата не се отчаяла. В далечината селяни били запалили огън. Презряното животно се прокраднало дотам, отмъкнало една запалена главня и я оставило под огромното дърво. Прибавило още клони към нея, разпалил се силен огън. Пламъците заоблизвали гнездото на орела. Малките орлета още не можели да летят; щели неминуемо да загинат сред пламъците. Тогава гордият орел се унизил и слязъл при презряната вълчица:

— Моля ти се, вълчице, стъпчи огъня и ще ти върна вълчетата!

Тъй вълчицата си извоювала вълчетата.

Радвахме се на тая приказка, ала не за дълго. Защото горе в крепостта Сунион пееха победни песни и под звуците на тия песни издигнаха над високите стени сто кола, за да набият на тях своите пленници, нашите другари. Неколцина напълниха гащите от страх и извикаха на Езоп:

— Виждаш ли?

Езоп каза само:

— А ти това виждаш ли?

И посочи към слънцето. То вече залязваше.

Когато се спусна пълен мрак, горе в крепостта Сунион не посмяха да запалят нито една факла. Крепостта бе като запустяла. Езоп ни напомни за своята приказка. Втурнахме се към големите огньове, дето се топеше най-твърдата руда. Върнахме се оттам с големи, пламнали клони. Все още бяхме пет хиляди души. Пет хиляди факли съзряха ония от крепостта Сунион да се приближават в боен ред към стените. Тогава те пуснаха заложниците и побягнаха.

Завзехме крепостта Сунион преди полунощ, бяхме господари над морето и над големия път, който водеше от Атина за Браурон и към градовете покрай Евбейския пролив. Бяхме господари. Никога дотогава не се беше случвало роби да станат господари. Намерихме какво да ядем и какво да пием, танцувахме, ликувахме. Аз тичах с веригите си, още не бях намерил с какво да ги разбия, почти ми правеха удоволствие, дрънченето им звучеше като музика. Затърсих Езоп, та нима не беше чудесно, че той бе между нас? Дълго го търсих. Открих го най-сетне пред голямата порта, пред единствената, непазена от стражи. Той бе приседнал в прахта, спрях най-напред да погледам какво правеше. Сетне чух, той плачеше.

Приклекнах до него. В ръката си той държеше меч. Запитах го.

Той мълчеше. Още не можеше да говори. Когато след малко заговори, гърлото му беше пресипнало от вълнение. Посочи към меча:

— Този меч се търкаляше тук. Вдигнах го. В ръцете ми той проговори. Запитах го:

— Кой те загуби?

Мечът отвърна:

— Загуби ме един; аз съм загубил вече мнозина.