Арнолт Бронен
Езоп (23)

II

Това ми разказа един човек, който дойде при нас от Евбея. Изкачил се на Химет и тръгнал по стръмния западен склон, дето пасели общинските овци. Видял, че овците били хубаво загърнати в своите кожени руна, докато децата в Атина скитали с голи гърбове и през зимата. Каза ми: „По-добре е да си овен на някой атинянин, отколкото да си негов син.“

Тъй и Езоп излезе прав: нямаше значение дали онзи, който седеше горе, в Акропола, се казва Пизистрат или Солон. Солон изобщо отиваше към своя край. Откак се беше върнал от Делфи, той бе на смъртно легло; разправяха, че делфийците отмъкнали Езоп, както стоял до него, въпреки че Солон му бил дал дума да го закриля докрай. Тъй Езоп пострада на два пъти заради стария Солон, точно както и всички ние в Атина.

Сетне Солон умря, струва ми се, че беше стигнал до деветдесет и две годишна възраст. Пизистрат се преструваше като шут, държа се тъй, като че ли бе умрял баща му, брат му, най-близкият му приятел. Уреди огромна процесия, изобщо оттогава насетне се вдигаха все по-големи и по-шумни празненства. Отдавна агората бе станала малка за многобройните тържества и процесии. Поради това два пъти в годината — за Панатенеите^[1] и за Дионисиите — трябваше да строим трибуни. Пизистрат нареди да се строят такива трибуни и на големия път, който води за Ликабет, и пред храма на Тезей, там, дето почва пътят за Фалерон и дето се отклонява свещеният път за Елевзина. Ние, дърводелците, не можехме да се оплачем от недостатъчна работа, но не и от недостатъчна плата.

Един млад човек сновеше по онова време из Атика. Беше събрал около себе си няколко красиви младежи, играеха свещените сцени, танцувани досега при Панатенеите и при Градските Дионисии^[2]. Представяха как Ксант бил убит от Мелант и, струва ми се, правеха го нарочно да изглежда така, като че лятото убива зимата. Представяха също и Пентей, който излизаше като жена, много смешно облечен, със зле пристегнати дрехи и непрекъснато се препъваше в собствените си крака — всички се превивахме от смях и не преставахме да се смеем, дори когато жените го разкъсваха, толкова смешен беше. А жените плачеха, защото Пентей беше същевременно хубав, много хубав, хубав беше и Ксант точно от ония мъже, дето се харесват на жените; ала никой от тях не ставаше за дърводелец.

Тоя човек обаче — мисля, че се казваше Теспис^[3] — имаше такъв успех и по друга причина. Той пътуваше със седем талиги, а на талигите бяха натоварени костюмите им, гегите им; най-различни белила и червила, а също и факли. Пристигнеха ли в някой малък град, те подреждаха талигите така, че образуваха сцена високо над пазарището и всеки можеше да ги вижда. На тая сцена играеха, танцуваха, пееха, а и често падаха от нея; тогава се разнасяше гръмовит смях, особено ако някой от артистите почнеше да се вайка горко и да стене и наистина се беше ударил зле — а пък тъкмо тогава трябваше да се смее. Струва ми се, че всички тия артисти бяха полупобъркани, но жените бяха направо луди по тях.

Та ето, такъв успех жънеха те навсякъде, а също и в Атина, макар че ние вече си имахме свои собствени танцьори за игрите. И сега, когато поискаха да дойдат пак за Панатенеите, цяла Атина закрещя: „Трябва да ги видим!“ На агората обаче нямаше вече място за толкова много хора, не стигаше и Илисовата полянка, трябваше да се построят нови, големи трибуни, доста високи и солидни, от здраво дърво. Това бе огромна сделка, голяма печалба щеше да има от нея — разбира се, не за нас, работниците. Пизистрат възложи поръчката на Ликург, защото самият той и неговите приятели притежаваха просторните гори на Химет и на Парнас и защото си мислеше: „Като им дам да спечелят нещо, те постепенно ще се усмирят“.

И до днес още си спомням как през детските ми години татко ми показваше планините около Атина — всичко беше покрито с хубави, гъсти дъбови гори. Отначало сечаха и на мястото на старите дървета израстваха нови. Сетне почнаха да секат повече и растеше по-малко. По онова време се оголиха първите просеки по Химет и на повърхността се подаде бял варовик. Върху него вече никнеха само магарешки тръни. Но единствената последица бе, че дървеният материал поскъпна. Ликург и приятелите му оголиха целия югозападен склон на Химет и тогава вече там и магарешки тръни не поникнаха, а през големите есенни дъждове преди две години пороите свлякоха половината от общинската паша, при което загинаха десет хиляди овци. Това обаче не разтревожи Ликург — овците бяха собственост отчасти на общината, отчасти на бедни люде.

Щом нашият майстор тръгна към дъскорезницата, за да избере и приеме там дървения материал, ние казахме: главните подпори и големите напречни греди трябва да бъдат дъбови. Обаче напоследък все по-рядко се намираше дъб и затова взеха пиниево дърво, което расте по крайбрежието и се сече по-лесно; него можеха и да го докарат по-бързо с кораби до Фалерон. Пиниевото дърво не е лошо; за съжаление обаче през горещините то бързо изсъхва, попуква се, а и не е равномерно — там, където са били клоните, има слаби места. Ето защо казахме да съобщят на Ликург, че ни трябват още сто дъбови греди, квадратно издялани и най-малко един лакът дебели. Тогава Ликург дойде и ни каза, че той от своя страна щял да опита да свърши работа със съвсем тънки дъбови тояги, и то като ги поразиграе по нашите гърбове; никой да не смеел да го учи как и с какво трябвало да строи. За наказание цели три дни не ни даде нито просо, нито сушена риба, с каквито бе задължен да ни храни. Тъй започнахме строежа на трибуните на Илисовата поляна.

Четири седмици строихме и всичко мина добре. На вид трибуните изглеждаха много хубави и побираха четири хиляди души. Астиномът^[4] от строителната управа дойде, бе възхитен, похвали Ликург и извърши предписаното пробно натоварване; но тъй като не беше специалист — строител, забрави да вземе предвид, че на горните редове имаше почти двойно повече места, отколкото на долните. Накара четиристотин души да се разположат на всеки ред поотделно, след това със задоволство установи, че нито една греда не се е попукала, нито един гвоздей не се е изкривил и нито една дъска не се е изместила. Само за формалност трябвало, съгласно предписанията на закона Ликург да присъствува първия ден при използуването на трибуните.

Ликург каза, че много съжалявал. Трябвало спешно да замине по служебна работа за Лаврион, дето бил пристигнал от Тракия някакъв корабен товар подпори за рудниците. Но за да стори дори повече от необходимото, щял да остави на разположение за всеки два реда по един дърводелец. Тия хора щели да отговарят за строежа вместо него. Сетне той определил мене за двата най-горни реда и замина.

Естествено никой не се вслушва в думите на един занаятчия. Поставиха ме там и трябваше да стана свидетел на собствената си гибел. Помислих да избягам, но ако ме хванеха, чакаше ме пак същата смърт. Ето защо, готов на всичко, се заех да изпълнявам службата си.

През първия ден времето се случи студено, пък и мнозина не знаеха, че ще играе Теспис. Не дойдоха много хора, повечето останаха по долните редици, нищо не се случи; казах на Дрил, който отговаряше за двата по-долни реда:

— Ще видиш, нищо лошо няма да се случи, нали Теспис ще играе само три дни.

— Ами ако оставят тоя срутеняк и за по-нататък? — рече Дрил.

— Тогава трибуните следва да бъдат проверени наново от комисия — отвърнах му аз гордо, защото бях чул, когато астиномът каза точно така.

На следния ден времето беше чудесно. Свеж морски бриз разхлаждаше челото, докато земята все още излъчваше лятна топлина. Отначало не дойдоха много хора. Ала след това глашатаите обиколиха Акропола за втори път и прогониха всички от жилищата им. Хората надойдоха изведнъж. Тичаха един през друг. Устремиха се към редиците, смееха се и почнаха да играят върху тях. Скачаха, бореха се, пееха. Стоях там и водех отчаяна борба да не се качват повече на горните редове. Но те само крещяха, блъскаха ме встрани, сместваха се нагъсто един до друг, ревяха и тропаха с крака. Да бяха дошли с искреното намерение да съборят трибуните, едва ли биха го сторили по друг начин. Още докато беснееха и ревяха, цялата постройка започна бавно да се клатушка. Изведнъж настана тишина, сетне отекна някакъв ужасен писък. Не знам откъде дойде. След това всичко започва да се люлее и пращи. Половината от осмия ред профуча отвесно надолу, последваха го части от седмия и от шестия; тежките греди, увлекли със себе си хората от висините, се стоварваха със силния тътен на пиниевото дърво върху каменната основа. Човешките тела, попаднали помежду им, станаха на пихтия.

Никога не разбрах колко души бяха загинали. Трябва да са били към двеста. Оцелелите и леко ранените яростно се нахвърлиха срещу виновниците. Кои бяха виновниците? Ликург естествено го нямаше. Астиномът, виновен колкото него, крещеше, сочейки нас, заместниците на строителя. Тълпата мигновено залови тримата от най-долните редици; помъкнаха ги към Ликабет; под град от камъни те се влачиха до Колон^[5] и се строполиха там мъртви.

Аз бях стоял на самото място, дето стана срутването, бързо бях слязъл надолу, за да помогна на ближните си. Сетне чух неистовия вой на скитите. Тогава обезумях от ужас. Побягнах, за да спася живота си. Дрил бягаше непосредствено след мен. Втурнах се към храма на Арес, пред самия ареопаг. Разтреперан от гняв, жрецът се опита да ме пресрещне и да ми попречи да вляза. В смъртната си уплаха профучах покрай него и след миг се намерих в храма.

Дрил няма късмет, Жрецът го хвана, изтласка го назад, затръшна вратата, сложи резетата. Погледна ме, задъхан, негодуващ. Нямаше право да ми стори нищо. Възбудено дишах и се мъчех да измисля как да се измъкна. Не ми се искаше да умра там от глад.

Отвън Дрил се беше хванал за дръжката на вратата на храма. Така и той се намираше под закрилата на божеството. Нямаха право дори да го пипнат, докато покровителството на бога се простираше върху него чрез каквото и да било докосване. Крещяха, ругаеха, заплашваха го. Чувах през масивната врата как клетият човек стенеше и се вайкаше, как зъбите му тракаха от отчаяние и страх.

Тогава преследвачите — не знам дали това бяха скитите — прибягнаха към една отвратителна низост. Някой от тях грабна меча си и отсече ръцете на Дрил. Дрил падна назад, те го сграбчиха с ликуващи викове и го хвърлиха от близката скала в пропастта. Когато сетне избягах от храма, видях белите му ръце, все още вкопчани в предсмъртен гърч в бронзовата дръжка на вратата. Никой не беше посмял да ги откъсне от храма.

Стоях в храма вече два дни и две нощи. Стражите го бяха обсадили и спокойно чакаха да се предам от глад. Ако бях евпатрид или пък някой богат корабопритежател, жреците или храмовите служители положително щяха да намерят начини и средства, за да ме пуснат да избягам — разбира се, срещу тлъст откуп. Но какво ги интересуваше тях някакъв си беден дърводелец?

Дадох си сметка, че все пак има някаква възможност да се спася през нощта. Призори след третата нощ скочих внезапно, разтворих бързо вратата и се втурнах навън. Не стигнах много далеч. Не ми беше останала сила в коленете, особено като тичах по надолнището; строполих се. Хванаха ме.

Междувременно положението се бе променило. Първоначалният гняв на атиняните се бе уталожил, търсеха истинския виновник. Беше се намесил Пизистрат, който не виждаше причина да се щади Ликург на всяка цена. Незабавно свиканият народен съд го беше осъдил да заплати глоба от десет таланта.

При това положение не можеха да накажат мене със смърт. Наложиха ми да заплатя двадесет мини. Понеже ги нямах, станах длъжник на държавата, роб на държавата. Някой си Дифил ме нае от полета^[6]. Дифил бе наел от Атинската държава двадесет шахти и една работилница за промиване на руди в областта на сребърните рудници в Лаврион. Окован във вериги, бях качен на един товарен кораб и около седмица след оня ужасен ден пристигнах в Лаврион.