Арнолт Бронен
Езоп (37)

II

Живеел един рибар край някаква река и искал да улови по възможно най-лесен начин колкото може повече и колкото може по-хубави риби. Ето защо опънал мрежите си напряко през реката от единия до другия й бряг, а пред тях вързал на въже камък, който, блъскан от течението, бясно се удрял нагоре-надолу във водата. Изплашените риби побягвали, попадали в разпенената, размътена вода и сляпо налитали в мрежите.

Дошли хората, които живеели наоколо, и почнали да се карат на рибаря:

— Ей, ти си замърсил и размътил цялата река! Вече не можем нито да пием водата, нито да се мием с нея.

— Когато реката е бистра — рекъл рибарят, — аз гладувам. Мътна ли е сит съм. Радвайте се прочее, че не сте риби!

Това е фригийска приказка, ала много подхожда за един атинянин. Не виждах Пизистрат за пръв път, но го мразех като първия път.

Естествено знаех, че тоя човек е постигнал много. Той имаше заложби, имаше способности. Приятелите му хвалеха неговата любезност, ласкателите превъзнасяха образоваността и вкуса му. Аз се интересувах само от едно: какво правеше с властта онзи, който имаше власт? Оставяше ли да живеят скотски ония, които бяха родени като скотове, или пък се опитваше да ги направи хора? (Нещо повече от опит не е и възможно.)

Особено добре владееше Пизистрат едно от изкуствата на властта: да протака делата. Ето защо месенците си останаха в атинския държавен затвор, дето се отнасяха с тях добре и ги хранеха достатъчно. Когато делфийските ексегети напомнили и настояли да им бъдат предадени бегълците, Пизистрат приел съкрушен вид и ги уверил, че не зависело от него. Нима делфийският върховен жрец наистина искал от него нещо, което щяло да му създаде само неприятности? Ако Кобон му пишел в тоя смисъл, той веднага щял да изпрати месенците под стража в Делфи. Но нека дотогава не му се сърдели, ако действува предпазливо; във всеки случай бунтовниците щели да останат в затвора и нямало да могат да вършат повече поразии.

Помолих Пизистрат да ми даде възможност да поговоря с месенците. Това ми се разреши незабавно и най-великодушно. Ала когато отивах в затвора, все се случваше тъй, че или тъкмо главният ключар се беше запилял нанякъде, или пък нареждането отгоре още не беше пристигнало, така че винаги трябваше да се връщам. Струваше ми се важно да утеша тия клетници, а може би и да обсъдя с тях възможностите за освобождението им; затова опитах с подкуп. Но тъй съвършен бе апаратът на Пизистрат за протакане на делата, че все подкупвах хора, от които не зависеше нищо. В края на краищата тиранът ме покани при себе си и дяволито ме запита защо си давам парите за нещо, което ми било разрешено. Впрочем дори ако човек бил принуден да остане по-продължително, градът Атина бил достатъчно красив. И почна въодушевено да ми говори за своята библиотека, която току-що се обогатила с пет библосови свитъка от Архилох и чрез която той, Пизистрат, придал на Атина блясък, засенчващ целия останал свят.

Отговорих му, че и без това съм имал намерение да разгледам библиотеката. И че впрочем светът не е останал да чака на елинската библиотека. Че съм виждал в Мемфис и Саис библиотеки, съществуващи от хилядолетия. Че във Вавилон има библиотека колкото десет елински дворци. И че преди петдесет години в Ниневия заедно с града е била разрушена най-голямата и най-богатата библиотека в света: защото се е състояла от глинени плочки.

Пизистрат ме изгледа кисело; не обичаше да чува, че преди него и още по-малко, че наред с него съществуват велики и значителни неща. Хрумна ми: единствената изгода от положението ми сега беше, че понякога можех да казвам истината, без да ме тикнат незабавно в затвора. Враг, чужденец сред тоя свят на могъщи властници, аз се разхождах свободен; въпросът бе само докога.

Библиотеката се помещаваше в една скромна сграда на полянката край река Илисос; до нея бе мястото, предназначено за постройка на Зевсовия храм. Директор на библиотеката бе млад човек, някой си Ксенофан от Колофон^[1]; Пизистрат изобщо предпочиташе да назначава за свои чиновници по-млади хора. Ксенофан беше избягал от родината си, когато Колофон бе завладян от Крез, и щом позна в мен лидийския посланик, строгият поглед на сините му очи ме измери с укор. Неволно се усмихнах.

— Ти, драги мой — казах му аз, — си заменил една робия с друга.

— Да — отговори той, — но Колофон ще става все по-несвободен, а Атина — все по-свободна.

Рекох:

— Щом като вярваш в бъдното, тогава можеш да живееш навсякъде.

Той призна, че съм прав.

— Тъй моят дух ще се лута без покой, за да преброди цялата земя на елините.

Помолих го да ме остави сам и почнах да разглеждам най-големите съкровища на Елада. Ето го Омир от Хиос с неговите четиридесет и осем песни. Ето го и Хезиод, любителя на скитанията от Аскра до Беотия, с неговото „Родословие на боговете“, с неговите „Дела и дни“. Ето ги — на особена почит у Пизистрат, войнолюбците Калинос и Тиртей. Най-сетне един човек: Алкман от Сарди. Развълнуван чета стихотворението му, написано в дълбока старост, когато той, хоровият диригент, вече не смогвал да ръководи танците:

Окуцях, сладкопойни девойки, момичета мили! Ех, да бях от

свещените птици, така лекокрили, как безстрашно тогава в простора

безкраен бих литнал, от девойки понесен над синята шир на вълните!

На великия Солон е посветено отделно помещение. Освен него там са и съвременните лирици — Сафо и Алкей, Симонид и Мимнерм; по-младите, естествено, липсват. И най-сетне оня, заради когото съм тук, оня, чиито стихове бяха първите, чути от мен, оня, когото Пизистрат сигурно едва след тежка борба е приел в тая сбирка: Архилох.

Сто години по-стар от мене, той ми е толкова близък, че мога да водя с него разговор.

— Какво би сторил ти, драги — питам го аз, — ако беше на мое място тук, в Атина? Какво ще кажеш за Пизистрат?

И ето, той вече се присмива:

Пръв е Лофилос сред всички сега, власт има днеска Лофилос —

всичко решава Лофилос сега, всички зачитат Лофилос.

— Какво ще кажеш за бляскавата му гвардия?

Ето какво казва той:

Строен, едър и наперен, гладко бръснат офицер, цял нагизден и с

къдрици — туй не ми е по сърце! Дребен нека е човека, кривокрак

и простоват — него аз ще предпочитам, щом като е мъж сърцат!

— А какво ще кажеш за гордите, богати атиняни, които наистина не са по-богати от банкерите в Сарди, но по-глупави, по-нагли?

Той казва:

гес не завиждам, що вършат боговете,

не ме е никак грижа, дори не съм помислял да имам златна служба,

с могъщите тирани не ща да имам дружба. Каквото и да правят —

със сила или злато, — не могат мойто слово в изгнание да пратят.

Но зърна ли търгаша нагизден, Хипоклид, и сделките му мръсни,

и мазния му вид, то иде ми тогава, кълна се, мили братя,

със брадва да го прасна веднага по главата!

— Прекрасен Архилох, името ти наистина издава, че си предвождал рота^[2], но стиховете ти се присмиват над войната и над нейната слава:

С прекрасния ми щит, що в храста запокитих, един тракиец днес

се перчи и надува. Той има щит, а аз — живот; не ми е жал за щита!

Че щит да купя мога нов; живот не се купува.

— Тук чета, че и ти си написал почти същите думи, с които ни е предупредил Омир:

Еднаква е за всички ни войната: убива онези, които убиват…

Просто не мога да се отделя. Това е най-хубавият, най-задълбоченият разговор, който съм водил някога, а също така — това разбирам едва сега — най-дългият. Започна, когато бях двадесетгодишен, сега съм на петдесет и пет. И ми се иска никога да не свърши.

Ксенофан обаче не подозираше тия мои желания. Той се бе приближил и бе прочел заедно с мен последните стихове.

— Бих желал и младите да го обичат като теб. Няма след него по-велик.

— В какво съзираш величието му?

— В правдивостта. За разлика от разводнените орфици^[3] и от мъглявото съзвездие на седемте мъдреци той е ясен, светъл, мисли самостоятелно. Още за него богът е бил, както аз го наричам „неподвижният двигател“. Още той е виждал пътя на хората тъй, както го виждам аз:

Лъжа е, че дали на хората уж боговете поука и мъдрост за всичко,

и то наготово — откриваме, щом си напрегнем добре умовете,

далече по-ценни поуки и мъдрости нови!

— Толкова повече ме учудва това, че Пизистрат го е приел в библиотеката си.

— Пизистрат няма време, а му липсва и съсредоточеност, за да чете. Разправих му, че Архилох е бил възторжен милитарист. И тогава Пизистрат веднага стана възторжен архилохист.

— Виждам, че тук можеш да влияеш благотворно.

— Докато ми хванат дирите; а това време едва ли е много далеч. Докато съм тук обаче, бих искал да сторя нещо за тебе. Засега няма да казвам на Пизистрат, но дай ми басните си, за да могат да те четат ония атиняни, които не са те чули.

— Няколко от тях записа Меандрий от Самос, на мен никога не ми е оставало време.

— Меандрий ще ги изопачи и замаже. Намери време, напиши ги, това е важно за всички ни.

— Но хората знаят приказките ми, разказват ги по пазарищата, край огнищата, по пиршествата.

— Знаят ги и не ги знаят. Виждат външността им и се радват, когато прозрат сърцевината. Лесно е обаче да се изопачи сърцевината, без да се докосне външността. Аз познавам хора, които са млади като мен и често съм виждал как изкривяват не очите, а сърцата им.

— Велико е това време, Езоп. По цялата земя човечеството се пробужда и иска да стори голямата крачка. В най-далечната земя на серите, тъй разказват търговците на коприна, се е явил един мъдрец, Лао-Це, по-могъщ от царете. В Индия троновете се клатят, а царските синове не искат повече да царуват. Дори и в мрачната Персия някакъв маг, наречен Зороастрос^[4], приучава хората към доброта и към светлина. Когато избягах в Атина, мислех си, че ние елините ще тръгнем в крак с всички нови, големи сили на света, че ще решим с това победата за света. Ала с ужас, с трепет и понякога с отчаяние виждам как тъмните сили все повече и повече нарастват, как тровят младежта с безсмислени слова, с похотливи авантюри и със суеверие, което й допада. Преди сто години поетите са се подигравали на петобоеца, днес са принудени да му пеят блюдолизнически, сладкодумни оди.

— Защо си тъй огорчен, драги? Нали и двамата все пак сме живи.

— Повече трябва да живееш ти, Езоп, затова съм така настоятелен към теб. Дай ми басните си, утре, вдругиден, всеки ден по една.

— Ще се опитам да ги запиша, ще ти ги дам. Но Пизистрат ще ги изхвърли от библиотеката.

— В други библиотеки ще ги дадеш.

— Другите владетели не са по-добри от Пизистрат. Пък и какво ще стане, като умра?

— Синът ти ще бди над голямото ти наследство.

— Нямам син.

— И жена ли нямаш?

— Аз трябваше да живея като роб. Как можех да се оженя и да създавам деца?

— Но сега си свободен, велик, могъщ. Няма ли жена, която да те обича?

— Обичам една жена и тя ме обича. Ала я продадоха в Египет. Сам фараонът я пази.

— Ще избяга, ще дойде при теб, ще живее с теб. Тя ще бди за това, сътвореното от твоите мисли да продължи да живее неподправено в мислите на хората.

Усмихнах се. Ето какво може младостта: да изговаря гласно нещата, които зрелият човек едва се осмелява да помисли. Впрочем той беше прав: трябваше да отделям повече време за себе си. Прав бе и да не ме оставя на мира. Доведе ми един русокос момък на име Енос. Той ми заяви, че е готов да запише басните под моя диктовка. Работихме известно време. Всъщност излезе, че лицето му е по-красиво от почерка му.

Енос беше типичният млад атинянин от ония години: безгрижен, непостоянен, честолюбив, преди всичко обаче жаден за хубав и охолен живот. Отначало — тъй като превратно смяташе мощта и богатствата ми за по-големи — той направи опит да ме привърже по-здраво към себе си, изтъквайки пред мен чаровете на своето тяло. Това не ме привлече, защото ние, фригийците, не сме нито лидийци, нито атиняни. Тогава се опита да ме обвърже на политическото поприще. Очевидно бъбривият Ксенофан му беше разказал твърде много за мен. Енос ме покани да ида с него при приятелите му. И докато да се усетя, попаднах на едно пиршество, дето си бяха дали среща всички врагове на Пизистрат.

И поименно, и по закон Мегакъл беше пратен в изгнание, но как можеш да прогониш в изгнание някой, комуто принадлежи половината търговска флота на Атика? Дори многобройните стражи на Пизистрат не стигаха, за да претърсват всекидневно всички кораби. Вилата на Мегакъл се намираше доста далеч от Атина, чак при пристанището Фалерон. Там нямаше опасност той да бъде нападнат внезапно, пък и Пизистрат, доколкото зная, изобщо не замисляше такова нападение. В тая вила Мегакъл канеше всички от крайбрежната партия, които още бяха активни, а освен тях — за по-сигурно — и неколцина по-възрастни земевладелци от партията на равнината. Естествено аз съвсем не подхождах за компанията на тия господа. Но за политическите жонгльори пратеникът на цар Крез бе извънредно ценен гост.

Подъл номер от страна на невръстния Енос бе, дето ме заведе сред тия заговорници, никой не вярваше, че не съм знаел къде отивам. Напразно ги уверявах, че като лидийски посланик не се интересувам от междуособиците в Атина. Смятаха това за шега. Пък и изобщо отначало дотолкова преобладаваше веселието, щото си казах, че тук ме взимат на подбив и нищо повече.

Главният шегобиец беше някой си Хипоклид, внук на оня богаташ Хипоклид, за когото споменава още Архилох. И той като Енос бе едно парфюмирано конте, с ум на десетгодишно момче, но инак с извънредно подвижно тяло — силен и елегантен. Някаква особена дружба съществуваше между него и Мегакъл. Той веднага ми разказа своята история суетно и сред гръмкия смях на околните.

Това бе историята за Сикионското състезание на женихите. Преди три години царят на Сикион, Клистен, решил да ожени дъщеря си Агариста. Тъкмо бил спечелил на Олимпийските игри първата награда при надбягванията с колесници с четворен впряг, бил най-прочутия човек в Елада и решил да използува тоя изгоден случай за семейството си. Ето защо още в Олимпия той обявил публично, че кани всеки елин, който се смята за достоен да стане негов зет, да иде в Сикион и да се състезава за Агариста. По-примамлив от самата покана обаче бил фактът, че щяла да се даде огромна зестра, че държавата Сикион е могъща и че заради роднинството с Клистен си струвало да се ожениш дори и за грозна жена; а Агариста минавала за изключителна хубавица.

И така, отишли там богатите контета от цяла Елада. Това било състезание по-скоро на най-пъстри платове и най-благовонни масла, отколкото на мъже. Женихи надошли от Италия, от Йония, от Еолида и от остров Пелопс — все аристократи. Само от Атина отишли двама полуаристократи — Мегакъл, който неотдавна бил овдовял, и, както се спомена вече, Хипоклид. Всичко било много пищно — разказваше гордо той. Цяла година продължили в Сикион празненствата, пиршествата, състезанията с колесници и танците. В края на годината Клистен взел решението си, тоест почти го взел; в тесния кръг на неговите избраници останали само двамата атиняни.

Настъпил най-сетне денят на годежа; сто вола били заклани — за женихите и за цял Сикион, та да се радват и жителите. И всичко вървяло добре, докато засвирила музиката; тогава атиняните се скарали с италийците за тоналността.

— Аз — разправяше Хипоклид, който очевидно бе свикнал все на големи приказки — настоявах за един танц във фригийска тоналност, та хората да се пооживят малко. И го наложих. Оркестърът на флейтистите засвири и аз затанцувах, и на мен танцът ми се хареса. Не се хареса само на Клистен.

Но аз си рекох: нима за мен това е необходимо? Зет като Хипоклид или ще имаш, или няма да имаш; ако ще го имаш, ще го имаш цял, такъв, какъвто си е. Ето защо викнах на робите: „Донесете в танцувалната зала една маса!“ Донесоха масата. Скочих върху нея и викнах на музикантите: „Свирете каквото искате! Хипоклид от Атина ще ви изиграе всеки танц, който изсвирите“. И танцувах лаконски, и танцувах атински, и танцувах лидийски; след това вече нищо друго не им хрумна.

Тогава се обърнах надолу с главата — ей така, насред високата маса — и почнах да танцувам с дългите си крака във въздуха. Конкуренцията ревеше от смях и танцът хареса на всички, освен на Клистен. Той ме сметна за безсрамен и когато поспрях за малко, каза ми с царствено достойнство: „Хипоклид, с тия танци ти проигра невястата!“ От смях се принудих да стъпя отново на краката си. Направих половин салто, за да се смъкна от масата, и изкваках: „Хипоклид хич не го е грижа!“ Така моят приятел Мегакъл стана зет на царя на Сикион.

Чудех се защо ли тоя суетен глупак е враг на Пизистрат; всъщност той му подхождаше чудесно. Но причините за тая вражда не бяха в характерите им, а по-дълбоко. Хипоклидовият род притежаваше около тридесет грънчарски работилници в Керамикос, Пизистрат обаче имаше монопола над производството на сечивата. Тия сечива за керамичното производство винаги са били скъпи. А пък Пизистрат беше започнал да заменя досегашните бронзови сечива с железни. Наистина те бяха малко по-остри и по-твърди, от друга страна обаче ръждясваха и се чупеха лесно. Керамиците бяха принудени да купуват много повече сечива, отколкото в миналото, и при това на по-високи цени. Това бе обтегнало до непоносимост отношенията между Пизистрат и керамиците — а износът на керамични произведения представляваше по онова време почти четиридесет на сто от атинския износ.

Мегакъл, който впрочем бе най-умният сред тия празноглавци, заяви, че желае да говори с мен съвсем открито. Ако неговата партия се доберяла до властта, то тя — това можел да обещае — щяла да сключи договор за взаимопомощ с Крез; защото тъкмо между неговото семейство и лидийския царски дом съществували стари връзки. Но какво съм мислел аз по този въпрос? Та нали Пизистрат бил тъкмо водач на работниците, на планинските селяни, на дребните хорица. Нима аз, робът, освободеният, не съм хранел все пак по-голяма симпатия към тирана?

Тъй като всички ме гледаха любопитно, обясних им.

— Добре — казах аз, — да говорим открито, защото и без това сме открити врагове. Всички вие — евпатридите от стопанствата, крайморските жители с големите работилници, търговските дружества и корабостроителниците, — вие живеете за чужда сметка. Робите, свободните селяни, свободните работници ще могат да живеят истински едва тогава, когато вие започнете да живеете от и чрез благата, които сами ще си създавате. Това е борбата, която не е започнала от вчера и която няма да свърши утре.

Пизистрат пък, като всеки тиран, е от ония, които мътят водата. И в мътната вода лови риба. Вие представлявате една несправедливост; той е болест. Вие убивате детето в люлката; той унищожава неродените още в майчината утроба. Вие вярвате поне в дедите си; той не вярва в нищичко, в повечето случаи дори и в себе си. Вашата власт тогава, когато можете да я упражнявате изцяло — за наше щастие това рядко ви се удава, — е страшен терор; неговата власт е най-мръсната, най-позорната гавра с всичко човешко, независимо от това дали се упражнява в името на горните или долните слоеве. С тираните дойде най-злокачественото отравяне в нашия политически живот. Затова аз ще се боря против тираните точно тъй, както се боря и против Делфи.

Те се престориха, че не са чули думите ми за Делфи; но онова, което казах за тираните, силно ги възбуди. Изведнъж тая ленива банда от безделници почна да разисква, да се вълнува. Мегакъл тичаше от човек на човек. Наканих се да си тръгна, какво ли търсех още при тях? Мегакъл неохотно ме пусна.

— Що за човек си ти, Езоп? — каза почти с възхищение той. — Голяма услуга ни направи! (Нещо, което впрочем не бих искал.) Ти за пръв път обедини нас, крайморските жители и евпатридите, против Пизистрат. От днес нататък ние знаем, че нашата борба е добра.

Неволно се усмихнах.

— Борбата ви не е добра — казах аз, — но Пизистрат е лош.

Той не разбра разликата. Знаеше си само едно и разбрах, че то се е превърнало в политическа реалност: скоро Пизистрат щеше да бъде свален.

Бях излязъл вече от дома му на улицата, когато един от гостите тайно ме последва.

— Предстои ми да пренасям стоки за Египет — каза той. — Чух от Енос, че искаш да пращаш писмо за Египет. Ще го взема от приятелство към теб.

Не отговорих нищо. Страхувах се от клопка. Ако пишех на Родопис и писмото попаднеше в неподходящи ръце, можех да й навредя, дори да поставя в опасност живота й. Човекът се казваше Формион, беше освободен роб, занимаваше се предимно с парични сделки, а и с контрабанда. Той на няколко пъти идва в странноприемницата, дето живеех, настояваше: транспортните му кораби заминавали при следното новолуние. Колебаех се. Можех ли да му се доверя? Той видя моето колебание и ми разказа следното:

— В продължение на дванадесет години една елинска хетера се ползувала с голямото благоволение на фараона Амазис. Не стареела, запазила се красива, жива, умна. Фараонът я въздигнал в първа дама и почти всеки ден й правел подаръци. Минавала за една от най-богатите жени в Египет и тъкмо това увеличавало чара й за фараона Амазис, който обичал богатството — дори когато го създавал самият той.

Ала тая хетера не можела да използува богатството си. Всичко, каквото искала, получавала го в Египет; изнасянето на злато и скъпоценни камъни от Египет било забранено. Ето защо нито богатството, нито любовта на фараона Амазис й доставяли радост. Фараонът искал да я разведри, за да запази любовта й към себе си. И затова й разрешил с царски указ да прави с богатството си каквото желае, само това да става в Египет.

Образована жена била хетерата, за която говоря. Разбирала и трите вида египетско писмо и била чела всички йероглифи. Ето защо знаела и легендата за фараона Микерин, последния владетел от четвъртата династия, когото жреците не обичали много. Почнала да проучва причините за това презрение и разбрала, че Микерин много се грижил за благоденствието на долните слоеве: Бил издал закони, които намалили безправието на работниците и робите: Неговите предци били издигнали огромните пирамиди и всеки от тия строежи погълнал десетки хиляди жертви. Ето защо Микерин решил да не строи за себе си пирамида, а да раздаде на живите бедняци парите, определени по законите на династията за прославянето му след неговата смърт. Наскоро след това той неочаквано бързо умрял, а жреците забранили на неговите приемници да му издигнат пирамида.

Елинската хетера дала цялото си състояние, за да се построи пирамида за оня Микерин. Купила земята. Основала собствено строително дружество. Наредила всички работници да бъдат заплащани добре и хранени достатъчно. Забранила телесните наказания и тормоза над тях. Тъй пирамидата на Микерин била изградена по-бързо от всички останали, без сълзи; и станала по-красива. Ала когато строежът завършил, елинската хетера имала наистина пирамида, но останала без драхма. Сега, когато бившата му наложница била без накити, Амазис не намирал вече в нея и чар. Отлъчил я от двора си, тя изпаднала в немилост. Живее бедно, оскъдно, в мръсен вертеп и няма ден, когато да не я грози опасност. Египетските и елинските жреци се надпреварват да измислят срещу нея обвинения за богохулство, за да я осъдят на смърт. Така че ако искаш да пишеш на Родопис пиши й бързо.

Не можах да сподавя вика си, хвърлих му два таланта:

— Доведи я! Ще получиш всичко, каквото искаш, от каквото се нуждаеш! Само я доведи колкото можеш по-скоро!