Арнолт Бронен
Езоп (7)

VII

При все че нуждата от възрастни хора непрестанно нараства, съществува един постоянен стремеж да се понижава продажната им цена, макар никой да не е в състояние да ги произвежда готови. При това възрастният човек е по-сръчен от което и да било друго домашно животно, а е и по-покорен, щом се отнасят добре към него. Обстоятелството, че може да говори, в края на краищата не е причина да смъкнеш цената му под цената на един вол, както ми предписа пазарната управа в Самос.

 

 

Та ето това беше малкото отклонение, към което ме тласна гневът ми пред Хиоското пристанище. Но сега вече пътуването в южна посока тръгна по-бързо и скоро съзряхме, че в далечината на югозапад се издига Керкос^[1], стръмната опашка на Самос. Запазихме обаче курс на изток, все покрай азиатското крайбрежие. Минахме край Неаполис, града със стоте вертепа. Сетне приближихме Панйонион, новото светилище на всички йонийци, разположено красиво и изградено с вкус; но аз все се питам: кой плаща за всичко това?

Сега плувахме право на запад, покрай полуостров Микале, и зърнахме сред есенно обагрената шума на самоските букови гори големия храм на мореплавателите — храма на Посейдон. Тук вече се забелязваше по-голямо оживление по морето. Множеството малки товарни и риболовни кораби показваха, че се приближаваме към голям град.

Предстоеше да минем още покрай предпланините на Лаура. Младите моряци отправиха с копнеж погледи към великолепния дворец, построен над самото пурпурносиньо море и заобиколен с пинии; там самосците бяха уредили общежитие за най-хубавите девойки от Самос. Но скоро Лаура остана назад и даде простор на погледите: прекрасна картина! На изток се виждаха големите административни здания, изградени от червен порфир: архейонът за държавни декрети, палестрата^[2], сградите на пазарището. В центъра високата, блеснала от нов мрамор астипалея, увенчана от циклопските крепости — на евпатридите. Дългите, широки вълноломи с пристанищните и стражевите кули. Големият градски дворец на Еакидите, който сякаш крепеше цялата долна градска стена — мрачна, сива, но много солидна сграда, с вълнолом пред нея; трябва да е струвала сума пари. После лъчезарното предградие Проастейон^[3], разположено на югозапад. Пъстрата пинакотека^[4]. И накрая, отделен от същинския град с горичка прастари пинии, храмът на Хера, най-големият храм с най-високите стълбове, с най-скъпите статуи в цяла Елада. Впрочем казват, че не само храмът бил хубав. Познавачите се произнасят възторжено и за жриците на Хера.

Приближавахме вече входа на пристанището с новия внушителен фар. И ето, пред нас изпъкнаха червените самоски кораби — елегантни, стройни плавателни съдове, последна дума на корабостроенето. Червеният им цвят контрастираше красиво с морската синина.

Голямо оживление, голямо движение цареше там. От фара ни дадоха знак да почакаме. Най-сетне към нас се приближи лодката на пристанищната стража и ни посочи място край малкия вълнолом. Аз бях единственият, комуто — благодарение на пропуска от стратега Еак — разрешиха да слезе на сушата.

Завъртях се най-напред около агората, за да разбера как вървят цените на робите в Самос. Ако съдех по това, което виждах в дюкянчетата и магазините, в Самос имаше достатъчно пари. Можеха да си позволят и издръжката на доста войска; съветът на геоморите, върховният орган дето тридесетте най-богати земевладелци в Самос си подхвърляха един другиму най-тлъстите печалби, разполагаше сам с хиляда скитски стрелци за поддържане на реда и сигурността. Причината за това беше, че те здравата се бяха уплашили, откакто навсякъде — в Хиос, в Лезбос, в Ефес и в Милет — аристокрацията бе свалена и на власт бяха дошли тирани. Освен това скоро забелязах, че любезните мъже, които отначало бях сметнал за разводачи на чужденци, бяха всъщност стражи, натоварени да следят чужденците, и че най-добре бе човек да се възхищава от всичко в Самос.

Че роби им трябваха, нямаше никакво съмнение; но също тъй сигурно бе и друго: те не искаха да плащат нищо за тях. В управата на пазарището ми казаха, че най-високата цена за най-добрата стока била десет мини. При това от официалния списък, окачен над олтара на Хермес, разбрах, че цената на един тригодишен вол е дванадесет мини! Протестирах пред всички инстанции, ала те си направиха оглушки. Знаеха, че съм задължен да продам моите седемдесет роби в Самос, и никак не ги интересуваше какво ще спечеля. Единствената утеха за мен оставаше, че не знаеха нищо за тридесетте девойки.

Естествено не биваше да ги продавам; но може би щях да успея да ги дам скритом под наем? Огледах по-големите увеселителни заведения в Самос, ходех от странноприемница на странноприемница и разпитвах за танцьорки и за флейтистки. Е, вярно, разполагаха с някоя и друга, но те бяха жалки, космати, трътлести.

По едно време отнякъде изскочи още един заинтересуван, който ми се представи в голямото увеселително заведение „Царство Лидия“; каза, че се наричал Орсилох, син на ефесеца Каран. Изглежда, че и той като мен кроеше планове как могат да се спечелят пари от красиви леки момичета. И тъй, изпихме с него няколко стакана самоско вино и гледахме с безразличие момчетата, които ни прислужваха; по лидийски обичай те бяха съвсем голи, но с прекалено много косми по прасците.

Настана нощ, ясна нощ, защото луната нарастваше. Орсилох, изглежда, се чувствуваше в голямото заведение като у дома си и щом забеляза любопитството и незнанието ми, с готовност ме поразведе. При дължина на фасадата около двеста стъпки сградата разполагаше с три танцувални зали и трапезарии, а освен тях с шестдесет по-малки помещения. Почти всички врати бяха отворени — времето беше меко, нямаше вятър, а откъм пристанището долиташе ритмичният плясък на морето.

Навсякъде звучеше музика, в ушите ни вече шумеше виното, а пред очите ни се разкриваха прелестите на самоските девойки. Една от тях се бе излегнала, лунната светлина падаше върху гръдта й, бяла като лилия. Друга танцуваше с развят химатион^[5]; бедрата й изкусително се полюляваха към нас, сякаш ни канеха. Трета пък, когато се препънах пред вратата на стаята й, побягна уплашено към отворената предна зала, дето остана полугола под лунните лъчи; надипленото й наметало се закачи някъде, разтвори се и дръзко разкри гъвкавото и тяло.

— Още е много рано за това — каза по-хладнокръвният Орсилох, — най-напред трябва да принесем жертва на Хермес, а после на Афродита.

И тъй, пристъпихме към факлоносците и им казахме да ни заведат в голямата зала, дето имаше пъстро и шумно разнообразие от всевъзможни забавления. Отначало се възмутих. Пет музикантки от Родос дрънкаха там смешни песнички със своите триъгълни самбики^[6].

— Свинщина! — възкликнах веднага аз. — Та те са голи!

Но Орсилох ми показа, че хитоните им са от прочутата родоска коприна, която е прекалено тънка, за да прикрие нещо.

— Тъй поне погледът ти може безпрепятствено да се наслаждава на техните яки, розови и грижливо обезкосмени скутове — рече ми той.

Както и да е, нямах нищо против — нека продължават да си дрънкат.

В това време се появиха пет дребни човечета, юноши — итифалици^[7], които сподавено пееха фалически^[8] песни. Навсякъде около тях от пода се подаваха лъскави мечове, остри като бръсначи. Те почнаха да танцуват като бесни сред тях. Принудих се да извърна поглед — изглеждаше, като че тия полудели всеки миг щяха да се кастрират сами. Впрочем това често се случвало.

Преминахме в по-малката зала, осветена от факли със синкави пламъци. Уредникът на танците тъкмо въвеждаше някаква двойка танцьори; момичето — хубавичко, с бяла кожа, с големи кравешки очи; момъкът — още юноша, със стройни бедра, гол. Три робини, чиято кожа имаше цвета на дървесна кора, следваха двойката. Първата носеше тимпан, втората — флейта, третата — китара.

Девойката правеше бързи, ситни крачки, които възбуждаха зрителя, а робинята с тимпана въртеше очи и удряше толкова бързо по кожата му, че всичко се сливаше в едно общо, глухо кънтене. Намесеше ли се острият писък на флейтата, двамата — и танцьорът, и танцьорката — сякаш замръзваха на местата си. После китарата ги повеждаше отново със звучни мелодии, които галеха ухото.

Много забавно стана, когато уредникът на танците изведнъж подхвърли на момичето десет пъстри, блестящи обръча. Малката завъртя обръчите толкова сръчно един през друг, че човек виждаше пред очите си само блясъка им; същевременно музиката шеметно свиреше и всички зрители свиркаха с уста и крещяха. Сетне и малката почна да се върти заедно с обръчите. Въртя се около себе си, докато побледня и повърна. Робините я изнесоха навън, ние ревяхме от възторг и се смеехме.

През цялото време на шеметното въртене юношата стоеше неподвижно сред залата, за да му се възхищават. Понеже изглеждаше, че за това не се плаща нищо, мнозина му се възхищаваха.

За съжаление обаче излезе, че се плаща; трите робини се появиха с големи сребърни купи и започнаха да събират пари. Всяка носеше знак на различно божество. За един богобоязлив търговец, който държи на религията, това наистина беше горчив хап; аз трябва да си осигурявам благоволението на всеки бог и поради това се принудих да платя тройно.

— Това се вика хубава сделка! — прошепнах на Орсилох, който държеше своите сребърни и златни монети между зъбите и бузите си, докато аз — по финикийски обичай — носех парите си в една торбичка, пришита към хитона ми.

— Да — каза той и пъхна обратно в устата си драхмите, — отдавна мечтая за такова нещо.

В бузите му бяха натъпкани сума пари, аз зърнах там дори и злато. Той положително беше способен човек — надявах се обаче, че при разплащането ще успея да се покажа по-способният от двама ни. Ето защо му направих едно предложение:

— Ще ти дам под наем за срок от една година моите трийсет момичета; ти ще ми платиш пет златни мини предварително, а печалбата ще делим.

Това беше сделка, от която и двамата останахме доволни. Той плати и ние се прегърнахме. След това обаче решихме да отпразнуваме пищно бъдещото ни сътрудничество. Помолих домакина да изпрати някого на моя кораб, за да ми доведе оттам двама роби; аз съм си за удобството и туйто. Домакинът изпрати своя личен слуга и с много поклони започна да пита какво ще обичаме.

Сетих се за девойката с гръд, бяла като лилиев цвят, и с полусвлечения хитон и поисках стаята, осветена от лунната светлина. Домакинът кимна утвърдително, прибра веднага от нас доста прилична цена и нареди на едно момче — факлоносец да ни отведе там, накъдето ни влечаха желанията ни.

Уговаряхме още някои работи около нашата сделка, когато личният слуга на домакина пристигна. Но кого ми водеше той! Освен моето гълъбче, моя главен роб, моя Фапс, той бе домъкнал — просто не вярвах на очите си — и Езоп. Фапс почна да ме уверява:

— Господарю, всички останали са се насмукали. Ние двамата бяхме единствените трезви!

Сритах го и като хванах за къдравата коса другия, фригиеца, разтърсих го здравата.

— Ако тая нощ се държиш неприлично, гърбът ти ще посинее като небето над Самос! — заплаших го аз; защото аз съм си набит и як и обичам да се забавлявам с жените както трябва.

Езоп кимна и се усмихна. Какво имаше да кима и да се усмихва! Ако не се бях сетил за Талес — Зевс ми е свидетел, — щях да отупам здравата тоя фригиец!

И тъй, сега вече пожелахме да идем в стаята с лунната светлина. Изпратихме робите напред.

— Занесете две легла в поръчаната от нас стая — им казах аз. — Занесете цветя, уханни карамфили, вода и вино, а освен това смокини и орехи. Кажете на момичето, че идваме.

И после се упътихме натам. Насмолените факли блещукаха, огънят почти тлееше, от тежкото вино се издигаха изпарения; миришеше освен това на цветя и на женска пот.

Момичето с гръд, бяла като цвета на лилия, лежеше на едно от леглата, беше с египетско деколте. При краката й пак бяха приклекнали ония две девойки и свирукаха нещо на флейтите си.

Но освен нашите легла заварихме там още едно, четвърто ложе. На него се изтягаше някакъв доста възрастен мъж, затлъстял от старост и доста неизискано облечен. Като ни видя, той се засмя детински, вдигна чашата си насреща ни и изблея:

— Здравейте!

— Здравей и ти! — отвърнахме ние и се изтегнахме на леглата.

Намигнах на момичето с бялата гръд и намусено казах:

— Тая стая е запазена за нас.

Шишкото добродушно изкудкудяка.

— Отивам си вече — каза той, — оставям ви момичетата точно тъй, както ги намерих. Аз съм Ксант, син на Дексикрат, родом съм от Самос и се занимавам предимно с философия. Поради това денем толкова много се разправям с момчета, че вечер се налага да се съвземам с момичета. Само като ги гледам, и равновесието ми се възстановява.

Той пи, вдигнахме и ние чаши за наздравица.

— Вие кои сте и откъде сте? — полюбопитствува той.

Дадох му обяснения до прадядо си, а Орсилох се впусна да обяснява своя произход чак до някой си не твърде известен Херос.

Ксант ми намигна:

— А колко си годишен ти, уважаеми? На каква възраст беше, когато лидийците за пръв път дойдоха в страната?

Казах му, че съм в най-добрата възраст.

Ония, глупавите гъски, едва не се пукнаха от смях.

Отначало помислих, че се смеят на тлъстия стар Ксант. Но когато ми се стори, че се подсмиват на мен, недружелюбно запитах:

— Какво има тук за смях?

— В най-добрата възраст — изкудкудяка оная с бялата гръд като цвят на лилия — е магарето.

Аз естествено се ядосах, но тя обясни:

— Това е една хубава приказка.

Ксант умираше за приказки и я накара да ни изпее нейната. Тя фъфлеше малко, но все пак гласчето й беше много сладко. Запя:

Така богата Филис бе, че нямаше наслада,

която да я привлече, или пък изненада,

но чу робините си тя в захлас да шепнат тайно,

че богът Дионис дарил с мъжественост омайна

и пламенност неутолима някакво магаре!

Химен, о Хименайе!

Намери тя магарето — очите му блестяха,

харесаха се двамата; и влюбена, и плаха,

примами го в покоите си, то дойде с готовност,

разтресе се домът тогаз от стонове любовни —

ах, пламенно, мъжествено, единствено магаре!

Химен, о Хименайе!

Филис стана, за да поразхлади себе си и да разпали мен. Пристъпи към моето ложе и разкри съкровища, които можех да виждам само аз. Сетне, с тъжен вопъл в гърлото и със закачлив присмех в очите, запя отново:

Но то бе омагьосан мъж; и от любов към Филис

не кусна вече ни веднъж магарешки бодили,

прояде рози и доби човешки лик отново

но възмутена Филис бе и кресна му сурово:

О, мъж на място беше ти, когато бе магаре!

И тогава и трите почнаха да се превиват от смях и да пеят подигравателно, с остър фалцет, сватбения припев:

Химен, о Хименайе!

И се понесоха буйно из стаята, като не преставаха да тананикат.

Фапс естествено беше виждал вече подобни шеги, само за Езоп те бяха нови; той седеше мрачен, сякаш не бе с нас, сякаш не бе мой роб. Като го видях такъв, с такова мрачно лице, с озлобен поглед, с рошава коса и с остри, вълчи уши, заприлича ми на животно и той.

— Какво сте се разтъжили за магарето! — извиках аз. — Я съблечете оня там! Може би и под неговата закърпена козина има магарешка опашка.

Трите момичета нададоха вик и бясно се нахвърлиха върху него — мислех си вече, че ще го разкъсат на парчета. Отначало той се бранеше като олимпийски борец. Но ненадейно се сгърчи, стана дребен и гърбав. Знаех вече, че нещо с гърба му не е в ред, сега обаче това забелязаха и Орсилох и Ксант, така че, едва ли щях да успея да им пробутам момъка, както си бях намислил. А момичетата уплашено отскочиха назад и закудкудякаха:

— Той е сатир^[9].

Едвам успях да успокоя момичетата, а на Езоп залющих няколко плесници, дето ми развали удоволствието дори и тук. Той ме гледаше дръзко и затова получи още няколко плесници. Пак се държеше тъй, като че ли не аз унижавах него, а той — мен; ето защо казах на Орсилох:

— Давам ти тоя тип под наем заедно с трийсетте хетери, та наред с многото мъже отгоре си да имат и един мъж под себе си.

Орсилох прихна да се смее, а очите на Езоп станаха зли като на гладен вълк. Това ми дойде вече много.

— Махай се заедно с него! — викнах на Фапс. — Извличайте се и двамата на кораба!

След като двамата роби се махнаха, почна да не ме свърта и мен; никак не мога да се застоявам на едно място, затова оставих Орсилох да бере сам цветовете на самоските момичета и тръгнах да скитам напосоки из многобройните увеселителни заведения на града.

В най-шумното от тях срещнах пак моя познат от Сарди, минния управител Харакс. Той веднага се спусна възбуден към мен, като настояваше на всяка цена да му кажа къде са моите тридесет робини. Отговорих му, че отдавна са продадени в чест на богинята. Това го вбеси и той каза, че съм бил длъжен да продам всичките момичета в Самос. Аз, разбира се, възразих, че не е така. Тогава той поиска да му покажа кому съм продал младото момиче, върху което беше налетял тогава момъкът. Отвърнах му учтиво, че продавам годишно около десет хиляди роби и че не бих могъл да си отбелязвам всички адреси. Това очевидно не му се хареса, той си отиде и вече не го видях.

Скитах още дълго през нощта и на сутринта спах до късно, когато се събудих, край леглото ми стоеше някакъв човек с жезъл. На жезъла се виждаха много знаци, а под хламидата^[10] на човека — червеният пояс на геоморите — пробул^[11].

Бързо навлякох хитона и се опитах да се изправя на отмалелите си крака. Пробулът ме гледаше подигравателно:

— Арестувахме вече Орсилох — рече ми той. — Призна си, че е взел под наем от теб трийсет още непосветени^[12] момичета, с цел да ги отдаде на разврат.

Страхопочитателното ми държане мигом се изпари.

— Наклеветили са ме! — развиках се аз. — Това положително е сторил оня мръсен фригийски роб. Как могат ваши благородия изобщо да се вслушват в думите на един такъв гърбав интригант!

Пробулът ме погледна със студенината на служебно лице.

— А какви са тогава ония трийсет момичета на борда на „Лизимаха“?

Ясно беше, че тия мръсни хрътки ги бяха преброили вече.

— Танцьорки са — казах аз. — Ще участвуват в тържествата в чест на Дионис. Аз водих преговори само за това, кой да поеме обучението им в танците.

— И, значи, учител по танц ще им бъде Орсилох, син на Каран, на един освободен роб?

— Че защо не? — запитах на свой ред аз наивно.

— Защото Орсилох вече е наказан с глоба за отваряне на публичен дом без разрешение.

Знаех, че глобите в Самос са много големи. От друга страна, положително имаше начин да се разбере човек с един пробул от Комисията по нравите. Започнах да го увещавам. Ала това не помогна много. Работата беше там, че в Самос още бяха на власт едрите земевладелци и тъкмо сега те се нуждаеха от работна ръка за именията си; това беше главното; а пък връзките с чужденците, в интерес на които бе важно в пристанищния квартал да има добре уредени увеселителни заведения, оставаха на втора линия.

Нямаше място за пазарлък. Тридесетте девойки трябваше да бъдат изложени на публична продан чрез Съвета на геоморите, точно както и другите ми седемдесет роби. Така че в устата ми още горчеше, докато угоднически махах за сбогом след пробула. Но сторил само няколко крачки, той се върна отново.

— Аз не бях сам в общината, когато бе направен доносът срещу теб. И друго: не отмъщавай на онзи, когото подозираш!

— Но какво да правя с такъв един песоглав роб, който има толкова лош характер, че никой не иска да го купи от мен?

Лесно му беше на пробула. Той сви рамене, промърмори:

— Че подари го тогава.

И си отиде.

В това време писнаха тръбите на глашатаите, които обявяваха започването на пазара, и трябваше да побързам, за да стигна навреме.

Пазарището в Самос се намира съвсем близо до пристанището и там постоянно лъха свеж вятър. Затова то е оживено почти през целия ден. Преброих близо двеста дюкянчета, освен тях обаче имаше още стотици търговци, които продаваха под слънчобраните си всичко, каквото човек можеше да си пожелае. Имаше лидийски накити, индийски токи, кимерски кехлибар, скитски нефрит. Имаше египетски платове, масагетска коприна, тракийски покривала, беотски хламиди, пъстро везани хитони от Хиос и Лезбос, красиво бродирани покривки от Ликия и Кападокия. Имаше щитове от Евбея, копия от Македония, ножове от Самос, от Бизантион и от Троада. Човек можеше да закупи добитък, брашно, кораби, рибарски мрежи и всякакви плодове. Имаше блюда, чаши, амфори, мехове, кожени ведра и дървено масло — от най-евтиното до най-хубавото. Само вино бе разрешено да се продава единствено през дните, посветени на Дионис.

И сред тая глъч и блъсканица, сред това тракане, бумкане и викане, сред крясъците на чайките и плясъка на вълните сега се зададе агораномът^[13] с робската стража и с моите седемдесет роби. Отправиха се към каменния блок, при който ставаше наддаването за робите. Пробулът също бе вече там и лично ръководеше продажбата.

Повечето земевладелци бяха изпратили управителите си; само четирима бяха дошли лично, познаваха се по гъстите кафяви бради. Казаха ми имената им, единият от тях бе архигеоргът^[14] Ядмон, който притежаваше огромно имение в западната част на Самос. Те стояха до самия камък, върху който бе стъпил сега първият роб. И веднага ръководителят на търга почна да размахва голямата си жълта шапка и да крещи. Назоваваше името, възрастта и произхода на стоката.

Всъщност истинско наддаване не можеше да стане, тъй като най-високата цена беше определена. Повечето от робите преминаха в собственост на едрите земевладелци за по шест-седем мини единият и накрая ми останаха само трима. Един от тях, разбира се, беше Езоп. Така и бях предполагал. Вторият беше рецитатор и учител по писане, третият — певец. Земевладелците не искаха роби с нежни ръце. „Нежни ръце си имаме самите ние“ — казваха те.

Едва сега обаче почваше истинското забавление, самосците се струпаха и около камъка за разпродажбите започна ужасна блъсканица. Защото сега се зададе гинекономът^[15] с моите тридесет фригийски момичета. Между тях — забелязах това твърде късно и със съжаление — имаше няколко много красиви и всички бяха с много по-светла кожа, отколкото жените в Самос.

„Глупак такъв — изругах се сам, — прекалено голям търговец се показа!“

Сега вече най-високата цена не беше определена и се започна голямо надпреварване за новата стока. Ръководителят на търга се разпали, развяваше хитоните на момичетата, докато ги предлагаше, и подчертаваше, че всички току-що са се къпали в морето. Тъй получих доста добри цени, макар че, разбира се, те не можеха и да се сравняват с онова, което бих спечелил, ако беше станала сделката с Орсилох.

Бях повикал при себе си рецитатора, който се казваше Лигирис и му бях поръчал да записва на една дъсчица имената и цените. Така бях в течение какво става и можех да поддържам разгара на наддаването, като от време на време се обаждах и така повишавах цените.

Внезапно някой изби дъсчицата от ръцете на рецитатора. Възмутено погледнах нататък и видях Езоп: до преди малко, за да не го купи никой, той се беше преструвал на хилав и грозен, а сега имаше вид на първокласен борец.

За съжаление нямах възможност да го набия в тая блъсканица. Само се извърнах, за да разбера какво иска, и видях, че тъкмо тогава на камъка беше застанала малката фригийка, заради която момъкът се беше издал.

Ръководителят на търга викаше прегракнало, че тя се казва Родопис, била от благороден фригийски род, десет-дванадесет годишна и още непосветена.

Самосците се разкрещяха и засвиркаха с уста — нямаше нито един от тях, който да не желаеше да участвува в наддаването. Родопис стоеше неподвижно на мястото си, от срам и гняв очите й се бяха разширили, блестяха и тя си даваше вид, като че ли няма нищо общо с тялото, което купувачите опипваха колкото можеха по-основно. Земевладелците сякаш още по вида й познаха, че е земевладелска дъщеря. Цената на Родопис бързо стигна до двадесет мини и накрая тя бе продадена за двадесет и две мини на Ядмон.

Изгодната продажба на женската стока ме беше поободрила малко. Сега трябваше да се постарая да скътам печалбата си на сигурно място. А за тази цел трябваше да отплувам колкото се може по-бързо от Самос, защото пристанищните такси тук бяха страшно високи. Спираше ме само още едно. Още не се бях отървал от отвратителната тройка — рецитатора, певеца и гърбавия Езоп. За тая малоценна стока властите положително щяха да затворят очи. Така аз вързах тримата общо, качих ги на камъка и с викове ги обявих за свободно наддаване.

Никой не идваше. Пазарището бе опустяло. Селяните и земевладелците вече седяха из странноприемниците, бъбреха, пиеха. Отивах при тях, уговарях ги, отмъквах ги при моите трима роби. Но тоя безполезен тип, тоя Езоп все успяваше да се измъкне напред и да изплаши купувача с невъзможния си вид. Крещях му. Бих го. Но понеже удрях заедно с него и другите, тримата се разкрещяха и стражата почна да проявява интерес към нас. Не ми остана нищо друго, освен да скърцам със зъби.

Намалих цената дотолкова, доколкото позволяваше достойнството ми. Всеки казваше:

— Взимам двамата, но без третия.

Какво да направя? Да ги удавя в открито море при тържествените песни на моряците? Ами ако Посейдон не ги поиска? Тогава за отмъщение следния път той щеше да издърпа в морето и мен.

В този миг зърнах Ядмон да излиза от общината. Залиташе, беше пил от онова самоско вино, което дори и размесено с вода си запазва напълно силата. Заговорих го със сладки думи и той нежно ме прегърна. Изтъкнах му неговото щастливо, ала, от друга страна, малко безпомощно положение и му посочих колко необходимо би било за него да разполага с добри, сръчни и умни домашни роби. Ядмон пиянски фъфлеше, че имал достатъчно роби. Отвърнах му:

— Роби като тези, които стоят пред теб, още нямаш.

Той ги погледна с изцъклени очи. Мислех си: „Ей сега ще се подаде напред оня сатир и ще му се натика в очите с болничавото си, сакато тяло.“

Слисах се: Езоп правеше тъкмо обратното. Усмихваше се дружелюбно, изпъваше мускули, изглеждаше точно толкова едър, точно толкова як, колкото и другите двама.

Хареса се на Ядмон — докато земевладелецът опипа мускулите на ръцете и раменете му. Макар и пиян, той си оставаше хитър селянин — потупа леко другите двама по раменете и каза бавно, но знаеше какво казва:

— Другите двама взимам, тоя го отвържи!

Нима сега вече наистина трябваше да убия Езоп, да го погреба или удавя? Бях обещал на търговеца на дървено масло Талес да не му сторя нищо, пък и освен това, признавам си го открито, аз съм си малко суеверен. И започнах да приказвам и да убеждавам земевладелеца. Ядмон търпеливо слушаше, защото внезапно бе решил, че иска на всяка цена другите двама. Тоя груб селяк претендираше, че обичал пеенето и поезията. Предложи двайсет и пет мини за двамата. Естествено това бяха думи тъкмо за мен. Денят клонеше към края си, исках да отплувам преди вечерния отлив. Ето защо накрая казах:

— Ти, който владееш житните простори, ще получиш или и тримата, или нито един. Двамата ти ги давам за двайсет и пет мини, за третия ти искам три обола^[16].

Тъй Ядмон купи Езоп за три обола.