Арнолт Бронен
Езоп (32)

IV

В самоското селце Мелита, разположено северно от Флойон, живеела седемнадесетгодишната Апсалис, дъщеря на майстора на прически Сарамб. Тъй като минавала за най-хубавата девойка в селото, старейшините я изпратили заедно с дъщерите на лозарите на Ленеевите празници в Самос, за да отпразнуват там правенето на виното.

Апсалис участвувала в ония танци, на които не бива да присъствува никакъв мъж. Но Поликрат не искал да знае за свещеното право и гледал танците. Тъй видял Апсалис и я поканил при себе си с градския си дворец. Апсалис не отишла. Поликрат я поканил повторно. Апсалис избягала. Поликрат пратил след упоритата девойка скити. Побягналата Апсалис била наближила вече Мелита. Като зърнала своите преследвачи, скитите, тя скочила в потока, придошъл от зимните дъждове. Не намерили трупа й. Жриците, а и жреците, които до един се гневят на Поликрат заради повишените данъци на храмовете, твърдели, че Артемида я прибрала при себе си. В Мелита погребали вместо Апсалис парче дърво. Оттогава и занаятчиите намразиха Поликрат.

 

 

От всичко това разбрах, че ако искаш да печелиш лесно жените, трябва да гледаш леко на любовта. Може би и аз се бях държал прекалено сериозно спрямо красивата дама в страната Египет? Гилис се върна и не можа да ми съобщи нищо; нито добро, нито лошо. Родопис, тъй се казвала хубавицата, обитавала очарователен дворец далеч извън Навкратида. Фараонът често отивал при нея. Разполагала с необикновено изобилие от богатства. Въпреки това много тъжала за Самос. Е, нямах нищо против, че тя проявяваше търпение; то можеше само да облекчи съвместния ни живот. Нямах и нищо против, че й беше мъчно за Самос; защото тъга, и то по Самос, та това можех да бъда само аз.

И така, намерих нов пратеник, написах ново писмо. Наистина от Амазис все още нямаше отговор, но виждах, че Поликрат се готви за пътешествие. В края на краищата не можеха чисто и просто да откажат на такъв могъщ владетел с доста опасна флота. Та той не отиваше да проси, а да дава. И даваше могъщ тристранен съюз: Лидия, Самос, Египет. Естествено засега всичко това съществуваше само в неговото въображение; но то почти не го смущаваше.

Всичко бе най-грижливо подготвено, цял Самос чакаше тържественото заминаване, от Египет обаче не идваше дори полъх — нито за мен, нито за шефа. Нима щяхме да си останем публично посрамени в къщи? Подобно нещо не беше в стила на Поликрат. Той не знаеше срам, не знаеше двоумение. Престори се, като че ли открай време е било уговорено да стане именно тъй:

— Заминаваме за Сарди, при цар Крез.

При това аз познавах цялата преписка; можеше да ми намигне поне с едното око. Но той бе един високопоставен мошеник и нищо повече.

Тъй или инак, познавахме вече донейде Крез. Знаехме какво му правеше впечатление: първо — елини, и, второ — умни елини. Ето защо Поликрат се сети, първо, за Езоп и, второ — за Питагор. И двамата не бяха елини, а аз оспорвах и това, че са умни; но шефът си въобразяваше, че може да се перчи с тях. Езоп дойде; мислеше, че заминаваме за Египет. Но Питагор не дойде. Тъкмо прибирали някаква реколта, а освен това били заети да изчисляват съотношението между тоновете на китарата и числата. От тия неща — тъй твърдяха те — зависело човешкото щастие. Поликрат много държеше на щастието, преди всичко обаче на своето собствено щастие, и за това никак не го беше грижа за щастието на Питагор. Изпрати няколко скити. Те домъкнаха дългокосия мъдрец в градския дворец на Поликрат.

Едва ли имаше нещо, в което Езоп и Питагор да бъдат единодушни. Езоп снизходително се усмихваше на странните приумици на Питагор, а пък Питагор бърчеше твърде благородния си нос над често пъти нескопосано облечения и обикновено нефризиран Езоп; освен това Питагор се движеше изправен като върлина; а Езоп, колкото прям беше в речта си, толкова се огъваше, когато вървеше или седеше. Този път обаче, пред Поликрат, двамата бяха напълно единодушни. Отказаха да идат с Поликратовата свита в Сарди. Що се касаеше до Езоп, имах едно подозрение; може би той искаше да използува отсъствието на Поликрат, за да офейка в Египет, дето само Стикс го знае какво търсеше. А Питагор чисто и просто не искаше да замине; той се смяташе за свободен евпатрид и не желаеше да танцува в свитата на един тиран.

Поликрат се разяри. Крещеше и беснееше тъй, както никога дотогава не го бях чувал да крещи или да беснее. Двамата не трепнаха. Заповяда да ги затворят. На тях не им мигна окото. Остави ги да гладуват. Това не смути нито единия, нито другия. Искаше да заповяда да ги бичуват. Езоп се позова на закона, а Питагор — на бащата на боговете, тъй като и единият и другият не допускаха побоя над свободни граждани. Поликрат стигна до крайност. Закон и баща на боговете бил самият той; каза им: щял да осъди и двамата на смърт за неподчинение. Тогава Питагор започна да пее, а Езоп — замислено да си бърка в носа. Разбрал, че със смърт не може да ги уплаши, Поликрат млъкна. А Езоп, усмихнат, като същевременно въртеше между пръстите си топчета от онова, което бе извадил от носа си, му разказа следната приказка:

Голяма бъркотия царяла на земята. Северният вятър и южното слънце спорели кой от двамата е по-силен. Тогава видели някакъв пътник, който едва-едва си пробивал път през бушуващата буря.

— Победител ще бъде онзи — извикало слънцето, — който успее да смъкне дрехата от гърба на тоя човек! Тържествуващ се съгласил северният вятър. Засвирил с най-студените си пищялки. Човекът се загърнал по-плътно в дрехата си. Северният вятър почнал да вие както никога дотогава. Човекът извадил от торбата си палто и го облякъл. Северният вятър се обърнал с главата надолу и толкова силно задухал — мразовито, със страшен вой и със съкрушителна мощ, — че едва не се пукнал. Тогава човекът вдигнал и торбата и я нахлузил над косата, ушите и раменете си. А северният вятър с жално скимтене се отказал от състезанието. Влязло тогава в двубоя слънцето. Усмихнало се през облаците и човекът свалил торбата. Стоплило почвата и човекът прибрал в торбата палтото си. Засияло с цялата си сила от ведрото небе и човекът не издържал повече. Бързо съблякъл дрехите си и се хвърлил сред хладните вълни на морето.

Поликрат се усмихна. Засия така, сякаш бе слънце, пък и веднага го каза:

— Аз ще бъда слънцето!

И така, той покани двамата да му бъдат гости, почна да се забавлява с тях и им разказа за своето щастие и за щастието, което означава неговото щастие за щастието на всички. В края на краищата те наистина изявиха готовност да последват шефа и отидоха на държавния кораб, дето вече чакаха Ибик, Хипонакс, Анакреон, Симонид и лекарят Демокед. Всичко беше готово за заминаване, когато задуха северен вятър и този път северният вятър излезе по-силен от слънцето. Наложи се да чакаме още почти цяла седмица.

Тая седмица Поликрат използува посвоему. Хипонакс му беше разказал за великолепния царски пръстен на Крез. И Поликрат, разбира се, реши, че и той на всяка цена трябва да има такъв пръстен. Пръстенът трябваше да бъде от скъпоценна глипта, с конска глава — герба на Еакидите. Веднага казах:

— Може да го изработи само майсторът — златар Теодор.

Шефът нареди да повикат майстора и му даде своите разпореждания, защото беше уверен, че разбира достатъчно от всичко и че да би имал време, би го свършил дори по-добре. Във всеки случай, когато Теодор дойде със своите проекти, Поликрат разбра, че оня човек умее да прави тия неща далеч по-добре от него. Сега вече той му даде злато и особено красивия сардоникс, върху който трябваше да се изреже гербът. Видях, че златото беше много и скъпоценният камък — голям; нямах нищо против; отидох в работилницата на майстора и го подхванах.

— Ти получи материал за три пръстена — казах му аз, — ще направиш от него два. Тиранът не искаше да ти го каже направо и то трябва да остане тайна за вечни времена. Пръстените трябва да си приличат така, че самият ти да мислиш, че си направил само един.

Теодор почна да се кълне тържествено, че златото било твърде малко за два пръстена. Доказах му, че ще стигне, и той обеща да ме послуша. Дойде с двата пръстена, видях, че бяха изработени еднакво и бяха еднакво лъскави, взех онзи, който ми даде Теодор, и му заповядах да занесе другия на Поликрат. Моят скрих в едно тайно чекмедже в стаята си.

Естествено не мислех за себе си. В края на краищата един толкова скъп пръстен можеше някога да се изгуби, да бъде задигнат — тайно или насилствено; а тогава, тъй като Теодор беше много стар, никой нямаше да бъде в състояние да изработи нов, пак толкова изящен пръстен. Освен това понякога имаше спешни дела, които не можех да бавя, ако Поликрат отсъствуваше, а пък важните държавни документи са валидни само с неговия печат. Така че имах цял куп добри основания; и всички те бяха основанията на един честен, съвестен, грижлив секретар.

Поликрат се радваше като дете на своя пръстен. Макар че пръстенът беше тежък и притискаше пръстта му, той го носеше денем и нощем. И когато, тласкани през морето, нашите триери се насочиха към Смирна, всъщност се виждаше повече пръстенът, отколкото шефът. Бе ветровито, студено, опасност грозеше кораба. Дадох клетва да принеса богата жертва на Посейдон. (Само да не бяха толкова алчни жреците ни! Убеден съм, че Посейдон би се задоволил и с риба; Но жреците, с техните слаби жлъчки, предпочитат да ядат телешко месо и верующият трябва да го плаща.)

В Смирна ни посрещна Пиндар, когото познавахме още от Самос. Че нали сега почти всички някогашни свободни елински градове бяха вече лидийски; само Милет и Самос бяха останали самостоятелни. Пиндар бе довел доста внушителна колона от колесници с по четири колела; с тях се отправихме на изток, по широкия военен път.

Преминахме селището Тимбрара и стигнахме до езерото Гигес, дето към небето се издигаше гордостта на царството — гробницата на Алиат. Там трябваше да отиде всеки гост — чужденец, трябваше да принесе жертва и да засвидетелствува по този начин своето приятелство към Лидия. Пред нас се издигаше огромна постройка, по-висока от крепостната кула в Самос. В основата си тя беше от груб гранит, а нагоре — от гладък черно синкав мрамор. Запитахме какво има вътре; никой не знаеше, аз обаче бях чувал, че вътре имало само пясък и боклук. Изкачихме се по едно много стръмно стълбище и стигнахме до широкото плато, дето се издигаха пет високи колони. Всяка от тия колони бе строена със средства, дарени от различно съсловие в Лидия, и на всяка от тях можахме да прочетем, написано и с елински букви, какво е било дарението.

Предполагахме, разбира се, че най-голяма сума са подарили търговците; но те бяха събрали най-малка, въпреки че Лидия търгува доста и с твърде много страни. Освен тях дарение бяха направили военачалниците, занаятчиите и държавните чиновници. Всички те обаче бяха задминати от постижението на блудниците. Впрочем всички млади момичета в Лидия блудствуват. Правят го за пари и по този начин събират зестрата си. Вършат го дотогава, докато си намерят подходящ жених; и за него се омъжват.

Когато се озовахме отново долу, лидийският наместник, който беше дошъл с Пиндар, каза, че паметникът бил толкова висок, щото за човек било невъзможно да измери височината му; само боговете можели да го измерят; ето защо само жреците знаели точно колко е висок, но не доверявали това никому, дори и на царя. Тогава Питагор се изсмя. Каза, че веднага щял да измери височината му, и то отдолу, дето стои, без никакви ъгломери, с каквито разполагат вавилонците.

Лидийците на свой ред се изсмяха и казаха, че не вярват. Питагор погледна слънцето, сетне измери сянката си. Беше четвъртият час след изгрева и дължината на сянката отговаряше точно на ръста му. Тогава Питагор застана в средата на гробницата — тя беше осмоъгълна — и почна да мери оттам сянката й; излезе точно петстотин елински стъпки. И толкова висока, заяви с положителност той, била и огромната гробница. Лидийците се смаяха и веднага разказаха това на цар Крез в Сарди.

Обиколихме гробницата с каляските и през това време коларите пееха някакъв лидийски траурен хорал. Измерихме пътя: обиколката на гробницата беше шест стадии. Никъде в Елада нямахме толкова висок строеж и с такива огромни размери.

— И въпреки това не бихме искали да го имаме — прошепна Езоп.

Бяхме доста изморени от четиридневното пътуване, когато пристигнахме в Сарди. Ето защо едва на следната сутрин забелязахме вълнението, обхванало целия град. Поликрат си беше въобразявал, че ще бъде най-високопоставеният гост на Крез. Ала той беше само един от гостите. Когато на другата сутрин наминах предварително в резиденцията, за да съобщя на церемониалмайстора за нашето пристигане, налетях на нашия стар, могъщ финансов приятел Памфеас. Той веднага ми разказа всички източни клюки.

Мидия, която на времето си толкова бе заплашвала Лидия, сега сама беше заплашена. Астиат синът на лидийския враг Киаксар, отдавна се бе обявил за приятел на лидийците, станал бе зет на Крез и сега беше довтасал разтреперан при своя роднина. Защото отскоро в Персия се беше възкачил на трона някой си Куруш^[1], човек с невероятна енергия, който от една орда необуздани конници беше създал дисциплинирана страховита армия и заплашваше да плати сега на мидийците за всичко, с което си бяха създали навсякъде врагове през последните две поколения.

Поликрат беше дошъл със своите културни величия — с певци, рецитатори, лекари; а Крез беше събрал около себе си царе. Самостоятелните царе от Кападокия и Пафлагония, зависимите владетели на Киликия, Памфилия, Ликия и Ликаония, князете на Мизия и Пизидия; всички те бяха подплашени от събитията в Персия, всички подушваха в лицето на Куруш свой смъртен враг. Само една помощ, само една опора виждаха те за своето заплашено съществувание: могъщата, сита, богата Лидия, огромната войска на Крез, предвождана от пъргави, бойки, жестоки елини и подкрепяна от опасната флота на съюзните йонийски държави. Ето защо сега всички тия владетели гъмжаха из високата крепост край река Пактол, доволни, че се намираха с няколко десетки дни път по-далеч от персийската граница.

Поликрат естествено нямаше дори понятие за всичко това. Не виждах и причина да му го казвам; той също не ми казваше много неща, когато беше необходимо. И така, той пристигна при Крез със своята културна свита: със засияли очи над лъскавата си крокодилска кожа, опасен звяр във водата, ала безпомощна театрална маска на сушата — всеки би прозрял в него финия мошеник, освен тъкмо тоя Крез. Той забрави своите царе, забрави грижите си, забрави дори наистина опасния човек, с когото току-що бе разменял учтиви дипломатически фрази, спусна се към тия рапсоди, китароди и разни други „оди“ и ги прегърна, прегърна дори и мръсния песоглав фригиец!

— Моето щурче! — усмихна се той.

Явно си спомняше още оная смешка, с която хитрият измамник Езоп — уж! — беше изпросил от Крез да пощади самосците.

Е, Поликрат постигна така поне едно: за сериозна политика не можеше вече да става и дума и на преден план внезапно изпъкна не Куруш, Крез или Поликрат, а… Езоп. В това време онзи, опасният, за когото споменах вече, стоеше вън и нетърпеливо чакаше. Смяташе, че тия възрастни мъже, тия царе и князе няма да слушат цяла вечност един мръсен разказвач на приказки. Ала те го слушаха. Поликрат беше горд с него, толкова горд, като че ли самият той беше измислил приказките. На Езоп това беше безразлично. Той разказа една след друга тридесет приказки и щеше да разкаже четиридесет, ако главните роби не ни бяха приканили на трапезата.

И тъй, ние — единадесет владетели, включително князете и тираните, и единадесет културни дейци, като изключим единствения нормален човек, т.е. моята твърде малко зачитана особа — тръгнахме през голямото мраморно преддверие към царската трапезария. Начело както винаги вървеше Поликрат, горд със своята твърде младежка снага, с ръста и с красотата си; една крачка след него ситнеше въздебелият, късокрак Крез. Оня, опасният, пристъпи към него. Искаше да узнае кога би могъл да продължи преговорите си с Крез.

Поликрат не го познаваше. Оня не носеше никакви отличителни знаци, никакво злато, беше с ботуши до коленете, с дълъг крив меч, с висока червена шапка, приличаше на войник. Поликрат гневно го сряза:

— Какво се препречваш на пътя ми, сополанко такъв! Покланяй се или моят приятел, царят, ще те научи как се правят поклони!

Крез и останалите царе се смръзнаха. Опасният отстъпи съвсем малко назад и измери Поликрат с поглед. Никога не забравих този поглед. В него имаше не само омраза. Това беше поглед на убиец, съзиращ още отсега гниещия и вонещ труп на убития. Беше поглед, изпълнен с онова гадене и презрение, с което победителят ритва настрана мъртвия си враг.

Поликрат се изплаши; той и без това винаги си беше повече нагъл, отколкото смел. Продължихме пътя си, след като Крез се опита да успокои с няколко думи опасния. Поликрат запита — и чух добре, че гласът му бе доста пресипнал:

— Кой беше тая гад?

Боязливо и тихо, Крез му отвърна:

— Това бе Орет, посланик на великия персийски цар Куруш. Запомни добре името!

(Сигурно Поликрат си е припомнил това име, когато десет години по-късно увисна на кръста; защото, изглежда, тъкмо тоя Орет го бе примамил в клопка, бе го пленил и го бе разпнал, докато йонийските наемници пели под вече безжизнените, почернели нозе на тирана следните подигравателни стихове:

Изкъпан от Зевс във кристални води и от слънцето мазан с масла най-уханни,

ти, щастливецо, сам свойта гибел роди! И сега покрай теб лешояди и врани Опопой!

— на последния пир са събрани!)

Сама за себе си царската трапезария представляваше почти цял дворец. Тя очевидно бе пристроена около една много старинна сграда, триъгълен старолидийски храм с нееднакви страни; всяка от стените му беше по-висока от другата; покрив нямаше.

Влязохме в храма, за да извършим жертвоприношение, и видяхме, че там още работят; Крез, който се чудеше какво да прави с многото си злато, бе заповядал да облицоват стените със златни плочи. Двете по-малки стени, разположени под прав ъгъл една към друга, бяха вече готови. Голямата напречна стена още не бе облицована; майсторът — строител тъкмо се мъчеше да измери съвсем точно стената, защото, макар че Лидия имаше злато в излишък, той отговаряше с главата си — от която в излишък нямаше — за всяка изчезнала или ненужно поставена плочка.

— Докога ще се мотаеш и ще мериш тук, крастава камило! — наруга го сърдито Крез. — Десет пъти мериш и сметките ти все не излизат!

Майсторът почна да заеква, от страх едри капки пот избиха по тясното му чело. Крез се наслаждаваше на уплахата на нещастника и гордо погледна около себе си, докато обясняваше:

— При мен се работи точно и смислено. Разточителството — за боговете, скъперничеството — за хората!

А на майстора — строител каза студено:

— Ако до утре не си измерил точно стената, ще заповядам да те принесат в жертва тук, в тоя храм!

Майсторът цял се разтрепери. Извърнах поглед от тая печална картина. Но на дългокосия, на Питагор, дожаля за нещастния човечец. Той дръзко пристъпи напред — всичките тия културни дейци не изпитват подобаваща страхопочит към царете — и каза:

— Защо изобщо трябва да се мери? Че то е ясно колко плочки му трябват.

Крез зяпна от учудване. Поликрат гордо се огледа, сякаш самият той знаеше онова, което може би знаеше Питагор. Питагор заговори наставнически:

— Хетитите са построили този малък храм по египетски образец. В основата си той е правоъгълен триъгълник, трите стени представляват квадрати върху всяка една от страните му. Щом си облицовал двата малки квадрата, знаеш колко плочки ти трябват и за големия квадрат, той е точно толкова голям, колкото са двата малки квадрата, взети заедно.

И нарисува с една пръчица доказателството върху варовиковия пясък на пода.

Крез още повече се смая. Какво ли не знаеха тия елини! И тъй, още удивени от станалото, всички присъствуващи царе принесоха жертвите си и като доказателство за своята почит и удивление поканиха всички дългокоси, роби и акробати в песнопението да се наредят на царската трапеза; единствен аз трябваше да остана край стената при дворцовите роби.

Искам да разкажа веднага какво се случи сетне, защото от него се вижда, че човек трябва да знае мярка дори и в добрината и възхищението си.

Трапезарията бе много просторна, с изключително великолепие и украса. Навсякъде имаше скъпи златни вази, мраморни съдове и купи със скъпоценни камъни по тях. А подът лъщеше като огледало — изящен мрамор от Троада, толкова красив, че човек действително почти се боеше да стъпи на него.

Езоп се бе простудил доста. Изобщо — тъй казваше той, — откак работил в мините и във водопроводния тунел, дробовете му били доста слаби. И така, окашля се, устата му се напълни с храчки и почна да се оглежда къде да плюе. Но около себе си виждаше само царе и бради, останалите елини седяха на долния край на масата. Тогава, събрал всичките си храчки, той ги изплю в брадата на най-близкия цар — струва ми се, че беше царят на Пафлагония.

Слугите — а заедно с тях и аз, — всички ние естествено веднага се втурнахме, за да набием и да изхвърлим злосторника. Ала Крез бе прекалено любопитен човек. Поиска да узнае защо е постъпил така Езоп. Езоп му обясни, както обикновено правеше; винаги ти се струва, че сподавя смеха си. А пък Крез се почувствува поласкан, дето царският му под изглеждал прекалено изящен, за да се плюе по него. Заповяда да измият брадата на царя на Пафлагония и каза, че било станало недоразумение.

За същинската цел на нашето посещение, политиката, дойде ред едва на следния ден. Високопоставеният мошеник Поликрат искаше съюзен договор: малкият Самос — в тристранен съюз, заедно с двете велики сили Лидия и Египет. Планът бе хитро замислен, истински пиратски план, и от него можеше да спечели не на последно място морското разбойничество. Понеже Египет, както изглежда, все още се колебаеше, Поликрат искаше да използва Крез като стръв, за да хване на въдицата си Амазис.

Крез можеше да постави каквито си ще условия. Да каже: „Това струва сто таланта.“ Или да каже: „Това струва три хиляди самосци годишно за войската ми.“ Тъй беше предложил на времето си Алиат. А можеше и да каже: „В замяна самоската флота трябва да премине под мое върховно командуване.“ Можеше да каже всичко това и дори повече. Ала той каза само:

— Добре. Дай ми насреща Езоп.

Защо толкова държеше Поликрат на тоя мръсен фригиец? Би следвало да се радва, че се отървава от него. Ала той надушваше в кривошиестия измамник някакво скрито съкровище, може би само защото не бе в състояние да си обясни какво беше карало по-рано Сарди да се интересува от време на време за него. А може и да смяташе тоя тип за вълшебник, за демон; във всеки случай не го даде. Двамата се караха като за нещо кой знае колко ценно, докато Езоп най-спокойно ги слушаше. Едва накрая, също тъй спокойно, той се намеси:

— Всемогъщи насилници и всеповелители, каква полза за вас, ако вие ме имате, а пък аз ви нямам? Че попитайте и мен!

Поликрат беше хитра лисица, търгаш, обигран във всички тънкости на занаята; сигурно смяташе, че с помощта на своите морски разбойници може да си върне обратно всеки, който би му потрябвал; ето защо се усмихна дяволито:

— Добре, Крез, ако той е съгласен, нека бъде твой.

Двамата с напрежение погледнаха към песоглавия. Всеки от тях си въобразяваше, че е изобретател на щастието, родственик на всемогъществото, наследник на бъдещето. Всеки смяташе, че представлява искрящ магнит, в състояние да привлече всичко, което пожелае. Ала Езоп заяви дръзко:

— Ще ида при онзи, който отиде в Египет.

Поликрат ликуваше, но не за дълго. Подхвърли на Езоп една златна гривна, ала скоро щеше да съжалява за това. Защото, докато двамата властелини още преговаряха как да уредят сега работите с Египет, оттам, препратена чрез Самос, пристигна толкова дългоочакваната вест.

Наред с Харакс там беше действувал и Силосон. Но докато жрецът, след изпълнение на официалната си мисия, можел да настоява пред фараона за отговор само чрез нашата сладка Родопис, Силосон намерил пряк път до височайшия дом. Отишъл в Навкратида като бежанец от Поликрат; а в Навкратида има доста бежанци от Поликрат. Имал причини да се страхува от самоските морски разбойници; а мнозина са гърците в Навкратида, на които тези отчаяно дръзки люде вече са навредили. Тия гърци били образували мощна организация, която оказвала голямо влияние върху Амазис; чрез нея Силосон можал да получи извънредна аудиенция пред фараона.

Силосон не бил чак толкова глупав, колкото изглеждаше. Само до преди няколко месеца той имаше достъп до самоската хазна. Там — в пъстър безпорядък — бяха струпани дарения, подаръци и плячка. Поликрат често бе проявявал непредпазливост. Така сред плячката се намираше една скъпоценна ризница от първокачествен египетски бронз, изпратена от Амазис в дар на цар Аристон от Спарта, но попаднала в ръцете на нашите морски разбойници; нея Силосон си присвоил; с нея отишъл пред фараона и му я върнал; и с това спечелил напълно доверието на фараона.

Силосон се страхувал много, че брат му, ако дойде в Египет, може да поиска предаването на беглеца и — като направи големи отстъпки — да го получи; ето защо той положил всички усилия да убеди Амазис да не кани Поликрат в Египет. И затова Амазис мълчал, докогато можал. Но когато Поликрат му напомнил повторно, той вече не можел да мълчи, ако не искал да го разгневи. А пък и на нашата сладка Родопарион — струва ми се — много се е искало да дойде в Самос; и тя е посъветвала Амазис:

— Нека твое величество отиде в Самос.

Амазис от своя страна, тъй мисля аз, си е казал:

„Щом като ще сключвам тристранен съюз, ще узная за съюзниците си повече, ако ида при тях, отколкото ако те дойдат при мен. В Египет цари спокойствие и сигурност — мислел си Амазис. — Значи, ще замина за Самос, в случай че мога да срещна там и Крез.“

Тъй пишеше и в писмото на Амазис. Беше написано на великолепен благоуханен папирус. Буквите бяха толкова нежни и елинският език тъй поетичен, че можеше да бъде съчинено и написано само от нашата сладка Родопис.

Крез веднага се съгласи. Всичките му брътвежи за щастието бяха всъщност чист страх. Цял живот той беше треперил за трона си, а треперливите царе и зависими владетели по неговите граници едва ли допринасяха с нещо за смелостта му. Египет обаче все още сияеше с блясъка на своя многовековна история и доколкото можех да си припомня, никога не бе побеждаван. Ето защо Крез беше много доволен, че чрез Поликрат ще се ползува от предимствата на един тристранен съюз, без при това да уронва достойнството си чрез унизително ухажване на египетския съюзник.

За да се сбогуваме според изискванията на етикета, отправихме се с каляски нагоре, към големия храм на Кибела на Тмол; Крез бе заповядал да прокарат дотам ново павирано шосе. Горе тържествено заклаха десет бика и докато печаха сърцата им, бе уговорено с тържествена клетва при следните есенни Дионисии да се срещнем в Самос.

Жриците и храмовите прислужници още мляскаха и преглъщаха печеното, а един свят оркестър от флейти свиреше доста светотатствено, когато Езоп се обърна към Питагор с въпрос, спомня ли си да е бил принасян в жертва тук през някое от своите минали съществувания. Питагор не можеше да си припомни.

— Аз пък си спомням, че ме принесоха тук в жертва дори през настоящия ми живот — рече подигравателно Езоп.

Питагор се приготви гневно да разобличи в лъжа фригиеца; ала Крез се намеси в пламналия спор и потвърди неговите брътвежи; бил чул преди много години да разправят как някакъв бог, призовавайки страшния Тартар, лично бил приковал ножа на жреца във въздуха.

Вдигнал смирено очи, Езоп кимна утвърдително след тая тържествено — сладникава реч на царя. Когато Крез се извърна на друга страна, тоя тип, за когото няма нищо свято, ми прошепна:

— А пък богът, за когото става дума, всъщност беше един търговец на роби.

И тъй, след като принесохме жертва на богинята и след като жриците прозряха от карантията на биковете, че срещата щяла да протече извънредно благоприятно и да донесе мир за трите сили, ние потеглихме на запад към Смирна и отплувахме оттам обратно към родината. Бяхме в доста добро настроение, наяли се бяхме до насита от многото вкусни жертви, пък и Крез ни бе дал за из път тлъсти провизии и прекрасни киликийски вина. Поликрат се вживя в ролята на добряк — мен целуна, а Питагор подръпна шеговито за дългите коси. Говореше с всички ни като с равни и вече си мислех, че все пак и с него може да се кара някак, макар да не беше от старата аристокрация и всъщност да беше жесток тиран. Но едва зърнахме в далечината фара на Антифокия и гребенът му веднага настръхна. Дадохме сигнали на стражевите кули и от всяка от тях почнаха да ни махат с отлично заучено въодушевление и изпълнени с радост от завръщането на владетеля. На следната сутрин трябваше да слезем в Самоското пристанище. Ето защо късно вечерта Поликрат свика голямо съвещание.

Поликрат се перчеше също както през времето, когато при него се служеше най-тежко. На мен даваше заповеди, сякаш му бях слуга. Стратезите и началниците на флотата насоли тъй, като че бяха новобранци.

— Самос става велика сила — опиваше се от собствените си фрази той, — ние ще играем ролята на езичето във везните. Чрез египетските богатства и чрез лидийската войска ние ще завладеем целия свят.

— Искаш да кажеш целия човешки свят, нали? — запита Езоп колкото сериозно, толкова и смирено.

Поликрат кипна:

— Да не седна да завладявам твоите жаби?

Езоп покорно се съгласи с него и предложи да бъдат завладени поне още десет кучета и три котки, та хората да не останали много самотни.

Шефът би накарал да нашибат с камшици и да изхвърлят в морето всеки друг, който би си позволил подобно нещо; от тоя песоглавец обаче той приемаше буквално всичко. Пък и прекалено много бе зает с онова, което още се готвеше да каже. Той изобщо не умееше да изслушва добре и често не разбираше правилно какво му говорят. Тоя път мислите му бяха вече при Питагор. Не искаше да се отклонява и воднистите му очи направо поглъщаха дългокосия.

— Ще направим — каза той — непревземаемо пристанището на Самос. На времето, когато нашите кораби искаха да нападнат Тир^[2], защото гражданите на Тир бяха дали убежище на неколцина от враговете на моята власт и не искаха да ни ги предадат, те ни обстрелваха с огромни огнемятащи машини. Ние изгубихме два кораба и бяхме принудени позорно да се оттеглим… Ти си добър математик, Питагор. Ще ти кажа какво трябва да вършат машините, а ти ще ми изготвиш плановете за да могат да ги построят моите дърводелци.

Езоп погледна Питагор. Отначало той мълчеше и се въртеше неспокойно на мястото си. Едва когато Поликрат додаде, че щял да му даде звание главен флотски инженер, дългокосият се изчерви. Стана и с малко гъгнивия си, твърде патетичен глас каза:

— Няма да ти правя никакви планове. Истина е, че светът трябва да бъде завладян — но от хармонията, а не от поликратовщината. Готов съм да ти помагам — в условията на свобода и за постигане на мира; никога обаче няма да ти помогна, ако трябва да работя принудително и за войната.

Дъхът на всички ни секна от ужас. Стратезите хванаха мечовете си, флотските командири — моряшките си ножове. Крокодилската челюст на Поликрат затрака гневно и шумно; само смъртоносната дума все още липсваше в крокодилския му мозък.

Тогава Езоп стана и мълчаливо прегърна Питагор.