Арнолт Бронен
Езоп (16)

II

Извор ще найдеш в дома на Хадес; бял кипарис има край него. Ала до тоя извор не се приближавай, ще намериш и втори, неговата студена вода изтича от езерото на паметта. Пазачи стоят пред него. Тогава кажи: „Дъщеря съм на земята и на звездите, но произходът ми е с небесно начало. Вие го знаете. От жажда изсъхнах, от жажда изнемогвам. Затова дайте ми бързо от освежителната вода, която изтича от езерото на паметта.“ И те ще ти дадат да пиеш.

Ето какво бе написано на една от ония златни плочки, каквито обикновено дават само на мъртвите; искам сега да разкажа как я получих.

 

 

Наскоро след Дионисиите забелязах, че се правят приготовления за път. Сафо не ми казваше нищо, но затова пък толкова по-често срещах погледа й. Струваше ми се също тъй, че ме пазят още по-зорко от преди. Не виждах вече Езоп, не получавах никакви вести от него. Едва след няколко седмици господарката ме повика при себе си.

Заговори ми, че се връща на Лезбос и ме гледаше изпитателно. Мълчах. Ако трябваше и за в бъдеще да остана робиня, предпочитах да бъда робиня в Самос, отколкото в Лезбос. Наистина заради свободата бях готова и накрай света да отида. Ала господарката ми не спомена нито дума за свобода.

Бях излязла вече от стаята. Но ето че тя ме извика обратно и ми зададе въпроса, който си бе наумила още в самото начало: имам ли жених.

Усмихнах се и отвърнах отрицателно. Тя се изненада. Чула била от всички млади вакханки, че за мене се водила борба и че победил моят жених. Казах й, че нямам жених и че богът не ме е пожелал. Тогава тя сведе глава съвсем близо до моята, тъй че почувствувах топлия й, влажен дъх, хвана ръката ми и макар аз леко да я отдръпнах, почна да я гали и ми прошепна:

— Хубави ръце имаш!

Дръпнах ръката си и бързо побягнах.

От този ден нататък разбрах, че тя искаше да ме купи. Когато ме взимаше заради Сафо, Ядмон бе платил скъпа цена. Щеше ли сега, пак заради Сафо, да ме отстъпи евтино? Тогавашната Сафо бе подвижна, жизнерадостна, привлекателна дама — той я беше желал като стопанка на своето имение, но и като притегателна точка за една скромна политическа кариера. Днешната Сафо му беше отчасти безразлична, отчасти досадна и преди всичко негова длъжница. Радвах се, че не бях евтина. Но съгласеше ли се тя да плати за мене, щях да я накарам тогава да заплати и цената на Езоп.

Глупава бях; все още не я познавах; казах й го. Тя мигновено стана отровна като усойница, носът й се удължи, сякаш искаше да ме бодне с него:

— Значи, все пак имаш жених!

Отрекох това, казах й истината, тя не ми вярваше. Изпрати при мен две от най-силните си слугини, те смъкнаха грубо фригийската кожа от тялото ми, заопипваха ме — като акушерки… Ала можаха да потвърдят само моите думи. Сафо се люшкаше между ярост и нежност.

— Какво очакваш от тоя песоглав грозник, от тоя глухоням? В Лезбос аз съм богата, животът ти ще бъде приятен. Няма да те направя свободна — това трябва да си го знаеш; но ти ще бъдеш първата между моите робини.

Доста време вече Харакс не се беше вясвал в стопанството на Ядмон. Казаха ми и причината: паднал от кон, счупил си бедрото, одрал и част от ухото си. Ето защо той пристигна с кола и почна да се кара със сестра си. Отпратиха ме вън, но говореха толкова високо, че чух всичко.

Когато на времето философът Ксант ми беше намекнал за подозрителната роля на Харакс, не бях повярвала. Сега се смаях: единствен от всички емигранти от Лезбос Харакс имаше намерение да остане в Самос. Неговата ревнива сестра свързваше плановете му с мене; защото Харакс я придумваше да ме прехвърли на него; ала аз имах вече ясна представа за Харакс — той никога не вършеше нещо само по една причина.

Все повече се изостряше препирнята. Когато Сафо поиска от него пари, за да може да ме вземе със себе си като робиня, Харакс й отказа. Ядмон я заплашил вече, че ще задържи като залог част от накитите й. А семейната чест налагала при завръщането Сафо да покаже всичките си накити непокътнати. Какво струвала една робиня пред семейната чест? Освен това, изглежда, че Харакс не отдаваше голямо значение на скръбта на сестра си по мене.

— Ще напишеш едно стихотворение за нея и работата ще се оправи! — присмя й се той.

Не допусках, че тя ще заплаче, никога не я бях виждала разплакана; ала тоя път гласът й звучеше плачливо:

— Ти никога не си ме разбирал.

— Толкова по-добре разбирам поезията ти — сряза я злобно той.

Те понижиха гласове и дълго разговаряха; не можах да доловя вече много. След това ме извикаха пак в амфиталамоса. Сафо не ме поглеждаше. Върху нейното инак толкова спокойно, широко лице беше изписана истинска скръб; но може би това беше само засегнатата й суетност?

Преди да заговори, Харакс дълго ме гледа:

— Познаваш ли оня дървен философ Ксант?

— Виждала съм го само веднъж — онзи път — и оттогава вече не съм.

— Ти имаш много предан, много решителен приятел. — Събрах смелост и погледнах крака му, който все още беше увит в лечебни превръзки. С голямо удоволствие бих погледнала и оръфаното му ухо, но не биваше да правя това — заради Езоп. Ето защо смирено и невинно забих поглед в земята.

Той продължи да задава своите опасни въпроси:

— Не зная доколко строго държи господарят Ядмон робите си; признай, ако имаш приятел между тях!

— Нямам приятел!

— Не е необходимо ти да бъдеш негова приятелка; достатъчно е той да смята, че трябва да ти бъде приятел.

— Не познавам никого и не говоря с никого.

— Коя е родината ти? Фригия ли?

— Не, господарю, Тракия.

— Обаче носиш фригийска еленова кожа?

— Носим ги и в Тракия.

Той само кимна и ми каза да ида в стаята на робините.

Останах в коридора и дадох ухо. Видях, че се приближава Ядмон. Досетих се какво щеше да го запита Харакс сега: дали в стопанството му има тракийски роби. Тракийци имаше, но те бяха все възрастни мъже, работеха в оборите. Бях отклонила подозрението от Езоп и се гордеех с хитростта си.

Раздялата настъпи неочаквано бързо. В ранна утрин Ларих пристигна на кон пред господарския дом; лезбоските триери се намирали в пристанището на Самос. След обяд малък товарен платноход влезе в пристанището на Хезия, за да натовари багажа. При изгрев-слънце на следния ден Сафо, заедно с дъщеричката и приятелките си, трябваше да бъде на борда.

Никой не спа. В полунощ господарката ме извика, изпя ми песен, заповяда ми да я напиша.

Написах я:

Афродито, безсмъртна богиньо, към теб се обръщам, към престола ти пъстър изпращам горещи молби, помогни, хитроумна сплетнице

и Зевсова дъще, че бедата сърце ми разби!

 

Както нявга се вслушваше в мойте молби многократно, чуй ги пак, покровителко моя! При мене ела! Както нявга слезни и

сега с колесницата златна от високия бащин палат!

 

Ти тогава запрягаше рой лекокрили врабчета, бързо хвръкваха те към земята, потънала в мрак, сред звездите

безбройни в безкрайната шир на небето твоят образ сияеше пак.

 

Колко често ти беше до мен, Афродито блажена, колко често

ме питаше нежно какво ми тежи, със усмивка лице си безсмъртно

склонила над мене: „За какво си печална, кажи!

 

Пак ли скръб и обиди дъха във гръдта ти сковават или пламък в сърцето запали приятел свенлив? Със магия във

плен ще го взема, Сафо, и тогава той не ще бъде тъй колеблив!

 

Нека бяга сега — после сам подир тебе ще тича, любовта ти отхвърлил, той сам от любов ще пламти и дори да не искаш,

пак теб, само теб ще обича — със любов окръжена си ти!“

 

Тъй говореше нявга. Ела и сега, избави ме от жестоката орис!

И смелост във мене вдъхни… Сили дай ми да любя отново,

богиньо любима, пак съюзница моя стани!…

Пишех стихотворението и се стараех да стане красиво. Бях изморена, късно бе, пламъкът на факлата трептеше и се наложи да взема нов лист папирус, защото бях продупчила първия с тръстиковата пръчица за писане. В отчаянието си тъй се прехласнах в работа, че нищо не чувах.

Радостна от това, че успях да изпълня поръчката хубаво, аз се втурнах към стаите на господарката. Ала там беше пусто. Портите бяха заключени. Нищо не се чуваше, освен пресипналото ръмжене на кучетата. Сафо си беше заминала — съвсем безшумно. Тогава за пръв път се възхитих от нея, моята неприятелка.

Заживях с надеждата, че сега вече постепенно всичко ще се усмири, че ще мога да заживея пак като преди и пак да виждам Езоп и да говоря с него на фригийски, и за Фригия, за баща ми и за всички хора, които означаваха за мен моето далечно отечество. Ала само няколко дни след заминаването на Сафо Харакс отново дойде при Ядмон. Тъй като предполагах, че се отнася за мен, замолих вратаря да подслуша за какво разговарят двамата.

Пазачът беше добре настроен към мен, кимна ми и даде ухо. Сетне дойде и ме успокои:

— Съвсем не говорят за тебе.

При все това безпокойството продължаваше да ме мъчи.

— А за какво говорят тогава?

Вратарят се присмя на любопитството ми:

— Едва ли ще те интересува много. Приказват за някакъв роб, който една нощ се държал дръзко с Харакс. Харакс твърди, че го бил одраскал по бузата, сега робът трябвало да има там белег. Той моли Ядмон да му покаже робите си, за да открие оня с белега.

Уплаших се.

— Каза ли какво смята да прави с него, ако го открие?

Пазачът сви рамене.

— Навярно ще го убие. Или пък Ядмон ще трябва да заплати обезщетение. Мисля, че старият скъперник не би платил, дори ако се отнасяше за синовете му.

Бързо съобразих. Единствена аз можех да спася Езоп и това все още бе възможно. Взех помадите, останали от господарката, и се измъкнах от къщи. Трябваше да се тича, доста тичах. Най-сетне го видях чак в окрайнината на стопанството.

Изсвирих с уста любовния зов на авлигата. Страшни бяха минутите на чакането. Накрая търпението ми беше възнаградено. Езоп остави мотиката си и се отправи към храстите, като че ли отиваше да облекчи естествените си нужди. Предпазливо се запромъквах към него.

Не бях очаквала, че ще се зарадва, че изобщо може да се зарадва толкова, като ме види. Но време за радост нямаше. Зърнах на брадичката му белега, който щеше да го издаде. Извадих помадата, направих с нея още по-мургаво и без това тъмното му лице. Беше въпрос на минути. В далечината, откъм дома на Ядмон, вече се носеше ревът на роговете. Призоваваха всички роби при господарския дом.

Бях доволна от себе си; радвах се, че бях сполучила с помадата, радвах се, че можах да помогна. И както държах главата на Езоп в ръцете си, почувствувах порив да сторя нещо. Притиснах лицето му към себе си и бързо побягнах. С големи усилия успях да се изплъзна от надзирателите, тръгнали да претърсват нивите.

От таванските прозорци наблюдавахме строените роби. Момичетата се кискаха — никога дотогава не бяха виждали толкова много мъже, събрани накуп. След това се зададе накуцващият Харакс. Страх сви сърцето ми. Дали твърде мургавото лице на Езоп нямаше да привлече вниманието му?

Харакс спираше при всеки роб, опипваше раменете, ръцете, нищо подозрително не намери, подхвана отново. Ядмон почна да проявява нетърпение. Зенас зашепна на ухото му нещо, чухме, че му напомняше за неотложната работа, която чакаше по нивите.

Ядмон каза подигравателно:

— Раната, която си нанесъл ти, май не е била чак толкова страшна; може би ще е по-добре да запитаме няма ли да се обади оня, който е наранил теб?

Видях как в очите на Езоп блесна пламъче; за щастие всички гледаха към тлъстия Харакс. Но като че ли тъкмо посрамването изведнъж направи Харакс прозорлив. Той се спусна към Езоп и изрева:

— Този беше!

Друг път това би било безразлично на Ядмон, той не държеше много на глухонемия. Сега обаче му правеше удоволствие да поизмъчи Харакс точно тъй, както и той му създаваше неприятности. Ето защо Ядмон пристъпи между тях двамата, решително смъкна пестника на Харакс от фригийската кожа на Езоп и призова за свидетели всички:

— Обвиняваш тъкмо тогова, който не може да се защити, глухонемия!

За пръв път робите на Ядмон шумно одобриха постъпката на господаря си. Това вбеси Харакс още повече.

— Този е! — изрева той. — Ще го убия!

— Няма да ми убиваш робите! — отвърна Ядмон и отблъсна назад разярения мъж.

— Тогава плати ми обезщетение! — настояваше Харакс.

— Нямаш доказателства — каза Ядмон. — Човекът, когото посочваш, няма на лицето си белег от одраскване. Човекът, когото посочваш, не е бил достатъчно силен, за да ти нанесе побой. И най-сетне моите роби са надзиравани толкова добре, че не могат да устройват нощем побоища.

Чу се одобрителният шепот на всички присъствуващи. Ала въпреки това Харакс не отстъпваше:

— Аз съм жрец на бог Дионис и бог Дионис ми казва, че онзи престъпник е посегнал на мен. Значи, ти се опълчваш срещу бога!

Работата започна да взима неприятен обрат за Ядмон. Знаех това още от баща си: никой земевладелец не обича да си създава врагове сред жреците. Ето защо той предпочете да приключи работата с добро. Да допусне пребиването на един невинен роб пред другите роби — не можеше; това би подронило дисциплината в стопанството му. Но може би щеше да му се удаде да уреди работата с едно дребно, обикновено обезщетение.

— Хубаво — рече той, — кажи тогава какво удовлетворение искаш, да уредим тая дреболия.

Във вълнението си бях станала непредпазлива и прекалено много се бях надвесила от таванското прозорче. Неколцина роби ме бяха зърнали и ме бяха поздравили с очи. Подозрението накара Харакс да проследи техните погледи. И сега той схвана благоприятната възможност:

— Дай ми оная малката там горе!

Зинал от учудване, отначало Ядмон изобщо не успя да проговори. Сетне цял се разтресе от смях.

— Родопарион ли? Момичето, което ми струва двайсет и две мини?

Сега вече прихнаха всички. Харакс стоеше сам и озлобен, шибан от нестихващите смехове. Бързо скочих от прозорчето, потърсих закрила в мрака на таванското помещение. Сърцето ми биеше лудо.

В това време Харакс си бе тръгнал разгневен, като се беше зарекъл пред Ядмон, че ще получи исканото обезщетение. В отговор Ядмон се беше заклел, че няма да му го даде.

Езоп работеше отново на нивата. Да имах сълзи, бих плакала. Ала аз само хълцах, очите ми бяха сухи. Бях успяла да помогна на Езоп. Кой ли щеше да помогне на мене, когато ме сполетеше нещастието?

Изминаха седмици, нищо ново не чувах. Другите робини ме взеха на подбив: сигурно скоро съм щяла да стана съпруга на Харакс. Старата овчарка Псора ме утешаваше: като съпрузи тлъстите, ядовити мъже не били от най-лошите; пък и не доживявали до старост; току-виж, че след време съм наследила нещо.

Нищо не исках да наследявам, още по-малко от Харакс. Но какво ли трябваше да си пожелая? Попаднех ли при Харакс, трябваше да се простя с надеждата да видя някога Езоп. Харакс бе почнал вече да се съмнява, а пък Езоп, само като знаеше, че се намирам изцяло във властта на врага му, щеше да прави още по-големи глупости. Може би щеше да бъде най-добре Ядмон да ме продаде — при все че и това пак означаваше раздяла. Но защо ли всъщност се боях от раздялата? Та аз не обичах Езоп.

Какви ли мълви не стигаха до ушите ми: Ядмон поискал да ме продаде, но Харакс предявил своя иск за обезщетение и геоморите забранили да бъда продавана, докато не се вземело решение за обезщетението. Трябва да имаше истина в това, защото Ядмон непрекъснато беше в лошо настроение. Накрая, изглежда, не му остана друго, освен да се споразумее с Харакс; макар да не беше от Самос, Харакс явно имаше по-добри връзки.

Ядмон го покани да се разберат. Харакс не дойде. Заминал, както чух, за няколко седмици при сестра си в Лезбос.

Сега Ядмон тъкмо обмисляше дали и как би могъл да използува отсъствието на Харакс. Неспокойна бях, тежки сънища ме гнетяха, искаше ми се много да срещна Езоп. Псора ме изплаши: той не бил вече жив; Ядмон го принесъл в жертва, за да умилостиви Харакс.

Другите слугини твърдяха, че това не било вярно. Те били виждали Езоп.

Излезех ли вън от господарския дом — до потока, до мястото, дето простирахме прането, или до зеленчуковата градина, винаги някой се навърташе около мен. Пазеха ме. За да се отърва от тоя надзор, макар и за малко, поисках да ме пратят на работа в цветната градина; тя се намираше край пътя за града. Там щяха да ме видят най-много хора, оттам можеха да съобщят на Езоп къде би могъл да ме търси. Надявах се, че ще ме намери.

Ненадейно чух странни, звучни сигнали. Начело яздеше мъж с продълговата, тънка тръба, следваха го четирима конници. Тесните им дрехи бяха красиво надиплени, ала оставяха гърдите им почти голи, също и ръцете от лактите и краката от коленете надолу. Шлемовете им бяха много високи и блестяха като злато. Черните им коси се спущаха на чудесно сресани ивици, а лицата под тях бяха гладки и млади. Единият, по-светлокож и по-пъргав от останалите трима, ми подхвърли груба гръцка закачка. Естествено престорих се, че не съм го чула и продължих да бера цветя.

Групата спря пред главната порта и сред яростния вой на кучетата поиска разрешение да влезе при „владетеля на тоя дом“.

Чула бях вече слугините да шушукат за великолепната египетска галера, пуснала котва в Самос. Какво изобщо търсеше тя в Самос, това едва ли интересуваше някоя от нас. Водеха се преговори, сключваха се договори, пращаха се пратеници и дарове. Сигурно беше нещо такова, а то засягаше архонтите и геоморите. Сега обаче внезапно разбрах, че тоя път посещението на египтяните засяга много хора в Самос. Красивият кораб беше дошъл да събира наемници за египетската войска.

Войската на тая голяма страна, все още считана от по-малките народи на Севера — елини, лидийци, фригийци и карийци — за една от най-богатите и най-могъщите държави в света, се състоеше наполовина от гърци. Те бяха добре платени и заемаха високи постове, но и те като египтяните загиваха в битките, а естествен приток в армията нямаше. Войници трябваше да се набавят от другаде. Взимаха ги от остров Кипър, от градовете по малоазийското крайбрежие, а сега вече и от островите, защото тук, както разправяха, отраствали най-смелите воини.

Чули бяха за тримата синове на Ядмон: първородният бе наследник на имението, вторият бе постъпил наварх в самоската флота, останал бе, значи, един и за египтяните. Тъкмо това предложиха те на Ядмон.

Освен тръбача имаше двамина гърци и двама египтяни. Египтяните разбираха достатъчно гръцки, за да могат при преговори да отстояват интересите на страната си, ала говореха тоя език неохотно. Гърците играеха роля на преводачи.

Единият от тях — оня, дето ме бе закачил — се казваше Ксантес, син Алкифронов. Наемането на войниците той използуваше за свои лични сделки. Наемаше мъже, но събираше също така и жени. Често пъти след това го чувах да казва: „Колкото по-добър е обозът, толкова по-добра е войската“.

И така, те наели най-малкия син на Ядмон, седемнадесетгодишен момък, и броили на стария добри пари на ръка. Но за да се оправдае наистина идването им — тъй казал накрая Ксантес, — а и за да не страда момъкът от носталгия, той запитал нямат ли и наемници с по-гладка плът.

Когато преговорите стигнали дотам, повикаха ме в залата, дето се поднасяше виното. Тъй като още не подозирах дори за какво се отнасяше, явих се пред тях с цветята в ръка и много се харесах на египтяните.

Ксантес тутакси предложи хубава сума, в чисто злато, трябва да са били към петдесет мини, почти цял талант. Ядмон беше готов да даде веднага съгласието си, ала се сети за забраната на Харакс и разказа на египтяните какво нещастие го е сполетяло. Ксантес обаче се разсмя гръмогласно. За тях не важели нито заповеди, нито забрани. Имали черно на бяло, подписано и подпечатано от геоморите, че каквото и да наемат или да закупят в Самос, не подлежало на никакви ограничения — нито божествени, нито човешки; още повече, като се вземело пред вид, че Изида била майка на всички гръцки богове и богини и че нейните свещени желания се ползували с предимство. Какво представлявал пред нея един толкова млад и дори второстепенен бог като Дионис?

Тъй аз се превърнах в свещено желание на Изида.

Всичко стана извънредно бързо — преди още да проумея точно как. Хвърлих се на колене, почнах да моля, да хленча отчаяно, трудно ми беше, исках само няколко часа отсрочка.

Египтяните гледаха намръщено, Ксантес се смееше и се шегуваше. Той, струва ми се, изпитваше задоволство, когато можеше да причини страдание на някоя жена.

Ядмон получи веднага парите си и един договор, подпечатан от геоморите, а моите ръце вързаха с ремък, който, макар да благоухаеше, се врязваше силно в плътта ми. Сетне ме сложиха на коня пред Ксантес.

Единствена Псора беше свидетелка на тия последни минути. Плачеше и целуваше ръцете ми.

— Кажи на жениха й — каза подигравателно Ксантес, докато ме качваше на коня, — че неговата рибка ще стане жрица на Изида.

Тогава и петимата — дори и тръбачът — прихнаха да се смеят.

В този миг Псора откъсна от шията си някаква плочка. Призна ми със сълзи на очи, че в последния час, преди да замине, Сафо й дала тази плочка за мен, но тя я скътала за себе си, понеже била от толкова хубаво злато. Пожела ми тая плочка да ме закриля от всички бъдни опасности, при пътешествия по суша и по море и при сетния ми път към оня свят.

Простих й и взех плочката.

— Кажи на Езоп — извиках й още…

Ала тя не ме чу.

Ксантес ме плесна по задника и жребецът — свиквал в Самос на ездачи с по-почтени обноски — се понесе напред, цвилейки възмутено.