Арнолт Бронен
Езоп (31)

III

Плащам на Хипонакс десет драхми и той по моя заръка написва следното стихотворение:

Докога ли ще трае, кажи ми, мое мило дете, твойто вдовство?

Докога ще се мяташ самичка върху празното ложе в дома си?

Оттогава, когато Меандрий във Египет при тебе пристигна,

са изминали десет години. Вярно, там разполагаш със всичко,

имаш власт и богатство в Египет — имаш циркове пъстри, и злато,

философи, борци и младежи, храбър цар, и музеи, и вино —

ала имаш ли там, помисли си, пък макар и едничък Меандрий?

Афродита свидетелка беше, че когато Меандрий те зърна,

закипя като луда кръвта му, любовта го удари в сърцето —

гине той от копнежи по тебе… Затова ти, дете в Навкратида,

ако видиш, че котва е пуснал кораб в пристана, кораб непазен,

бягай с него! Доволна ще бъдеш, многократно от туй ще спечелиш.

Ще изпиташ най-сладката радост, от мечтите ти даже по-сладка!

Ти добре размисли! Не забравяй, че във Самос те чака Меандрий!

Изпращам това хубаво стихотворение — то не може да не окаже въздействието си — по Гилис в Египет; защото Гилис тъкмо е събрала група от двадесет твърде апетитни самоски девойки за един от изисканите домове в Навкратида и ще придружи групата дотам. Гилис смята, че дамата, която харесвам аз, се нарича Родопис и била в свитата на фараона Амазис. Сигурно можела да получава писма, но едва ли й било разрешено да пише писма.

Казвам й:

— Гилис, донеси ми само поздрав от нея. Тогава ще знам, че си заслужава, тогава ще увещавам Поликрат, докато замине с мен за Египет.

Това е държавническо посещение, замислено от години насам. Сега е най-благоприятното време за него. Ще пристигнем тържествено в Навкратида с десет триери и ще отпътуваме тайно назад с една елинчанка на борда; в открито море Египет е безсилен.

Сводницата Гилис се усмихва; тя е тлъста, мазна, умна — и мълчалива, когато иска.

— Трябваше да занеса и други писма в Египет. Някакъв човек много настойчиво искаше да говори с мен; Харакс ме предупреди да си нямам работа с него. Аз открай време държа повече на връзките си с висши сановници, жреци, първенци; те са най-добрите ни клиенти. — Кой е този човек?

Питам напразно. Гилис мълчи.

Имам едно подозрение. Само едно подозрение ли? Та тук, в тоя дворец, всичко е изтъкано от подозрения. Виждам само полусведени погледи и в повечето случаи гърбове. Чувам само недоизречени думи и в повечето случаи шепот. Тук гъмжи от съзаклятия и всички са ръководени от Поликрат, дори когато са насочени против него. Дни наред стоя вън, изолиран, шпиониран, нито един слънчев лъч не ме огрява, зъзна.

Внезапно слънцето изгрява пак и за мен. Поликрат ме посвещава в тайните си, дава ми специални поръчения, аз се втурвам да ги изпълня, арестувам един търговец на зърнени храни, обвинен в подкуп, и един надзорник на пазарището, обвинен в злоупотреба, конфискувам хазната в градското хранилище, подписвам две смъртни присъди срещу роби, оказали помощ при контрабанда с жито. Щастлив съм, че ми е дадена възможност отново да сътруднича, и се присмивам на злобните завистници, които ми подшушват, че Поликрат целял само да ме направи съучастник в своите мерзости; трябвало по-скоро да плача, отколкото да се гордея. Естествено това е само от голяма завист, ала все пак и то се прибавя към всички останали подозрения: подозирам се сам.

Известно време се опасявах, че Езоп ще ме наклевети пред Поликрат заради онази история горе в крепостта. Той не го стори. Естествено не защото е почтен, а защото знае, че не бива да ме превръща във враг; че кой ли не клевети, когато може? От друга страна, хората, които са в състояние да си навредят един другиму, могат да бъдат най-добри приятели. Смятам да пусна най-напред Езоп да опита почвата относно пътешествието до Египет. Ако работата тръгне на добре, печеля аз; ако пропадне — пак аз печеля, защото тъй поне ще се накисне оная свиня.

Казвам му:

— Е, бивши робе, нови побратиме, песоглавецо, какво става с Египет? Сега е най-благоприятното време за мореплаване, а отдавна не се е чувало нищо и за морско разбойничество.

Той се усмихва дръзко и дяволито:

— Че Поликрат няма да вземе да напада Поликрат я! Човек може да се почеше по гърба си, но да скочи там на собствената си гърбина — не може.

Отговарям му, че предпочитам да не съм чул тия приказки. Би ме интересувало по-скоро мнението му за Египет. Много бихме могли да постигнем, ако потеглим заедно. Поласкавам суетността на този роб чуждоземец: казвам му, че има голямо влияние пред Поликрат. А това е случай, който ще му осигури завинаги Поликратовото приятелство. Защото едно посещение при фараона Амазис е от най-голямо политическо значение.

Той се смее и мърка като котарак. Сяда в един ъгъл и почва да разправя смешки.

— Ще има да се смееш на това — казва той и сетне разправя.

Аз не се смея. Дори и не мисля да се смея. Той продължава да разправя. Напомням му. Казвам:

— Езоп — казвам му аз, — ето ти ръката на един самоски аристократ от най-знатно потекло. Можем да бъдем приятели и да постигнем много нещо, за мое и за твое благо.

Той се усмихва и ми разказва нова смехория. Овладявам се и повтарям още веднъж:

— Можем да бъдем приятели!

Той казва:

Някога си един човек и един сатир сключили дружба. Седнали веднъж през зимата да се хранят заедно. Докато чакали яденето, човекът доближил ръце до устата си, отворил я и дъхнал. Сатирът запитал:

— Какво правиш?

— Стоплям си ръцете, че са изстинали — казал човекът.

След малко им поднесли яденето. Човекът вдигнал блюдото към устата си, разтворил я и дъхнал. Сатирът запитал:

— Какво правиш?

— Изстудявам яденето си, че е много горещо — рекъл човекът.

Сатирът станал и казал:

— Човече, свърши се с нашата дружба. Не искам да имам нищо общо с такъв като тебе, дето от една и съща уста изпуска и топлина, и студ.

Казвам само:

— Глупости, защо ми го разправяш? Та аз да не съм сатир?

Той се смее:

— Ти — не, но аз съм.

Свивам рамене:

— Опознай себе си! Нямам нищо против да си сатир!

Той ме гледа така, като че ли изобщо е в състояние да се подиграва с мене — той, един фригийски роб, с мен, един Меандрий! Тъкмо когато се готвя да му кажа това, разбирам, че вече не сме само двамата. Поликрат е влязъл в стаята и мълчаливо ни е слушал. Мисля си:

„Какво ще се срамувам за тъпоумието на Езоп, нека Поликрат сам види колко пари струва любимецът му.“

Изумително е, че Поликрат не вижда това. Вместо да подиграе, той хвали фригиеца.

— Тъкмо от такива приказки се нуждая — казва той. — Върви на агората — му говори дружелюбно, почти умолително — и разправяй весели приказки. Ти помогна веднъж на самосците. Сега можеш да им помогнеш втори път, и хем по-добре.

Нима Поликрат все още не е забелязал, че тоя тип е неблагонадежден? Че той, мръсният роб, мрази всеки порядъчен човек с чист хитон, благовонно намазана коса и полирани нокти на ръцете? Да му го кажа ли? Но все пак Египет… замълчавам си. Впрочем заговорва самият Езоп. Той не е смел, а само тъп; защото никой не може да бъде толкова смел. Казва:

— Ти искаш да станеш тиран, но не искаш да го направиш сам. Искаш самосци да викат: „Стани наш тиран!“ Спомни си за Солон. Той никога не стана тиран, но доживя до деветдесет и две години.

Поликрат почва да нервничи. Но гневът му се насочва към всички, само не към Езоп.

— Солон не беше владетел, а аз съм роден за владетел. Много противници останаха по пътя ми. Тяхната сила кипи в бедрата ми, чувствувам сърцата им в гръдта си, нуждая се от повече момчета и жени, отколкото който и да било друг смъртен. Ти не можеш да ми обясниш това. Езоп не отстъпва:

— Мога да ти го обясня. Прекалено много кръв има в мозъка ти. Затова мислиш: който не е убивал, не може да владее. Затова мислиш: трябва да има несправедливост, жестокост и робия. Затова мислиш: от десетима може да бъде благ може би само един. У владетеля винаги надделява суровостта.

Чудя се на Поликрат. Вместо да заповяда да бичуват и да изхвърлят тоя нагъл роб, той започва най-сериозно да спори с него. Отговаря му като на човек:

— Зная какво искаш. Искаш да освободя робите. Но кой друг би построил водопровода, ако не роби? Аз и благородните евпатриди не можем. Гражданите на Самос не искат; те искат само водата. А водопровод трябва да има. Значи, трябва да има и роби.

Езоп му възразява. Той смята, че Поликрат преди всичко трябва да се отнася с робите поне човешки.

— Не мога — казва доста разумният Поликрат. — Ако се отнасям с тях по-добре, ще работят по-малко. Не мога да се отнасям човешки с тях, защото самата им работа не е човешка. Но да се отнасям с тях така, както правя сега, имам право, тъй като самите божества ми внушиха мисълта за този водопровод. Нима на теб би ти хрумнала подобна идея?

Тоя Езоп е цял изтъкан от самонадеяност. Вместо да потъне в земята от срам, казва нещо, за което боговете положително ще го накажат:

— Мисли има и те се пораждат едновременно. Ние всички мислим общо. Ако водопроводът е бил необходим, знаел го е дори и най-мързеливият гражданин на Самос, който продава на агората. Не мисълта те отличава от другите, а само властта.

Сега вече Поликрат най-сетне се раздразва. Изчервява се, ядосва се, очите му блестят, блестят и плочките на ризницата му, челюстите му стават крокодилски, той крещи:

— Безумецо, само властта ли? А нима властта не е нещо свръхчовешко? Нима тя не е божествена?

— Не — казва спокойно Езоп, — тя стои под човешкото, животинска е. Човек я е наследил от животните.

Той не се оставя да го уплашат, въпреки че ревът се е надигнал вече до гърлото на Поликрат. Нима ще успее да вземе връх над тъй могъщия Поликрат? Той взима връх, продължава да говори, разказва:

 

 

Човекът дошъл на земята късно, защото отначало Зевс създал само животните. Тогава първи пчелите се развикали за цар. Зевс им дал царица. Жабите, които по онова време скитали навсякъде, видели това. Разквакали се и те с цели гърла към Зевс:

— Жабо, която си на небето, дай ни цар, та дано пооправи разпуснатите ни нрави!

По онова време бащата на боговете още се смеел. Направил така, че на земята паднал един голям пън. Цапнал пънът в блатото, разплискал водата наоколо си и вдигнал голям шум. Жабите се уплашили, изпокрили се и обещали на пъна, че ще се поправят.

Но след като пънът дълго време лежал в блатото, една жаба се осмелила да се доближи до него и съвсем лекичко го побутнала. Дървото се оставило да го побутнат и само се разклатило в блатото. Жабата победоносно изквакала и тозчас всички жаби и жабоци наизскачали от скривалищата си, затанцували около пъна, осрали го, опикали го и почнали да го хулят. Накрая те заквакали отново към небето:

— Жабо, която си на небето, та ти си ни дала един пън, искаме истински цар!

Този път вече царят на боговете не се засмял. Изпратил им една водна змия, която почнала да вилнее сред жабите. Напразно бягали те, беззащитните, от острите змийски зъби. Вече почти не се осмелявали да квакат. Щом като някой се наканел да се оплаче към небето, змията го изяждала. Последна надежда за жабите останал Хермес, единственият бог, който обичал да гази из блатата. Квакливците го замолили с вопли да се застъпи за тях пред върховния властник. Хермес се застъпил. И тогава от висините се чул гръмовен глас:

— По-рано властта беше добра: тогава негодувахте; отсега нататък властта ще бъде зла; вижте сами как ще се справите с нея.

Тъй дошла властта сред животните. И такава била, когато преминала от животните у хората.

 

 

Мисля си:

„Ах ти, фригийски глупако, сега вече ще заплатиш за своите дрънканици с мръсния си врат!“

Но тоя Поликрат винаги върши обратното на онова, което очакваш от него. Казва само:

— Ти нищо не разбираш от власт. На мен можеш да разправяш, каквото си щеш. Мен ме забавлява всичко. Но на агората е друго. Други смешки трябва да разправяш там.

Езоп се усмихва, кима с глава и се кани да си върви.

Мисля си:

„Ах ти, негоднико, твърде изпечен хитрецо, щом като не мога да ти навредя, тогава трябва поне да ми бъдеш от полза!“

Казвам:

— Шефе, той знае и приказки за Египет.

Поликрат е изненадан, Езоп ми хвърля враждебен поглед. Казвам бързо, че идеята е негова; защото той иска да иде в Египет. После излагам плана си. Знам, че Езоп няма да ми възрази; не зная защо.

— Във всеки случай — казвам аз, — който е приятел с Амазис, няма защо да се страхува от Крез. Държавническо посещение в Египет — казвам аз, — сетне прокламиране на тиранията в Самос — казвам. — Тогава Самос ще бъде могъщ и Крез ще моли за приятелството ни, вместо да става обратното.

Говоря аз, но Поликрат гледа към Езоп. Пита:

— Твой ли е тоя план?

Езоп — тъй поне ми се струва — кима малко подигравателно. Поликрат замислено почва да се разхожда нагоре-надолу. Сетне се обръща към мен:

— Нахвърли проект на едно писмо до Амазис. Представи ми го утре.

Нахвърлих писмото, представих му го. Поликрат го подписа; но вече като тиран на Самос. Харакс бе натоварен със задачата да отпътува със следната триера на юг и да предаде писмото. Междувременно на мен бе възложено да намеря Силосон и да го поканя да посети Поликрат.

Там, на Питагоровата морава още не знаеха нищо за станалото в града. Толкова бяха заети със своята храна и с разните си правила, пък и така се бяха изолирали от останалия свят, че до тях не проникваха дори слухове.

Минах през многобройните им ниви, доста хубави, правилни по форма и добре наторени — те взимаха тор само от животни, които смятаха за чисти, и никога от хора, — и видях, че са щастливи, макар и посвоему. Казах им:

— Бъдете щастливи!

Отвърнаха ми:

— Бъди щастлив и ти!

Казах:

— Не мога вече.

Отговориха ми:

— Прави като нас и ще бъдеш щастлив. Виж тия ниви: те са на всички ни заедно и всеки е положил върху тях еднакъв труд и ги е сял с еднакви мисли. Ето защо това, което виждаш, е земя на свободата и равенството.

Казах:

— Вече не е.

Те се учудиха. Посочих с ръка към югозапад. Там, потънала сред омарата над морето, се виждаше кулата на астипалейската крепост. Казах:

— От вчера насам там властвува тиран.

Те се умислиха и ме поведоха при Силосон. Там бе и Питагор. Съобщих им какво се е случило.

Питагор запита:

— Ще продължиш ли и занапред да служиш на Поликрат?

Казах:

— Разбира се. Поликрат, който вчера ме взе на служба при себе си, и днешният тиран на Самос е един и същ човек.

Питагор възрази. Той имаше за всичко математически формули.

— Договорът — каза той — представлява хармония от числа. Ако се промени, макар и само едно от числата, цялата хармония се разстройва; значи, договорът между вас вече не е валиден.

Колкото и да беше сериозно положението, не можах да сдържа смеха си.

— Косата ти расте — казах му аз. — Сега тя е дълга един разтег и аз говоря с тебе. Нима когато стане разтег и половина, ще престана да ти говоря? Нима трябва да меря по дължина и на тегло всеки, за да зная дали още е същият?

Бях се пошегувал, за да се върна отново към сериозния разговор. Но Питагор за съжаление вече се беше вкопчил в своята тема и повече не го интересуваше нито животът, нито смъртта. Залови се — едва си налагах да го слушам — със своето учение за числата.

— Математиката — каза той — се подразделя на три части — на линии, плоскости и тела, и се основава на четворката. Природата — благодарение на багрите — се основава на петицата. На душата съответствува шестицата. Разумът и светлината отговарят на седмицата. С любовта обаче нещата достигат осмицата.

— Сега ми кажи само на кое число съответствува тиранията — отвърнах му аз; защото нали имах поръчение за Силосон — и погледнах към него.

Питагор замълча огорчен и Силосон най-сетне можа да отвори уста.

— Според мен тя съответствува на нулата — гласеше неговият отговор.

— В такъв случай утре ти ще се видиш с Нулата — му дадох да разбере аз, — Поликрат те моли да дойдеш и да преговаряш с него за новото положение. Какво да му съобщя?

— Съобщи му, че ще дойда утре.

Разбрах, че ми нямаше доверие. Нямах му доверие и аз. Ако той избягаше какво щеше да стори Поликрат с мене? Ако не избягаше — какво щеше да стори Поликрат с него?

Когато застанах пред Поликрат, за да докладвам, шефът беше сърдит. Тъкмо бил свикал събрание в театъра, а пък самосци си седели на агората и слушали Езоп. На три пъти пращал глашатаи да ги викат, ала след всеки призив на глашатаите фригиецът почвал нова басня. Наредил да отмъкнат Езоп, но самосци тръгнали след фригиеца; искали да чуят края на последната басня. Сега гневът на властния Поликрат се изля върху мен:

— Ако Силосон избяга…

Сметнах, че е по-добре да му кажа истината.

— Доста вероятно е да избяга — прошепнах аз.

Поликрат издаде заповед пристанището да се охранява най-строго. Когато тая заповед стигна до началника на пристанището, служителят при фара тъкмо бе забелязал някаква малка платноходка да изчезва на хоризонта. Поликрат заповяда на флотата да прибере обратно всички кораби около Самос и да ги ескортира до пристанището за най-строго претърсване; естествено с изключение на държавния кораб, на чийто борд се намираше пратеникът с писмото за Амазис.

Ала Харакс бе позабавил малко заминаването на триерата. Заобиколил с нея до Хезия, за да натовари оттам на борда малко контрабандна стока от приятеля на Ядмон: вино и маслиново масло — в Египет и за двете се плащаше добре. Така че Силосон, преследван от бързогребните кораби на южната флотилия, видял държавния кораб. Качил се на борда, предавайки най-сърдечни поздрави от брат си Поликрат. Харакс познавал Силосон като богобоязлив мъж и благодетел на храма на Дионис и го приел. А на бързогребните кораби, които се приближили на шест стадии, сигнализирал:

— Всичко е наред!

Тъй уведомителното писмо за посещението на Поликрат в Египет стигна там заедно с човека, който щеше да стори всичко, за да осуети това посещение.