Арнолт Бронен
Езоп (36)

I

Весел ручей течал през горещата фригийска страна. Малко агънце, наистина очарователно със своята бяла, лъскава, здрава козина, пъргаво дотичало до брега му и почнало да пие. Пиело ненаситно; колкото било мъничко, толкова голяма била жаждата му. По-нагоре, там, дето ручейчето бликало от скалата, в него нагазил един вълк. Пъхнал намръщено муцуната си във водата и локнал няколко глътки; сетне видял агънцето.

Тозчас го засърбяло ненаситното гърло. „Още не съм закусвало“ — пламтяло гърлото. Свадливо почнал да вие вълкът.

— Хей, агне, какво ми мътиш водата, която пия?

Мъничко, беличко, разтреперано в своята домоткана вълнена дрешка, агънцето съвсем скромно рекло:

— Ах, уважаеми вълчо, но как е възможно това? Че нали ручеят тече, моля ти се, от теб към мен?

Ядосал се вълкът на отговора и още повече, задето бил правилен.

— Аха — изръмжал сърдито той, — сега вече гласът ти те издаде. Ти си оня подъл негодник, който ме наруга дръзко преди шест месеца!

Заблъскало се сърчицето на агънцето в ребрата му, видяло, че с него е свършено.

— Но, уважаеми вълчо — опитало се да се защити то, — тогава аз не съм било още родено!

Като всички вълци, вълкът не обичал да му възразяват.

— Какво ми разправяш надълго и широко! — ревнал той. — Щом не си било ти, значи, баща ти ме е обидил!

Спуснал се върху агънцето и го разкъсал.

Тъй никаква защита, никакви аргументи и никакви думи не помагат срещу ония, които са решили да вършат неправда.

Дойде ми на ум тая приказка, докато пресичах агората и наблюдавах трудолюбивите атиняни. Тъй многобройни, тъй жизнерадостни и тъй работливи бяха те. Облегнах се на една колона и се вгледах в лицата им. Наред с търговците, под тях и над тях, неуморно се трудеха работниците. Те строяха и чукаха, копаеха канали, сковаваха дюкянчета, павираха пътища, кърпеха, шиеха и моделираха в големите работилници, издигнати по ъглите на агората.

За мен няма нищо по-хубаво от това, да се взирам в едно такова работническо лице; там виждам разум, сръчност, виждам предварително отразено всичко, което неуморимите ръце оформят; след това виждам в строгите, сурови и характерни лица извисените храмове, смелите кораби, бялото брашно; и на първо място — вярата.

Това беше Атина на Пизистрат. Всичко се бе разрасло там през дванадесетте години на тиранията, само благосъстоянието на дребните люде — не. На всички други беше помогнал той, само не на ония, които му бяха помогнали да се добере до властта. Виждах това по закърпените, но чисти хитони, по очите, преуморени от дългата работа, по големия брой престарели хора и по големия брой твърде млади люде, принудени да работят.

Стоях и слушах. Не разбирах думите, но разбирах смисъла на техните разговори, на всички разговори; защото всички разговори бяха всъщност само един разговор. Още в странноприемницата, дето живеех, бях чул какво вълнуваше толкова Атина. Сега го чувах отново. Ставаше въпрос за двадесетимата месенци^[1].

Подтискани, смукани и държани в робство над сто години от Спарта, най-сетне отчаяните месенци бяха вдигнали бунт, ала след кратки, тежки борби спартанците ги бяха смазали. Водачът на въстанието Аристомен успял да се отскубне заедно със своя отред от кръвожадната войска на спартанците. Само двадесетима останали от хиляда бойци; те успели да се доберат до границата на Арголида и замолили да им дадат политическо убежище. Аргивците наистина ги приели за известно време; ала сетне, от страх пред Спарта, прехвърлили двадесетимата в Ахайя. Ахайците пък ги отпратили в Коринт. Коринтяните ги прехвърлили в Мегара. Мегарците ги препратили в Атина.

Дотук всичко било въпрос на дипломатическо — политическа практика. Но сега тия двадесет души, изтормозени след няколкомесечно лутане, полуобезумели от преживените ужаси и смазани под заплахата от безпощадното гонение от страна на спартанците, били преведени от граничната стража през Атина към държавния затвор и народът за пръв път ги видял. И разбрал всичко. Видял, че това са хора, които не били сторили нищо лошо, а само искали да бъдат свободни, хора, които, изпаднали в крайна беда, са се борили честно и почтено; и същевременно видял подлостта, мерзостта на управниците, които не искали да обременяват с действителна политика онова, което те наричали политика. Народът поискал свобода за двадесетимата месенци.

Още в деня на пристигането си в Атина научих за тая разпра между народа и Пизистрат. И не се учудих: същата борба се води непрекъснато и навсякъде. Разликата се състоеше само в това, че този път аз не бях същият. Не беше необходимо вече да заставам на агората и да се мъча да привлека вниманието на хората. Не беше необходимо да се старая да прониквам бавно, предпазливо до техните сърца. Сега бях дошъл като посланик на една от най-могъщите държави в света, имах възложена строго определена мисия и Пизистрат, който бе уведомен от моя помощник Садиат за пристигането ми, трябваше да ме посрещне с всички почести. Вярно, че Крез не можеше да знае нищо за двадесетимата месенци. Аз обаче знаех, че мисията ми трябваше да обхване и техния въпрос; и затова знаех, че мога да ги спася — не чрез приказки, аргументи и басни, а чрез сила.

Садиат вече ме търсеше. Като всички лидийци той много обичаше да блести, да се кичи цял със злато, да лъщи, да изпъква. По този начин той поправяше грешките на природата, която го бе дарила с къси крака, крив нос и сплескано чело над малки очички. Той наистина привлече вниманието върху себе си, докато ме търсеше и се клатушкаше като паток по агората, а когато пристъпи към мен, неколцина от атиняните ме познаха. Те дотърчаха и ме зяпнаха.

— Здравей — каза един възстар майстор — грънчар, — нали ти, драги, си Езоп, който на времето, когато Пизистрат завзе крепостта, ни разказа приказката за коня и за елена?

— Аз съм, драги — отвърнах.

Лицата им се разведриха. Те се стълпиха около мен, сякаш можех да им помогна. И можех да им помогна, надявах се поне.

— На много амфори изписах тогава аз твоята приказка — каза грънчарят. — Ловецът, жребеца и елена… Изписах ги и мнозина атиняни имат по домовете си тия амфори. Въпросът е само дали, като пият от тях, се замислят над тия неща.

— Това е въпросът — рекох аз.

Те бъбреха и ме разпитваха, докато Садиат ми напомни, че Пизистрат ме очаквал и че вече било време да вървим. Тогава всички се развикаха да не забравям месенците.

— Аз няма да забравям месенците, а пък вие — коня — казах им аз.

Те се разсмяха и махаха след мен през цялото време, докато се изкачвах към крепостта заедно със своя помощник.

Ясно бе какво искаше Крез от елините: да се преосигури с договори, и то по възможност с всички елински държави. Първият му опит да постигне това чрез един посланик от Спарта беше излязъл безуспешен; държавите се опасяваха, че ще попаднат по тоя начин под хегемонията на Спарта и ще споделят след време съдбата на месенците. Тъй като съюзен договор със Спарта и без това съществуваше отдавна и тъй като напоследък Делфи беше получил богати дарове и въпреки гнева на Харакс беше изпратил няколко извънредно благосклонни предзнаменования на Сарди, Крез смяташе сега, че би могъл да поправи опита по съвсем друг начин и се бе спрял на мен, въпреки че аз се намирах в черния списък на Делфи.

Трябваше да приема предложението на Крез. Не защото възнамерявах да водя лидийска или пък елинска политика, а защото имах цели, които трябваше да допринесат полза на всички хора. Тъкмо това казах и на Пизистрат, който ме прие извънредно тържествено, заобиколен от своите архонти, както и от трима ексегети на делфийския оракул.

Предадох царското писмо от Крез. Пизистрат го взе с голяма радост и това не бе никак чудно; защото то бе поставено в златна касетка, обсипана със скъпоценни камъни, на стойност най-малко два таланта. Обясних писмото и изтъкнах изгодите, които Атина би имала от един съюзен договор с Лидия. Естествено — тъй добавих, — клаузата за взаимопомощ важи само в случай на нападение от страна на неелински държави. Касае се за взаимна отбрана при войни, а не при вътрешни междуособици.

Пизистрат се слиса. Заговори ми поверително:

— Защо ще се страхувам от варварите, тия жалки люде, които не познават ни Омир, ни каквато и да било култура! Страхувам се обаче от спартанците, от коринтяните, от тиванците, от егинците. От такава закрила се нуждая аз преди всичко, уважаеми.

Ядосах се. В края на краищата мен ме интересуваше повече закрилата на стотици хиляди атиняни, отколкото на един Пизистрат. Освен това бях виждал мидийци и перси, бях виждал бежанци с отрязани носове, бях разговарял с достатъчно хора, живели из ония страни. Ония страни бяха страшни не защото нямаха култура, а защото не я искаха. В ония страни, които с яростна мощ напираха да се разширяват, можеше да има всичко — и добри пътища, и отлични управници, и огромна, добре обучена армия, та дори и едно толерантно държавно ръководство; но духовна култура — не. Те щяха да оставят на елините всичко, щяха да им дадат може би дори повече богатства и по-голяма търговия, отколкото имаха днес; ала щяха да им отнемат вътрешните, духовните ценности, върху които се крепи надеждата на Елада.

Пизистрат не се интересуваше много от духа и от творенията му. Наистина той бе наредил да се съберат песните на Омир и да се изложат в една обществена библиотека; но не го беше сторил заради читателите, а за себе си, защото това подхождаше на фасадата му. Впрочем той смяташе себе си за единствения истински, чист елин и, изглежда, бе убеден, че с време това ще бъде разбрано от цяла Елада. И тогава от Понт^[2] до нос Тенар^[3] и от Сикелия до Самос щял да управлява, да диктува, да владее само един: Пизистрат.

Опитах се още веднъж да му заговоря за истинската Елада: свободна страна, съставена от свободни градове. Та нали тъкмо в това се състоеше смисълът на елинската свобода сред един свят, вегетиращ все още в оковите на мрачна робия: че у всеки един бе съхранена жаждата за свобода. Да се поробват другите елински държави, значеше да се унищожи цяла Елада. Но също тъй равнозначно бе — ако не днес, то положително утре, — че се унищожава цяла Елада, ако се унищожи свободата на елините вътре в техните държави. Всеки елин трябва да бъде свободен…

— Но те са свободни — прекъсна ме с подигравателна усмивка Пизистрат.

— Освен сто и двадесет хиляди атински граждани в Атика днес живеят триста хиляди роби. В Спарта на един гражданин се падат двадесет несвободни.

— Робите не са елини — възрази ми Пизистрат.

Познавах роби, които бяха повече елини, отколкото евпатридските благородници. Казах му го. Познавах роби, които можеха да рецитират цели песни от Омир, чието име някои пълководци дори не бяха чували, казах му и това. Сетне заговорих за месенците. Те открай време са били свободни — също тъй свободни, както и атиняните. Нещастието им се е състояло в това, че страната им е по-плодородна. И затова били нападнати от Спарта — веднъж, и втори, и трети път. Тъй били поробени: младите мъже — избити, младите жени — опозорени, народът им — превърнат в народ от старци и деца. Как можеше да се примири с това един елин, за когото Елада е нещо повече от празна дума?

— Твоят цар не ми предлага съюз срещу Спарта, а от мен ти искаш да разсърдя Спарта, като пусна на свобода спартански бунтовници?

— Ако освободиш месенците, в случай на конфликт Крез ще ти помогне.

Това беше в разрез с дадените ми инструкции, но аз се осмелих да ги наруша. Наистина Садиат възрази; гневно поставих лидиеца на мястото му.

— Аз имам — казах му — тайни разпореждания, за които ти не знаеш.

Той се усмири, мърморейки недоволно.

Пизистрат почна да се колебае. Примамваше го стръвта със съюзния договор против Спарта. Имаше вероятност дори да освободи месенците. Архоните, които подлизурски се стараеха даже да се покашлят в хор с тирана, кимаха въодушевено при всяка сричка, която им подхвърляше Пизистрат. Вече смятах, че съм спечелил играта, че съм спасил месенците, когато се изправи главният от тримата делфийски ексегети. Делфи, както обикновено, бранеше спартанските интереси по-усърдно и от самата Спарта.

Случаят с двадесетимата месенци — тъй каза той — не бил въпрос, който следвало да се решава между Атина и Сарди. Решаването му било работа на всички елини, така че единствено и само Делфи имал думата по него.

Възразих. Изтъкнах, че Спарта винаги е водила сама войните си в Месения, че веднъж дори е отхвърлила едно застъпничество на оракула относно месенските жертви. Ако Спарта желае въпросът за месенците да се решава от всички елини, тогава би следвало да се разгледа целият въпрос за Месения; и тогава не само двадесетимата месенци, а и царете, еуфорите^[4] и стратезите на Спарта, а в края на краищата и Делфи би следвало да бъдат изправени пред панелински съд. Ето защо най-изгодно за всички страни е Пизистрат да пусне на свобода месенците.

Ексегетите не отстъпваха. Нещо повече — те не само предявяваха своя иск, а настояваха и за изпълнението му. Пизистрат трябвало да предаде двадесетимата месенци на Делфи.

Този внезапен обрат смая всички ни. В продължение на няколко мига смятах, че могъщият владетел на Атина ще се брани. Но коленете му се подкосиха, той махна уморено и равнодушно с ръка и напусна залата. Архонтите и по-низшите сановници го последваха. Останахме сами едни срещу други: тримата ексегети със строгите си старинни одежди, с високите си сиви шапки — горди, недостижими, нечовечни…

И аз. Отвърнах на погледите им и решен да приема тая борба, си тръгнах.