Арнолт Бронен
Езоп (5)

V

Мнозина, които по-рано бяха велики, сега станаха незначителни, а великите по мое време са били незначителни по-рано. Затова се присъединявам към онези, които твърдят, че не съществува човешко щастие и величие, и намирам за по-благоразумно винаги да се има предвид както щастието, тъй и нещастието.

За Алиат например това било голямо щастие. А пък за фригийците — голямо нещастие. Придружаван от десет ескадрона конници, яхнали бели жребци, Алиат се отправил с развети знамена към Сарди. Лидийските стратези, които го следвали и били опустошили вече едната половина от Фригия, трябвало сега да предоставят за грабеж и другата половина. Началниците на войсковото снабдяване били предвидили, че ще има значителни загуби в хора. Според техните снабдителни списъци съществувала още само половината лидийска войска. А ето че героите, които те смятали мъртви, сега идвали живи при техните обозни коли и крещели, че искат ечемик, хляб и вино кой можел да остави гладна една такава победоносна армия? Фригия трябвало да плаща сметката.

Като река от пламъци се носела лидийската войска от Птерия към Ниное. Фригия била опустошена; сега тя наистина оправдавала името си — Изсушената. Талес естествено си имал неприятности с младия фригиец. Езоп не искал да чуе вече никакви утешения.

— Ти помогна на тия зверове! — било единственото, което успял да каже той.

Талес можел да му обещава надълго и нашироко каквото си ще, да му разправя, че престолонаследникът Крез щял да оправи всичко; Езоп хапел устни, впивал мръсни нокти в дланите си и мълчал.

Когато стигнали близо до Аморион, той ненадейно скочил от колата. Напразно викал след него Талес, напразно го гонил. Езоп изчезнал в горите. Талес съжалявал, че няма да може да помага повече на момъка — и тъкмо затова ми разказа цялата история, — но трябвало да бърза. Чакали го три триери с дървено масло, предназначени за Египет.

А Езоп потърсил най-напред мястото, дето против волята си трябвало да изостави своята майка и трупа на баща си, но го очаквала изненада; вместо пръснати и оглозгани от вълците кости той намерил там два гроба — малки каменни пирамидки, издигнати по фригийски обичай, а до тях — амфора; дори вино имало в нея. Значи, някой от стопанството на Диманд бил жив.

Естествено цялата страна гъмжала от войници, отдадени на грабеж; лидийците съвсем не бързали да се върнат в родината си, дето в най-добрия случай ги чакали нови военни учения и нови походи. Освен това по цялата страна все още скитал безстопанствен добитък, имало и дивеч, а някои колиби не били ограбени съвсем.

Ето защо Езоп продължил да се промъква предпазливо по-нататък, като търсел следи от огън и дим. Един ден открил каквото търсел: на Даскилската планина се издигал тъничък, сребрист стълбец дим. Това можели да бъдат само бежанци, защото лидийците палели своите огньове дръзко и неприкрито, насред поляните.

Ала Езоп не бил единственият, който забелязал тоя огън. Скоро чул пронизителни крясъци откъм планината. Нещо — звяр или човек — тичало с бясна скорост насреща му през гората от високостеблени дървета. Тъкмо когато го познал — той бил един от неговите приятели — роби — и стрелата вече изсъскала. С изцъклени очи, с неистовия писък на сърна, умираща в примка, със силно бликнала от гърдите кръв, улученият паднал върху приклекналия Езоп, покрил го цял.

Задъхани от жажда да убиват, двамата преследвачи бързо отминали. Те имали по-добра цел. Гонели някакво десетгодишно момиче.

Езоп бил бърз и пъргав, познавал всяка дупка, всеки храст по тия места. Изскочил светкавично изпод мъртвеца, стрелнал се с големи скокове през поляната, хванал малкото, онемяло от ужас момиче, метнал го на рамо, побягнал, сменяйки често посоката, и скочил сред най-гъстите шубраци.

Скочил точно пред третия лидиец. Той бил някакъв дребен началник, плячката се полагала нему, бил изкрещял вече на другите двама да се връщат. И сега той ударил Езоп с тъпия си меч през гръбнака. Момъкът се строполил на земята.

Лидиецът сграбчил припадналото дете. Цял потънал в кръв, Езоп лежал сгърчен в една малка яма, покрита с мъх. Лидиецът го оставил да си лежи. Достатъчно мъртъвци се валяли наоколо. Похитителят си тръгнал с Родопис; тя била хубава, може би щял да успее да я продаде.

По онова време във Фригия най-добре от всички били вълците. А струва ми се, че и сивите лисици не живеели зле. Недоволни били само лъвовете — те не ядат мърша; и затова били принудени да дебнат кравите, които жално мучали и триели втвърдените си вимета в стъблата на дърветата.

Езоп нямал и понятие за това. Лежал върху влажния, топъл мъх, гръбнакът му бил счупен, заобикаляли го само неясен здрач и силна воня. Защото наблизо гниел някой от неговите братя — роби.

Вълчите глутници се нахвърлили най-напред върху прясното месо и оглозгали тежко ранените. Сетне, като видели, че лисиците се присламчват към труповете, погнали тая шарена паплач и изкормили от полуразложените трупове сърцата, а също и дробовете и бъбреците. Нали са горските стражи — те вършели това не толкова от глад, колкото от чувство за дълг.

Между тях имало и една застаряла вълчица — добродушна, защото била сита, и почитана, защото била майка на четири малки вълчета. Тя си търсела спокойно леговище. И ямата, обрасла с мъх, още по-удобна затова, че в нея лежал Езоп, се сторила на вълчицата много подходяща. Денем мъхът бил хладен, а нощем Езоп все пак бил донякъде топъл. Преситена на човешко месо, тя не проявявала особено голям интерес към момъка; освен дето близостта му й била приятна. Защото миризмата на човека — жив или мъртъв — винаги е приятна за вълка. Тъй неподвижният гръб на неподвижния Езоп се превърнал в любимо леговище за вълчицата.

Бавно се съвземал Езоп, не помръдвал, а и не чувствувал нищо, само виждал. Виждал вълците да пируват край труповете, виждал алчните лисици, виждал плъхове и невестулки, които го подушвали, а сетне, погнусени от това, че е жив, се шмугвали в гъсталака. Виждал как сърни и елени плахо си пробивали път през храстите и с огромни скокове побягвали през гората. Виждал самотните лъвове, негодуващи все повече и повече, загдето се разхищавала толкова много плът, представляваща инак отлична храна за тях:

И постоянно виждал вълчицата, която идвала при него; отначало изпитвал ужас, смятал я за враг, за чудовище, създадено на тоя свят единствено за да изяде него, беззащитния; сетне почнал да гледа на нея с тъпо безразличие; и още по-късно — да я чувствува близка. Накрая почнал мислено да призовава животното. Защото топлината на едрото вълчо тяло му се отразявала благотворно — като храна, като лек. Когато грамадното животно легнело до него; от космите на вълчата му козина, която отчасти покривала измършавелия гръб на Езоп, нагоре и надолу по гръбнака му минавал някакъв приятен гъдел.

Тъй лежал той — сред гората, сред дивите зверове, изложен на вятъра. Никому не можал да каже колко време лежал така. Защото той не бил човек в истинския смисъл на думата, числял се към най-долната прослойка от този вид; бил от ония, които до корема си живеят свой собствен живот, а оттам нагоре само наприличват на хора, за да могат да служат на по-високопоставените.

Дотогава той познавал само земята и камъните, сега опознал всичко, което е неразривно свързано със земята и с камъните — змиите, мишките, жабите, щурците, невестулките, таралежите, мухите, мравките. Той лежал сред тях, никое животно не се плашело от него, никое животно не го нападало. Змии пълзели по шията му, докосвали го с език, изсъсквали нещо неразбираемо и пак изчезвали. Гущери разговаряли с малки зелени жаби, катерички — с мишки; нощем чувал зловещия плясък от крилете на кукумявката, когато плашела пойните птици и крадяла яйцата им. Това бил — тъй мислел той, пък и какво ли ще мисли такъв като него — истинският живот.

Ала сред този истински живот Езоп все повече губел истинския си образ; защото били изтекли най-малко две седмици, откакто не бил ял и не бил пил нищо. Тогава по едно горещо пладне през гората минали войници от пръснатите военни части — двама хоплити от Самос, тежковъоръжени и изгорели от жегата. Търсели боровинки, сочни листа, млади връхчета от клоните на дърветата. И се натъкнали на неподвижния Езоп. Преобърнали го, а той едва смогнал да изпъшка.

— Да го доубием, за да не се мъчи — казал по-младият, — докато го отнесем в тая жега до най-близкия стан, ще пукне в ръцете ни.

По-възрастният поклатил отрицателно глава:

— Виж го хубаво, той ни разбра какво говорим. Може да е елин. Ще го пренесем нощес, тогава няма да умре.

И така, с много усилия, те примъкнали момъка, без да подозират дори, че той бил само някакъв си жалък фригийски роб. Стигнали най-сетне до стана на самосците край Синада и предали ранения на стратега Еак. Той ужасно ругал, защото не познавал изобщо момъка. Ала двамината не искали да пропадне трудът им и твърдели, че техният човек бил от обоза. Знаели, че Еак по начало не поглеждал хората от обоза.

Тъй Езоп попаднал в голямата болнична кола, измили го, превързали го, нахранили го. Проговорил, разбирал елински; когато го попитали, казал „да“.

Безкрайно дълго и много славно било възвръщането му към живота. В края на краищата Езоп стигнал дотам, че можел пак да се движи, да става, да върви. Само в гръбнака му останала някаква странна слабост. Другите му се смеели: изглеждал ту строен, ту гърбав. Тогава той почнал сам да играе ролята на шут — премятал се като черно джудже сред редиците на хоплитите, а бронзовите гиганти се превивали от смях. И когато пристигнали заедно с него на учебния плац под Тмолос край град Сарди, той бил спечелил любовта на всички.

Тъкмо тогава Еак го потърсил — трябвали му още неколцина пленници за голямото жертвоприношение по случай победата, определено да стане в деня на откриването на есенните Дионисии. Ала хоплитите не искали и да чуят. Те заудряли със своите мечове по щитовете си и викали гръмко:

— Стратего, той е наш!