Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (59)

59.

Ан стоеше до прозореца в спалнята си с изглед към авеню „Монтен“ с надеждата да зърне Хари, докато пресича улицата откъм хотела. Бяха се уговорили да я вземе в седем часа, но никакъв не се мяркаше.

Погледна часовника си, видя, че до седем остават пет минути и си каза колко старомоден е той в някои отношения и едновременно с това истински кавалер.

Рано сутринта по телефона, преди да отпътува от Лондон, я бе уверил, че ще я вземе и придружи обратно до „Плаза Атене“. Щяха да вечерят в градината на хотела, в който обикновено отсядаше. Нищо не й пречеше да пресече улицата и да се срещне с него в ресторанта, но той не щеше и да чуе.

Част от секундата по-късно чу ключа му в ключалката и забърза към входното антре.

Той влезе, затвори вратата зад себе си и усмихнат направи няколко крачки към нея.

Както всякога, щом го видеше след известно отсъствие, усещаше вълнение, каквото не бе чувствала към никой друг мъж. Колко прекрасен бе с безупречно скроения си тъмносин копринен костюм, един от най-елегантните модели на „Савил Роуд“. Колосаната му бяла риза контрастираше с лекия му загар, а синята му свилена вратовръзка подчертаваше цвета на очите му. Бе изискано облечен чак до излъсканите си до блясък черни мокасини.

Когато се срещнаха по средата на стаята, той сведе поглед към нея и изражението му изведнъж стана сериозно, после я прегърна, без да промълви и дума.

Ан се притисна до него и в този момент разбра, че никога няма да го напусне, поне не по собствена воля. Когато я целуна по главата и я прегърна още по-крепко, всичките й страхове и тревоги, които тежаха като камък на гърдите й, се разпръснаха като дим. Стори й се, че огромно бреме падна от нея и я обзе спокойствие.

Без да я пуска от обятията си, той прошепна тихо, но категорично:

— Боже, липсваше ми, Ан, ужасно ми липсваше. Животът ми няма смисъл без теб. Искам да го знаеш.

— И ти ми липсваше, Хари. Бях много напрегната, но щом си тук, всичко е наред.

Той вдигна лицето й към своето, загледа я за миг, после се наведе и страстно я целуна по устните.

Бе пламенна целувка, на която тя отговори с желание, силно колкото неговото. После леко се отдръпна, а в очите му блесна дяволито огънче:

— Ако веднага не излезем на вечеря, боя се, че ще си останем тук.

Тя се засмя заедно с него, кимна, после отиде до раклата в ъгъла на помещението и се върна с черна копринена вечерна чантичка в тон с обувките й с висок ток и широкия черен кожен колан, пристягащ тънката й талия, които контрастираха ефектно с бялата й копринена рокля.

— Готова съм — оповести тя и го хвана под ръка.

Стигнаха до вратата, но преди да излязат, тя го спря с думите:

— Честит рожден ден, скъпи.

Докато прекосяваха фоайето на хотела, всички очи бяха вперени в тях. Насочиха се към вътрешния двор. Представляваха поразителна двойка — и двамата елегантни и очевидно влюбени.

Салонният управител избърза да ги поздрави:

— Добър вечер, мосю Търнър, запазил съм любимата ви маса в ъгъла.

Хари кимна, усмихна се и го последва, повел Ан към предпочитаната от него маса близо до обраслата с бръшлян стена.

— Merci beaucoup^[1] — промърмори той с доволен вид, когато забеляза бутилката шампанско „Дом Периньон“, очакваща ги в сребърна кофичка, пълна с лед. — Нека се освежим с по глътка — обърна се към управителя.

— Oui, monsieur — той даде знак на келнера, сервиращ вината.

След като им поднесоха искрящото вино, чукнаха чаши и Ан заяви:

— Имам подарък за теб, скъпи. В чантата ми е, но ако желаеш, по-късно ще ти го дам.

Той поклати глава и й се усмихна.

— Искам го сега, ако не възразяваш. Знаеш, че когато става дума за подаръци, съм като дете.

Ан отвори черната си копринена чантичка, извади малка червена кутийка от „Картие“ и му я подаде с думите:

— Струваше ми се, че няма да искаш да разопаковаш пред хората хартии и панделки.

Широко усмихнат, Хари отвори кутийката и пред очите му грейнаха чифт златни копчета за ръкавели в легло от черно кадифе. На едното имаше бяла роза от емайл, заобиколена от малки диамантчета, на другото розата бе червена.

— Ан, прекрасни са! Неповторими. Благодаря ти, любима — той пое ръката й и я целуна. Все още усмихнат, тихо промълви: — И аз имам нещо за теб… скромен подарък. Но предпочитам да ти го дам по-късно.

— Какво е? — попита тя, а очите й грейнаха от събуденото любопитство.

— Ако ти разкрия, няма да е изненада, нали?

— Не, имаш право. Толкова се радвам, че харесваш копчетата за ръкавели. Казах си, че за теб ще имат особено значение… Бялата роза на Йорк и червената на Ланкастър… родовете Деравенел и Търнър най-после обединени в една династия от твоите майка и баща.

— Много са красиви — развълнуван той поклати глава и отпи нова глътка шампанско. — Имам много да ти говоря, Ан — и въздъхна. — Но нека се насладим на момента, че сме заедно, да прегледаме менюто и да поръчаме.

— Струваш ми се сериозен — отбеляза Ан и се намръщи. — Всичко ли е наред… в „Деравенелс“?

— Компанията върви по мед и масло. Като стана дума, в събота вечерта Чарлз ми поднесе най-примамливия подарък на света… — той поспря, усмихна се и добави: — След твоя, разбира се, сладка моя. — Отново хвана ръката й и обясни. — Открил е две фирми, които можем да погълнем. И двете чудесно допълват нашите дейности и следващата седмица започваме преговори.

— И за двете? Или само за едната?

— Според мен трябва да подработим и двете, след като можем да си позволим да ги купим. Имаме предостатъчно пари. Едната е верига заведения за хранене, която прекрасно ще се съчетае с отдела за вина и хранителни стоки, а за такава като другата отдавна мечтая…

— Петрол — прекъсна го тя, без да го дочака да довърши. — Чарлз ти е намерил нефтена компания.

— Уцели в десетката, да, точно така. Умее да надушва каквото трябва. Единствената мъчнотия е, че имам конкуренти и двамата — хищни акули. Безскрупулни типове като мен.

— Джими Хенсън и Горди Уайт — обади се Ан, облегна се на стола си и го погледна. — Права ли съм?

— Почти, но не съвсем. Към добрия стар Джеймс Хенсън причислявам и съдружника му Гордън Уайт. За мен са едно цяло, понеже притежават една и съща компания. Другият, който се състезава за двете компании е Джими Голдсмит.

— Той е гениален! Говорят, че е непобедим.

— И тримата са такива, но съм длъжен да ги надвия, Ан. Както ти е известно, стремя се да дам нов тласък на компанията. Баща ми я поддържаше стабилна, но не я поведе напред, скъпа, бе прекалено предпазлив, не обичаше да поема рискове. Освен това бе твърде внимателен с парите. Онзи ден споделих същото с Джон Дъдли и той се съгласи с мен. Баща му Едмънд години наред работи за баща ми; Деравенел винаги са били близки с Дъдли. Както и да е, бащите бяха доста пестеливи, да не кажа стиснати по природа. Не обичаха да си слагат главата в торбата.

— Но ти си друг, зная, Хари, така и трябва. Грег все твърди, че парите са, за да печелят още пари и трябва да се използват, а не да стоят по банките и да събират прах.

Хари избухна в смях.

— Допадна ми изразът ти. Как е брат ти?

— Добре е и ти изпраща поздрави. Животът в Париж му харесва, работата му в банката върви добре.

— Радвам се да го чуя. Е, да погледнем ли менюто?

— Хайде, но предлагам да започнем с хайвер, защото имаш рожден ден.

— Всичките ти идеи са прекрасни, Ан.

 

 

В края на вечерята, след като сервитьорът поднесе кафето, Хари бръкна в джоба си и обяви:

— Заповядай, Ан, това е за теб. Дай ми ръката си, скъпа.

Тя го изгледа смаяна, после протегна дясната си ръка.

— Не, не тази. Подай ми лявата, ако обичаш.

Озадачена, с ококорени от любопитство черни очи, тя ахна от изненада, когато той постави великолепния двайсеткаратов диамантен пръстен на безименния й пръст.

— Хари, мили боже! Фантастичен е. — Ан се втренчи в прекрасната безупречна крушовидна форма на камъка, после го погледна в очите.

— Да не би да означава, че ми предлагаш брак? — попита тя, задъхана от вълнение.

— Знаеш, че бих го сторил, скъпа Ан, но се страхувам, че не мога.

— Значи нищо не се е променило — прошепна тя с внезапно натъжен глас, а над лицето й се спусна облак. — Ако все още не си в състояние да се ожениш за мен, как ще нося този пръстен? Искам да кажа на безименния си пръст.

Той се облегна на масата, а красивото му лице доби сериозно и напрегнато изражение.

— Чуй ме, не мога повече да продължавам така. Искам открито да заживееш с мен. Нищо чудно Катърин да се засрами и да ми даде развод. Което ме съмнява, а искам да бъда откровен с теб. Независимо от това, искам връзката ни да продължи. Заедно можем да бъдем толкова щастливи.

— Семейството ми ще побеснее, особено баща ми. Ще получи удар — тъмните й очи се изпълниха с тревога. — Малко се боя от подобна стъпка.

— Зная и искам да споделя с теб какво мисля. Първо, не вярвам да дойдеш и свиеш гнездо с мен в къщата на „Бъркли Скуеър“, защото зная, че никога няма да го сториш и че подобна идея ти е омразна. Обаче ще ти купя по-голям апартамент, дори къща. Вече направих запитвания и има няколко подходящи недвижими имота за продан недалеч от „Мейфеър“. Когато си устроиш собствено жилище, ще живея при теб… през повечето време. Ще организираме живота си така, че на никого от двама ни няма се наложат сериозни промени. Също ще се погрижа за бъдещето ти, в случай че нещо се случи с мен. Ще създам фонд на твое име и ще ти дам всичко, от което смяташ, че имаш нужда, за да подсигуриш бъдещето си.

— Аз… аз… не зная, Хари — тихо отвърна тя. Въпреки че бе 1970 година и нравите не бяха така строги след сексуалната революция от шейсетте, тя знаеше, че е длъжна да спазва моралните порядки. Без значение под каква форма щяха Хари и тя да заживеят заедно, баща й щеше да изпадне в ужас и да побеснее. А самоуважението й? Как можеше да живее с мъж, който вече е женен за друга? Никога нямаше напълно да й принадлежи, щом има съпруга.

— Не искаш ли да изживееш живота си с мен, Ан?

— Да, скъпи. Когато те видях тази вечер да влизаш в апартамента, след като бяхме две седмици разделени, изведнъж осъзнах, че не мога да те напусна. Но искам почтен живот и деца, Хари. А ти желаеш наследник. Зная, че ще се чувствам неловко, ако родя незаконно дете, а освен това извънбрачен син не може да ти стане наследник…

— Мога да го узаконя, като го осиновя и да го посоча като наследник в завещанието си. Сигурен съм, че ще ме дариш със син, Ан, и го искам сега, докато съм млад, за да го гледам как расте, да му се радвам. В сърцето си чувствам, че лесно ще забременееш веднага щом престанеш да взимаш противозачатъчни. Нека бъдем заедно, Ан.

— Но близките ми…

— Не желая и да чувам за тях — пресече я той. — Животът ти принадлежи на теб, не на тях, както и моят. Залогът е прекалено голям.

— Прав си. Трябва да мисля за себе си и за теб. Но според мен ще бъде по-лесно, ако живеем в Париж. Няма да… им се набивам в очите… — Замълча, защото осъзна, че започва да прави компромиси.

— Париж ли! Чудесно! — извика той, хващайки се като удавник за сламка. — Обзалагам се, че ще намеря прекрасно жилище в любимия ти Седми район. — Засия от щастие и възкликна: — Ще имаме дом и в Лондон. Кажи да, Ан, умолявам те, кажи да.

— Да — промълви тя с треперлив глас, натежал от колебания.

Той веднага почувства, че се двоуми и стисна ръката й.

— Повярвай ми, всичко ще бъде чудесно. Ще имаме два удобни дома и ще те закрилям с всички сили. Юридически и финансово, така че да се чувстваш сигурна, все едно какво ще ми струва. Сега нека се върнем в апартамента ти. Искам да бъда с теб, да те взема в прегръдките си. И то веднага.

 

 

В минутата, в която влязоха в апартамента, Хари започна пламенно да я целува и не престана, докато слепешката се придвижваха, вкопчени един в друг. Когато стигнаха спалнята, той най-сетне спря, отдръпна я от себе си и я погледна настойчиво със сериозно изражение.

— Желая те, Ан, теб и само теб, до края на дните си. Истината е, че ти си моят живот.

— О, Хари — прошепна тя, приближи се до него, и сгуши глава до гърдите му. — Скъпи мой.

— Обичам те — промълви той.

— И аз те обичам — отвърна тя приглушено.

Отстъпи назад, разкопча колана си и го остави да падне на пода. Миг по-късно го последва черната й копринена рокля, образувайки купчинка около краката й. Стъпи върху нея и започна да развързва вратовръзката му.

Хари бързо хвърли сакото си и съблече дрехите си и потънаха в леглото. Той я прегърна, привлече я към себе си, нежно прошепна името й, повдигна кичур коса и го целуна. Надвеси се над нея, зацелува челото, клепачите, врата, гърдите и между целувките й шепнеше какво ще й направи и тя — на него. Като я галеше и плъзгаше ръце по тялото й, така я възбуди, че тя започна да трепери, желанието й към него се разгоря и задиша учестено.

Както винаги, Ан се отдаде на Хари, победена от неповторимата му физическа красота. Потръпваше под ласките му, караше я да се чувства слаба и жадна за него.

Усещането бе взаимно, всепоглъщащата нужда да са заедно, да се слеят в едно.

Хари я целуна с такъв неочакван плам, та зъбите му докоснаха нейните. Пъхна длани под тялото й и я повдигна към себе си, стенейки я притисна към гърдите си, отдаден на неустоима страст. Едновременно искаше да почувства вкуса й, да й се наслади, да й дари наслада, да я доведе до екстаз. Положи я на възглавниците и промълви:

— Искам да имаме дете. Страшно много го искам, Ан.

Тя вдигна ръка и докосна бузата му, пръстите й нежно се плъзнаха към шията му, а очите й не се откъсваха от неговите.

— Аз също — гласът й стихна до шепот. — Да го направим сега. Да създадем нашето бебе, Хари. Обичам те, толкова много те обичам.

Не можа дълго да й устои. Плъзна се върху тялото й и я притисна до себе си. В същия миг тя отвори очи и го погледна. Той почувства любовта в погледа й и го заля неимоверно щастие, когато проникна в нея.

Ан се задвижи под него, надигайки хълбоци. Той веднага реагира и двамата намериха общ ритъм. В един момент той я стисна здраво, дори грубо, устреми се към нея, навлизаше все по-надълбоко. Любеше я с много повече жар и страст, отколкото бе чувствал с която и да е жена преди нея. Никоя не приличаше на нея, така възбуждаща, така искаща и даваща, така чувствена. Бедрата й се сключиха около него, а малките й длани притискаха кръста му. И той разбра, че я обича с цялото си същество, както никоя досега.

Сякаш отдалеч Хари я чу да вика името му; когато почувства, че потръпва неудържимо и я притисна още по-силно към себе си. Свърши в нея, чудовищна тръпка премина през цялото му тяло. Извика името й, повтаряше го отново и отново, мълвеше й, че е негова, както и той — неин. И много по-късно, когато лежаха вплетени един в друг, останали без дъх, най-после прошепна:

— Тази нощ създадохме син, скъпа. Моят наследник. Чувствам го със сърцето си.