Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Наследниците на Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom Петър Христов

ISBN: 978-954-585-937-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454

История

  1. — Добавяне

2.

„Рейвънскар“ гордо се издигаше върху скалите над морето, което проблясваше като излъскана стомана на искрящата светлина на късната утрин.

Сградата от потъмнял, златист камък бе стара, датираше още от шестнайсети век и династията на Тюдорите. Със скосените си покриви, балюстради, великолепна симетрия и съвършени пропорции бе домашно огнище на семейство Деравенел от векове.

Едуард от дете обичаше къщата, построена през 1578 от прадедите му на мястото на порутената крепост, останки от която все още стърчаха на носа отдолу. Той искрено се наслаждаваше на величествената й красота, високо ценеше значението, което бе имала за онези от рода, отдавна погребани, и другите, които щяха да дойдат на негово място, когато напуснеше този свят.

Дори сега, докато яздеше през кръглия двор и приближаваше постройките на конюшните, не остана сляп за великолепието и очарованието на внушителната сграда, макар че даже не погледна към множеството прозорци, чиито стъкла искряха на зимните слънчеви лъчи или фасадата с цвят на мед, излъчваща меко сияние на ослепителната светлина, така присъща на северния климат. В главата му пулсираше само една мисъл — за сина му. Техният наследник. Едуард, който носеше името му и когото обичаше с цялото си сърце.

Трябваше да го види. Самата мисъл, че синът му е прихванал испански грип, го хвърляше в ужас. Болестта бе безмилостен убиец, след като избухна миналото лято и от епидемия прерасна в пандемия. Жители на континентална Европа, Англия и Америка, както и на много други страни по света, бяха покосени от нея, хиляди намериха смъртта си.

Едуард прекоси в тръст покрития с калдъръм двор зад къщата, скочи от жребеца си и се озърна за конярите. Не се мяркаше нито един.

— Ърни! Джим! — извика той. — Върнах се.

Ричард го последва и когато слезе от коня, предложи:

— Аз ще разседлая конете, Нед. Моля те, влез вътре, зная колко си разтревожен.

Нед кимна и забърза, без да каже и дума.

Ричард загледа как брат му крачи към задната врата, а лицето му бе сгърчено от безпокойство. Говореха, че Едуард Деравенел държи в ръцете си света и в известен смисъл това бе истина. Определено имаше всичко, за което всеки трийсет и три годишен мъж би могъл да желае. Но в този момент Ричард чувстваше, че брат му е истински уязвим, обзет от страх за сина си. Огромният успех, несметното богатство и несъмнена власт не можеха да купят здравето на детето му. Само Бог и един добър лекар можеха да му го върнат. Ричард отправи мълчалива молитва малкият му племенник да оздравее. Обичаше го като собствен син, както и останалите деца на брат си и най-вече племенницата си Бес.

Пое юздите на конете и ги поведе през двора към конюшните тъкмо когато Ърни, единият от конярите, ненадейно се появи. На лицето му бе изписан смут.

— Аз ш’ги вкарам, господин Ричард — заговори младежът, после извинително добави: — Простете, че ме нямаше ’гат се върнахте. Но е виновна Мини, господин Ричард, младата кобилка. Мно’й плашлива, такваз’ си е.

Ричард разбиращо кимна и му подаде юздите.

— Поуспокои се, нали?

Конярят отвърна:

— Да, но не мож’те ли я погледна, сър? Май нещо наистина й има. Знайте ли к’во, мисля, че е предното копито. Подковата като че й хлопа. Сигур’ доста я боли.

— Ще й прегледам крака, Ърни, но съвсем набързо.

— Колкот’ за минутка, господин Ричард, ня’а да отнеме повече.

 

 

Когато Едуард влезе в къщата, го порази тягостната тишина и след като захвърли връхната си дреха върху скамейката в оръжейната, се втурна по коридора. Обикновено тази част от дома бе изпълнена с постоянни шумове и познати звуци: от кухнята долиташе тракане на тенджери и тигани, веселият смях и ехтящият глас на готвачката, която даваше разпореждания на кухненската прислуга. Но сега цареше тревожно мълчание и Едуард бе озадачен.

Поспря, щом стигна до дългата галерия, изненадан от отсъствието на Джесъп. Икономът по правило се намираше в тази част, готов да изпълнява нареждания, но сега никакъв го нямаше.

Едуард сви рамене и закрачи към стълбището, когато Джесъп изхвръкна от стаята си и припряно запита:

— Нужно ли ви е нещо, господин Деравенел?

— Не, но ти благодаря, Джесъп. Отивам горе да нагледам мастър[1] Едуард. Виждал ли си го тази сутрин?

— Да, сър. Малко не се чувства добре, горкото дребосъче. Но е здраво момче, нали, сър?

— Такъв е, наистина. Моля те, доведи лекаря горе веднага щом пристигне.

— Разбира се, сър. Непременно.

Едуард се устреми, прескачайки през стъпало към етажа на децата, където малките прекарваха повечето време. Бързо закрачи по коридора, но още преди да стигне до спалнята, дочу кашлицата на петгодишния си син и усети, че сърцето му се свива. Застана за миг пред вратата, обзет от опасения, и пое дълбоко дъх, преди да влезе.

Елизабет се бе привела над сина им и когато Нед забърза към леглото, вдигна очи.

— Има треска — промълви тя, като отмахна златисточервеникавата коса на момчето от потното му чело — и се изтощи от тази ужасна кашлица.

Едуард се приближи и стисна рамото й в желание да я успокои. Когато самият той се наведе над детето, се стресна от вида на сина си. Детето гореше от треска и сините му очи бяха изцъклени. По лицето му бяха избили капчици пот и Едуард се разтревожи както никога досега като видя, че синът му дори не го познава.

Обърна се към съпругата си и тихо попита:

— Няма ли някакво лекарство против кашлица в къщата? Все с нещо разполагаме?

— Вече му го дадохме, Нед, но се побоях да му дам прекалено много, да не би да му подейства зле. Сиропът е много силен. По-късно майка ти се сети за отварата от малинов оцет, който едно време е приготвяла за теб и братята ти. Слезе долу да обясни на готвачката как да я направи. Каза ми, че си я взимал като дете.

— Истина е. Смесват се малинов оцет, масло и захар, всичко се сварява и както повечето лекове от миналото, като че действа безотказно.

— Дано.

Поглеждайки към леглото, Едуард продума тихо:

— Струва ми се, че ще му стане по-добре, ако го подпрем на възглавниците, вместо да лежи по гръб. Сядането може да му помогне да се изкашля, да облекчи задръстените му дробове.

Без да чака отговора й, Едуард нежно притегли детето им към себе си, прегърна го и помоли жена си:

— Ако обичаш, Елизабет, облегни го на таблата на леглото.

Тя изпълни молбата му, без да каже и дума, целуна момчето по челото и изпъна завивките.

Едуард обърна поглед към отварящата се врата и видя майка си с поднос в ръце да влиза в стаята. Сесили Деравенел възкликна:

— Слава богу, че си тук, Нед — и остави подноса върху скрина. — Ще се опитам да му дам от моя сироп. Намерих долу и друго лекарство, което също може да помогне. Сместа за вдишване на Криопин. Наскоро я купих от Лондон.

— По-добре ли действа от балсама на Фрер, как мислиш, майко?

— Не съм сигурна, Нед, ще попитаме лекаря, щом дойде — отговори Сесили и поднесе лъжица сироп към устата на внука си.

След миг Едуард докосна рамото на Елизабет и прошепна:

— Нека излезем за минутка, скъпа — хвана я под ръка и я поведе към вратата. Когато останаха сами в коридора, я притисна до себе си и погали косата й. Прошепна в ухото й: — Помъчи се да не се тревожиш. Ще го излекуваме, обещавам.

— Наистина ли, Нед?

— Разбира се, Елизабет, заричам ти се, че скоро ще бъде здрав като камък.

Младата майка се отпусна на гърдите му, успокоена от присъствието му, от топлотата и любовта му. Станеше ли въпрос за доброто на децата им, имаше му безусловно доверие. Освен това самоувереността на Нед, решителността му и убеждението му, че може да властва над всичко и всички, открай време я караха да се чувства в безопасност. Мнозина мислеха, че тези му качества подклаждат високомерието му. Тя знаеше, че грешат, а никой не го познаваше по-добре от нея.

Бележки

[1] Мастър — обръщение към наследника на поземлен аристократ в Шотландия — Б.пр.