Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Наследниците на Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom Петър Христов

ISBN: 978-954-585-937-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454

История

  1. — Добавяне

36.
Масон

Уил Хаслинг и Алфредо Оливери седяха заедно в червената трапезария на замъка „Поре“, отпиваха от големи чаши кафе с мляко и ядяха току-що опечени кроасани, върху които и двамата бяха намазали огромно количества прясно масло и конфитюр от малини. Беше слънчева сутрин в края на август, бяха пристигнали в Бургундия предния ден, след като пропътуваха разстоянието от Париж с влак.

— Значи си убеден, че Джордж ще се появи? — попита Алфредо, поглеждайки предпазливо към Уил. Облегна се на стола си и зачака отговора със скептично изражение на лицето.

— Зная, че се съмняваш, че ще дойде — отговори Уил след миг размисъл. — Убеден съм, че ще пристигне, при това съвсем охотно. И защо не? Няма какво да губи, освен това има избор — може да отговори с да или не на предложението ни. В допълнение, по мое мнение навярно си въобразява, че… тук ще бъде нещо като негов личен феод, сигурен съм, че се кани да се прави на господар и повелител.

— Боже опази! — възкликна Алфредо и поклати глава ужасен. — Само това ни липсва, Джордж да се мъчи да обсеби лозята. Голяма беда ни чака, ако това се случи.

— Няма — категорично отговори Уил. — По природа Джордж е мързелив, казвал съм ти го и преди. Иска охолен живот, бали с пари, и то без да си мръдне пръста. Знаеш, че не обича да работи.

Уил си наля още една чаша кафе и прибави пенесто прясно мляко и захар. Отпи глътка и продължи:

— Не съм пил по-ароматно кафе. Приятно ми е, че дойдох тук — заради кафето, храната и замъка — той се засмя. — Не зная за кое по-напред.

Алфредо сподели:

— Самият аз винаги съм харесвал този замък и съм длъжен да призная, че Венсан Мартел доста се е потрудил, за да го запази в идеално състояние, след като мадам дьо Поре почина — хвърли към Уил въпросителен поглед и промърмори. — Така и не разбрах, защо не се нанесе да живее тук след смъртта й. Зная, че го попита възнамерява ли да се премести тук, но не ми каза, защо се е отказал.

— В неговото съзнание замъкът е домът на семейство дьо Поре, откакто се помни. Макар че нямаше техни роднини, които да живеят тук, той не си промени решението. Роден е в селото, а баща му е работил в лозята и подозирам, че му се е виждало нередно, сякаш не му е тук мястото. Да не забравяме, че тъкмо бе овдовял. Сигурен съм, че не е искал да напусне къщата, в която години наред е живял със съпругата си Ивет. Тя е негов дом и не допускам, че е търсел промяна. С нея са го свързвали прекалено много спомени.

— Разбирам — Алфредо погледна Уил с уважение, знаейки колко достоен и грижовен човек е. — Радвам се, че му каза, че може да дойде тук след като се пенсионира и да живее в къщата. Все пак ще бъде консултант, ще работи за нас.

— Живял е в къщата повече от трийсет години — изтъкна Уил.

— Добре го познавам и разбрах, че се безпокои къде ще живее. Затова веднага повдигнах въпрос.

— Как ти се струва Марсел Арно? Какво мислиш за него?

— Малко е тих, някак необщителен. Обаче вярвам в преценката на Венсан. Щом той е доволен Арно да заеме мястото му и да управлява лозята, ще послушам мнението му. Той си разбира от работата. Към мен Венсан винаги е бил прям, откровен, дори безцеремонен, откакто купихме лозята през 1906.

— Добър човек е, съгласен съм с теб и разбира се, че трябва да се вслушаш в съвета на Венсан. Между впрочем, когато Джордж пристигне и го разведеш наоколо, възнамеряваш ли да посетиш и другите ни лозя в Масон?

Уил кимна и се поразмърда на стола си.

— Да, но не мисля да водя и Джордж. После смятам да отскоча до Кот д’Ор, до лозята ни в Бон. Знаеш колко държат на виното ни „Монтраше“, което се прави там. Правилно постъпи Едуард, като купи тези лозя през 1910. Носят ни сериозни печалби.

— Бих искал да дойда с теб, ако не възразяваш. После ще отпътувам за Италия. Искам да нагледам мраморните ни кариери в Карара.

Настъпи кратка тишина, после Уил се прокашля и промълви:

— Не съм бил там, откакто дойдохме при теб след смъртта на Ричард Деравенел… преди седемнайсет години. Тогава се срещнахме за първи път, помниш ли?

— И за мен е тежко да отивам там — изпъшка Алфредо. После се поизправи на стола си и предложи с по-оптимистичен тон: — Да отидем ли да потърсим Венсан и да се поразходим из лозята?

— Прекрасна идея. И между другото, ще се радвам да ме придружиш в пътуването ми до Бон.

 

 

Откриха Венсан Мартел в една от просторните винарски изби и щом ги видя, той се завтече към тях, за да ги поздрави. Бе набит и мускулест мъж с масивен гръден кош и загоряло от слънцето лице с остри, груби черти. То силно контрастираше със снежнобялата му коса. Кафявите му очи блестяха, излъчваше здраве и енергичност.

— Bonjour[1]! — извика той, когато спря до тях и подаде десницата си на Уил и Алфредо. — Надявам се, че и двамата сте спали добре и че Соланж ви е нагостила с вкусна закуска — добави той на английски с едва доловим акцент.

— Прекрасна беше, благодаря — отговори Уил и се огледа около себе си. — Избата е радост за очите ми, Венсан. Многото бъчви тук ме карат да се чувствам щастлив.

— Ah, oui, et moi aussi[2]! — французинът широко се усмихна. — Реколтата беше добра — поведе ги по един от дългите проходи между бъчвите; бяха наредени легнали една върху друга, от пода чак до тавана.

Алфредо бавно тръгна подире му, помисли си, че не е влизал точно в тази изба; тя бе огромна. Дървените бъчви бяха стегнати с обръчи от дърво и метал и се издигаха на голяма височина.

Поспря и се загледа в една купчина, като се питаше как буретата остават стабилни едно върху друго. Този куп се състоеше от осем бурета, наредени на пода, върху тях — седем, после — шест, пет, четири, три, две и най-отгоре — едно. Дървен клин държеше всяка редица на мястото й, подпъхнат под първата бъчва, която пречеше да се изтъркалят и всичките да паднат на пода.

Сериозно постижение е да се подредят, каза си Алфредо и хвърли последен поглед към редиците, преди да продължи. Като влезе по-надълбоко в избата, забеляза, че някои от купчините са даже по-високи и се зачуди дали подреждането им не крие опасности. Ами ако някое падне? Всичките ще се изтърколят, нали?

Уил и Венсан бяха изчезнали и Алфредо избърза, за да ги настигне. Леко потрепери; вътре бе студено. Бяха завили зад един ъгъл и ги видя, че оживено разговарят.

— Мисля си, че сигурно е трудно да се наредят всички тези бурета — подхвърли Алфредо, когато най-сетне се приближи към тях. — Особено когато са поставени странично. Струва ми се, че има опасност да се търкулнат?

Венсан се засмя и поклати глава.

— Не е сложно, ако знаеш как. Буретата с бургундско са лесни за нареждане, по-леки са от онези с бордо, които използват по-често. — После се впусна да обяснява процеса на нареждането им, направата на самите бурета, на тапите, как се налива виното в бутилки и му се поставят етикети, превеждайки Алфредо през многото етапи на производството на вино.

Уил знаеше всичко наизуст, беше се учил при стария майстор и тръгна напред, защото внезапно усети хлад. Избите бяха огромни и студени, с каменни стени и подове, и високи тавани с дървени подпори. Искаше час по-скоро да излезе на слънце, където бе значително по-топло.

Много пъти бе идвал в замъка и избите му, беше посещавал и останалите, които притежаваха. Едуард го бе назначил за директор на целия винарски отдел, когато за първи път постъпи на работа в „Деравенелс“, и бе горд от работата си.

Тъй като бе старателен и всеотдаен, Уил си постави за цел да научи колкото е възможно повече за отглеждането на лозите, ферментацията на виното, бутилирането и съхраняването му. Искаше да вникне в цялостния процес. Именно Венсан го научи на всичко, което знаеше, и през годините освен колеги станаха и близки приятели. Шест пъти в годината идваше във Франция, за да нагледа лозята на „Деравенелс“, и заобича страната.

Докато вървеше, Уил си каза, че по-късно трябва да поговори с Венсан насаме. Трябваше да го уведоми, че не бива да се разрешава при никакви обстоятелства на Джордж да се меси в управлението и ръководството на лозята. Налагаше се да му разясни, че Джордж е само фигурант, когото е редно да уважават, но не и да му възлагат някакви задължения.

 

 

Час по-късно тримата мъже седяха във великолепната всекидневна на замъка, вдигаха наздравици с „Пуйи Фюисе“, гордостта на това лозе, вместо предястие.

На Уил стилът на помещението се видя очарователен. Избелели платове с цветни щампи, нежна смесица от бледобежово, червено, розово и тук-там синьо по стените, завесите, канапетата и столовете. На фона от приглушени цветове изпъкваше меката топлина на прекрасната старинна мебел от полирано дърво, което нежно проблясваше. Старата бяла мраморна камина, високият таван и издигащите се до него прозорци с изглед към градините прибавяха към изяществото на цялостната обстановка.

Уил се надяваше Джордж да не бъде критичен към старовремското очарование на замъка и дълбоко в себе си му завидя, че ще живее в аристократичната сграда от седемнайсети век.

От друга страна, длъжни бяха да разкарат Джордж от Англия, за да бъде Нед в пълна безопасност, а това място бе идеално за целта. „Само да знаеше какъв късметлия е негодникът“, помисли си Уил, после вдигна поглед към вратата, която рязко се отвори.

На прага стоеше самият Джордж Деравенел. Бе елегантно облечен и както винаги красив.

Уил веднага скочи и се завтече към вратата, за да го поздрави.

— Ето те и теб, Джордж! — възкликна той. — Тъкмо се питахме къде си.

— Преживях ужасно пътуване — започна Джордж и на лицето му се настани обичайното кисело изражение. — И си помислих…

— Ела да те запозная с Венсан Мартел — прекъсна го Уил с нетърпящ възражение глас. — Живее тук цял живот и ще те научи на всичко за виното, ако решиш да се заселиш тук.

Джордж кимна.

— Не бих отказал чаша от това, дето го пиете. Имам нужда след отвратителното пътуване.

— Говорите за изтънченото „Пуйи Фюисе“, което ражда това лозе, господин Деравенел — обяви Венсан, приближавайки се да поздрави новопристигналия. Нямаше как да не се възхити на хубостта на младия Джордж Деравенел и да не се начуди на приликата му с брат му Едуард. Несъмнено някои от местните дами щяха да сметнат скорошния вдовец за апетитна плячка.

 

 

След като Уил и Оливери напуснаха лозето, за да се върнат в Лондон, Джордж също реши да отпътува. Заяви на Венсан, че се налага да отскочи по работа до Ривиерата за четирийсет и осем часа и се качи на влака за Монте Карло.

От момента, в който се регистрира в хотел „Париж“ близо до казиното, настроението му се оправи. Монте Карло бе любимото му място на Лазурния бряг. Въпреки че му бяха познати и другите градове и техните казина… Кан, Ница и Болию-сюр-Мер от години, Монте Карло му действаше като магнит.

С пристигането си привечер облече елегантно скроеното си вечерно облекло от „Савил Роуд“, колосана бяла риза и черна папийонка. След като се огледа в огледалото в коридора на апартамента си, слезе във фоайето на разкошния хотел. Заобиколи бюрото на касиера, хвърляйки погледи наляво и надясно. В хотела го знаеха, както и цялата фамилия Деравенел, а по една случайност лично се познаваше с дежурния служител. Осребри чек за две хиляди лири, прибра парите в джоба си, прекоси площада и се упъти към прочутото казино.

Наслади се на мига, когато влезе в големия салон: за него моментът открай време бе вълшебен. Застана напълно неподвижен, попиваше с очи обстановката… спускащите се от тавана великолепни кристални полилеи, червен килим, прекрасните кремави ламперии по стените, украсени със златни листа, и онези страхотни игрални маси. Тук можеше да играе на рулетка, шмен дьо фер[3] и бакара: чакаха го забавления.

Джордж винаги бе обичал смесицата от уханието на парфюмите на жените, мъжествения дим от пури и цигари и острия аромат на мъжките одеколони и безупречно скроените им вечерни сака. Звуците също го омайваха — шумът от въртящото се топче на рулетката и тракането, щом попадне на някое число, острият плясък на чиповете, хвърлени на масата, шумоленето на раздаваните карти. Тук той беше в стихията си.

Джордж изправи рамене, бавно премина през салона и се насочи към касиера. С парите, които бе донесъл от Лондон плюс двете хиляди, които бе осребрил в хотела, купи чипове за четири хиляди.

Минаващ сервитьор спря до него и когато обърна гръб на касата, Джордж му се усмихна, кимна и си взе кристална чаша с шампанско. Високият млад мъж с красиви черти и руса коса правеше впечатление и много от хубавиците в салона се извърнаха след него.

Той се престори, че не ги забелязва и вътрешно се усмихна. След като се позабавляваше да залага, пийнеше достатъчно от това възхитително шампанско, щеше да се опита да намери две жени, дошли сами в казиното тази вечер, и да покани едната или и двете в леглото си.

След три бързо изпити чаши шампанско Джордж се почувства на седмото небе. Възбуден и изпълнен със самочувствие. Веднага се отправи към една от масите за рулетка и пристигна точно когато крупието извика:

— Rien ne va plus… край на залаганията.

Трябваше да изчака топчето да се завърти и после да спре, чак тогава можеше да се включи в играта.

При следващото завъртане Джордж постави част от чиповете си на девет, единайсет и тринайсет. За голяма негова радост спечели. Спечели още два пъти и утрои парите си.

Така продължи няколко часа. След това се премести да играе бакара и взе да губи. После се прехвърли на масата за шмен дьо фер, където пак загуби. Отново игра, като използва последните си хиляда лири и за огромно негово разочарование загуби всичко. Четири хиляди си отлетяха!

„Нищо — рече си той, докато отиваше към гишето на касиера. — Зная си, че късметът ми ще се обърне.“ Извади паспорта си и подписа полица за пет хиляди лири. В казиното познаваха името Деравенел, както и в хотела, а той бе желан гост, когото обгръщаха с нужното внимание.

Нощта не донесе късмет на Джордж Деравенел. В два сутринта с поразвалено настроение той тръгна към хотел „Париж“. Сам. Жегна го тревога, докато пресичаше площада… Бе загубил всички пари в брой, с които бе влязъл в казиното, и бе подписал полица за още пет хиляди лири… Сега бе длъжник на казиното. Не само това, но не си намери и жена, нито вечеря. Но това нямаше значение. Важни бяха дълговете от хазарт. Едуард щеше да се разбеснее и изобщо нямаше да му помогне. Нито Ричард, а не смееше отново да се обърне към майка си. Сърцето му се сви.

Изведнъж му хрумна идея. Сестра му живееше в Дижон. Утре щеше да телефонира на Мег и тя щеше да дойде и да го спаси. Надяваше се и се молеше да го пощади, но в момента не бе сигурен и в нея. Когато влезе в хотела се почувства потиснат и сломен, знаеше, че е обречен. Всъщност, както винаги.

Бележки

[1] Добър ден (фр.). — Б.ред.

[2] Да, и мен също (фр.). — Б.пр.

[3] Френска хазартна игра на карти. — Б.пр.