Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (35)

35.
Лондон

— Имам силното усещане, че съдбата е на наша страна — заговори Уил Хаслинг, докато влизаше в кабинета на Едуард, който беше в съседство с неговия за по-голямо удобство.

Едуард бързо вдигна поглед с пробуден интерес.

— В какъв смисъл?

— Току-що получих дълго писмо от Венсан Мартел и по всичко личи, че е готов да се оттегли, всъщност това е желанието му. Склонен е да работи за нас като консултант, но вече не желае да надзирава лозята в Масон.

— Каква изненада, винаги съм смятал, че ще си умре сред тях. Все пак ги обработва през целия си живот.

— Да не забравяме, че е на шейсет. Струва ми се, че е уморен, Нед.

За миг Едуард доби замислен вид, после попита:

— Препоръча ли някого, който да заеме мястото му?

— Да, Марсел Арно, негов помощник от десетина години. Според мен трябва да послушаме Венсан и да го приемем за консултант. Но виждам възможност, от която трябва веднага да се възползваме.

— Джордж. Искаш да изпратя Джордж в Масон, за да ми се махне от главата, а понеже в Бургундия няма значение какви ще ги дърдори, там няма кой да му обърне внимание. Нито ще го разберат.

— Именно.

— Защо си сигурен, че ще замине? — попита Едуард. За момент лицето му доби скептично изражение, след това тихо се засмя. — Защо пък да се дърпа? Говори френски достатъчно добре, няма да има много работа, защото нищо не разбира от лозарство и винарство. Ще води лесен, безгрижен живот, а щом Венсан се оттегли, няма да имаме никакви главоболия, няма да има с кого да се заяжда. Дори смятам, че добре ще се погажда с Марсел. И друго ще го примами — сестра ни Мег живее недалеч от Дижон. Знаеш, тя открай време го обича.

— Точно това имах предвид. Освен това ми дойде наум да го разведем из Бургундия, да му покажем замъка. Последния път, когато ходих там, изглеждаше прекрасно и бе в отлично състояние. Джордж удобно ще си живее там. Не виждам причина да не се възползва от отдалата му се възможност — завърши Уил.

— Може да откаже, само заради удоволствието да ми каже не.

— Възможно е — промърмори Уил. — Добре де, съгласен ли си? Това е възможност, която не бива да изпускаме?

— Категорично. Той в кантората ли е днес?

— Предполагам.

— Тогава ще го заведа на обяд в „Савой“. Ела с нас. Все пак ти ръководиш обработването на лозята и знаеш повече от всеки друг.

— С най-голямо удоволствие. В колко часа?

— Удобно ли ти е в един?

— Напълно, Нед. Да поканя ли и Оливери да дойде с нас?

— Чудесна идея.

Уил кимна, обърна се и изчезна през вратата, водеща към кабинета му.

 

 

Алфредо Оливери видя Джордж Деравенел да се приближава към тях в ресторанта. Още веднъж бе поразен от външността на младия човек. Въпреки че не бе така висок и красив като брат си Едуард, Джордж бе по общо мнение много привлекателен. Беше светъл като брат си, макар че косата му бе съвсем руса, а не златисточервеникава, а очите му бяха синьо-зелени. По-скоро тюркоазени, каза си Алфредо, докато го наблюдаваше как се приближава към масата.

— Здравей, Джордж, благодаря, че откликна на поканата ни — заговори дружелюбно Едуард, когато той спря пред тях.

— Благодаря за поканата — отвърна студено Джордж и се настани срещу брат си.

— Какво ще желаете? — попита Едуард. — Шампанско?

— Прекрасно, благодаря — Джордж първо се обърна към Оливери, после към Уил. — За какво сме се събрали? — отмахна русата си коса от челото и погледна Едуард. — Спомена някаква хубава новина, намекна, че на мен особено щяла да ми хареса. Така че, казвай, Нед.

— Вестите са радостни, поне така мисля — отговори Едуард с равен глас, запазвайки хладнокръвие. Джордж бе сприхав както обикновено и Нед долови някаква враждебност, която даже не криеше напоследък и явно бе насочена към него. „Никога ли няма да му уври главата“, запита се Едуард, а на брат си съобщи: — Венсан Мартел се готви да се оттегли от длъжност. Уил се чу с него днес. Понеже Марсел Арно ще ръководи лозята в Масон, ми се стори, че за теб се открива златна възможност. Да заминеш за Франция и да научиш колкото се може повече за лозята. Венсан ще бъде твой консултант и ще ти бъде от полза. Знае за лозята повече от всеки в околността. Съжалявам, че се оттегля, но го разбирам. Уморен е.

При все че страшно му допадна идеята да живее във френски замък, Джордж нямаше намерение да допусне Едуард да го разбере, затова отвърна рязко:

— Какво те кара да мислиш, че искам да замина за Франция? Пък и да живея там. Нямам никакво желание — после направи гримаса, за да придаде сила на думите си.

— Моля те, не ми отказвай с лека ръка — кротко заговори Едуард. Искаше Джордж да напусне Англия, затова бе готов да бъде отстъпчив и убедителен, само и само да постигне целта си.

— Не ти отказвам. Просто искам да знам каква полза ще имам — тонът на Джордж сега бе заядлив и алчен, нещо типично за него.

Едуард задълго се вгледа в брат си.

— Голяма, Джордж. Красив дом, по-висока длъжност в „Деравенелс“ и ще бъдеш близо до човек, изпитващ към теб безусловна обич — сестра ни Маргарет. Честно да си кажа, помислих, че ще се зарадваш.

— Може пък и да ми допадне — отвърна Джордж след няколко минути. — Интересувам се от виното и зная доста за него. Но искам да науча повече. Предполагам, че заплатата ми ще се увеличи и едновременно с нея ще има примамливи премии.

— О, да, Джордж — побърза да го увери Едуард. Парите бяха без значение, стига номерът да станеше. Но не можа да не забележи колко сребролюбив е брат му.

Джордж реши да не отговаря нищо, взе чашата си с вино и я вдигна към Едуард.

— За теб, братко мой. За твоето преуспяване, както и на „Деравенелс“.

— И за теб — отговори Едуард и също взе чашата си. — Сигурен съм, че ще преуспееш, Джордж. Ще се погрижа за това.

Четиримата мъже се чукнаха и Уил попита:

— Какъв е отговорът ти, Джордж?

— Ще си помисля — отвърна бързо той и невъзмутимо им се усмихна.

 

 

— Каква е тази история, че изпращаш Джордж да ръководи лозята в Масон? — попита Ричард следобед на другия ден, след като се настани на стола срещу бюрото на Едуард.

— Не го изпращам, Дик. Попитах го иска ли да замине и още не ми е отговорил. Обмисля.

— Не смятам, че е редно да отива — възрази брат му.

— Защо не?

— Ще се изложи на опасност. Ще се напива до смърт, ще видиш.

— Не, няма, не е толкова глупав. Казвам ти, Дик, изборът е негов.

Ричард се вгледа в брат си и поклати глава.

— Не мога да повярвам — изпусна дълга въздишка. — Не ти е присъщо да си толкова недалновиден. Не разбираш ли опасностите?

— Може и да си прав. Но не мога да се безпокоя и за това. Искам да го махна от главата си. Говори отвратителни измислици за майка ни, твърди, че съм копеле. Чувал си какви слухове разпространява. Твърди, че и децата ми са незаконородени. Оправдавал съм го, прощавал съм му какво ли не, не един и два пъти, Дик. Знаеш това. Никога няма да си вземе поука, а търпението ми е на изчерпване.

— Известно ми е и ти съчувствам. Джордж се държа крайно непочтено, когато Невил заговорничеше против теб, измяната му бе… потресаваща, Нед. От друга страна, да му дадеш лозята в негово разпореждане, е все едно да му дадеш зареден пистолет — Ричард сви устни. — Няма да се удържи да не пие.

— Сигурно, да. От друга страна, смятам, че ще е достатъчно разумен да не прекалява. Нищо чудно изобщо да откаже да замине. Все пак аз му предложих, но не съм настоявал да се пресели във Франция.

Ричард се изправи.

— Разбирам — тихо промълви и тръгна към вратата. — Уведоми ме какво е решението му. Днес следобед заминавам за Йоркшир. Франсис ме вика заради фабриките в Брадфорд. Има някаква неразбория.

— Надявам се, не е сериозна? — попита Едуард и погледна притеснено брат си.

— Не. Ще се справим.

— Имаш сериозни успехи със северните компании, Дик. Гордея се с теб.

— Благодаря, Нед. Но да си призная, имам неколцина способни служители. Франсис Лоуъл, Робърт Клейтън и Алън Рамзи. Късметлия съм.

 

 

След като Ричард си отиде, Едуард се извърна и се загледа в голямата карта, закачена зад бюрото му. Картата на баща му.

В този момент погледът на Едуард бе насочен към Франция и по-точно към Бургундия. В лозята на „Деравенелс“ растяха великолепни френски сортове, произвеждаха чудесни вина, включително великолепното „Пуйи-Фюисе“, едно от най-хубавите бели, и възхитителното „Божоле“, което се радваше на всеобщо одобрение. Лозята в Бургундил и Прованс открай време носеха печалба.

За миг се запита дали не избраха неподходящо място, където да изпратят Джордж, но бързо отхвърли тази мисъл. В Прованс щеше да бъде по-неудачно, дори опасно; прекалено близо бе до Марсилия и Ривиерата. Нямаше съмнение, че Бургундия е правилното решение.

Маргарет и Шарл не бяха далеч в замъка си близо до Дижон.

От стотици години семейството на зет му отглеждаше „Нюи-сен-Жорж“ и някои от най-прекрасните червени сортове и Джордж можеше често да им гостува. Със сигурност знаеше, че Мег с радост ще посрещне любимеца си.

 

 

Броудбент го чакаше, за да го закара в дома му на „Бъркли Скуеър“, затова Едуард се настани в ролса и се замисли за двамата си братя.

Едва отвори входната врата и влезе вътре, когато Малет се появи и тихо поздрави:

— Добър вечер, сър. Госпожа Деравенел ви чака в библиотеката. Имам предвид майка ви, сър.

Макар и изненадан, Едуард леко кимна.

— Благодаря, Малет. Напомни на готвачката, че ще вечерям в обичайното време и ще те уведомя дали майка ми ще ми направи компания.

— Да, господин Деравенел.

Едуард прекоси покритото с мрамор входно антре и влезе в библиотеката.

— Добър вечер, майко — поздрави той, докато се приближаваше към нея. — Каква приятна изненада. Не знаех, че ще идваш в града. Ще вечеряме ли заедно?

— Не, не, не мога, Едуард, но ти благодаря.

Той застана пред камината, при все че в нея нямаше огън през топлата августовска вечер.

— Искаш нещо да обсъдим ли, мамо? — тихо попита той, като се обърна към нея, както когато бе дете.

— Да, Едуард. Искам да поговорим за брат ти. За Джордж.

— Разбирам.

— Не искам да го изпращаш в Бургундия. Лозята в Масон ще се окажат смъртоносни за него. Убедена съм.

— Според мен подценяваш Джордж. Вярвам, че ще обуздае слабостта си към виното и ще се държи разумно. Той си знае, че алкохолът го проваля, така че няма да пие без мярка.

Сесили Деравенел погледна най-големия си син и поклати глава с израз на неверие.

— Той е алкохолик. Няма да се удържи. Освен това преживя тежка загуба. Скърби за Изабел.

— Той ще избере дали да замине за Франция, или не, майко, а доколкото зная, още не е взел решение, така че този разговор е малко прибързан, не мислиш ли?

— Не. Ще отиде, няма да може да устои. Моля те да оттеглиш предложението си. Отпъди го, щом се налага, но не го изпращай при лозята. Моля те.

— Повтарям, изборът е негов.

— Ти нямаш сърце, виждам го. Осъждаш го на смърт — тя стана и бавно се отправи към вратата. Когато стигна до нея, се обърна и продължително изгледа Едуард с мрачно изражение и пълни с тъга очи. — Никога не съм те молила за нищо, Нед, откакто преди седемнайсет години оглави „Деравенелс“. Направих всичко, за да те подкрепя, да ти помогна. Дори за най-дребното. Умолявам те да отмениш предложението към брат си. Умолявам те, Нед.

— Обясних ти, майко, не е длъжен да замине. Ще му намерим друго място. Имаме кантори по целия свят.

— Не разбираш ли? Той няма да отиде никъде другаде. Ентусиазирал се е от това повишение, както ти си го нарекъл. Уверявам те, ще приеме. Ще замине. Изведнъж се почувства горд, пълен с надежди, защото си го избрал да отпътува за Масон.

— Моля те, майко, не ме гледай с такова презрение. Утре ще говоря с Джордж. Нека да отиде, където пожелае, стига да напусне Англия.

— Положението толкова ли е лошо?

— Да. Отдавна не спира да върши предателства срещу мен и е крайно вероломен. Не заслужава капка доверие.

— Зная, че има прегрешения. Но все пак ти е брат. Не можеш ли да му простиш?

— Не, не е възможно. Моля те, почакай, майко — извика Едуард и прекоси бързо библиотеката, но тя отвори вратата и излезе в коридора.

— Моля те, почакай, остани да вечеряме — чу се гласът на Едуард.

— Не, благодаря. Не ме изпращай — отвори вратата и излезе на стъпалата пред входната врата. — Не си давай труд да ме придружаваш до вкъщи. „Чарлз Стрийт“ е на един хвърлей.

Той остана втренчен във входната врата, когато майка му бързо затвори зад себе си. Въздъхна уморено, върна се в библиотеката и седна на писалището си. Облегна лакти, отпусна глава в дланите си и силно изохка. Ако Джордж действително заминеше за Бургундия и действително се върнеше към пиенето, майка му щеше да обвини него. Даде му ясно да разбере, че ще го държи отговорен, както и да постъпи брат му. Нека бъде, както иска тя, тъжно си каза той.