Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Наследниците на Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom Петър Христов

ISBN: 978-954-585-937-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454

История

  1. — Добавяне

4.

Сесили Уоткинс Деравенел седеше сама в библиотеката. Беше се настанила на едно от големите, удобни, меки канапета близо до камината, отпиваше от чаша с кафе и мислеше за малкия си внук. Всички го наричаха Едуард младши, за да го различават от баща му, но в нейното съзнание винаги щеше да си остане Неди. Така му казваше още от раждането му. Бе истинско копие на баща си като малък.

Бе толкова красиво дете, нейният малък Неди… ангелче на Ботичели[1] със златисто червеникави къдрици и сини очи, ярки и искрящи и винаги изпълнени със смях. Бе щастливо мъничко дяволче, но наследникът на империята на Деравенел се роди твърде късно, четвърти след трите си сестри Бес, Мери и Сесили, която бе кръстена на баба си.

Бе само петгодишен, отпразнува рождения си ден в началото на ноември, но понякога се изразяваше така правилно, че й се струваше, че сякаш разговаря с много по-голямо дете.

Сърцето на Сесили се отпусна, когато разбра, че не се е заразил от ужасния испански грип. Бронхитът бе сериозно заболяване, но пък не бе чувала някой да се е простил с живота си заради него. От друга страна хората по цял свят мряха като мухи, поразени от този нов вирус. Вестниците пишеха, че грипът е взел повече жертви и от войната.

В момента лекарят бе горе и преглеждаше другите деца, но тя бе убедена, че никое от тях не е болно. През изминалите двайсет минути постоя при тях в стаята за игри и те подскачаха буйни, щастливи и засмени. Да, определено се чувстваха превъзходно, включително и двегодишният Ричард и пеленачето Ан, която се роди преди няколко месеца. Най-малката.

Синът й може би не считаше Елизабет за сродна душа, дори и за интересна компания — Бог виждаше, че остава с нея колкото се може по-рядко, но тя продължаваше да го привлича физически. По всичко личеше, че съпругата му все още притежава огромна притегателна сила, стигнеше ли се до брачното легло. Вече бяха създали шест деца, а Сесили бе сигурна, че щяха да имат и още.

Въпреки че възрастната стопанка на дома никога не бе харесвала снаха си, открай време се възхищаваше на ослепителната й красота. Говореха, че Елизабет е най-прелестната жена в Англия с нейната сребристо златиста коса, падаща на вълни до кръста, кристално ясните й, небесносини очи и несравнимия й безупречен нежнорозов тен на лицето.

Сега бе на трийсет и осем, но възрастта не й личеше: нямаше двойна брадичка, нито бръчки около очите. Освен това фигурата й си оставаше безукорна, почти не се беше променила през единайсетгодишния си брак с Едуард. Всички се питаха как го постига, включително и самата Сесили.

Неприятното у Елизабет Уилънд Деравенел бе нейният характер. От самото начало Сесили бе доловила, че снаха й крие амбиции за себе си и роднините си, а те бяха цели пълчища, както скоро се оказа. По природа бе надменна, а освен това и сноб. На Сесили й бе напълно ясно, че най-големият й син съзнава, че майка му не смята Елизабет Уилънд за равна на него. Веднъж Ричард с язвителен сарказъм бе отбелязал:

— Не е достойна да целува и ботушите на Нед, майко.

Ричард бе прекалено интелигентен, за да понася такива като Елизабет. Разгада същността й още от самото начало и бързо прозря, че ревнува от него. Младият мъж знаеше, че тя се чувства пренебрегната заради близостта му с най-големия му брат, че е бясна, защото той е любимецът на Едуард и негов най-доверен съюзник.

Истина бе, че снаха й е изключително ревнива по характер и вечно се кара със сина й заради злостните и вулгарни клюки, носещи се за него, и вечно му натяква, че знае всичко за любовниците му.

Сесили въздъхна. Не бе глупава и отдавна беше наясно, че синът й обожава жените. Същевременно не бе отявлен донжуан, какъвто го изкарваше съпругата му. Не и сега. Всъщност, доколкото Сесили знаеше, а тя бе добре осведомена за всичко в семейството, в момента Едуард имаше само една приятелка. Наричаше се Джейн Шоу, бе разведена и от дълго време бе част от живота му. Синът й бе от онези мъже, които се нуждаеха от компанията на истинска дама и тази роля изпълняваше Джейн.

Уил Хаслинг, най-добрият приятел на Едуард и неин любимец, я познаваше отблизо и винаги говореше, за нея на Сесили само най-доброто, бе я убедил, че Джейн не ламти за женитба с Едуард и е напълно доволна да си остане негова любовница. И като приятели, както изглежда, се радваха на общото си увлечение към музиката, театъра и живописта.

„Ако Елизабет бе по-съобразителна, щеше да държи устата си затворена и да престане да напада съпруга си за несъществуващите му авантюри — помисли си Сесили. Добре познаваше мъжете. Обвинен несправедливо и най-безгрешният от тях бе готов да се хвърли в обятията на първата срещната. — Каква глупачка…“

Унесена в мисли, Сесили чу стъпки, рязко се обърна и се изправи, когато Питър Лейтън влезе в библиотеката, следван по петите от Едуард и Ричард.

— Надявам се, че никой друг от внуците ми не е болен — възкликна Сесили и се усмихна на младия лекар.

— Така е, госпожо Деравенел. Дори смея да отбележа, че са в цветущо здраве. И ще допълня, че са най-красивите деца, които някога съм виждал.

— Благодаря ви, докторе — отвърна тя.

Ричард, пристъпвайки напред, забързан към майка си, заяви:

— Доктор Лейтън ме увери, че съм в отлична форма, здрав като камък.

— Радвам се да го чуя — поуспокоена отвърна Сесили.

Едуард се намеси:

— Елизабет няма да слезе за обяд, майко. Изтощена е според мен преди всичко от тревога. Освен това доктор Лейтън настоя да си легне.

— Напълно разбирам, Нед. — Сесили хвърли поглед към часовника на полицата над камината и се обърна към Питър Лейтън: — Не се надявам да ви убедя да останете на обяд, тъй като сте гост на семейство Дънбар. Но може би ще пийнете нещо — кафе или чай? Или пък шери?

— Много сте любезна, госпожо Деравенел, но ще откажа, благодаря. Налага се да тръгвам. Пътищата тази сутрин бяха заледени и разстоянието, което обикновено изминавам с колата си за петнайсет минути, ми отне четирийсет. Сигурен съм, разбирате, че е по-добре да потегля сега, ако искам да стигна за обяд.

— Прав сте, доктор Лейтън, и ви благодаря, че се отзовахте така навреме.

— Ще ви навестя отново утре да прегледам Едуард младши. Дотогава Томас Слоун, аптекарят в Скарбъроу, ще приготви лекарствата и както уверих и господин Деравенел, скоро ще ги получите. Ще изпрати сина си Албърт с камионетката. Но ако момчето кашля силно, непременно му давайте от малиновия извлек.

— Непременно, доктор Лейтън.

Сесили и Ричард се сбогуваха с лекаря, после Едуард го изпрати по дългия коридор до вратата.

Ричард седна срещу майка си и заобяснява:

— Доктор Лейтън ме прегледа, само защото се тревожеше…

— Изглеждаш ми напълно здрав, Ричард — прекъсна го намръщена Сесили.

— Да, зная, така се и чувствам. Но разбрах, че мъжете между двайсет и трийсет години са най-податливи на испанския грип. Той реши, че влизам в тази категория заради възрастта си, затова.

Сесили се втренчи в Ричард.

— Нали нямаш никакви оплаквания?

— Ни най-малко. Докторът просто си гледаше работата.

— Разбирам. Определено харесвам Питър Лейтън и се зарадвах, когато пое практиката на доктор Райън. Той е млад, способен и грижовен. Методите му са съвременни и е в крак с последните постижения на медицината. Одобрявам подобен подход.

Влезе Едуард с широка усмивка.

— Толкова ми стана приятно отново да чуя тракането на тенджерите и тиганите в кухнята. По-рано, тази сутрин, когато се прибирах от езда, къщата бе така мъртвешки смълчана, че чак изглеждаше зловеща. Джесъп ми сподели, че готвачката била най-разтревожена заради Едуард младши и затова от царството й лъхала мрачна атмосфера. Според него на никого от останалите слуги не било разрешено да говори.

— Понякога е твърда като кремък — промърмори Сесили.

Едуард се приближи до подноса с напитките, оставен върху скрина, и си наля чаша светло шери „Амонтилядо“. После направи няколко крачки, застана пред френския прозорец и зарея поглед към градините и морето отвъд тях, потънал в мисли.

Майка му го повика:

— Нед?

— Да, майко, какво? — извърна се да я погледне, извил в дъга светлите си вежди.

— Днес е четиринайсети декември. Делят ни десет дни от Коледа. Според мен трябва да помислим за отменяне на празненствата, които планирахме. Бронхитът се влачи няколко седмици, понякога и по-дълго…

— Няма какво да го обмисляме. Вече взех решение да ги отменим. Незабавно. Длъжни сме да го сторим още днес. Така гостите, които очаквахме, ще имат време да планират нещо друго… е, да се надяваме. Следобед ще телефонирам на Уил, както на Вики и Стивън. Те са ми извънредно близки и ще разберат. Трябва да съобщя и на Джордж.

— Джордж ли! — възкликна Ричард, като хвърли изумен поглед към брат си. Сякаш го удари гръм. — Не ми каза, че си поканил и Джордж, Нед. Как можа?

— Не съм. Джордж сам се покани, а знаеш какъв е брат ни. Заяви ми също, че ще доведе и Изабел и децата.

— Защо не му отговори, че не може да ни гостува за Коледа? — ядосано викна Ричард и бледото му лице изведнъж поруменя.

Едуард мълчеше.

— Знаеш колко ме огорчи, както и Ан. Отнесоха се към нея ужасно и попречиха на годежа ни! — Ричард крачеше нервно. — Не искам да го виждам. Нито жена му, ако става въпрос. Тя играе по свирката му.

— Слаба е — обади се Нед. — Не смее да му се противопостави за нищо.

— Идеята бе моя — много тихо се намеси Сесили, без да откъсва поглед от най-малкия си син.

— Защо? — настойчиво запита Ричард и повиши тон. — За бога, защо? През последните няколко години Джордж проявява към мен истинска омраза.

— Надявах се тази Коледа да се помирите, да бъдете приятели, да се обичате като братя, както едно време.

С безрадостен смях Ричард изстреля:

— Не бих му повярвал и за миг, майко.

— Той ти е брат — повтори тя.

— На него му го кажи.

Когато тя не отговори, Ричард ядно продължи:

— Всякога си го защитавала, още откакто бе момче. И какво мамино детенце беше! Все жалостиво ще се стисне за полите ти, все ще се завира в теб и ще търси закрила, когато е направил нещо нередно или непочтено. Винаги взимаше неговата страна и не мога да разбера защо.

Сесили поклати глава. Гласът й като че се прекърши, когато се опита да обясни.

— Нещо в него ме караше чувствам, че му е нужна закрила. Странно звучи, но някак си се страхувах за него, изглеждаше ми така беззащитен… — гласът й заглъхна.

— Беззащитен. Смешна работа — сега Ричард се обърна към Едуард и го загледа втренчено. — Джордж те предаде, Едуард. Неведнъж, а много пъти. Застана на страната на Невил, след като двамата се скарахте. Стана пионка в машинациите на Невил с Луи Шарпентие и постави под заплаха „Деравенелс“. Вкопчи се в идеята на Невил да заеме мястото ти. Джордж си въобрази, че може да заграби властта ти. На собствения си брат. После се венча за Изабел, при все че знаеше, че си против. Ако това не е предателство, явно не зная значението на тази дума.

— Всичко е по моя вина, Ричард — бавно промълви Сесили в желание да го успокои. — Не се ядосвай на Нед. Аз бях тази, която умоляваше Едуард да прости на Джордж за постъпките му, защото исках да помиря семейството, отново да го сплотя. Исках да бъдем единни пред света. Ние сме известен род, скъпи Ричард. Ние сме Деравенел. Не искам да злословят по наш адрес, да разпространяват слухове из улиците.

— Ами аз? — викна слисан Ричард, вперил поглед в майка си. — Моите чувства нямат ли значение? — Обърна поглед към Нед. — Знаеш, че те предаде, а аз останах до теб, но ти е все едно. Верността е причина за привързаността ми към теб. И все пак ти позволи на Джордж да попречи на брака ми с Ан, въпреки че ми причини жестока болка.

Едуард отговори бързо с успокоителен тон.

— Понеже и двамата бяхте така млади, предположих, че ще имам време да уредя въпроса с Джордж. Той създаваше безброй проблеми, по-сериозни, отколкото ти е известно. По същество искаше цялото богатство на Невил, защото Изабел бе най-голямата дъщеря. Не искаше Ан да получи дял, затова се опита да попречи на брака ви, тъй като знаеше, че ще се бориш за правата й.

— Джордж го интересуват само парите и властта, нали, Нед?

— Точно така. Но понеже ти се съгласи да изчакаш, успях да постигна споразумение с Джордж, с което ти би се съгласил. Да не забравяме, че осигурих на Ан частта й от наследството на баща й, Ричард.

— Завещанието беше неоспоримо, доколкото си спомням — отсече в отговор Ричард. — Невил Уоткинс не оставя нищо на случайността. Никога не допускаше грешки! Освен това случайно ми е известно, че цялото имение всъщност остава на Нан Уоткинс. Невил искаше съпругата му да наследи всичко и чак след смъртта й момичетата да получат своето.

— Зная, Ричард — отговори Нед със същия помирителен глас. — Наложи се да си спечеля помощта на Нан, което навярно не ти е известно. Също трябваше да сключа с Джордж доста примамливо за него финансово споразумение за огромна сума, която платих от джоба си, за да ликвидирам проблема веднъж завинаги.

— Разбирам — Ричард се отпусна, но все още с гневен израз на лицето.

— И ти се ожени за Ан — допълни тихо Сесили.

— Фактически тайно, тук в „Рейвънскар“. Скромна венчална церемония без гости, с изключение на най-близките — мрачно отбеляза Ричард, като клатеше глава. — Не проумявам защо е нужно постоянно да угаждаме на Джордж. Изобщо не мога да разбера. Според мен е луд. Да не забравяме братовчеда Хенри Грант, който прекара дълго време в приют за душевноболни…

Нед отметна глава и избухна в силен смях, истински развеселен.

— О, Ричард, това нямаше цена! Да не намекваш, че Деравенел от Йоркшир, истинските наследници на Ги дьо Равенел, може да са унаследили гените на Хенри Деравенел Грант от Ланкастър? Ние, истинските Деравенел, както сме свикнали да се наричаме.

Ако Едуард се бе надявал Ричард да оцени шегата, сгреши. Най-малкият му брат поклати глава, а устата му се сви в мрачна гримаса.

— За мен Джордж е побъркан. Припомни си глупостите, които върши понякога… и ще разбереш какво имам предвид.

— Ричард, не е особено любезно да говориш така за Джордж. Той може да бъде много мил и сърдечен — възропта Сесили.

„Не е вярно“, помисли си Ричард, но отвърна:

— Щом казваш, майко. Да приключим спора си за Джордж, какво ще кажете?

Нед заговори:

— Възнамерявам да отменя коледните тържества, Дик, но ако с Ан желаете да ни навестите за празниците, знаете колко ще се радваме, нали, майко?

— Разбира се. Не съм виждала внука си от цяла вечност. Навярно Нан Уоткинс също ще поиска да дойде, вместо да стои сама в Рипън.

— Дълбоко се съмнявам, майко — тихо рече Ричард. — Вече не й е приятно да посещава „Рейвънскар“, поне така разбирам. Напомня й за трагичната й загуба. В края на краищата любимият й съпруг и обичният й девер Джони намериха смъртта си тук.

Бележки

[1] Сандро Ботичели (1445 — 1510) — един от най-големите италиански живописци от флорентинската школа, творил по времето на ранния Ренесанс — Б.ред.