Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Наследниците на Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom Петър Христов

ISBN: 978-954-585-937-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454

История

  1. — Добавяне

51.
Лондон

Елизабет Деравенел стоеше до прозореца на спалнята си в къщата на „Бъркли Скуеър“. В ледения декемврийски следобед от няколко часа валеше сняг.

Градската градина по средата на площада бе вече покрита със снежна покривка, снежинки се стелеха по голите клони на безутешните дърветата…

Безутешни. Самата тя се чувстваше така. Неутешима и с разбито сърце. Синовете й бяха изчезнали почти преди пет месеца, сякаш се бяха изпарили, както се изрази Бес.

Така и не ги намериха.

Облегна чело на прозореца, загледана в спускащите се снежинки… падащи като сълзи. От август насам сълзите й не пресъхваха. В един момент си каза, че вече не са й останали сълзи, но грешеше; плачеше всяка нощ, преди сънят да я повали.

През деня се стараеше да бъде силна и храбра заради дъщерите си, нейните пет хубавици — Бес, Сесили, Ан, Катърин и Бриджит. Сега семейството бе само от жени, без Нед, а синовете й бяха отвлечени бог знае къде.

Затвори очи, а лицата им изпъкнаха в съзнанието й. Къде бяха синовете й? Ужасяваше се от мисълта, че са живи и съществуват в някакъв ужасен ад… незнайно къде, питащи се защо не идва да ги спаси. Но пък да вярва, че са мъртви, не бе ли още по-жестоко?

Малките й момченца… Едуард и Ричи… толкова красиви деца, мили и гальовни… невинни души, които не биха сторили никому зло. Сърцето й бе съкрушено още преди месеци, когато за първи път научи от Бес в сряда, осемнайсети август, датата, която никога нямаше да забрави. Веднага се бе завтекла към къщи, пристигна в Йоркшир в петък, два дни по-късно, за да се изправи пред болката и безмерното отчаяние, което нямаше край.

Нейните скъпи, любими синове… Очите й плувнаха в сълзи. Елизабет ги изтри и пое дълбоко дъх. Длъжна бе да не се предава, да понася стоически мъката, но бе толкова трудно.

1926 година бе дамгосана в сърцето й. На девети април почина Нед. През юни Уил Хаслинг си отиде. Отношенията им не бяха приятелски, но вътре в себе си тя знаеше, че той винаги ще откликне, когато изпадне в нужда. Заради Нед и заради брат й. Беше най-близкият приятел на Едуард.

Сърцето й се сви. Брат й внезапно почина през септември, повален от мозъчен удар. Вече нямаше към кого да се обърне. Е, не бе съвсем вярно. Еймъс Финистър бе насреща, ако й потрябваше, както и Алфредо Оливери. Бяха й верни заради неугасващата им обич към Нед и многото години съвместна работа. Естествено и Грейс Роуз. Бе се показала като мила и обичлива млада жена. Навести я, когато момчетата изчезнаха и я увери, че желае да й помогне с каквото е по силите й. Знаеше си, че този жест е продиктуван от обичта й към Нед и Бес, освен дето бе искрена и грижовна. Елизабет никога нямаше да забрави постъпката й.

На вратата на спалнята се почука и когато Елизабет отговори „влез“, лицето на Малет се показа иззад вратата.

— Извинете ме, госпожо Деравенел, но дойде госпожа Търнър. Чака ви във всекидневната.

— Благодаря, Малет. Ще сляза след минута.

— Да, госпожо.

Елизабет погледна часовника на полицата над камината. Бе точно четири часа. „Е, поне е точна“, каза си тя и отиде да си напудри носа. Маргарет Бочърд Търнър бе пожелала да я види.

Въпреки че Маргарет бе аристократка от знатно потекло, радваща се на високо обществено положение в Лондон, Елизабет Деравенел никога не се бе срещала с нея. Затова, когато няколко минути по-късно влезе във всекидневната, се изненада като видя колко е дребничка. Освен това бе хубава и извънредно елегантна, облечена по последна мода.

Костюмът й в черно и бяло бе от „Коко Шанел“, бижутата й носеха почерка на същата модна къща — няколко реда перли, малтийски кръст на златна верижка и перлени обици.

Докато се приближаваше към нея, Елизабет реши, че сигурно е към четирийсет и пет.

— Добър ден, госпожо Търнър — поздрави я Елизабет и протегна ръка.

Маргарет Търнър се бе изправила, когато Елизабет влезе в стаята, и после пристъпи напред, ръкува се и отговори с характерния си глас.

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Деравенел. Благодаря, че се съгласихте да ме приемете.

Елизабет кимна с глава към канапето и я покани:

— Седнете, моля.

Двете жени стояха една срещу друга и се измерваха с очи. Елизабет още се чудеше на какво дължи посещението й, а Маргарет Бочърд Търнър се питаше как да започне.

След като се прокашля и усмихна, Маргарет най-после пое инициативата и заговори:

— Предполагам, че желаете да узнаете защо ви писах с молба да се срещнем и след минута ще ви обясня. Искам първо да ви уверя колко ви съчувствам. Като майка мога да си представя какво изпитвате. Бях разделена от единственото си дете в продължение на много години, макар и не по моя вина, и бе извънредно болезнено. Сигурно умът и сърцето ви агонизират ден след ден.

Елизабет се трогна от състрадателните думи и любезния тон на гостенката и отвърна:

— Вярно е, госпожо Търнър. Понякога ми се струва, че не са ми останали сълзи, но греша. Страда цялото ни семейство, най-вече дъщерите ми. Благодаря за добротата ви и оценявам отношението ви.

— Следях много внимателно репортажите в пресата и съм длъжна да призная, че английските вестници заслужават похвала за опитите да ви помогнат. Наистина посветиха множество статии на бедата ви, отразиха я в ярките заглавия, публикуваха фотографиите на синовете ви. Кампанията продължи няколко месеца, нали?

— Да, и вестниците се стремяха да ни помогнат с каквото могат, както и Би Би Си. Посветиха на момчетата редица радиопредавания — Елизабет поклати глава и над лицето й падна тъжна сянка. — Наградата все още чака… — гласът й се прекърши и тя седна, преглъщаше сълзите си.

В същия момент Малет почука на вратата, отвори я и влезе във всекидневната, тикайки количката с чая.

— Благодаря ти, Малет — рече Елизабет, възвръщайки си самообладанието. — Остави я до стола ми. Аз ще сервирам чая.

— Да, госпожо — той кимна и се оттегли.

Решена набързо да претупа ритуала на следобедния чай, Елизабет стана, приближи се до количката и попита:

— Желаете ли мляко? Или може би предпочитате лимон, госпожо Търнър?

— Лимон, благодаря — отговори Маргарет и съсредоточено наблюдаваше Елизабет, като си мислеше колко е красива наистина. Вярно поотслабнала сега, с хлътнали страни, но явно страдаше заради изчезналите си деца. „Колко е тъжна“, помисли си Маргарет и я изпълни съчувствие. Животът на тази жена е съсипан.

Елизабет подаде чашата чай на гостенката си, после взе своята и седна.

— Не ви предложих нищо за ядене, госпожо Търнър. Желаете ли нещо?

— Не, не, много благодаря.

Няколко секунди седяха в тишина и отпиваха от чая. Елизабет се опитваше да се успокои, докато Маргарет още мислеше за домакинята си.

Маргарет Бочърд Търнър бе умна, отзивчива и прозорлива, затова сега седеше, пиейки чай, без да говори, за да даде възможност на Елизабет Деравенел да дойде на себе си. Нямаше как да не се запита колко от слуховете са достигнали до Елизабет и особено за девера й Ричард Деравенел. В този момент нямаше как да знае дали някой й е казал каква антипатия изпитват към него в „Деравенелс“ и че мнозина са убедени, че има пръст в изчезването на племенниците си.

След малко Елизабет остави чашата си и промълви:

— Отново ви благодаря за топлите думи, госпожо Търнър. Обаче в писмото до мен твърдите, че искате да обсъдим нещо важно — Елизабет я погледна очаквателно.

— Така е — Маргарет остави чашата си на ниската масичка и заговори:

— Мога ли първо нещо да ви попитам, госпожо Деравенел?

Елизабет кимна.

— След като изминаха почти шест месеца, а от синовете ви ни вест, ни кост, какви са заключенията ви? Както и на семейството ви?

Изненадана, Елизабет зяпна насреща й, изумена, че жена с възпитанието на Маргарет Търнър би задала толкова болезнен въпрос. Не отговори, остана да седи със стиснати една в друга длани, за да им попречи да треперят.

С тихия си, изтънчен глас Маргарет бавно продължи:

— Долавям, че намирате въпроса ми за неуместен, че ме приемате като непозната, която нахълтва в уединението ви. Но имам причина да питам. За вас навярно е болезнено, но позволете ми да ви го кажа: ако момченцата не бъдат намерени през идните няколко месеца, според мен е логично да заключите, че никога няма да бъдат открити. Колкото и да е ужасяваща, смятам, че това е истината, госпожо Деравенел. При това условие най-голямата ви дъщеря Бес ще стане наследница на съпруга ви. Права ли съм?

— Да, вярно е — отговори Елизабет с едва чут глас.

— Из Лондон се носят всякакви мълви за злочестината ви, вашата и на цялото ви семейство. Убедена съм, че това ви е известно.

— Хорски приказки — промълви Елизабет успокоена и на часа хареса честността и прямотата на гостенката си. Явно не бе лицемер.

— Нека продължа: най-голямата ви дъщеря е законната наследница на съпруга ви и може да стане управителен директор на „Деравенелс“. Зная го със сигурност. Вижте, всички във фирмата знаят, че Едуард Деравенел промени вековните правила през 1919 година. Моят син Хенри работи в клона в Париж. Фактически напоследък оглави кантората. Ето откъде зная за промяната на правилата: съобщи ми синът ми. Вашият съпруг го назначи на настоящата му длъжност, взе го на работа в компанията. Засега се справя много добре.

— Наясно съм, разбира се, че съпругът ми е променил правилата, но не знаех, че синът ви работи в парижкия клон на „Деравенелс“.

— Там го харесват и ценят. Хенри е отличен бизнесмен и много приятен млад човек. От него един ден ще излезе прекрасен съпруг.

Елизабет я погледна и изведнъж всичко си дойде на мястото. Разбра защо Маргарет Търнър седеше във всекидневната й. Елизабет си пое дълбоко дъх и попита:

— Обмисляте брак между дъщеря ми и сина си. Затова дойдохте да се срещнете с мен, нали?

— Всъщност, да. Нека ви разкрия произхода му. Той не е Деравенел заради баща си, покойния Едмънд Търнър, но в жилите му тече родовата кръв, наследена от мен. Сигурно знаете, че аз съм Бочърд, пряка наследница на Джон Грант Деравенел, четвъртия син на Ги дьо Равенел, основателя на династията. Освен това синът ми е наследник на покойния Хенри Грант и наследи неговите акции от компанията.

— Нима твърдите, че синът ви има претенции към фирмата?

— Не, не казвам точно това… но мога да ви уверя, че би могъл да има изгледи да се сдобие с компанията, ако е женен за наследницата на Едуард Деравенел — Маргарет напрегнато изправи гръб, впила тъмните си очи в Елизабет. — Само си представете, госпожо Деравенел… вашата дъщеря и моят син могат да създадат нова династия — Търнър. А във вените на децата им ще тече кръвта и на Деравенел, и на Търнър. Струва си да се обмисли, нали?

Елизабет кимна и лека усмивка заигра на устните й. Скръбта по изчезналите й синове не намаля, но съзря искрица надежда за Бес.

Маргарет Бочърд Търнър, една от най-умните жени, също се усмихна.

— Нека поговорим откровено, какво ще кажете?

Така и сториха и след няколко часа започнаха да планират сватбата.