Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (1)

1.
Йоркшир, 1918

Неудържим импулс го подтикваше да слиза на тясната ивица на морския бряг всеки път, щом се върнеше в „Рейвънскар“.

Бе подтик наистина, но и непреодолима нужда да възвърне в съзнанието си образите им… лицата им, но не восъчнобледи от смъртта, а топли и живи. Невил, неговия наставник, другар в безброй начинания и приключения; Джони, любимият приятел от младостта му. Бе обичал от цялото си сърце братята Уоткинс, тримата му братовчеди, станали и негови съюзници.

Поне докато натрупаните горчиви чувства, болни амбиции, огнени страсти и опасни стихии не се вплетоха в едно и не разкъсаха съюза им. Превърнаха ги в заклети врагове, за огромно огорчение на Едуард, болка, за която така и не намери лек. А сега Джони и Невил бяха мъртви.

Едуард вдигна глава и погледна искрящо синьото безоблачно небе, синева, така напомняща на лятото, благословила мразовитата съботна декемврийска утрин. Внезапно очите му се насълзиха. Примигна, за да сдържи напиращите сълзи, и поклати смаян глава, все още не можеше да повярва в трагичния им край тук, върху тесния плаж, покрит с дребни камъчета, на брега на Северно море.

Колко внезапно и неочаквано се случи. Автомобилът им изхвърча от опасния, лъкатушещ път покрай скалите, прелетя двеста метра и се разби върху скалите в ниското.

Невил и Джони излетяха от колата и загинаха на място.

Бе ужасен и нелеп инцидент. Едуард знаеше, че го предизвикаха кипящият гняв на Невил, чувството му за безсилие и тежкият му характер. Братовчед му бе обезумял от ярост към него и подкара колата твърде бързо, пришпорван от бушуващите си страсти, над които невинаги имаше власт.

Само Невил да бе управлявал даймлера по-внимателно, той и Джони днес щяха да са живи и навярно щяха да успеят да изгладят разногласията си, да забравят кавгата и отново да се сближат.

За част от секундата в съзнанието му изникна Джони… сериозният Джони, така искрен, тъй проницателен, интелигентен като всички Уоткинс; после радостният Джони, с весело сърце и волен като птица, а красивото му лице беше стоплено от смях и неподправена радост, че живее. Едуард силно стисна очи, припомнил си толкова сцени от миналото. Спомените, които го преследваха, го заляха още веднъж, могъщи, ярки и живи.

След няколко минути Едуард отвори очи и сложи ръка на гърдите си. Не можеше да напипа медальона под катовете топли зимни дрехи, но той бе там и докосваше кожата му… медальонът на Джони.

Преди четиринайсет години, през 1904 Едуард бе подарил на мъжете, помогнали му да си възвърне и оглави родовата търговска империя, медальони, които бе измислил сам. Те бяха символ на чест, бележеха техния успех. Бяха изработени от злато и носеха герба на рода Деравенел: от едната страна роза от бял емайл и девиза на семейството „Вярност навеки“, изписан с релефни букви по края под цветето, а на другата — слънцето в цялото си великолепие.

По всичко личеше, че Джони носи медальона си, независимо от растящите несъгласия помежду им. Постъпката му убеди Едуард, че младежът е останал негов верен приятел до самия си край, явно раздиран от нуждата да бъде лоялен към враждуващи роднини — разкъсван между влиянието на по-големия си брат Невил и любимия си братовчед Едуард.

След катастрофата брат му Ричард откри медальона на врата на Джони, когато лежеше на плажа, а животът го напускаше.

В желанието си да разбере какво е състоянието на Джони той беше разхлабил вратовръзката му, бе разгърдил ризата му и накитът бе проблеснал пред погледа му.

В нощта след катастрофата Ричард донесе медальона на Едуард, който по-късно свали своя и закачи на гърдите си този на Джони. Оттогава не се разделяше с него и така щеше да бъде, докато умре.

На следващата сутрин Едуард даде медальона с розата на Ричард като символ на обичта и топлотата, която изпитваше към най-малкия си брат. Ричард с вълнение го прие, осъзнал огромното му значение.

Великден, събота, 1914 година. На този ден загинаха. Оттогава насам се случиха толкова събития: няколко месеца по-късно избухна войната, през август; приятели и колеги бяха убити на пропитите с кръв бойни полета на Франция и Фландрия; с Елизабет се сдобиха с нови деца; бизнесът се разрасна; имаше още смърт, раждания, сватби… Ричард без много шум се ожени за Ан — вечният цикъл на живота продължаваше.

Преди четири години двама мъже, които уважаваше и обичаше, умряха на брега, на който сега стоеше. И все пак му се струваше, че е станало само преди няколко часа. Не можеше да забрави онзи съдбовен ден, нито да го заличи от паметта си.

Тропот на конски копита прогърмя по плажа и прекъсна меланхоличната отнесеност на Едуард. Обърна глава и забеляза най-младия си брат да препуска по плажа, сякаш по петите му бе самият дявол.

Едуард вдигна ръка и му помаха, приближи се към жребеца си на име Херкулес и със завидна ловкост се метна на седлото. Пришпори коня и се понесе в галоп към брат си.

Когато двамата млади мъже се срещнаха и дръпнаха юздите на конете, Едуард разбра, че се е случило нещо ужасно, още преди брат му да промълви и дума.

— Какво има? Какво е станало? — настойчиво попита той, взирайки се право към него, а сините му очи се плъзгаха по лицето му.

Ричард с напрегнат от тревога глас отговори:

— Младият Едуард… Нещо с него не е наред, Нед, и…

— Не е наред ли? Искаш да кажеш, че е болен? — решително го прекъсна Едуард, обезпокоен за малкия си син.

Ричард кимна.

— Елизабет се опасява, че е инфлуенца и ме изпрати да те доведа. Мама вече телефонира на доктор Лейтън. Обади се икономката му. Както изглежда, със съпругата си са на гости на семейство Дънбар. През почивните дни отсяда в дома им и вече е на път. Няма да се забави — Ричард замълча, щом забеляза колко силно е пребледнял брат му.

— Мили боже, испански грип — промълви Едуард. — Смъртоносен е. Много от момчетата ми в „Деравенел“ станаха негови жертви. Истински късмет е, че Лейтън е наблизо — тревога изпълни очите му и той поклати глава. — Последвай ме! — пришпори коня по плажа в шеметен галоп напред към „Рейвънскар“.

Ричард яздеше плътно по петите му, настигна го и препусна успоредно с брат си. Никога не се отделяше от Нед, когото боготвореше, ако той се нуждаеше от него.