Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Наследниците на Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom Петър Христов

ISBN: 978-954-585-937-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454

История

  1. — Добавяне

44.

— Какво, за бога, си въобразяваш, че правиш, Ричард? — попита Уил Хаслинг с овладян спокоен глас, макар че беше бесен. Вгледа се в брата на Едуард, новия директор на компанията.

Ричард, седнал зад старото бюро на Едуард, вдигна очи и отвърна на погледа.

— Не разбирам за какво говориш.

Уил стоеше на вратата, която свързваше неговия кабинет с този на Ричард, поставена преди двайсет и една години от Едуард Деравенел, за да могат с Уил по-лесно да общуват.

Пристъпи към Ричард и поясни:

— Току-що чух, че си уволнил Антъни Уилънд и той вече си е тръгнал — очите му се присвиха. — Защо?

— Като директор на компанията не дължа обяснение на никого, дори не и на теб. Не си ли чувал старата поговорка? Новата метла мете по-добре.

— И ти правиш точно това, така ли? Помиташ около себе си, отърваваш се от един способен служител, който освен това е почтен, честен и лоялен, работи в компанията от години и значително е допринесъл за нея. Длъжен съм да призная, че съм изумен, най-меко казано.

— Вместо да се изненадваш, Уил — изстреля в отговор Ричард със студен глас, — свиквай с промените. Предстоят още много, и то по-скоро, отколкото предполагаш.

— Не си прави безразсъдни експерименти с „Деравенелс“, Ричард! — викна Уил. — Брат ти постави солидни основи. Фирмата работи безотказно и жъне успехи. Нед се погрижи да бъде така. Остави я, както си е, иначе може да съжаляваш.

— Заплашваш ли ме? — Ричард се поизправи на стола си и лицето му се изопна.

Отстъпвайки леко, поразен от студения поглед, заповедническия тон и неочаквания въпрос, Уил поклати глава.

— Не говори нелепици, Дик. Разбира се, че не те заплашвам. Само те съветвам.

— Нямам нужда от твоите съвети. Зная какво върша. Работя в тази компания от години или си забравил?

— Естествено, че не съм. Нито съм забравил, че винаги си ръководил северния сектор на „Деравенелс“. Но не си управлявал в световен мащаб, което е напълно различно.

— Да не би да намекваш, че не съм способен да бъда изпълнителен директор на цялата компания?

— В никакъв случай! Нед винаги ти е вярвал, говореше за теб и способностите ти само хубави неща. Затова те посочи да ръководиш „Деравенелс“, докато по-големият му син стане достатъчно голям да поеме поста. Нед добави тази клауза към завещанието си и аз съм напълно съгласен. Слушай, нека се върнем на Антъни… Не разбирам как си допуснал такъв ценен служител да си отиде.

— Накарах го да напусне, защото е Уилънд, а на тях никога не съм имал доверие. Така и не проумях защо брат ми му даде работа — Ричард се изсмя кратко и сухо. — Грешка! Зная. Кучката, която му бе съпруга, го принуди. Елизабет го накара насила. Няма друго обяснение.

— Не зная да има такова нещо. Единствено ми е известно, че Уилънд отлично управляваше финансовия отдел на компанията. Няма ли да премислиш решението си?

— Не. Защо да го правя? Само защото искаш да го назнача отново. Велики боже, изненадваш ме, Уил. Бях убеден, че мразиш семейство Уилънд колкото и всички ние. Сега си на тяхна страна, така ли?

— Не знаех, че имат страна — отговори Уил, запазвайки самообладание. — Колкото до Антъни, той е рядко свестен човек, много почтен и надежден. Имай му доверие, както Нед.

— Толкова по-зле за него. Не, няма да си променя решението.

Уил поклати глава и на лицето му се настани тревога.

— Не зная кого ще намериш, за да го замести, наистина не зная.

— Вече имам човек — заяви Ричард и се подсмихна.

Още по-изненадан, Уил успя да запази спокойното си изражение.

— И кого ще назначиш?

— Алън Рамзи, той вече е назначен. Точно в този момент вече седи в бившия кабинет на Уилънд. Взема ли решение, действам бързо.

— Виждам — Уил кимна, после добави: — Рамзи е добър човек.

— Няма нужда да ми го казваш. От детинство е един от най-добрите ми приятели. Бих му доверил и живота си.

Уил се обърна и направи няколко крачки към вратата.

Ричард го спра.

— Има още нещо, Уил.

— Да? — Уил спря, обърна се и погледна Ричард.

— Бих искал да зная защо организира погребението на Нед, преди да се върна от Истанбул? Боже мой, брат ми почина и бе погребан само за няколко дни. Според мен бе длъжен да изчакаш, докато пристигна в Англия.

— Нямам нищо общо с това, мога да те уверя — Уил се върна в стаята, застана пред писалището и тихо додаде: — Предлагам ти да поговориш с майка си за погребението на Нед. Всъщност, е редно да го сториш, а тя вероятно ще ти спомене колко се подразни, че не побърза да се прибереш. Не разбираше защо толкова се бавиш. Така поне сподели с Катлийн. Съпругата ми ми довери освен това, че е разгневена на всички ни, включително на съпругата на Нед, защото никой не се е погрижил да му даде последно причастие. Смята, че е ужасно, дето нито един не се е сетил да доведе свещеник при смъртното му легло.

— И аз бих искал да зная същото.

— Защото никой от нас не знаеше, че умира, ето защо! Представяш ли си колко щеше да се ядоса Едуард Деравенел, ако някой от нас го бе сторил? Особено след като доктор Инс не бе разтревожен и смяташе, че се подобрява. Само Нед знаеше истинското си състояние, но криеше истината от всички нас.

— Поне се радвам, че е погребан в семейното гробище в „Рейвънскар“.

— И къде другаде да го погребем? Но както ти споменах, Ричард, майка ти се зае с всичко. Ако имаш някакви възражения относно погребението на Нед, редно е да се обърнеш към нея.

— Благодаря за съвета — отвърна Ричард саркастично.

Уил реши да не прави никакви други забележки, погледна часовника си и възкликна:

— Закъснявам. По-добре да тръгвам. Ще се радвам да се срещна с Алън Рамзи, когато пожелаеш.

— Ще го уредя.

Уил кимна, влезе в кабинета си и затвори вратата.

Облегна се на нея и дълбоко въздъхна. Трепереше от гняв. „Вироглаво малко пале — изруга той. Ричард се оказа точно такъв, какъвто го описа Финистър: арогантен, самодоволен многознайко. Жаден за власт и невероятно амбициозен. Уил потрепери, при все че бе топъл юнски ден. — Сякаш ме лъхна януарски студ“, помисли си той и настръхна.

Приближи се до бюрото си, вдигна телефона и набра вътрешния номер на Оливери. Когато той вдигна, Уил тихо заговори:

— Ако имаш среща за обяд, налага се незабавно да я отмениш. Трябва да те видя, също и Финистър. Ще се отбия в кабинета му и заедно ще излезем. Ти тръгни след десет минути.

— Какво се е случило? — разтревожено попита Алфредо.

— Ще ти кажа, когато се срещнем.

— Да резервирам ли маса в „Савой“? Или предпочиташ „Рулс“?

— Нито един от двата. Не ми предлагай и „Риц“.

— Ами „Уайтс“, Уил?

— Хубава идея. Ще запазя маса за един часа — Уил затвори и седна. Ричард не бе член на клуба и следователно нямаше право да влиза. Можеха да го заведат като гост, което надали щеше да стане. Дори Нед не го бе канил там. Ричард мразеше „Уайтс“.

Очите на Уил се плъзнаха по бюрото: никакви спешни документи, нищо, което не може да почака. Излезе, стигна по коридора до кабинета на Финистър, почука и влезе.

— Еймъс, искам незабавно да тръгнеш с мен. Ще те водя в „Уайтс“ на обяд с Оливери, ако имаш някаква уговорка за обяд, трябва да я отмениш.

— Беда — кратко заключи Финистър. — И с никого друг няма да обядвам.

— Хайде тогава, да вървим.

Двамата напуснаха сградата и излязоха на „Странд“. Бе много горещо, дори за юни в Англия, и Уил предложи:

— Да вземем такси — и махна на едно, което минаваше покрай тях.

Когато се качиха и потеглиха към клуба на Уил, той се обърна към Еймъс и попита:

— Защо заподозря, че е станала беда, когато те поканих на обяд?

— Беше очевидно: държанието ти, неотложната покана. И аз чух, че Антъни Уилънд е уволнен. Прекрасно познавам новия ни шеф още от дете. Зная му и кътните зъби. Изобщо не е като брат си… Нали помниш поговорката: Тихата вода е най-дълбока.

 

 

Антъни Уилънд седеше със сестра си Елизабет във всекидневната на къщата й на „Бъркли Скуеър“. Той протегна ръка, отпусна я на рамото й и меко я зауспокоява:

— Не се ядосвай, нито се разстройвай. Мога да се грижа за себе си, Лизи.

— Но извършеното от него е унизително, Антъни. Смаяна съм, че не си по-гневен и от мен.

— Бях бесен, разбира се. Но с нищо не можех да се противопоставя. Нареди ми да си вървя учтиво, студено и ми заповяда незабавно да напусна сградата. Затова опразних бюрото си и късно следобед си тръгнах.

— Какво ще правиш? — попита тя и се намръщи, а очите й се изпълниха с тревога.

— Ще си намеря друга работа. Или пък не. Няма нужда да се хвърлям на служба, която не ми допада. Спечелил съм достатъчно пари…

— Не разбирам. Смятах, че си един от директорите в „Деравенелс“.

— Такъв съм, по-скоро бях. Наложи се да си подам оставката като директор. Той настоя.

— Толкова съжалявам… Нед ще се обърне в гроба, ако знаеше.

— Вярно е.

— Как да реша проблема с лятото?

Антъни поклати глава.

— Честно да ти кажа, не зная. Навярно Уил може да те посъветва.

— Не мога да се обърна към Уил… Никога не сме се харесвали.

— Защо не оставиш Бес да обясни положението. Винаги са били близки с Хаслинг. Той я обича като истински чичо, не по-малко от мен.

— Каква умна идея! Знаех, че ще предложиш разрешение за трудното ми положение — напрежението, изписано на лицето й се поуталожи и очите й се проясниха. Тя се облегна на стола си. — Благодаря, че дойде на обяд. Наистина съм самотна.

— Занапред ще е различно… — той й се усмихна и си придаде изражение, което не отразяваше истинските му чувства. — Вероятно ще имам изобилие от свободно време.