Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (62)

62.
Париж

Хари Търнър седеше в леглото си, закусваше с варени яйца и четеше финансовите страници на „Ню Йорк Херълд Трибюн“. Чу шума от стъпки по паркета в коридора отвън, вдигна поглед и видя Ан да влиза в спалнята им.

Бе поразен. Беше по-красива, отколкото му се бе струвала от дълго време. Беше прекрасна с елегантния си бледосив костюм с панталон на едва забележими райета. Тази сутрин сякаш излъчваше някакво сияние, бе олицетворение на здравето… Прииска му се да каже нещо язвително, понеже не можеше да се начуди как толкова здрава жена не може да износи едно бебе. До гуша му бе дошло от нейните помятания и мъртвородени деца.

— Добро утро, скъпи Хари — поздрави весело с жизнерадостен глас, прекъсвайки мрачните му мисли. — Отбих се да ти съобщя, че заминавам.

— Къде си тръгнала в този безбожен час, едва седем е — сопна се той и погледна часовника на нощното шкафче.

— Към Лоара.

— Защо? — тонът му бе заядлив. Изгледа я въпросително. Напоследък все я подозираше.

— Хари, обясних ти неведнъж, а няколко пъти през изминалата седмица. Предстои великолепна разпродажба в един от големите замъци в долината на Лоара и тази сутрин потеглям натам с колата. Мебелите, гоблените, картините и другите художествени шедьоври са неземни.

— Откъде знаеш? — в гласа му прозвучаха сприхави нотки.

— Марк и Филип вече ходиха на предварителен оглед. Миналата седмица. Върнаха се възторжени от всичко. Важно е за магазина ми, знаеш, Хари. Искам да намеря подходящи гоблени за украса на къщата на Мери. Почти съм готова, остават само няколко дреболии.

— Защо, по дяволите, сестра ми ще пожелае френски гоблени в къща от периода на регентството^[1]?

Ан се усмихна, без да обръща внимание на грубия тон, и отвърна:

— Защото Мери и Чарлз имат изискан вкус и двамата са съгласни с мен, че преддверието в къщата в Челси се нуждае от нещо да го стопли.

— Надявам се, че няма ти да караш колата до Лоара. Като шофьор си безнадеждна — изсумтя той. — Особено във Франция. Все се движиш на обратната страна на пътя.

— Стига, Хари! — засмя се отново тя. — Нещо повече, с мен идват Марк, Филип и Грег. И той се интересува от продажбата. Един от тях ще седне зад волана.

— Грег ли? Брат ти Грег?

— Ами да. Какво толкова се изненадваш?

— Чудя се и това е. И през ум не ми е минавало, че ще се интересува от антики.

— Преди всичко от картини, освен това иска да си почине няколко дни. Доста поработи по онази банкова сделка.

— Вярно е. Кога предвиждаш да се върнеш в Париж, Ан?

— Разпродажбата започва във вторник рано сутринта и ще продължи пет дни, значи ще останем там до събота. Ще поемем обратно в неделя.

Изгледа я кръвнишки, пое си дълбоко дъх и шумно издиша.

— Значи няма да си тук в четвъртък вечерта, така ли?

Ан доби озадачено изражение и поклати глава.

— Не. Но защо ме питаш така ядосано? Забравила ли съм нещо? Някоя вечеря? — щом го изрече, си припомни, че Хари даваше вечеря в „Гранд Вефур“. — О, мили боже, Хари, твоята вечеря… — рязко млъкна: виждаше, че е намусен, готов да избухне, както само той умееше. Раздразнителността бе една от най-неприятните му черти.

— Да, моята вечеря, както я нарече. По случай купуването на френската банка. По всичко личи, че и Грег е забравил.

— Не можем ли да я отложим за неделя, скъпи? Ще накарам момчетата да тръгнем рано и ще пристигнем навреме.

— Не се безпокой, ще я насрочим за другата седмица. Чарлз и Мери няма да възразят, понеже са отседнали в Париж. С него ни чака още работа върху толкова значителна сделка.

Тя изтича до леглото, прегърна го, бързо го целуна по бузата и отлетя.

Той се втренчи подире й намръщен, изведнъж го хвана яд. В последно време все така му действаше. Ставаше все по-невъзможна.

— Заминавай! Не искам и да те виждам.

 

 

Хенри вървеше по „Шан-з-Елизе“, все още недоволен и раздразнен от внезапното заминаване на Ан за Лоара. Бе изненадан и изпадна в пълно недоумение, защото наистина не бе му споменавала за пътуването, каквото и да твърдеше. Той притежаваше отлична памет, малкото тържество бе толкова важно за него и Чарлз, а се налагаше да промени датата, за да се съобрази с пътуването й. Тази сутрин го бе излъгала.

Вече не разчиташе на нея, не й вярваше. Нямаше доказателства, че върши нещо нередно, но бе станала капризна и твърде лекомислена. Стоеше в Париж повече, отколкото в Лондон и не проявяваше благоразумие в избора си на приятели. Прекарваше много време с Грег и до голяма степен това го радваше, но около брат й се въртяха странни птици, а понякога бе и безразсъден. Вече не бе сигурен какво влияние оказваше на Ан.

Хари мрачно се засмя, питайки се дали да не подреже крилцата на Ан, да я поскастри, че заради работата си все стои в Париж.

„Десет години — ненадейно си помисли той. — Бяха заедно от десет години. Бях на трийсет и четири, когато я зърнах за първи път, а тя към деветнайсет. През юли ще навърша четирийсет и четири, а тя — почти двайсет и девет. Десет години. Велики боже, цяло десетилетие заедно.“

Как лети времето… спомни си за всички тревоги, които му бе причинила… Бе повел война с Катърин, за да получи развод и навярно бе разбил сърцето й… заради него бедната жена се разболя. После уволни Томас Уолсен по настояване на Ан, че бил неспособен като негов адвокат. Колко е бил глупав да я слуша. Не след дълго и Уолсен почина. Нима и той бе съкрушен? Бяха толкова близки, работиха заедно двайсет години.

Не можеше да се отрече, че Уолсен бе най-умният човек, когото някога е познавал, отнасяше се към него с топлота, бе най-проницателният му съветник. А бедния Томи? Изкара си го на Томи Морл, караше се жестоко с него, абсолютно без причина. Всичко заради Ан Боулз. Понякога кавгите им бяха така ожесточени, че после Томи съвсем се поболяваше. Почина месеци след последната им зверска разправия.

Ами съпругата му в продължение на двайсет години? Катърин. Майката на Мери. Неочаквано почина, с което му върна свободата…, за да го впримчи Ан, да го вземе за съпруг. Сърцето му копнееше за Ан години поред…, но всичко свърши.

Защо се провали? Негова ли бе вината? Или нейна? Или и на двамата? Нямаше отговори… само за миг го прободе сърцето.

Какво, за бога, щеше да прави? С Ан се бяха отчуждили, трябваше да приеме истината. Живееха в някакво… временно примирие. Не искаше да продължава така. Редно бе бракът да носи щастие на мъжа… това искаше, да бъде щастлив и с подходящата жена. Която ще го дари със син и наследник. Очевидно Ан Боулз нямаше да успее.

Липсваше му син. Длъжен бе да има син.

Имаше две дъщери и обичаше и двете. Чертите на Хари омекнаха, когато си спомни за Елизабет, която през септември щеше да стане на три. И Мери, детето на Катърин, вече млада жена. Бе на двайсет и учеше история на изкуството във Флоренция и най-сетне се бяха сприятелили благодарение на сестра му.

Хари имаше силно развито родителско чувство и обичаше дъщерите си. Замисли се за тях: бе май, можеше по-късно да ги заведе на почивка. Изведнъж реши. През юли или август ще наеме яхта и ще плават заедно покрай брега на Франция или Италия. Момичетата ще се радват, както сестра му и Чарлз. Трябва да напише списък на гостите, когато пристигне в кантората.

Лицето му значително се разведри, походката му отново стана жизнерадостна. Вдигна поглед към небето. Бе обагрено с различни нюанси на светло и тъмносиньо, по него стремглаво се гонеха бели облаци. Слънцето ярко грееше, без да е прекалено горещо. Бе чудесен майски ден. Духът му рязко се повдигна. Закрачи по красивия булевард към Триумфалната арка, където френският трибагреник се полюшваше на лекия ветрец. Хари поизправи рамене и ускори ход. За минути пристигна в „Деравенелс“, издигаща се на един от ъглите на „Джордж V“, точно срещу „Шан-з-Елизе“.

Нямаше търпение да стигне там. Хрумна му още една прекрасна идея. Щеше да покани с тях на яхтата и Джейн Селмър. Тя не само бе отлична лична асистентка, неуморима и отзивчива, но и красива млада жена. Напоследък бе станала незаменима за него… неделима част от ежедневието му.

 

 

В четвъртък вечерта се приготви за скромното си тържество, при все че Ан и Грег отсъстваха, запилели се по Лоара в търсене на антики.

Заведе гостите си в „Гран Вефур“, старинен ресторант, датиращ още отпреди времето на Френската революция. Бе истинска забележителност, разположен под арките на Пале Роял и негово любимо място.

На вечерята присъстваха само четирима, но Хари бе повече от доволен. Огледа масата, усмихна се на сестра си Мери, на съпруга й и негов най-добър приятел Чарлз, най-близките му роднини. После сините му очи се преместиха върху Джейн Селмър. Бе приела с готовност поканата му за вечеря, той позадържа погледа си върху нея и си каза, че е наистина прелестна, нежна и изящна. Бе облечена с проста, синя рокля, а единственото й бижу бе нанизът й от перли, който й бе подарил за Коледа. Досега не бе осъзнал колко са прекрасни перлите. Подчертаваха безупречния й, типично английски светъл тен. Това бе тя — истинска английска роза.

И четиримата се радваха на обстановката. Бе спокойна и задушевна. Имаше нещо вълшебно в атмосферата на отминалите векове.

Когато сервираха шампанското „Круг“, Хари вдигна тост:

— За новата ни придобивка банката „Ларуш“, нека преуспява. Нека всички ни чакат успехи.

Чарлз се усмихна на Хари и добави:

— И за находчивостта ти. Сключи страхотна сделка, Хари.

— Без теб нямаше да сполуча — отвърна му Хари.

Вдигнаха чаши и отпиха от искрящото розово вино.

Мери се обърна към Джейн и усмихната заговори:

— Ресторантът за нас е като семеен, Джейн. За първи път с Хари ни доведе майка ни Бес Деравенел Търнър, а нея я довел баща й.

— Великият Едуард Деравенел — обади се Джейн и отмествайки поглед от Мери към Хари, добави. — А сега за теб говорят така, Хари. Наричат те великият Хари Търнър. — Усмихна му се над кристалната си чаша, с очи, пълни с обещания, цялото й поведение го подканяше и го насърчаваше.

Хари й се усмихна в отговор, обзет от сладостна възбуда, развълнуван, че дойде на вечерята и съвсем сигурен, че тази нощ ще бъде добре дошъл в леглото й. Определено възнамеряваше да си опита късмета. Джейн скоро бе минала трийсетте и той изпитваше увереност, че е готова за мъж като него. Сигурно имаше опит, нали? Никога не се бе женила, което беше странно, но го радваше. Тя леко се изви, за да се обърне и разговаря с Чарлз и той забеляза извивката на млечнобелите й гърди, когато деколтето на роклята й леко се измести. Усети непреодолим подтик да протегне ръка и да ги докосне, но очевидно не биваше. Сърцето му галопираше и бе страшно възбуден от тази спокойна и ведра жена, не се бе чувствал така отдавна. „Тихата вода е най-дълбока — помисли той и се запита как ли е в леглото. — Чувствена и страстна“, реши.

Когато се огледа, за да повика сервитьор, Хари видя как множеството старинни огледала по тавана и стените на ресторанта отразиха лицето на Джейн от всевъзможни ъгли. Наклони се през масата към нея и нежно промълви:

— Където и да се обърна, виждам теб, скъпа, заради всички тези огледала. Не мога да опиша каква наслада за очите ми си, Джейн.

— Искам да ти доставя удоволствие — прошепна тя и прямо го погледна, а устните й леко се разтвориха. Когато отпи от шампанското, езикът й се плъзна по ръба на кристалната чаша и той разбра, че е желан. Бе постигнал целта си. Довечера тя щеше да бъде негова. И ако близостта им се засилеше, както на него му се искаше, щеше да продължи вечно. „Син — размечта се той. — Джейн със сигурност ще ме дари със син.“

Сервитьорът се приближи, Хари поиска менюто и заразказва на Джейн историята на ресторанта, как Наполеон и Жозефина са се хранили тук, както и много други знаменитости през вековете, а тя слушаше с интерес. В един миг тя събу едната си обувка, плъзна стъпалото си по ръба на неговия стол и то замря между краката му.

Изненадан за миг, той килна глава на една страна, а тя му се усмихна и започна да го гали по слабините. „Каква палавница — каза си той. — Колко хубаво.“

— Ястията тук са превъзходни, Джейн, готвачът е прочутият Реймон Оливие — обясни Мери. — Ще взема писия, просто е божествена, а друго любимо блюдо на двама ни с Хари е гълъб, пълен с гъши пастет. Един от специалитетите им, несравним е.

— Точно това ще поръчам — заяви Хари, а яркосините му очи не се откъсваха от Джейн. — Обожавам пълнен гълъб.

— Тогава и аз ще го опитам — обади се Джейн и най-после прибра стъпалото си, осъзнала, че събужда неосъществими в момента желания. „Ще му покажа какво е щастието по-късно“, рече си тя, развълнувана при тази мисъл.

Чарлз поръча патица, после се заговориха, радвайки се взаимно на компанията им. В един момент Чарлз докосна коляното на Мери със своето, за да й даде знак, че винаги е бил прав за Джейн. Бе вдигнала мерника на Хари и бе сигурен, че ще постигне целта си.