Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (26)

26.

Джейн Шоу стоеше до френските прозорци на синята стая в къщата си и гледаше към градината. Цветята в тази слънчева мартенска сутрин я оживяваха… лилави и жълти кукуряци, редици от прелестни бели и яркожълти нарциси.

„Танцуват и се поклащат на лекия вятър“, каза си тя и се усмихна, преди да се обърне. Винаги бе обичала тази поема на Уърдсуърт^[1], която изведнъж изкристализира в съзнанието й.

Прекоси стаята и се приближи до камината, взе ръжена и размести главните, после се наведе и хвърли още няколко. Зимата си бе отишла и бе дошла пролетта, но навън все още бе доста студено и въпреки слънцето, вятърът пронизваше.

Погледна към настолния часовник върху лавицата над камината и забеляза, че е почти четири без четвърт, по-късно, отколкото си мислеше. Излезе от стаята, прекоси коридора, за да потърси икономката; откри я при домоуправителя да преглеждат някакви списъци.

— Не усетих кога стана толкова късно, госпожо Лонгдън — заговори я тя с усмивка. — Скоро ще пристигнат госпожа Форт и господин Деравенел. Предполагам, всичко е готово.

— Разбира се, госпожо. Желаете ли Уелс незабавно да сервира чая? Или да поизчака?

— Нека почакаме няколко минути, докато всички се настанят…

Джейн замълча, като чу звънеца на вратата, а госпожа Лонгдън възкликна:

— Май някой пристига по-рано, госпожо, ще ида да отворя — тръгна още докато говореше, а Джейн я последва малко по-бавно, беше сигурна, че е по-вероятно да е Вики, а не Едуард. По-рано я бе предупредил по телефона, че може да позакъснее този следобед и да не го чака за чая, но ще дойде веднага, щом бъде възможно.

Вратата се отвори и Вики влезе, изглеждаше прелестно както обикновено, самото превъплъщение на красотата, елегантна с тъмноморавото си палто, гарнирано с астраган, и с шапка в същия цвят със сатенена панделка, от едната страна закичена с китка изкуствени теменужки.

Джейн се приближи, двете жени се прегърнаха за поздрав и Вики изохка:

— Времето днес е много коварно, скъпа. Студено е, а вятърът хапе.

— Виждам колко е ветровито по поклащането на дърветата в градината — усмихна се Джейн, докато Вики си събличаше палтото и го подаде на икономката, за да го закачи. — Поне снегът се разтопи.

Двете жени влязоха в синята стая и Вики обясни:

— Дойдох по-рано, за да останем няколко минути само двете. Да обсъдим празненството, което планираме.

Джейн кимна, изведнъж натъжена, след това поведе приятелката си към камината.

— Мисля, че има известни мъчнотии, честно да си кажа. Седни, скъпа, ето тук, до огъня, виж колко е приятно.

— Зная какво имаш предвид, Джейн, ще възникне проблем, защото Елизабет най-вероятно ще разбере.

— По това няма спор. Ще научи, защото клюките в този град вървят от уста на уста и ще се вдигне шум. — Джейн седна срещу приятелката си и попита: — Днес нали отиде да видиш Фенела, как е тя?

— Била е много болна, но е вече значително по-добре и да, тази сутрин се отбих у тях. Изпраща ти поздрави. Щастлива е, че са я изписали от болницата и се е завърнала в дома си на Кърсън Стрийт, където очевидно й е много по-удобно. Ще се възстанови. Двойната пневмония е ужасно заболяване, но за нея са се грижили най-добрите лекари, а и тя по природа е силна.

— Зная… — Джейн остави изречението си незавършено и въздъхна. — Предполагам, че си дочула какво й е казала Елизабет, преди да се разболее и да отиде в болница.

— Да, така е, но знаеш каква е Фенела — винаги е над подобни глупости, дава им гръб, върши си работата и живее, без да обръща особено внимание на останалия свят. Под това разбирам онези, с които не е твърде близка, и с право.

— Явно е доста умна и силна, за да постъпва така — Джейн се облегна на възглавниците и промени темата. — Е, как ще отпразнуваме рождения ден на Нед?

— Много бих искала да му организираме празненство — ентусиазирано възкликна Вики. — Ще навърши трийсет и четири, каква прекрасна възраст за един мъж — за всеки, всъщност, а знаеш колко обича приятелите му да го глезят. Какъв ден от седмицата се пада двайсет и девети април, Джейн? Като че забравих.

— Понеделник е и все си мисля, че ще му е трудно да присъства на празника си точно на този ден, заради семейството си и най-вече заради децата, които го боготворят. Ако решим да го организираме, налага се да бъде друга вечер. Или на двайсет и осми, или след това.

— Доколкото познавам Нед, няма да го е грижа дали празненството е преди или след рождения му ден — разсъждаваше на глас Вики. — Така че за момента датата няма значение. Въпросът е какво да бъде? И къде? И кого да поканим?

— Нека първо помислим за гостите, Вики — предложи Джейн, като се опитваше да се отърси от мрачното си настроение. После продължи: — Ще присъстваме всички ние. Неговият кръг, както ни нарича, но още кой? Кои други приятели да поканим?

Вики сви устни.

— Ти със сигурност знаеш по-добре от мен, скъпа.

— Има неколцина, които му допадат, с които понякога се виждаме, но нека бъда честна, надали ще му хареса голямо и шумно празненство, както първоначално планирахме. Нито пък ще иска да бъде на обществено място като балната зала на „Риц“ или „Савой“… — Джейн спря и поклати глава. — Мисля, че се сетих. Нед обича своя кръг. Нас. Тебе и Стивън, Уил и Катлийн, Еймъс, Грейс Роуз. Най-много би се зарадвал на вечеря в тесен кръг в твоята къща или у нас. Какво ще кажеш, Вики?

— Като че си права. Освен това е по-безопасно в далечен план… защо да подхранваме клюките? Достатъчно е навредила…

— Но ти спомена, че Фенела не я е грижа… — решително я прекъсна Джейн, — и то само преди миг, мога да отбележа.

— Вярно е. Обаче Елизабет обича да сплетничи и каквато е глупава, отново ще очерни името на Едуард. Защо не си държи устата затворена, все пак й е съпруг… — Вики внезапно млъкна и погледна извинително Джейн.

— Извинявай, скъпа, изплъзна ми се от устата.

Джейн се засмя.

— Зная, че не си искала да ме уязвиш, но то си е така, той е неин съпруг.

— Не ревнуваш ли понякога, Джейн? — полюбопитства Вики, обърна поглед към приятелката си. — Определено не го показваш. Ти си истинска дама.

— Има мигове, в които наистина ме боли естествено, но зная истинските му чувства към мен. Известно ми е, че му действам успокоително, давам му топлина, много обич и подкрепа и затова се нуждае от мен. У дома не ги получава. А и предпочитам положението да остане каквото е.

— Но защо? — не се удържа да не попита Вики с въпросително ококорени очи.

Джейн я погледна, наклони се напред и тихо обясни:

— Ако исках, навярно щях да успея да го подмамя в обятията си завинаги, да го убедя да я изостави, дори да се разведе. Но той държи на семейството, обича децата си, приятно му е да бъде с тях и те неизбежно ще му липсват, ще започне да изпитва угризения и вина, а това ще ме накара да се чувствам зле. Защото той ще иска да ги вижда, а в отношенията в семейството ще настане истински хаос, ще има сълзи, взаимни обвинения и кавги. Ще стане прекалено сложно. Сега, като съм му любовница, идва при мен с желание, има нужда от мен, желае ме и прекрасно знае, че може да има и мен, и децата. В известен смисъл разполага с най-хубавото и от двата свята, а аз нямам нищо против. И преди да ме попиташ, зная, че спи с нея, защото се раждат все нови и нови деца. Такъв е, знаеш го. Винаги ще има любовници, за която и да е женен… все пак съм сигурна, че ми е верен по свой начин.

Вики се усмихна.

— Винаги ми напомняш на Лили Овъртън, Джейн. В много отношения си като нея. Я да сменим темата, ето го домоуправителя с чая.

 

 

Вики седеше тихо на канапето и слушаше как Джейн и Едуард разговарят за някаква картина. После преминаха на по-всекидневни теми, поговориха за деня му във фирмата, как е минал нейният ден, какво е правил всеки от тях и за плановете си до края на седмицата.

Тя се усмихна вътрешно. Повече приличаха на отдавна женени, отколкото на любовници. Разговорът им напомняше на онзи, който водеха със Стивън всяка вечер, когато той се върнеше вкъщи от банката.

Изведнъж й хрумна, че липсваше само листът хартия, обявяващ законността на съюза им. Нед тук се чувстваше спокоен и сигурен, отпускаше се в присъствието на Джейн, в нейната къща се държаха, сякаш бяха семейство. Надали бе същото на „Бъркли Скуеър“ с Елизабет.

Потръпна при мисълта за съпругата му, тази неприятна, куха жена, която се интересуваше само от външния си вид, тоалетите си, бижутата и парите и харчеше огромни суми за скъпите си джунджурии и труфила. Дори не бе особено добра майка, не обръщаше внимание на Бес и другите си дъщери още от раждането им, интересуваше се само от момчетата, най-вече от Едуард младши, понеже беше наследникът на „Деравенелс“ и на всичко, притежавано от Нед.

Вики се ужасяваше какво би станало, ако му кажеше за отвратителните неща, които бе изрекла за Фенела. С Джейн се бяха споразумели именно тя да информира Нед, защото тя бе чула повечето от мълвата.

Вики сведе поглед и се загледа в лъснатите му до блясък обувки. Бяха ръчна изработка, без съмнение поръчани при Лоб, най-прочутия обущар. Очите й се плъзнаха по морскосиния му костюм по последна мода. Безупречна кройка. От „Савил Роуд“. Риза от искрящо бял египетски памук. Най-вероятно от „Търнбул и Асър“. Светлосиня копринена вратовръзка, завързана на моден възел в същия цвят като очите му.

„Идеален образец на елегантност и мъжественост“, помисли си тя и си спомни колко се бе впечатлила преди години, когато брат й Уил й представи Нед. Порази я не толкова красотата му, а чарът му, добросърдечната му непринуденост и най-много от всичко невероятната му самоувереност. Тя му бе присъща, беше се родил с нея, а не я бе придобил, както мнозина други. Дързост, която можеш да объркаш с нахалство. Но не бе нагъл, точно обратното.

През годините Уил й бе разказвал, че Едуард от самото начало управлявал „Деравенелс“ с уверена ръка, при все че тогава бил само на деветнайсет и нямал никакъв опит в търговията. Бе омаял онези високопоставени служители, които подкрепяха йоркширския клон на фамилията и умно си бе спечелил помощта им и ценните им съвети. Те последваха примера на Оливери и му предадоха всичките си знания в областта на тяхната дейност. На двайсет и една годишна възраст той вече знаеше всичко необходимо за компанията, основана преди стотици години от неговия прародител Ги дьо Равенел. Служителите му го заливаха с информация, която той оползотворяваше.

Запомняше всичко — бе й казал Уил. — И продължава. Има фотографска памет и не знае умора. Научил ме е на всичко, което мога, и затова днес успешно ръководя своя отдел в „Деравенелс“.

Вики се отпусна назад, потънала в мисли за Едуард. В миналото може би са го имали за плейбой и женкар, но сега не бе нито едно от двете. С Джейн Шоу бе от повече от десет години, доколкото й бе известно. Говореха, че й е верен и е забравил останалите жени. Единствена друга в живота му бе съпругата му. Вики се замисли за миг и за нея. Очевидно още го привличаше физически, защото тя непрекъснато забременяваше. Но освен плътската страст, между тях нямаше нищо друго. Вики бе сигурна. Отношенията му с Елизабет извън леглото бяха напълно безсъдържателни. Нямаха нищо общо, което да ги свързва.

— Много си мълчалива, Вики — неочаквано подхвърли Едуард. — Надявам се, че не те тревожат средствата за възстановителния център, който вече с Фенела решихте да създадете. Приготвил съм ви чек от десет хиляди лири и ще ти го дам, преди да си тръгнеш.

Вики, сепната за миг, го погледна и после възкликна:

— О, Нед, колко си щедър! Толкова ти благодаря. Фенела влага същата сума, както и аз. Стивън и Уил обещаха да последват примера ти, а лелята на Фенела, Филомена, вече даде двайсет хиляди и така имаме седемдесет хиляди лири, с които да започнем.

— Радвам се. Поздравления. Центърът за ранени войници е благородна кауза. Обещавам да ти намеря още няколко спонсори, а по-късно да дам още средства.

— Благодаря. Благодаря ти от името на Фенела.

— Как е тя? Ходих да я видя миналата седмица. Съобщи ми, че не е сигурна дали венчавката ще бъде през юни заради пневмонията й. Но искрено казано, видя ми се значително по-добре. Най-късно до юли ще се оженят — завърши Едуард.

— Накрая реши да бъде юни — осведоми го Вики.

— Радвам се да го чуя, понеже през юли се готвя да пътувам в чужбина, при условие че дотогава можем да кръстосваме из континента.

Джейн обърна очи към Вики, после към Едуард и промълви:

— Скъпи, Вики иска да поговори с теб — въпросът е доста деликатен. Ако сте приключили с чая, ще позвъня на Уелс да отсервира.

— Да, повикай го — той се смръщи и се обърна към Вики. — Неудобна тема? — в гласа му прозвуча изненада.

Тя просто кимна.

Джейн позвъни и след секунди се появиха домоуправителят и икономката, за да приберат приборите от чая.

След като останаха сами, Джейн се премести на стола до Едуард.

— На Вики не й се искаше да ти казва, но аз я убедих.

Той кимна.

— Моля ви, кажете ми за какво става въпрос. — Имаше странното чувство, че се отнася за него. Вярваше на Вики; тя в миналото многократно бе доказвала приятелството си. Каквото и да се готвеше да му съобщи, то бе важно.

Вики се прокашля, после заговори със силен и уверен глас:

— Става дума за Елизабет. Отначало се колебаех дали да го споделя с теб, Нед, защото ужасно мразя да се меся в отношенията на другите. Особено между съпрузи. Обаче след дълъг размисъл и по съвет на Джейн, реших, че е по-добре да знаеш.

— Моля те, кажи ми, Вики. Ще ми окажеш неоценима услуга. Достатъчно добре те познавам и съм наясно, че не си пъхаш носа в чуждите работи.

— Благодаря. Ами, работата е, Нед… Елизабет е казала нещо за Фенела на една от сестрите си, която го повторила пред Мод Тилотсън, а Мод го споделила с приятелка, която го разказала на друга, докато историята не се разпространи като горски пожар. Добре знаеш какво е лондонското общество. Някои от тези жени нямат друга работа, освен да сплетничат.

От неприятно предчувствие стомахът на Едуард се сви и той стрелна с поглед Вики.

— Досещам се, че клюката за Фенела се отнася и до мен?

— Да. Елизабет казала на сестра си, че цялата история как Еймъс Финистър намерил Грейс Роуз в някаква каруца в Уайтчапъл била купчина лъжи, пълна измислица. Че истината била, че момичето е незаконна дъщеря на Фенела от теб и било отгледано в бащиното й имение•в Йоркшир. Добавила, че Фенела от години ти е любовница. И продължава да бъде и че единствената причина да се омъжи за Марк Ледбетър била, по думите на Елизабет, да хвърли прах в очите на хората. С други думи Фенела ти е любовница, както и Джейн.

Едуард бе като поразен от гръм. Седеше неподвижно, втренчен във Вики в крайно изумление.

— Какъв абсурд! — най-после процеди през зъби. — Какво, по дяволите, си е въобразявала, че да изфабрикува подобна история? Кой, за бога, изобщо би повярвал в нея? Толкова е изсмукана от пръстите, че да се неначудиш — въпреки че на пръв поглед пазеше самообладание, вътрешно се тресеше. Беше бесен.

Вики продължи:

— Съмнявам се някой да вярва в нея, скъпи Нед. Въпреки това никак не ми харесва да се разпространяват клевети и да калят името Деравенел. Да не говорим за Фенела. Жена, така безупречна и човеколюбива, почти… светица.

— Елизабет трябва да е полудяла! — избухна той, неспособен вече да удържи напиращия си гняв.

Джейн се протегна и постави утешителна длан на рамото му.

— Никой не вярва, убедена съм, Нед. Обаче аз окуражих Вики да ти я разкаже. Защото е редно да знаеш, за да можеш съответно да реагираш. Налага се и да поговориш с Елизабет.

— Непременно — изгледа остро Вики. — Стигнала ли е мълвата до ушите на Фенела?

— Съвсем наскоро. Познаваш я добре, Нед. Тя е над подобни брътвежи, както и Марк. Мъдро не са й обърнали никакво внимание.

Той кимна, скочи, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един плик.

— Ето чека, Вики, за възстановителния център — после помоли Джейн: — Извини ме, скъпа. Трябва да тръгвам. Налага се да се върна на „Бъркли Скуеър“ и да уредя въпроса незабавно.