Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (22)

22.

В момента, в който Едуард Деравенел прекрачи прага на ресторанта на хотел „Савой“, Уил Хаслинг почувства, че тежко бреме тегне на плещите на приятеля му.

Сърдечната им дружба, продължаваща повече от двайсет години, не бе помрачавана от кавги или несъгласия и той познаваше Нед, както познаваше и себе си, дори по-добре. И след всичките години близост го четеше като разтворена книга. Досети се, че Джордж е в основата на тревогите му и причина за мрачното му изражение.

— Закъснях ли? — попита Едуард, докато сядаше срещу най-скъпия си приятел.

— Не, не си. Аз пристигнах по-рано и съм силно изненадан да видя такъв наплив в ресторанта, а днес е събота.

Едуард плъзна поглед из помещението и кимна.

— Доста посетители, но вероятно част от тях са гости на хотела. Не виждам никакви познати физиономии.

— Вярно е — съгласи се Уил. — Мислех да изпия чаша шампанско. Ти имаш ли желание?

— Да, защо не?

Уил махна на келнера, който веднага се приближи. Поиска листа с вината, после отново погледна към Едуард и се поинтересува:

— Какво се е случило? Свързано ли е с брат ти Джордж?

— Точно с него. Както знаеш, той не се появи тази седмица, както бе редно, вместо това получих това глупаво съобщение чрез Изабел, че страдал от бронхит и не можел да говори по телефона.

Смехът на Уил бе по-скоро изсумтяване.

— Каза ми и нахалството му ме изуми. Но със сигурност не отсъствието му те безпокои. — Уил загледа въпросително Едуард.

— Не. Притеснявам се заради случилото се в Шотландия с Йън Макдоналд. Не съм ти разказвал за фиаското, разиграло се там, защото първо исках да се свържа с Джордж, да чуя неговата версия, да се срещнем лице в лице. Но тъй като пази леглото и е още в Йоркшир, настанен удобно от Нан в „Торп Манър“, реших, че трябва да те осведомя — Нед замълча, когато сервитьорът се приближи и подаде листа с вина на Уил.

Уил поръча бутилка „Круг“ и продължи разговора:

— Предполагам, че е изпортил сделката, нали?

— В общи линии да, но не съвсем. Успях да уверя Макдоналд, че съм сериозен. Обаче се боя, че ще се наложи да отпътуваш за Шотландия следващата седмица и да успокоиш духовете с обичайната си дипломатичност. Ще те придружи Ричард, понеже Макдоналд държи член на семейството ни да присъства на окончателните преговори, а очевидно Джордж не е желан.

— Естествено, че ще замина, но какво е станало? — Уил се намръщи и на лицето му се изписа учудване. — Последно чух, че всичко вървяло по мед и масло.

— Истина е, така беше. Първата среща в петъка преди Коледа минала добре и същия уикенд Макдоналд завел Джордж в някаква спиртоварна в околностите на Единбург. Проблемите започнали в понеделник, двайсет и трети декември. Джордж явно е бил груб към Макдоналд, и то недопустимо според шотландеца, който имал здравия разум за момента да остави въпроса висящ. Не искал да спори с брат ми. Решил, че ще бъде много по-разумно и целесъобразно да продължи преговорите след Коледа. Ако си спомняш, ти казах, че поканиха Джордж да гостува на Макдоналд, дъщеря му и семейството й в дома им сред хълмовете на Ламермур. По всичко изглежда, че брат ми се е държал извънредно неприятно и високомерно през празниците и не преставал да се хвали, както само той умее. И на третия ден на Коледа се разбеснял и настоял кола с шофьор да закара обратно него и семейството му в хотела в Единбург. Точно тогава разлютеният Макдоналд ми телефонира в „Рейвънскар“.

Та нашият герой офейкал, но не в Лондон, а в Йоркшир, несъмнено защото не смее да си покаже лицето. — Уил поклати глава. — Какъв глупак. Не разбира ли, че за всички ни е прозрачен? До такава степен, че чак е жалък.

Едуард вяло се усмихна.

— В момента е поуплашен, струва ми се, понеже е наясно, че е оплел конците.

— Но, доколкото разбирам, Макдоналд все още е готов да преговаря?

— Да, Уил, но не мога да си представя защо изобщо Джордж ще се пазари за пари. По моя преценка сделката бе съвсем разумна. Умът ми не побира защо му е хрумнало да се противопоставя на Макдоналд. Цената бе приемлива. — Едуард стисна устни, погледна настрани, после отново се обърна към Уил и обясни: — Макдоналд ми разказа всичко дума по дума и съм абсолютно сигурен, че говори истината. Познавам го от години, честен човек е. Колкото до Джордж, трябваше да обсъди действията си с мен, особено ако е имал някакви съмнения. Но с присъщата си самонадеяност и самомнителност, е решил да се прави на важна клечка. От това — полза никаква.

— Джордж ламти за власт — напомни Уил. — Има прекалено високо мнение за себе си и собствените си способности и все рие като обезумял глиган в гората, тръгнал да търси трюфели — Уил млъкна, за да благодари на келнера, който бе донесъл шампанското.

Миг по-късно чукнаха чаши и Уил веднага продължи:

— Моля те, обясни ми. Преди седмици ми каза, че не държиш особено на сделката. Защо сега изведнъж стана важна за теб?

— Не е — отвърна Едуард. — Не това имам предвид. Нека поясня — Нед се облегна на масата и погледна приятеля си в очите. — Смятам, че ако получим компанията на Макдоналд, ще имаме полза в перспектива, ще ни помогне да разширим винарския си клон. Сделката за мен се определя от два фактора: цената, която Макдоналд иска за фирмата си и количеството продукция на спиртоварните. Ето защо искам да зная повече за тях. Но както и да го погледнем, Джордж ме постави в крайно неудобно положение.

Уил кимна, отпи от шампанското и каза нещо на сервитьора.

Едуард въздъхна:

— Чувствам се неловко, ако искаш да знаеш истината. Този мой брат, толкова е безотговорен. Да проявява претенции към домакина си, да оскърби така възрастния човек, държал се като арогантен невежа. Откровено казано, бесен съм му. В крайна сметка е Деравенел. Аристократи сме. Поне се предполага.

— Разбирам, но надали и Джордж — бе коментарът на Уил. — Джордж си е Джордж. Ужасно е разглезен, дано не ми се разсърдиш, че го казвам. От сестра ти Маргарет и майка ти.

— Зная колко му угаждаше Мег, докато растяха, и да, майка ми все взимаше неговата страна и той има напълно изкривена представа за себе си.

— Известно ми е как ненавиждаш да петнят името Деравенел и определено разбирам защо е нужно малко да… угодим на Макдоналд. Озовал се е в небрано лозе, така да се каже.

— Именно.

— И мислиш, че мога да го постигна? — попита Уил, облягайки се на стола си. — С помощта на Ричард.

— Тя, всъщност, не ти трябва, Уил, но Макдоналд иска Деравенел да присъства на срещата.

— Добре тогава. Ще впрегна всички сили, за да получиш спиртоварната компания на шотландеца, бъди сигурен. А компанията на Ричард винаги ме е радвала. Открай време се разбираме добре, откакто беше… твоят малък Рибчо.

Едуард се усмихна.

— Вярна душа е, грижовна и благоразумна, моят малък Рибчо — въздъхна и продължително изгледа Уил. — В чекмеджето на бюрото в кабинета си Джордж държи пистолет.

— Господи! — Уил изненадано изправи гръб. — За какво му е?

— Не зная. Сигурен съм, че не се готви да обикаля из кантората и да стреля на месо. Вероятно го е оставил там, защото не иска да го държи вкъщи.

— Но защо изобщо му е притрябвал?

Едуард сви рамене, а лицето му изрази недоумение.

— Откъде знаеш, че има пистолет в чекмеджето си? — сети се да попита Уил.

— Защото накарах Еймъс да влезе с взлом в кабинета му тази сутрин и да отвори чекмеджетата на писалището му.

— Какво търсеше?

— Честно да ти призная, не зная. Нещо отдавна казано или сторено ми подсказва за… заговори… узурпиране на властта. Но все ми убягва.

Уил остана неподвижен. Вторачи се в Едуард и промълви замислено:

— Струва ми се, че тук мога да ти помогна. Помня, че преди много време Джони Уоткинс ми говореше за Луи Шарпентие, Джон Съмър и Марго Грант и спомена нещо: че заговорите раждат странна дружба. Някак подхвана въпроса за Хенри Търнър, племенника на Хенри Грант… Джони каза, че винаги някой е готов да предяви претенции към „Деравенелс“. Ти бе в стаята с нас. Навярно това си спомняш, макар и много бегло.

— Сигурно си прав, Уил. Зная, че Джордж иска да бъде на моето място, да ръководи „Деравенелс“, да притежава „Рейвънскар“, да обсеби всичко, което е мое… пари, влияние, привилегии… и несъмнено би сключил сделка и с дявола. Хенри Търнър. Майка ми го спомена по Коледа и предполагам, че го познава не по-зле от мен. Не заслужава доверие.

— Длъжни сме да предприемем нещо, Едуард — настоя Уил. — И то незабавно.

— Но какво? Там е въпросът.

— Изпрати Джордж да пътува, както предложи Оливери.

— За нищо на света! — възпротиви се Едуард. — Трябва да го държа пред очите си, да го виждам и чувам всеки един момент. Това е единственото решение.

— Значи, измислихме го. Да поръчваме ли обяд? — предложи Уил и се усмихна за първи път тази сутрин. Но усмивката скри истинските му чувства. Даже да държи Джордж под око, това не значеше, че Едуард бе застрахован от злини и проблеми. По рождение Джордж Деравенел бе интригант, кавгаджия, алчен и честолюбив. Докато бе в „Деравенелс“ и работеше в компанията, Нед беше в опасност. Уил бе длъжен да му пази гърба. Както и Еймъс. Задаваше се беда. Уил я чувстваше, почти я надушваше…