Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (18)

18.

— А, ето те и теб, Нед — възкликна Сесили Деравенел и постави порцелановата чаша върху чинийката й. — Добро утро.

— Добро утро, майко — усмихна й се той, като влизаше в трапезарията. Спря до стола й, целуна я по бузата и се приближи до бюфета.

Там бяха наредени всевъзможни супници с подбрани, апетитни храни: печени наденички, бъбреци, бекон, гъби и домати, както и бъркани яйца и пушена сьомга.

— Мили боже, готвачката ни е устроила истинско угощение! — провикна се той, взе една чиния, сервира си печени домати и една наденичка и се върна на масата.

Тъкмо сядаше до майка си и влетя Джесъп, понесъл току-що препечени филийки и нова кана с чай върху сребърен поднос.

— Добро утро, сър — поздрави икономът и остави таблата на масата близо до Едуард.

— Добро утро, Джесъп — отвърна Едуард. — Прекрасен ден, нали?

— Да, сър, така е. Времето слънчево и ясно, над морето няма никаква мъгла тази сутрин. Но е мразовито, господин Деравенел. — Икономът поднесе стъклени блюда с масло и конфитюр от ягоди до панера с хляба.

Едуард кимна, взе си една гореща филийка, намаза я с масло, и подхвърли:

— Готови ли сме за 26 декември^[1], Джесъп?

— О, разбира се, сър. Готвачката е приготвила чудесни кутии с вкусна храна за всички слуги — пуйка, шунка и телешко, баница със свинско и коледен кекс, а господин Петигрю е напълнил със суверени^[2] кутийките за пари.

Едуард поклати одобрително глава.

— Отлично. Не искам хората ни в имението да се почувстват пренебрегнати, заслужават да им се окаже внимание, Джесъп. Виж, май е добре да добавиш и бутилка вино към всяка от кутиите, приготвени за арендаторите ни. Добри хора са.

— Непременно, сър — Джесъп се обърна към майката на Едуард и попита: — Нуждаете ли се още от нещо, госпожо Деравенел? Да донеса ли друго?

— Не, благодаря, Джесъп — извади малка картичка от джоба на жакета си и му я подаде. — Предай менюто на готвачката за обяд и вечеря. О, съобщи й също, че лейди Фенела ще идва за чай този следобед. Нека го приготви по обичайния начин и моля те, напомни й, че лейди Фейн особено се радва на пая й с месо.

— Да, госпожо — Джесъп забързано излезе.

— Бях забравил за Фенела — обади се Едуард. — Нали ще дойде заедно с Марк Ледбетър?

— Да. Зная, че си отменил всички празненства, Нед, но тя пожела да ни посети днес следобед, та нямах сърце да й откажа.

— Нямам нищо против, майко, наистина. А предупредих останалите гости да не идват, защото Едуард младши е болен. Но се радвам колко бързо оздравява. Присъствието на Фенела няма да му навреди.

Той отпи от чая си, после продължи:

— Искам да поговорим за нещо, но може и по-късно.

Сесили въздъхна.

— Все така казваш, че искаш да обсъдим нещо и после веднага го отлагаш. Също като баща си. Кажи ми сега, Нед, не ме карай да чакам.

— Искам да извадиш документите на компанията от сейфа си на Чарлз Стрийт. Трябва да ги прегледам.

Сесили се поизправи на стола си и смръщи вежди.

— Случило ли се е нещо? Тревожи ли те нещо, Нед?

Той поклати глава.

— Ни най-малко, майко. Само искам да си припомня правилника на компанията.

— Разбирам — тя отвори уста, затвори я и се замисли за миг, преди бавно да зададе въпроса си: — Има ли неприятности с онзи роднина на Хенри Грант — Хенри Търнър, дето живее във Франция? Да не би семейство Грант отново да ни диша във врата?

— Не, не, разбира се, че не! Колкото до Хенри, той е съвсем млад, на седемнайсет или осемнайсет. Не представлява опасност за нас. Живее във Франция от години, не зная с какво се занимава. Но няма претенции към „Деравенелс“, ако за това намекваш, майко.

— Всъщност, нищо не намеквам, само зная, че преди няколко години го чули да твърди, че е истинският наследник на Хенри Грант.

Развеселен, Нед се ухили и разряза наденичката си.

— Наследник на какво обаче? Както току-що ти изтъкнах, няма претенции към „Деравенелс“. Освен това е твърде съмнителен наследник, ако ме питаш. Баща му е полубрат на Хенри Грант, така че той му е наполовина чичо — Едуард отново се разсмя.

Сесили поклати глава.

— Прав си за всичко, скъпи, но както добре ти е известно, който се смее последен, най-добре се смее. Убеден ли си, че този Търнър не крои някакви интриги?

— Не се тревожи, майко. Слушай, нека ти обясня. Искам да прегледам правилника на компанията по съвсем различна причина. Трябва да разбера мога ли да променя едно от правилата.

— Съмнявам се да е възможно! — възкликна тя, наклони се по-близо до него и се вгледа в лицето му. — И кое правило си решил да промениш?

— Относно това кой може да наследи „Деравенелс“.

— Какво искаш да кажеш? Единствено първородният син на настоящия председател има това право! Или в твоя случай, на управителния директор. Едуард младши е твоят наследник, а след него — Ричи, ако големият му брат почине преди него.

— Разбирам, както аз бях наследник на баща си. Но всичко може да се случи, животът е непредсказуем и искам да съм сигурен, че ако няма мъж от рода Деравенел, който да наследи фирмата след мен, може да я придобие и жена.

— Жена да управлява „Деравенелс“! Господи, Едуард, какво си въобразяваш! Не допускам борда на директорите да го приеме. Велики небеса, не. Не забравяй, че точно той ще ти попречи.

— Зная. Но времената се менят. А животът е пълен с изненади, както току-що казах. Затова искам да съм спокоен, че Бес може да бъде наследница, ако тя е единствената Деравенел, достатъчно голяма, за да поеме поста ми, щом няма наследник от мъжки пол.

— Защо да няма? — Сесили изведнъж се притесни, лицето й се изопна.

— Напълно сигурен съм, че ще има, но ако с момчетата се случи нещо ужасно? — Едуард поклати глава и я изгледа продължително. — Помня какво ми каза преди много време тук, в „Рейвънскар“. В онзи ден, преди четиринайсет години, когато ми съобщи, че баща ми, брат ми, чичо ми и братовчед ми са убити в Италия: „Нима не знаеш, Едуард, че животът е низ от катастрофи?“

Сесили остана смълчана, после бавно кимна.

— Да, истина е. Така казах — тя се облегна на стола си. — Вероятно има начин да променим правилото, касаещо жените. Датира отдавна, наистина, но мнозина ще се съгласят, че вече е старомодно и не е в крак с времето — Сесили затвори очи и за миг се замисли; когато ги отвори се усмихна на най-големия си син. — Имам чувството, че именно ти ще го отмениш, при условие че бордът даде съгласието си.

Заля го чувство на облекчение. Небрежно подхвърли:

— Мога да бъда много убедителен, майко, наистина много убедителен.

— О, и това ми е добре известно, няма нужда да ми го припомняш — весели искрици проблеснаха в очите й.

Внезапно отвън екна глъчка: някакво куче се разлая, дете заплака, а някой започна да вика. Стори й се, че е Бес. После чу гласът на Мери:

— Не! Не! Престани!

Едуард скокна и възкликна:

— Какво, в името на бога, става вън?

Отвори френските прозорци на трапезарията, излезе на терасата и се затича по стръмните стъпала, водещи към терасираната градина. Обзет от безпокойство за децата, в бързината си да стигне до тях, Едуард не забеляза, че са покрити с лед, подхлъзна се, стовари се тежко и се затъркаля по стълбите. Когато се спря в подножието им близо до малката морава на ръба на скалите, не помръдна.

— Татко! Татко! — разкрещя се Бес, затича се към него и викна на сестра си: — Мери! Мери! Доведи Джесъп. Намери бавачката. Върви, бързай! Слушай какво ти говоря.

— Ами кучето? — плачливо изхленчи Мери.

— Подай каишката на Сесили. Тръгвай!

Щом стигна до Едуард, деветгодишното момиченце коленичи на земята и го погали по лицето.

— Татко, татко. Отвори очи.

Едуард простена, но от устните му не излязоха думи.

— Татко, татко — повтаряше Бес, а в сърцето й се надигаше тревога. — Моля те, кажи нещо.

Той продължаваше да мълчи. Тя хвана ръката му, докато чакаше Джесъп, и започна да се моли татко й да оживее.