Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (42)

42.

Бес чакаше в библиотеката лондонския лекар на баща си, доктор Ейвъри Инс. Той бе горе при него и понеже се забави повече от обичайното, тя започна да се тревожи. Защо прегледът траеше толкова дълго?

Миг по-късно тя чу стъпките му да отекват по покрития с мрамор коридор и изхвръкна от библиотеката.

— Каква е диагнозата ви, доктор Инс? — попита тя, а тревогата загрозяваше красивото й лице.

— Да влезем в библиотеката, Бес — не отговори той на въпроса й и се запъти към нея. Познаваше я от дете и през последните две-три години й се възхищаваше; тя караше баща си да се гордее с нея.

— По-добре ли е татко? — попита Бес, докато сядаше на ръба на един стол.

— Не, състоянието му е същото — отвърна лекарят, като също седна. — Но тази сутрин ми се стори твърде изморен.

— Татко искаше да се срещне с неколцина приятели вчера следобед и те дойдоха на чай — обясни Бес. — Навярно гостуването им го е изтощило — тя седна по-назад на стола, без да смее да спомене на лекаря за вечерта. Вечерта баща й бе поканил Алфредо Оливери и Еймъс Финистър заедно с чичо й Уил и те останаха до късно.

— Отсега нататък никакви посетители, Бес — предупреди доктор Инс. — Искам баща ти да почива пълноценно. И ако обичаш, се погрижи да взима лекарството за изкашляне, което му донесох днес. В дробовете си има много слуз и аз искам да се прочистят, колкото се може по-скоро — лекарят се изправи, взе чантата си и тръгна към вратата.

Бес го последва и попита:

— Ще дойдете ли да го прегледате утре, доктор Инс?

— Ще се отбия късно сутринта. А, между другото, кога се връща майка ви от Рим?

— Утре. Чичо Уил телефонира на чичо Антъни, който я придружава, и той е уредил всичко за пътуването.

— Отлично — той топло й се усмихна и добави успокояващо: — Не се тревожи толкова, Бес, баща ти скоро ще стане от леглото. До няколко дни ще е забравил всичко. Гледай да пие повече течности, нали?

— Да, доктор Инс — отговори тя, докато го изпращаше. После заключи входната врата и се втурна през просторното антре към всекидневната. Там бяха седнали Уил, Грейс Роуз и Джейн Шоу. Присъствието на Джейн в къщата се дължеше на отсъствието на Малет. Днес бе сряда, почивният му ден.

— Какво каза доктор Инс? — притеснено попита Джейн, когато Бес влезе. Имаше уморен вид и бе несъмнено разтревожена.

— Че състоянието му е без промяна, но е страшно изтощен — Бес поклати глава. — Нищо чудно, понеже вчера имаше гости, макар че Вики и Фенела успяха да го ободрят.

Уил заговори:

— По-зле не съм виждал баща ти, Бес. Никога не е карал така тежко бронхита. Нужна му е почивка и трябва да пази леглото. Говореше ми, че щял да идва в кантората идната седмица. Но не смятам, че е разумно.

— Нито аз — намеси се Джейн, стана и доби още по-обезпокоен вид. — Може ли да отида да го видя? — усмихна се на Бес. — Сигурна съм, че съзнаваш, че се чувствам леко… неудобно в тази къща.

— Разбирам. Естествено, че може да го видиш. Да вървим! — Бес я поведе нагоре по стълбите.

След няколко минути се върна и седна до своята полусестра.

— Татко помоли да се качиш след петнайсет минути, Грейс Роуз. Няма търпение да го навестиш.

— И аз съм нетърпелива да го видя — след като се прокашля, Грейс Роуз попита: — Не е ли редно чичо Нед да отиде в болница? — погледна първо Уил, после Бес, а очите й бяха пълни с въпроси.

— И двамата му предложихме, дори го обсъдихме с доктор Инс — отговори Уил. — Нед не иска и да чуе, не ще да помръдне от тази къща и лекарят смята, че е по-добре да му угодим, отколкото да го изпратим в частна клиника, както му препоръчах.

— Разбирам — Грейс Роуз въздъхна. — Доктор Инс е много опитен. Той е и наш лекар. Предполагам, че знае най-добре. — Независимо от думите си тя бе убедена, че истинският й баща трябва да постъпи в болница, без значение иска или не. Бе упорит, свикнал бе да става неговото, но състоянието му я тревожеше.

— Лекарят попита кога се връща майка и аз му отговорих утре. Нали така, чичо Уил?

— Според чичо ти, Бес, пристигат в четвъртък следобед.

Бес хвърли на Уил многозначителен поглед и тихо промълви:

— Надявам се, че няма да го притесни, да го накара да се влоши. Тя все намира как да го дразни — Уил замълча, знаейки, че дъщерята на Нед говори истината.

Грейс Роуз също не обели и дума, понеже бе виждала с очите си проявите на непоносимо лошия характер на Елизабет. Изправи се и кротко каза:

— Ще се кача да го видя.

Най-сетне къщата стихна и настъпи отново спокойствие. Елизабет се върна вкъщи същия следобед, ден по-рано от очакваното и скоро се възцари хаос. Високомерно пристъпи прага на къщата, невъзмутима, красива и в пълно самообладание като Снежната царица, последвана от Сесили, Едуард младши, малкият Ричи, госпожица Кулман, новата гувернантка и личната й слугиня Елси. Като личен ариергард чичо Антъни, ваксаджийчето Флон, три от домашните прислужници и помощникът на иконома Джаксън внесоха багажа.

Майка й я поздрави мимоходом, мина покрай нея, качи се по стълбите, влезе в стаята на баща й и решително затвори вратата зад себе си.

Бес се подразни, че не й обърна и капка внимание. Оставиха я да организира останалите деца и да съобщи на чичо си Антъни всички подробности за болестта на баща си и състоянието му в момента.

Докато наливаше на чичо си чаша чай и поръча на слугинята да сервира на децата мляко и бисквити, безмълвно благодари на бога, че не пристигнаха два часа по-рано.

Ако това се бе случило, щяха да ги хванат на местопрестъплението как тя, баща й, чичо Уил и Грейс Роуз обядват сандвичи с пушена сьомга и ги поливат с бяло вино заедно с Джейн Шоу, любовницата на баща й. Това щеше да стане повод за истинска война, която щеше да сложи край на брака на баща й. Но Джейн, винаги деликатна, предпазлива и с безупречни маниери, бе някак притеснена и се чувстваше неудобно в къщата на „Бъркли Скуеър“, така че обядът бе кратък. Какъв късмет извадиха.

След половин час майка й слезе във всекидневната видимо обезпокоена, но най-сетне я поздрави и я целуна по бузата. На Бес й се видя странно, че не спомена нищо за болния си съпруг. Чак когато брат й Антъни започна да я разпитва, Елизабет му хвърли ядосан поглед и просъска:

— Ще разменим няколко думи, но не сега.

Тогава се чу гласът на четиринайсетгодишната Сесили, която настояваше да се качи и да види баща си, към която се присъединиха Едуард младши и малкият Ричи и на Бес й наредиха веднага да ги заведе в спалнята на баща им.

Сега, като се върнеше в мислите си към следобеда, Бес разбираше, че на татко й му е струвало огромно усилие да се покаже весел пред двамата си синове и наследници, пред нея самата и Сесили.

Обикновено момчетата бяха шумни, обичаха да подскачат около него и да го прегръщат, но този следобед се държаха както подобава, бяха сдържани, навярно и поуплашени да видят баща си на легло, а не силен и жизнен, както бяха свикнали.

И двете момчета бяха кротки и мили, също и Сесили, и когато баща им попита къде са останалите момичета, Бес си каза, че е редно да са вкъщи със семейството си, щом вече майка им се бе върнала.

— В Кент са с гувернантката — напомни му тя, а той кимна и я помоли да нареди на следващата сутрин да ги доведат в Лондон. И после я дари с неустоимата си усмивка, каквато друга нямаше на света.

Бес ненадейно се събуди.

Надигна се, огледа се и осъзна, че е заспала на стола зад писалището на баща си в библиотеката. Хвърли поглед към часовника над камината и видя, че е почти десет. Изведнъж я заля внезапен страх, необяснимо безпокойство, което я накара да излезе от библиотеката, да изтича нагоре по стълбите и да застане пред вратата на спалнята на баща си. Вътре цареше тишина. След миг тя я отвори, влезе и се приближи до леглото. Нощната лампа светеше и той обърна глава, доловил присъствието й, и я погледна. Хрумна й, че тази нощ очите му са искрящо сини, по-прекрасни от всякога.

— Здравей, миличка.

— Татко, имаш ли нужда от нещо?

— Уил… повикай Уил.

— Сега ли, татко?

— Да.

Бес отиде до телефона и набра номера на Уил Хаслинг. Когато самият той отговори, тя тихо каза:

— Чичо Уил, обажда се Бес. Татко иска да дойдеш. Веднага. Можеш ли?

— Пристигам, колкото се може по-бързо. Случило ли се е нещо?

— Аз… не зная. Ще сляза долу и ще те чакам до входната врата, да не би… да събудим някого.

— Разбирам.

След като затвори слушалката, отново се приближи до леглото на баща си.

— Ще дойде, татко.

Едуард кимна и после я помоли:

— Заключи вратата — и завъртя очи към тази до гардероба.

— Към съседната спалня ли?

— Да.

Бес изтича и много тихо превъртя ключа на вратата, водеща към спалнята на майка й.

— Заключена е. Слизам долу, татко — промълви тя, когато се върна при него. — Ще чакам чичо Уил до входната врата. Не искам да натиска звънеца и да разбуди къщата.

— Добре.