Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (19)

19.

Гувернантката стоеше по средата на облицованата с дърво детска стая и броеше столовете около кръглата маса, на която се хранеха децата. Стигна до седем и спря.

— Един стол липсва — обяви тя и огледа питомците си. — Къде е? Знае ли някой?

— Изчезна — отговори Сесили с безразличие и погледна към огнището.

— И къде отиде? — попита гледачката, а очите й леко се присвиха.

— Не зная — измънка момиченцето.

— Ясно. Брей, брей, да не би столовете самички да ходят насам-натам? Не ми се вярва. Кой го взе?

— Бес — изчурулика детско гласче и възрастната жена се обърна към Ричи.

— Благодаря. И къде е Бес, Мери? Винаги знаеш всичко, къде отиде Бес?

Мери изправи гръб на стола си и се наду от внезапно изпълнила я гордост. — Когато ми възложи да наглеждам децата, каза, че отива при татко. Той мъртъв ли е?

Сесили зяпна по-голямата си сестра и избухна в сълзи.

Гувернантката веднага отиде при нея, прегърна я утешително и отсече:

— Жив е, разбира се. Само малко се е ударил — после се изправи, изгледа ядосано Мери и й се скара. — Не бива да говориш така. Тревожиш по-малките, Мери. Знаеш, че приемат всичко много сериозно.

— Да, бавачке, съжалявам. Не помислих.

Гувернантката не направи друга забележка, а избърза към съседната стая и се обърка към Мадж:

— Моля те, дръж ги под око. След миг се връщам.

— Веднага ида, ни съ безпокой — отвърна слугинята, суетейки се с дантелената рокличка на бебето, докато го слагаше в количката.

Въпреки че почти хукна по коридора, възрастната жена се забави, докато слезе по стълбите към етажа със спалните. Името й бе Джоун Мадли и бе чудесна, здраво стъпила на земята жителка на Йоркшир, която с присъщия си трезв разум бе посветила живота си в грижи за чуждите деца. Всички знаеха, че е най-способната детегледачка на света, славата й се носеше навсякъде.

Като стигна площадката на стълбището веднага забеляза Бес. Стоеше пред вратата на спалнята на баща си, а до нея Едуард младши седеше на липсващия стол.

— Деца, веднага елате с мен в детската стая! — извика бавачката. — Другите ви чакат… Време е за втората ви закуска.

— Чакаме да излезе лекаря — отвърна тихо Бес. — Ще ни каже колко лошо се е ударил татко, когато падна.

— Разбирам. Но не може да стоите тук. Обещавам ви, че много скоро ще разберете. Майка ви или баба ви ще дойдат веднага да ви съобщят.

— Баба каза, че съм всяко зло за добро — заяви гордо Едуард младши.

— Какво… — започна гувернантката.

— Не, не — бързо се намеси Бес. — Не че ти си всяко зло за добро, а бронхитът ти. Защото ако не се бе разболял, доктор Лейтън нямаше да пристигне тази сутрин, за да те прегледа. Точно когато татко падна на стъпалата в градината. Голям късмет, че е дошъл, това каза баба.

Всичкият ентусиазъм на Едуард се изпари, но попита:

— Ама то е същото, нали? — погледна детегледачката. — Приятно ми е да съм нещо добро.

— Така и трябва, миличко. Всеки го знае. Но нека не… обсаждаме вратата на татко ви, не е възпитано, пък и няма смисъл. Неподобаващо е — пое малката му ръчица в своята и той послушно се изхлузи от стола. Вдигна очи към нея и уплашен прошепна:

— Нали няма да умре?

— Разбира се, че няма. Не бъде глупаче. Вероятно се е понатъртил.

— Когато умреш, при ангелите ли отиваш, бавачке?

— Да престанем да приказваме за умиране, млади Едуард — отговори рязко възрастната жена. — Каква мрачна тема. Никой не се готви да умира, най-малкото баща ви. Той е млад и силен.

Бес лъчезарно се усмихна.

— Няма да умре, защото… е неподобаващо — заключи деветгодишното момиченце, използвайки любимия израз на Джоун Мадли и се разсмя.

Бавачката и Едуард младши се засмяха заедно с нея, възрастната жена взе стола и заедно се върнаха в детската стая за втората си сутрешна закуска.

— Не знаете какъв късмет сте извадили, господин Деравенел — говореше доктор Лейтън, докато прибираше стетоскопа и другите си пособия в черната си кожена чанта. — Можело е да се убиете. Да паднете така, с вашите килограми и ръст, нищо чудно и да си счупите врата — лекарят поклати глава. — Изненадан съм, че не сте се контузили сериозно.

— Изненадан съм не по-малко от вас. Когато почувствах, че се подхлъзвам, се помъчих да остана на крака и тогава съм изкълчил рамото и ръката си. Наистина невероятно, доктор Лейтън. Изглежда съм се отървал само с няколко драскотини. Едуард се понадигна на възглавниците и рече: — Но очаквам утре да бъда целият в синини.

Лекарят кимна.

— Бих казал дори още днес. Преди всичко ще ви боли гърбът, рамото ви също ще ви безпокои. Но няма счупено, слава богу. С радост ще отбележа, че сте видели малкия дявол.

Когато се обърна да си ходи, забеляза дрехите на Едуард, хвърлени на канапето и отбеляза:

— Какъв късмет, че сте били с костюма си за езда. Кожените ботуши са запазили краката ви.

— Щастлива случайност е също, че сте дошли да видите Едуард младши. Говоря за мен. Благодаря, че веднага ме прегледахте.

— То влиза в задълженията ми, а синът ви бе значително по-добре на Бъдни вечер, така че днес не се безпокоях особено за него. Все пак реших да се отбия, тъй като със съпругата ми още сме у семейство Дънбар. С Ерик Дънбар заедно учехме медицина, а родителите му бяха щастливи да се отбиваме през уикендите винаги, щом можем. Казваха, че внасяме радост в дома им.

— Как е Ерик? — попита Едуард и спусна крака на пода. — Чух, че се е върнал от фронта с тежки рани.

— Истината е, че загуби крака си. Но както сам казва, щом още има двете си ръце, ще може да практикува медицина, когато се възстанови. Изумителни са храбростта му и високият му дух. Изумителни.

— Като мнозина ранени — промълви Едуард и изведнъж се сети за Фенела. Днес щеше да идва на чай и той щеше да поговори с нея за бъдещия възстановителен център.

Питър Лейтън спря на вратата.

— Препоръчвам ви почивка, господин Деравенел. Предполагам, че няколко дни ще се чувствате малко слаб. Освен това ще ви мъчи главоболие. Продължавайте да взимате аспирин и се отпуснете. Никакви резки движения. И още нещо: ако се почувствате зле, усетите болки в гърба или главата, или ви се вие свят, незабавно ми телефонирайте у Дънбар. А утре ще ви навестя да проверя как сте. И не забравяйте, само на двайсет минути съм от вас — приближи се до вратата и додаде: — А сега възнамерявам да тръгвам и да видя малкия си пациент. Джесъп е на долния етаж, нали?

— Да, а съпругата ми сигурно ви чака в библиотеката. Тя ще ви заведе при момчето, което най-вероятно е в детската стая. Отново ви благодаря, Лейтън, за проявената грижа и внимание.

Сесили Деравенел бе силно изплашена и дори сега в средата на следобеда още не се бе успокоила.

Тази сутрин най-възрастният й син като нищо можеше тежко да се контузи, дори да се убие. Можеше да си счупи врата, гръбначния стълб или фатално да си нарани главата. Нищо не бе изключено при такова сгромолясване по постланите с плочи стъпала.

И колко неочаквано се случи, като гръм от ясно небе, докато мигнеш. Това бе най-страшното. В един миг си жив, в следващия — мъртъв.

Сесили бе коленичила пред пейката на вековния параклис на Деравенел зад къщата. Неотдавна бе влязла в него, за да отдаде горещите си благодарности към Бога, че е спасил сина й. Държеше молитвената си броеница и мълвеше молитви, за да изкаже признателността си за всичко, с което бе благословена, и да се помоли да бди над всичките й деца.

Скоро мислите й се върнаха към Едуард и си спомни разговора, който проведоха по време на закуска, когато й спомена, че иска да промени правилника, за да е сигурен, че само член от семейството ще управлява „Деравенелс“. Дори и да е жена. Замисли се възможно ли е да повлияе на борда на директорите, да ги убеди да приемат новото правило относно женския пол. За себе си тя нямаше отговор. Надяваше се да го прокара.

Лека въздишка се отрони от устните й и тя се загледа в красивия гравиран олтар, на чието централно място се виждаше фигурата на Христос на кръста. Какво тревожно съвпадение се случи тази сутрин — той говореше за наследниците си и няколко минути по-късно се втурна навън и падна, като едва-що не се уби.

Ако нещо сполетеше Нед, ненавременна беда, докато още бе в разцвета си, в „Деравенелс“ щеше да настъпи криза. Компанията щеше да остане като обезглавена. Едуард младши навярно още нямаше да бъде на подходяща възраст, за да поеме поста. Дълбоко в сърцето си Сесили знаеше, че Едуард никога нямаше да повери управлението на Джордж, дори и след милион години. Ричард щеше да застане начело, да стане пазител на търговската компания, докато Едуард младши порасне достатъчно, за да стане управителен директор на мястото на чичо си.

Бедният Джордж. В него имаше нещо, което открай време разтапяше сърцето й и я караше да го защитава. Странно, как винаги тичаше при нея като дете, търсеше я, сякаш да го предпази от света. Притискаше се до нея, дори и като юноша. И тя откликваше на нуждата му, както подобава на една майка с обич, поощрение и покровителство.

Но тя знаеше, че той няма да бъде вечно в безопасност… отдавна я глождеше предчувствие за някаква зла съдба, усещаше в себе си, че Джордж е обречен. Струваше й се, че непрестанно си търси белята, че го следват неприятности. Имаше ужасната склонност да ги привлича, като че нарочно вбесяваше Едуард и тя напълно разбираше защо той често се гневи на по-младия си брат. В същото време съчувстваше на Джордж. Хрумна й, че той просто е непохватен… прави поразии, без да иска да причини зло… ядосва околните… често им причинява ужасна болка. Имаше моменти през годините, когато й се струваше, че Джордж се стреми да унищожи себе си.

Неотдавна се бе спречкал с тъща си, за което бе научила от самата Нан Деравенел. Преди няколко месеца Нан я бе навестила в къщата й на Чарлз Стрийт в Лондон и бе споделила тревогата си. Съвсем недвусмислено Нан бе подхвърлила, че Джордж е истински пройдоха и пилее парите й, харчейки щедрата издръжка, която тя дава на Изабел.

Още помнеше колко се стъписа и как я хвана яд на Джордж. Нан се отнасяше благосклонно към дъщеря си и зет си, който очевидно злоупотребяваше с добрината и щедростта й.

През онзи ден Сесили се опита да успокои силно разтревожената Нан и обеща да поговори твърдо и сериозно с Джордж.

— Трябва да го накараш да се вразуми — бе завършила Сесили. — Или да спреш парите на Изабел и така да принудиш Джордж да издържа жена си и да се простира според чергата си.

Нан се съгласи и си тръгна.

Сесили се питаше какво е последвало, тъй като Нан така и не й каза нищо повече. Джордж, чаровният й, красив син, бе непрокопсаник, на моменти плиткоумен и абсолютно непоправим. Но все пак й бе син и тя го обичаше. Както обичаше Едуард и Ричард, но те като че съумяваха по-добре да се грижат за себе си…

Сесили се изправи, прекръсти се, обърна се и бавно тръгна по пътеката между пейките, като се питаше какво бъдеще чака синовете й и техните семейства. А в този празничен януарски ден нямаше как да предусети бедствието, надвиснало над „Деравенелс“ и как катастрофалните събития ще променят живота на всички. Безвъзвратно. До такава степен, че никой от тях нямаше вече да бъде същият.