Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (20)

20.

Марк Ледбетър отдавна не бе идвал в „Рейвънскар“, но все пак не бе забравил живописния изглед от прозорците на библиотеката.

И когато Сесили Деравенел го въведе в помещението заедно с Фенела, едва устоя на импулсивния подтик да се приближи до тях и да се наслади на прекрасната гледка.

— Радвам се да ви видя и двамата — посрещна ги Сесили и на лицето й засия усмивка. — А, ето я и Бес, най-възторжената ти почитателка, Фенела. Нека ти представя бавачката и останалите деца.

Миг по-късно малчуганите наобиколиха Фенела и Сесили, жадни за вниманието им, така че Марк се възползва от възможността да се отдалечи в другия край на стаята.

Застана пред френските прозорци и зарея поглед към ширналото се пред очите му Северно море и хълмистата брегова линия, губеща се в безкрая. Водата блестеше като разтопено олово на следобедната светлина, отразявайки слънчевите лъчи. Небето, обикновено мрачно и облачно над красивия северен бряг, искреше синьо-лилаво. Само тук-там се носеха бели облачета.

Помисли си колко умно е построена старинната къща на върха на скалите, така че да бъде лесно отбранявана, и докато продължаваше да се взира навън от прозорците, забеляза на хоризонта два големи кораба, които с усилие си пробиваха път сред бурните води. Денят бе ветровит и Северно море бе неспокойно, бели зайчета украсяваха гребените на вълните.

Марк се обърна с гръб към прозореца и обходи с очи стаята — високите рафтове с книги, прекрасните картини по стените и красивите старинни мебели, изработени от тъмно, старо дърво. Удобни канапета и столове бяха наредени около грамадната каменна камина, където бумтяха цепеници. Приятно бе да се намираш в така уютна стая.

Очите му се спряха на Фенела, чието внимание на мига бе завладяно от групата малчугани, като призна пред себе си, че никога не бе виждал толкова красиви деца. Струваше му се, че са изскочили от платното на някой от великите класически портретисти на осемнайсети век като Томас Гейнсбъроу, Джордж Ромни или Джошуа Рейнолдс.

Докато младите Деравенел се тълпяха около Фенела, сянка на съжаление докосна съзнанието му и му се прииска тя да имаше свои деца. Със сигурност щяха да бъдат не по-малко прекрасни от тези, които я заобикаляха, търсещи с обич вниманието й. Но съпругът й Джереми загина млад, още в началото на брака им. Фенела бе истинска красавица с ясните си сиви очи, с копринената си руса коса, падаща около меките черти на лицето й. Открай време бе стройна, грациозна и изтънчена. Да, децата й щяха да бъдат прелестни като нея.

Марк се загледа очарован в петимата Деравенел. Преди много време, когато баща им бе още ерген, често връстниците му го наричаха Златното момче. А децата му наистина бяха златни, с безупречния си външен вид, с великолепните си златисточервеникави коси и искрящи сини очи. Лицето на всяко от тях бе прелестно, красиво изваяно, с правилни, деликатни, аристократични черти. Така красиви и жизнени деца, та чак ти се спира дъхът. Длъжни бяха да ги пазят от всякакви злини… светът гъмжеше от опасности…

Отърси се от мислите си, когато Сесили се приближи до него.

— Извинявай, не исках да те изоставя, Марк. Надявах се да попреча на децата напълно да обсебят Фенела.

Марк се засмя.

— Май точно това и стана.

— Да, наистина. Как е майка ви?

— Чувства се прекрасно и ви изпраща най-сърдечните си благопожелания. Заръча ми да ви припомня колко сте се веселили с нея и лелята на Фенела, Филомена, преди години на Коледа, когато сте били още неомъжени…

Сесили се разсмя.

— Вярно си беше, струва ми се… да си кажа привичката и трите бяхме непоправими веселячки — прочисти гърлото си и продължи: — Елизабет скоро ще дойде при нас. Потърсиха я по телефона точно преди да пристигнете. А, ето го най-после и Нед. Боя се, че след падането трудно върви.

— Паднал ли е? — намръщи се Марк и се втренчи в нея. Явно бе силно изненадан и тъмнокафявите му очи изведнъж помръкнаха от тревога.

— Да. Тази сутрин. Претърколи се по стъпалата пред трапезарията.

Едуард, подпирайки се тежко на дебел бастун, бавно се приближи към тях, после спря пред Марк и майка си, подаде ръка и на двамата с унила усмивка.

— Извинете ме, но видях Джесъп да се навърта наоколо. Предполагам, че иска да говори с мен — промълви Сесили и забърза към вратата, за да остави двамата насаме.

— Как така паднахте? — попита Марк все още с безпокойство в погледа.

— Преметнах се през глава по покритите с лед каменни стъпала навън. Аз си бях виновен. Не внимавах. Отвън се чу страшна врява… викаха децата. Писъци, крясъци, залая някакво куче. Е, да, като всеки уплашен, предан към децата си баща се втурнах навън и в бързината прескочих стъпалата. Дори през ум не ми мина, че има лед.

Марк бегло огледа насиненото му око, ожулената буза и силно натъртената брадичка.

— Доста сте пострадали — възкликна той.

— Да, но извадих късмет.

— Дано. Надявам се, че ви е прегледал лекар.

— Да. Всъщност Едуард младши получи пристъп на бронхит и местният доктор точно бе дошъл, за да го прегледа тази сутрин, когато Джесъп и двама от конярите ме внасяха в къщата.

— Направи ли ви пълен преглед?

— От глава до пети. Но му обещах да отида в болницата, когато се върна в Лондон след няколко дни, за да ме види Майкъл Робъртсън, който ме лекува от години. Имате ли против да поседнем, Ледбетър? Този навехнат крак никак не ме държи.

— Разбира се, нека седнем — веднага се съгласи Марк.

— Кажете, кога се връщате в Скотланд Ярд? — попита Едуард, след като удобно се настаниха на столовете пред камината. — Уил Хаслинг ми каза, че сте се издигнали в службата.

— Да, вярно е. Съвсем скоро ще го оповестят. Ще стана началник на Столичните сили на реда при Скотланд Ярд.

— Поздравления! — Едуард се облегна на стола си и се усмихна на госта си. — Радвам се за вас. Заслужавате да получите този отговорен пост.

Марк се засмя.

— Да си кажа право, с радост се връщам. Много ми липсваше полицейското управление. Не се оплаквам от службата си във Военното министерство, а и бях длъжен да я изпълнявам, но на моменти се задушавах от бумащина.

— Виж ти, дали са ви работа с документи, а ние мислим, че гоните шпиони — пошегува се Едуард.

— И то бе вярно, но не в буквалния смисъл — обясни Марк с усмивка. — С други думи, докато бях в Британските тайни служби, не бях на истинското бойно поле.

— Вероятно военновременната ви служба ви се е струвала скучна, но значително по-безопасна, нали?

— Вярно е, Деравенел, но все пак считам, че и аз допринесох нещо във войната.

В този момент влезе Елизабет, ослепително красива, с бежов костюм и няколко реда възхитителни перли.

— Простете — вместо поздрав възкликна тя и подаде ръка на Марк. — Извинете ме, че не бях тук, за да ви посрещна. Наложи се да разговарям с майка ми по телефона.

Марк разбиращо кимна, после обърна поглед към децата, които все още обсаждаха Фенела.

— Толкова са красиви, Елизабет, също като вас.

— Благодаря.

Сесили се върна в библиотеката, последвана от Джесъп и три от прислужниците, бутащи масички на колелца, които оставиха до пианото при входа на стаята.

Едуард се обади:

— Струва ми се, че Джесъп се готви да ни каже, че ще сервират чая.

Фенела, освободила се вече от малките си обожатели, побърза да седне при Елизабет и Едуард и след като целуна и двамата, се обърна към Нед:

— Горкия ти, бедното ти лице. Майка ти ми съобщи за ужасното ти падане.

— Колкото по-малко говоря за него, толкова по-добре. Като последен глупак, Фенела, хукнах навън, без да мисля, защото кучето лаеше и Мери викаше. Оказа се лъжлива тревога.

Фенела му се усмихна. Познаваха се от години и тя винаги беше негова закрилница и поддръжница; обичаше го като брат.

— Да, чух за кучето от Едуард младши.

Нед се разсмя.

— Къде се е чуло да наречеш куче с подобно име? Макбет?

Всички захихикаха, а Фенела им прошушна заговорнически:

— Разбрах от малкия му собственик, че искал да му даде шотландско име, защото било планински териер, а гувернантката му подхвърлила Макбет.

— Точно така.

Сесили отново се присъедини към четиримата и тихо предложи:

— Според мен Джесъп желае да сервира чая. Искате ли да седнем заедно там, Фенела. Елизабет, бавачката ще се погрижи за децата. Ето там — тя кимна към прозореца. — Ще пият чая си там.

Фенела се изправи, пое дълбоко дъх и бързо и съвсем неочаквано заяви:

— Предпочитам първи да ви съобщим нещо. С Марк се сгодихме.

Докато тя говореше, Марк също стана прав и хвана ръката й.

— Това е една от причините да поискаме да ви навестим днес, да споделим радостта си — довърши тя, очите й блестяха, а на устните й изгря лъчезарна усмивка.

Едуард, Елизабет и Сесили им поднесоха най-сърдечните си поздрави, после Елизабет изтърси:

— Слава богу, че няма да останете в нафталина, както всички се опасяваха.

Настъпи неловка тишина.

Нед хвърли яростен поглед към съпругата си, а изражението на майка му бе смесица между крайно смайване и силно възмущение.

Фенела Фейн открай време знаеше, че Елизабет не я харесва, понеже ревнуваше заради приятелството й с Нед. Но като жена от аристократичен произход с добро възпитание, не се принизяваше до нивото на другите. Освен това бе спокойна и хладнокръвна. Най-сетне отговори с ясен, спокоен глас:

— След овдовяването ми, покрай основаването на „Хадън хаус“ и благотворителната ми дейност по време на войната малко бях заета.

Марк загърби Елизабет, прегърна Фенела, сведе поглед към нея и с усмивка призна на приятелите си:

— Вадя й душата да се омъжи за мен от години и най-после тя склони. За моя най-голяма радост.

Сесили бързо се приближи до Фенела и нежно я прегърна, после хвана Елизабет под ръка, накара я да стане от стола и настойчиво рече:

— Би ли се заела с децата, та да могат гостите ни да изпият чая си на спокойствие.

— Но гувернантката е тук…

— Тръгвай, Елизабет — нареди Сесили с нетърпящ възражение глас и я подтикна да тръгне към прозореца, където бавачката настаняваше децата, като хвърли многозначителен поглед към сина си.

Фенела седна на канапето и настойчиво загледа Едуард.

— Искам да те питам нещо, скъпи Нед. От все сърце се надявам да разрешиш на дъщерите си да ми станат шаферки. Моля те, кажи да.

— Но естествено, че ще се съглася — зарадва се той, а сините му очи заблестяха.

Тя го озари с щастлива усмивка и краткият поглед, който си размениха, разкри изумлението му от думите на съпругата му и абсолютното пренебрежение на Фенела към тях. Някак винаги умееха да четат мислите си и прекрасно се разбираха.

Тя отново помоли, но по-тихо:

— Бих желала и Грейс Роуз да ми бъде шаферка, стига да нямаш нищо против. Обичам и нея, тя е скъпа на сърцето ми.

— Великолепна идея! Разбира се, че не възразявам. Сигурен съм, че и Вики ще се съгласи, напротив, дори ще се радва.

— Още не съм я питала, Нед. Всъщност, на никого още не сме казали, че ще се женим, ти първи узнаваш.

— Трябваше първо да поговоря с баща й по Коледа — обади се Марк. Седна до Нед и призна: — Успокоих се, когато графът ни даде благословията си.

Джесъп се появи, пред него вървеше една от слугините. Погледна въпросително към Едуард и той кимна. Прислужницата тикаше пред себе си количка за сервиране, която остави до камината. Джесъп наля чашите с чай, докато момичето им подаваше салфетки и чинии. После им поднесе голяма табла със сандвичи с пушена сьомга, яйчна салата, краставици, домати, шунка и сирене.

Звън на телефон накара Джесъп за момент да ги остави, а когато се върна в библиотеката, забързано се приближи до Едуард и му прошепна нещо. Той кимна.

— Благодаря, Джесъп — отговори той и протегна ръка към иконома. — Би ли ми помогнал, ако обичаш?

Веднъж изправил се на крака, Едуард се обърна към Фенела и Марк:

— Извинете ме, спешно ме търсят по телефона. Няма да се бавя.

 

 

С куцане Едуард прекоси библиотеката, като тежко се подпираше на бастуна си. Вдигна слушалката на апарата, поставен на малка масичка в дългия коридор.

— Деравенел е на телефона — обади се той. После внимателно се заслуша, а на лицето му се изписа удивление, когато безспирен порой от думи се изля по жицата. Връзката бе с Шотландия.

Най-сетне човекът отсреща спря, за да си поеме дъх, и Едуард отговори с всичката смиреност, на която бе способен:

— Разбирам всичко, което казваш, Йън, и напълно съм съгласен с теб. В момента имам гости. Но съм убеден, че можем да разрешим въпроса утре.

След като Йън Макдоналд се съгласи да разговарят на следния ден, веднага прекъсна връзката, без да добави и дума, дори без да се сбогува.

Едуард за миг остана неподвижен. Лицето му бе пребледняло от гняв. Няколко пъти си пое дълбоко въздух, преди да се върне в библиотеката. Но минаха минути, преди да може да го стори.