Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (49)

49.

— Толкова се радвам, че пристигна, Бес — провикна се гувернантката и забърза навън от килера към голямото преддверие на „Рейвънскар“. Гласът й бе тревожен и по всичко личеше, че я гложди безпокойство.

Бес току-що бе пристигнала от Лондон и стоеше до вратата с багажа си. На часа забеляза уплахата на възрастната жена и попита:

— Бавачке, какво има? Какво се е случило?

— Момчетата — отвърна гувернантката, като едва си поемаше дъх. — Не можем да ги намерим. Изчезнаха — всеки момент щеше да заплаче.

— Изчезнали са? — повтори Бес, стресната. — Не те разбирам, бавачке.

Джесъп излезе от стаята си, приближи се до тях и обясни:

— Тази сутрин отидоха на риба, госпожице Бес. Долу на брега, под замъка. Пожелаха да се качат на Скалата на кормораните. Баща им, ъъ, ъъ, господин Деравенел, едно време ги водеше все там. Готвачката им приготви суха храна, Едуард младши я сложи в рибарската си кошница и потеглиха. Оттогава не сме ги виждали…

— Да не са долу на плажа? — прекъсна го Бес и остро изгледа Джесъп с видимо изумление.

Гувернантката отвърна:

— Не. Когато тръгваха, им казах да се върнат вкъщи към два часа, най-късно два и половина. Знаете, че Едуард младши е много разумен, Бес, както и малкият Ричи. Прибират се, когато им е казано и никога не закъсняват. Сега е четири. Преди час и половина се обезпокоих. Помолих помощник-градинаря Джереми да изтича до плажа и да ги доведе. Върна се крайно разтревожен и ми съобщи, че не ги открил. От тях нямало и следа, нито въдиците, нито рибарската кошница, нищо. Плажът бил пуст.

— Колко странно — промълви Бес. — Възможно ли е да са някъде из къщата, бавачке?

— Не, Бес, няма ги тук — тя красноречиво поклати глава. — Претърсих навсякъде. Освен това и двете знаем колко послушни момчета са и двамата, не ми създават никакви главоболия. Нито което и да е от другите деца, като стана дума.

— Може да са се запилели нанякъде, да са слезли в селото? — Бес отправи въпроса към гувернантката, но после погледна и иконома. — Как мислите, Джесъп?

— Доста път има до селото, госпожице Бес. Преди всичко не им е в природата да не послушат гувернантката. Но ще наредя на едно от конярчетата да оседлае един кон и да препусне до селото и да поразпита, стига да желаете, госпожице Бес?

— Да, Джесъп, благодаря ти. Сега ще отида да поговоря с баба си. Ще дойда да видя сестрите си след минутка-две, бавачке.

Тримата се разделиха, Бес се спусна по дългия коридор към библиотеката, стаята, в която следобед стояха всички от семейството.

Две седмици по-рано Сесили Деравенел си бе счупила крака. Тя седеше върху стол на колелца до прозореца и се взираше към морето. Чувайки стъпки, завъртя стола си и умореното й лице светна, когато видя внучката си.

— Бес! Ето те и теб, скъпа моя. Толкова се радвам, че дойде да ни погостуваш.

Девойката забърза към нея. Библиотеката й навяваше прекалено силни спомени за баща й. Стаята открай време му принадлежеше. Присъствието му се чувстваше навсякъде. А великолепният му портрет, завършен точно преди четирийсетия му рожден ден, висеше над камината и сякаш изпълваше помещението.

Бес се насили да се усмихне, приближи се до баба си и я целуна по бузата.

— Щастлива съм, че съм тук, бабо — отвърна тя и седна на ръба на един стол. Със спокоен, пълен със самообладание глас, продължи: — Бабо, всички сме обезпокоени.

Сесили я погледна въпросително.

— За какво?

— Братята ми ги няма. Едуард младши и малкият Ричи сякаш са изчезнали. Като че… са потънали в земята.

Усмивката на Сесили мигом изчезна, изведнъж я обзе ужас.

— Как така са изчезнали? Не разбирам. Казаха ми, че ще ходят да ловят риба на плажа, където винаги ги водеше Нед. Дори ме увериха, че нямат търпение заедно да пием чай, с теб и малките дунди, както те наричат сестричките си. Предупредих ги да не закъсняват и да си дойдат навреме. Къде ли са се запилели?

— Няма ги на плажа, нито в къщата. Гувернантката си е загубила ума от тревога, но нека те уведомя, че е изпратила помощник-градинаря на плажа и той се върнал бързо. Не само че от тях нямало и следа, но и вещите им липсвали.

Сесили се облегна на стола, а на лицето й легна сянка.

— Защо Ричард не беше тук — най-сетне промълви тя и потри устата си с ръка. — Щеше да знае как да постъпи.

— Къде е чичо Ричард?

— Замина за няколко дни в Рипън, в „Торп Манър“ с Ан и малкия Еди. За през почивните дни. Вчера се е върнал в Лондон.

— Ан и синът й още ли са в „Торп Манър“ при Нан Уоткинс?

— Точно така.

Настъпи кратка пауза, през която нито една от двете не продума.

— Извинявай, бабо, ще телефонирам в полицията…

— Но първо трябва да предупредиш Ричард — намеси се старата жена.

— Защо? Той е в Лондон. А аз съм тук. Колкото по-бързо действаме, толкова по-добре. — Бес излетя от стаята, влезе в кабинета на баща си и седна зад бюрото. Помисли за миг, после набра телефона на лейди Фенела в Лондон. Икономът в къщата на „Кърсън Стрийт“ отговори и миг по-късно се чу гласът на лейди Фенела:

— Здравей, Бес, как си?

— Здравей, лельо Фенела. Обаждам ти се, защото се случи ужасна неприятност и ми е нужен съветът ти. Току-що пристигнах в „Рейвънскар“. Братята ми са изчезнали — Бес бързо я осведоми за подробностите, като повтори всичко, което бе научила, после завърши:

— Мислех да телефонирам на полицията, после реших да говоря първо с теб. Ще ти бъда безкрайно благодарна, ако попиташ Марк как според него е редно да постъпя.

— Каква ужасна новина, Бес — отвърна Фенела. — Дали не са отвлечени, как мислиш? Заради откуп? Всеки знае, че Деравенелови са влиятелно и богато семейство.

— Възможно е… Точно в момента не зная какво да мисля.

— Ричард там ли е?

— Не, както изглежда, е в Лондон. Ан е при майка си в Рипън, а аз съм у баба ми, която е прикована на инвалиден стол заради счупения й крак.

— Съжалявам да го чуя. Предай й поздравите ми. Майка ти замина за Монако, нали?

— Да, със Сесили и Ан. Поне засега не искам да я тревожа.

— За момента не е необходимо. Нека поговоря с Марк и веднага ще ти се обадя.

Бес се облегна на стола и се загледа пред себе си, докато чакаше Марк Ледбетър да се обади на телефона. Знаеше, че щеше да настоява лично да говори с нея, когато Фенела му обясни положението.

Излезе права. Десет минути по-късно апаратът звънна и тя на секундата грабна слушалката, преди Джесъп да вдигне.

— Обажда се Марк, Бес. Съжалявам за случилото се.

— Здравей, Марк.

— Кажи ми всичко, което знаеш.

Тя изпълни молбата му, после попита:

— Да се обърна ли към полицията?

— Не, ще го сторя вместо теб. Ще бъде по-лесно и по-бързо, ако се обадя аз. Скарбъроу е вашият полицейски участък, но ще телефонирам и в Йорк: там разполагат с повече хора.

— Благодаря ти, Марк.

— Слушай ме много внимателно, Бес. Ако не намерят момчетата до вечерта, искам веднага да се свържеш с мен, без значение колко е часът. Ако се обадят или изпратят писмо с искане за откуп, също ме потърси. Веднага ще се заема. Не като директор на Скотланд Ярд, а като приятел на семейството. Не искам да настъпвам никого по мазолите. Сигурен съм, че разбираш. Помъчи се да не се безпокоиш. Ще ги намерим.

 

 

Бес седеше на писалището на баща си, а мисълта й препускаше. След няколко минути стигна до заключението: братята й бяха безследно изчезнали, следователно или някой ги бе отвлякъл от плажа, вероятно да иска откуп, или са влезли с лодка в морето и е станало нещастие. Дали не са изпуснали някое весло и се носят без посока? Дали лодката не се бе преобърнала? Или потънала? Ако е така, братята й най-вероятно се бяха удавили. Потрепери от ужас.

Изведнъж една мисъл проряза съзнанието й и тя скочи. Излезе от библиотеката и се затича по дългия коридор, хукна нагоре по стълбите и влетя в спалнята си. Съблече лекия си пътнически костюм, облече вълнена пола и блуза, намери една топла жилетка и си сложи обувки с ниски токове. Чак тогава отиде в детската стая.

Когато влезе, гувернантката вдигна поглед и тревожно попита:

— Някакви новини, Бес?

— За момента — не. Но говорих с лейди Фенела и после ми се обади Марк Ледбетър. Ще се свърже с местната полиция… в Йорк и в Скарбъроу. А аз отивам на плажа да огледам със собствените си очи.

Гувернантката кимна и хвърли поглед към Катърин и Бриджит, най-малките деца, получили прозвището си „малките дунди“ от братята си.

Бес проследи тревожния поглед на възрастната жена и се приближи до момиченцата, които седяха на масата в детската всекидневна, пиеха мляко и ядяха плодове.

Четиригодишната Катърин повдигна лице, за да я целунат, и се притисна към рамото на Бес, когато тя се наведе над нея.

— Къде са момчетата? — прошепна тя.

— Не са далеч, миличка, сигурна съм — отговори Бес и притисна детето до себе си.

След като заобиколи масата, миг по-късно тя прегърна тригодишната Бриджит и я целуна по бузата, като промълви:

— Ще се върна след няколко минути, пускате ли ме?

— Да, Бес — отвърна Бриджит.

Озовала се отново на долния етаж, Бес реши, че е длъжна да се обади на чичо си в „Деравенелс“, затова се върна в кабинета на баща си. Отговори секретарката му и когато Бес пожела да разговаря с него, тя й отговори, че е излязъл за някаква среща в Ситито.

Младата жена се замисли за секунда, питайки се дали да й разкрие причината за обаждането й, после се отказа.

— Моля, предайте му да ме потърси, Ейлийн. Аз съм в „Рейвънскар“ и се налага да говоря с него. Незабавно.

 

 

Плажът бе пуст.

Бес го забеляза, докато бързаше по изсечените в скалата стъпала. Щом краката й докоснаха брега, тя хукна към голите канари, които скриваха от погледа й Скалата на кормораните. Задъха се и продължи ходом, като заобиколи камънаците и най-после се озова в подножието на прочутата скала. Долу, в основата й се плискаше тъмното море, завихряше се и се пенеше, както и през цялата година.

Бес започна да оглежда района в търсене на какво? Не знаеше… нещо, което щеше да й подскаже какво се е случило. Но не съзираше нищо. Чак когато вдигна глава, зърна рибарската хижа на голото възвишение. Блъскана от вятъра, вратата се люлееше напред-назад. Кой я бе отворил? Разбира се, Едуард младши. Явно я бе отключил.

Изкачи се по пътеката и Бес стигна до постройката, влезе и се огледа. В нея открай време държаха четири рибарски лодки. Две големи и две малки. Сега имаше само три… Очевидно братята й бяха взели една от големите. Прочете имената на останалите в заслона… „Тюлен“, „Скъпата Мег“ и „Макбет“. Нямаше я „Лейди Бес“, която баща й бе нарекъл на нея. Остана неподвижна, а сърцето в гърдите й се сви. Ако са отплували в Северно море, много лесно е могло да стане нещастие. И да се удавят.

Само при мисълта за това всичките й сили я напуснаха. Облегна се на вратата за няколко минути, опитвайки да се успокои. После излезе, затвори вратата на хижата и я заключи. Пъхна ключа в джоба си и обезсърчена заслиза по пътеката.

Когато слезе на каменистия плаж, отново се огледа навсякъде. Лодката я нямаше; всякакви следи от нея бяха заличени. Но пък и едва ли бяха останали… заради чакъла.

Разочарована и разтревожена, Бес заизкачва стъпалата по голата скала към дома си, като се молеше братята й да са се запилели нанякъде и скоро да се върнат. Или да ги намерят.

 

 

— Слязох до плажа, бабо — обясни Бес, седнала в библиотеката. — Не видях нищо… никакви следи.

— Разбирам — пребледнялото лице на Сесили Деравенел и спотаеният страх в сиво-сините й очи издаваха безпокойството й.

Както обикновено по това време чаят беше сервиран, но нейната чаша бе все още пълна, почти недокосната, а чинията й — празна. Не й беше невъзможно да пие или се храни.

— Ричард те потърси по телефона, Бес. Съобщих му, че момчетата са изчезнали. Увери ме, че ако не ги открият до довечера, веднага ще се върне в „Рейвънскар“.

— Радвам се, бабо. Говорих с леля Фенела, а тя помоли Марк Ледбетър да ми се обади. Той изпрати полицията в Скарбъроу да ги търси, тъй като сме под тяхна юрисдикция. Но ми обясни, че иска да се включат и силите на реда от Йорк, понеже разполагат с много повече хора.

За част от секундата Сесили закри очи с ръка. Запита с тих, треперещ глас:

— Къде може да са, Бес? Къде може да са?

 

 

До шест часа вечерта къщата, околностите и плажа на „Рейвънскар“ гъмжаха от местни полицаи, които претърсваха всяко дърво и камък. По-късно пристигна инспектор Уолис от управлението в Скарбъроу и разпита Бес и останалите, същото стори и главен инспектор Алисън от Йорк. Досущ като Бес, баба й и всички слуги в замъка, двамата инспектори бяха объркани.