Светлозар Попов
Българската писменост — известна и непозната (6)

1.5. Мисията в Хазария

За разлика от мълчанието по отношение на дейността им в България, мисията в Хазария (860–861) е една от най-широко коментираните, макар че нейните цели и резултати са обвити в неяснота и си остават загадка за официалната историография. За нас тя представлява интерес в няколко посоки и ще се постараем да ги осветлим, доколкото това е възможно.

Трябва да имаме предвид, че тази мисия е организирана от византийския патриарх Фотий, за който е известно, че е етнически хазарин. Начетен и властен, първоначално той дълго време е бил секретар на император Михаил III, а през 858 г. е избран за патриарх. Оставя след себе си във византийската история ярка следа на държавник, духовник и книжовник. Известен е като учител и благодетел на Кирил, който останал близък негов сътрудник и довереник до свалянето му от император Василий I, след убийството на Михаил III през 867 г.

Намираме за важни тези подробности, за да бъдем наясно с възможностите, с които Фотий и респективно Кирил са разполагали. Като знаем, че те са били заедно на мисията си при сарацините, явно оказала влияние за съставянето на Глаголицата, то не бива да се учудваме на продължителния престой на Константин и Методий в Херсон и на заниманията им там с изучаването на чужди езици и на самаранската книжнина. Тези занимания бихме могли да разглеждаме като нов етап в работата на Константин върху съставянето на азбука — Кирилицата. Каква е причината само няколко години след създаването на Глаголицата Константин да пристъпи към създаването на втора азбука? Това е въпрос, на който ще се върнем по-късно.

Когато става дума за Хазария, редно е да посочим, че тя е средновековна държава, основана върху територията на Стара Велика България на кан Кубрат, в която българите като народност съвсем не са изгубили своето значение. Напротив, те са съумели да запазят своята автономност и начин на живот, като са разполагали със значителни управленски възможности. За това говори титлата „болгиций“,^[40] носена от някои от местните владетели. Смята се, че истинската изпълнителна власт е била съсредоточена в ръцете на българските феодали, докато каганът-хазарин имал представителни функции. Поради същите причини държавното устройство почти не се различава от това на Кубратова България и има структурата на каганат. Самите хазари с нищо не се отличават от заварените българи по своя бит, култура, духовност, език, вярвания, обичаи, включително и антропологични особености. Затова досега не са установени съществени разлики между двата народа.^[41] Известно е само, че българите били подвластни на владетелския род Дуло, а хазарите — на Ашина. Всичко това, както и самото име на хазарите ни дава основанието да предположим, че те водят произхода си от хунобългарския Газан, който ние познаваме под името Авитохол. Допускаме, че те водят началото си от онези потомци на легендарния родоначалник, останали някога в Седморечието, за разлика от ордите на Баламбер (Баламер, Булюмар), които с края на хунската държава Юебан през IV в. се придвижват на запад. Останалите в Седморечието хазари правят това три века по-късно, като ги застигат и продължават съвместното си съществуване в земите на Прикавказието и Приазовието. Мнозина съвременни автори виждат само противопоставянето между хазари и българи, без да се задълбочават в историческите дадености и да отчитат факта на близкото родство между двата народа.

Спираме се на всичко това поради хазарския произход на патриарх Фотий. Защото именно като такъв той би следвало да знае достатъчно за културата на българи и хазари. А като истински учен и книжовник, едва ли би пропуснал съществуването на стара писменост на територията на Хазарския каганат. Известни са литературни свидетелства, че хазарите са имали писменост. Така например, в известното писмо на цар Йосиф (X в.) четем изрази като: „Това е запазено в нашите книги… Аз намерих в родословните книги на моите предци… При мене е записано…“ Данни за същото ни е оставил и персийският историк Фахр-ад-Дин в неговата „Хазарска книга“, където говори за хазарска летопис и „летописни книги у хазарите“. Той пише: „Хазарите също имат писменост, която произхожда от руската. Те пишат отляво надясно… с букви, които не са съединени помежду си… Имат общо 21 букви.“^[42]

Разбира се, казаното за руската азбука е направило впечатление още на изследователя В. Бартолд и той не се колебае да го определи като „недоразумение“. Независимо от това, не са малко съветските автори, проглушили света с приказките си за т.н. руска азбука, открита от Кирил и Методий в Херсон. Тук само ще отбележим, че става дума за руническите надписи, открити в Маятското градище и Саркел, които по мнението на А. Щербак и М. Артамонов не са гръцки, а наподобяват орхоно-тюркските надписи от VII–VIII в.^[43] Да не забравяме, че за наличието на книги у хазарите свидетелства и Климент Охридски в съставеното от него „Пространно житие на Кирил“.

Има ли тогава нещо чудно, че след съвместната заедно с Константин мисия при сарацините, когато възниква идеята за глаголическата писменост, Фотий го изпраща в родната Хазария? Тръгнали на дипломатическа мисия, двамата братя престояват повече от година в Херсон. Тук те се занимават изключително с книжовна дейност. Ако за книжовника Фотий наличието на древна писменост по българските земи представлява някакъв интерес, още по-голям интерес представлява тя за държавника Фотий. Богослужението на собствения за определен народ език е широко разпространен похват на византийската дипломация и константинополската църква в стремежа й да налага влиянието си извън империята. И ако за западната римо-католическа църква той е напълно чужд и литургиите навред са били изнасяни на латински език, то в случая с източното православие нещата стоят по съвсем друг начин. Както вече споменахме, Пространното Св. Кирилово житие ни предоставя сведения относно самаранските книги — Евангелие и Псалтир, „рушкым писменем писано…“, т.е. написани с „рушки“ или „рошки“ букви. Излишно е да казваме, че в центъра на дискусиите попада именно определението „рушки“.

Да си припомним превода, който М. Артамонов дава на свидетелството на Фахр-ад-Дин, че хазарската писменост произлиза от руската. Според нас тук преводът е погрешен и се има предвид писането с „рушки“ знаци, подобно на казаното в Пространното житие на Кирил. Това съобщение е важно, доколкото показва, че прилагателното „рушки“ не е случайно или погрешно записано от Кл. Охридски. А че става дума за резки, разбираме от разяснението по отношение начина на записване на буквите — според същото съобщение. Защото буквите не биват съединявани точно при руническите писма и там, където се изписват с резки, а не се рисуват.

Както находчиво отбелязва Д. Табаков, терминът „писмо“, употребен в Житието, се отнася за буквите, а не за езика, на който са били написани Евангелието и Псалтира. Независимо от това, изследователите обикновено свързват определението „рушки“ с названието на определена народност: руска, сурска, сирийска, готска или согдийска. Това обстоятелство разгаря остротата на споровете, но досега не е довело до решаването на проблема. Ето защо можем да се усъмним в самата продуктивност на посоката на изследване. Основание намираме в друг древен български текст, приблизително от същото време. Става дума за известната творба „О писменах“ на Черноризец Храбър, където между другото е казано: „С черти и резки четяха и гадаеха същите преди покръстването.“

Особено впечатляващ пример намираме в думата резкица, срещана във „Веда словена“. Тук тя присъства в три от четирите обредни песни в сборника. В речника към раздела четем: резкица — значи писар; от резки прави.

С черти и резки! Не ви ли напомня това „резки“ за „рушките“ букви от „Житието“? Защото по своята фонетика двете думи са твърде близки. А защо да не са сходни и по своята етимология? Защото българската дума резка произлиза от глагола режа, който пък служи за основа на немалко производни от него думи в славянските езици. Като например руското резать — режа, коля, нашенското режа. Но не само в славянските езици, тъй като подобни думи с близко значение откриваме и в английския, където raze означава изстъргвам, а razor — бръснач; и в румънския raz е бръснене, raza — обръснат, гладък; в немския resieren — бръсна, а zerriessen е разкъсвам. В латинския resto означава остатък, reseco е режа, отрязвам, а resectio — изрязване. Оказва се, че и в новобългарския, и в старобългарския, и в редица други езици, като руски, румънски, немски, английски и дори в латинския, коренът раз-рез служи за образуването на широк спектър понятия, изразяващи действието режа, изрязвам (бръсна), правя на части, късам, руша или правя резки върху нещо. А сега, обръщайки се към темата за писмеността, да си припомним, че не са малко онези писмености, при които буквените знаци се изрязват или изсичат върху твърд материал — камък или дърво. И тези знаци наричат руни или рунски знаци. Почти същото като рушки. Като потвърждение, в руския език има думата ручка (писалка, перодръжка) — средство за писане.

Оказва се, че определението „рушки“, отнесено към буквите в „Пространното житие на Св. Кирил“, съвсем не фиксира наименованието на определен народ, както се мисли понастоящем, а начина на тяхното изписване. Днес това може да се стори някому безсмислено, но някога съвсем не е било така. Изписването на буквите в някои писмености е ставало по два независими помежду си начина. Първият начин се е свеждал до изрисуването им с четка или изписването им с перо и тогава се говорело за букви. При втория начин изписването ставало чрез надраскването или гравирането на знаците, които отговарят на съвременната представа за руни. Те имали заострени, ъгловати форми и служели за изписването на кратки текстове върху дърво или камък. Така например елфите, по данни на Д. Толкин, имали два типа азбуки, които носели названията Тенгвор или Тиу (букви) и Кертар — съкратено Кирт (руни).^[44]

С това като че ли отпада неразрешимата загадка с рушките букви от Житието. Разбираема става и логиката, довела до появата на две различни азбуки (Глаголица и Кирилица), предназначени за писмеността на един и същ народ. Както и обстоятелството, че най-вероятно и двете са дело на един и същ човек. Разбираеми стават и различията между двете азбуки, доколкото Глаголицата има закръглени знаци, явно рисувани или изписвани. Тази особеност е наложила възникването на по-късната рационализирана „ъгловата“ Глаголица у хърватите като развитие на българска „заоблена“ Глаголица.^[45] При Кирилицата знаците имат остри, ъгловати форми, наподобяващи древната хунобългарска руническа писменост, открита навред по земите, обитавани от дедите ни: и в България на Аспарух, и във Волжка България, и в Стара Велика България, по поречията на Дунав, Волга и Кубан, но и по земите на древната Балхара — в Памир и Хиндукуш.

Тези рунски (рушки) знаци са били изписвани освен върху скали и каменни блокове, но също и в книги, щом ги откриваме по страниците на споменатите Евангелие и Псалтир. Това би означавало, че все някъде трябва да съществуват данни за тази ранна хунобългарска книжнина. Известно е, че досега такива книги не са открити и би било наивно да очакваме някога това да се случи при наличните данни за погроми над българската книжнина през следващите векове по земите, обитавани някога от българи. Нека видим как стоят нещата в чуждестранните извори, като се възползваме от задълбоченото проучване по въпроса, направено от Д. Табаков.

През VIII в. в така наречената Готска епархия в Крим съществува Оногурска, т.е. Българска епископия, основана тук от арменския просветител Кардос и неговите ученици. Според „Църковна история“ на Захарий Ритор, Кардос престоял в земите на хуните (навсякъде Д.Табаков използва израза хуно-българи) от 515 до 529 г., след което се прибрал в Арран (Кавказка Албания), а мястото му заел Макар (Маку). Тук те „въвели църковната писменост за хуните, т.е. разпространили църковната литература на хунски език“. За Кардос — „епископът на България“, „почетен от император Юстиниан“ (527–565), се говори още в коментара върху втория канон на Втория Вселенски събор в Константинопол (381 г.) на Теодор Балсамон. Но най-любопитно тук си остава появата на името България, при това като име на държава: „Ако обаче намериш и други автокефални църкви като тази на България, на Кипър и на Иберия, да не се учудваш“.

Не по-малко интересни са и сведенията относно „провинция България“, на юг от устието на Дунав, на територията на Малка Скития, които научаваме от Йоан Никиуски във връзка с бунта на Виталиан (513–518 г.). Както и за Буршан — седалището на Бурджаните пак по тия земи, разрушено от армиите на готския Теодорих по време на военните действия от 481–482 г. Кога са се заселили тези българи южно от р.Дунав, научаваме от Клаудиан от Александрия, от Йоан Антиохийски и от Созомен. Това е станало на три последователни вълни, първите две от които при управлението на император Теодосий I (379–395), а последната и най-мащабна — през 408 г. Пак от Созомен научаваме, че през първите десетилетия на V в. град Томи (днешна Кюстенджа) е бил център на епархия с хуно-българско население. Д.Табаков предполага, че тъкмо местният епископ Теотимий е водил проповедите си на хуно-български език, като е ползвал за целта хуно-българска азбука, заимствана по-късно от Кардос и Макар.

Казаното за Теотимий също не изчерпва въпроса за хуно-българската азбука, разпространена на територията на Стара Велика България на кан Ирник и в бившите предели на Хунската империя. По данни на историка М. Дасхуранци, докато епископ Теотимий бил в Томи, Св. Мащоц-Мезроб съставил писменост за езика на хуно-българите в Кавказ. Неговите ученици и последователи се заели да я разпространяват — едни в Кавказ, а други „преминавайки през много земи“, вероятно са установили връзка и с Теотимий. По-нататък, в следваща част на „История на кавказките албанци“, М.Дасхуранци уточнява: „Той (Мащоц-Мезроб и учениците му) сътвори азбука за гърлестия, разчленен, варварски и груб език на Гаргарчик“ (т.е. на хуно-българската група, населяваща областта Гаргарк в провинция Ути).

Така, облягайки се на изворите, днес можем да твърдим, че хуно-българите в Кавказ са притежавали азбука още по времето на император Теодосий II (408–450) и на персийския цар Йездигерд I (399–420), т.е. между 408 и 420 г. Тази писменост се е разпространила не само на територията на Прикавказието, но е достигнала от другата страна на Понта, в Малка Скития — бъдещата провинция България.

На друго място в „Историята“ си Дасхуранци отбелязва, че Св.Мащоц-Мезроб, след като изобретил букви за арменците, кавказките албанци (азербайджанци) и иберите (грузинци) и ходил до Йерусалим на поклонение, при завръщането си разпространил евангелското учение в още много земи, включително и в земите на утиачик (утите, българите-утигури), за което вече споменахме, но „и на другите чужди племена, които Александър Македонски бил покорил и заселил около голямата Кавказка планина, а именно ГАРГАРК и КАМИЧИК ХЕПТАЛК. Той ги върна отново към христовата вяра… Той ги научи да пишат на техните собствени езици.“

Научаваме, че освен даването на азбука на варварския и груб език на племето гаргарк, светият апостол е просветил и племената от областта Камичик Хепталк от същата провинция Утиачик. С името Хепталк арменците са наричали Хефталитите, т.е. Белите хуни. Колкото до името Камичик на територията на североизточната част на Кавказ, това име Д. Табаков извежда от китайската транскрипция Куо-муо-гией на названието на кипчако-куманската група Кумиджи, съответстваща на царската орда на унугундурите-оногундури на кан Кубрат и кан Аспарух. Връщайки се към казаното за етническата природа на населението гаргарк и на утите-утигури, трябва да отбележим, че всичките тези народи гаргарк, кумиджи и хепталк, подобно на утигурите, дали името на цялата провинция Ути, са принадлежали към хуно-българската етническа група. За цялото това население Св. Мащоц-Мезроб е изнамерил азбука, с помощта на която въвел богослужението на собствения език на това население. Както разбираме от текста в „История на кавказките албанци“, на него не му се е наложило да го покръства, а само да го върне отново към христовата вяра. Така се изправяме пред въпросите, дали хуно-българите в Кавказката провинция Ути са били покръстени преди V в., кога е станало събитието и съществуват ли някакви писмени свидетелства за него.

Отговорите на тези въпроси ни дава отново Дасхуранци, с твърдението че завърналият се от Йерусалим Мащоц-Мазроб отседнал в провинция Ути, в съседство с местността Гиз. Според сирийската, арменската и албано-кавказката религиозна традиция, някога тук е съществувала църква, изградена от Елисей — последовател на Христовия сподвижник апостол Тадей. След смъртта на Св.Тадей, Елисей се заселил в селището Гиз в едноименната местност и тук издигнал своята църква, проповядвайки Христовото учение. Когато говори за народите по тези земи, Страбон (64 г. пр.Хр. — 21 г. сл.Хр.) изброява имената на скити, ути, каспии и албанци. Приблизително два века по-късно Дионисий Периегет споменава същите народи с една само разлика — вместо ути той записва името на хуните. Всичко това допълнително потвърждава хуно-българския произход на населението в провинция Ути. „Така установяваме — обобщава Д. Табаков, — че споменатото «преди много време», когато «чуждите племена» гаргарк и камичик хепталк са приели християнството, е било през епохата на Св.Тадей, Св.Елисей (Елише) и техните последователи, т.е. в началото на I в. сл.Хр.“

В заключение на всичко казано дотук, г-н Табаков стига до тезата, че Константин-Кирил и Методий не са били истинските създатели, а само съставители на българската азбука и че те са намерили образеца й в Херсон, в лицето на „рушката“ писменост от Евангелието и Псалтира, дело на Кардос и Макар през VI в. Те на свой ред също са ползвали вече готовия модел на хуно-българското писмо, съставено от Мащоц-Мезроб и учениците му в началото на V в. за хуно-българските племена гаргарк и камичик хепталк. Но и последните също са само съставители, използвайки за основа „писмото, което тези български групи вече са употребявали“.

„Какво е било това писмо?“ — се пита Д. Табаков и сам сочи отговора. „Това са надписи по каменни плочи (скали, често придружени с примитивно стилизирани рисунки на животни или ловни сцени)“. Такива, каквито са ни познати навред по земите, обитавани от старите българи — от Плиска и Преслав, от Мурфатлар (Бесарабия), Саркел и Велики Булгар, от Средна и Централна Азия. Само в развалините на манастира край гара Равна (Провадийско) през последните години са открити близо 300 каменни надписа и над 3200 рисунки. Тепърва предстои изследването на това безценно национално богатство. Първите стъпки в тази посока са многообещаващи. Защото по данни на проф. К. Попконстантинов, надписите се делят на шест групи: на гръцки език, писани на латиница, старобългарски — с кирилско и глаголическо писмо, двуезични — на гръцки и старобългарски, но има и РУНИЧЕСКО ПИСМО, и СМЕСЕНО ПИСМО — на КИРИЛИЦА и РУНИ! Това е най-впечатляващо! Защото показва връзката между старата руническа и новата кирилска азбука.^[46]

Да си припомним казаното за сходството във външния вид на знаците в Кирилицата и на кирта (руните). Твърденията на Д. Толкин, макар отнесени към приказния свят на елфите, намират потвърждението си в българските старини. Налага се изводът: българската Кирилица представлява усъвършенствано и подобрено развитие на старобългарската руническа писменост. Тя не възниква от нищото, а е стъпила на здравите, многовековни основи на нещо реално съществуващо и оказало се достатъчно жизнено, за да устои на превратностите на времето. Тя го е развила и пригодила към съвременните условия, смъквайки свещените знаци на знанието от камъка върху страниците на книгите.

Всички тези разкрития около българската Кирилица са свързани с Хазарската мисия на братята Константин и Методий. Тук, при престоя си в Херсон, те са имали възможността да се запознаят с онези книги самаранские — Евангелие и Псалтир, писани с „рушко писмо“. Само пет години след съставянето на Глаголицата и упоритата работа по първите преводи на църковна литература, двамата братя просветители попадат на следите на писменост, съставена преди повече от три века за нуждите на христовото богослужение на езика на кавказките хуно-българи. Те са оценили по достойнство предимствата на тази заимствана от руническата писменост азбука. Каква точно азбука те са открили и дали и доколко впоследствие са я подобрили, за да достигне тя до нас в известния ни вид, не знаем. И едва ли някога ще научим. Знаем обаче, че те са я съхранили и тъкмо благодарение на тях тя е достигнала до нас.

Безспорно, значението на Хазарската мисия за съставянето на Кирилицата е най-важното нещо поне за изследването ни. Самата мисия, колкото и добре известен исторически факт да е тя, остава неясна по отношение на целите и задачите, възлагани й от византийската власт. За съжаление, житията и летописите отразяват изключително видимите, външни прояви и това са ни единствените ориентири. Дори и косвени, някои от тези свидетелства могат да имат отношение към разглежданата тема, като например епизодът със самаранските книги, писани с рушки букви, станали ключов обект на многобройни дискусии. Интерес в това отношение може би представлява и един кратък текст по повод мисията, представен от сборника „Джагфар тарихи“. Според него: „Хазарските българи приели братята за нови духове-спасители, нарекли ги синове на Барис (както наричали алпа Кубар) — «халиби» (вестители на победата) — и изпитвали към тях огромно доверие, но внезапно Балинецът (т.е. византийският император) ги отзовал…“^[47]

Намираме за неправдоподобно обяснението, че братята са наричани по този начин, защото те (хазарските българи) казвали така на Кубар. Трябва да се знае, че Барис е едно от имената на алпа вълк. И Кубар не е негов син, т.е. между двата алпа няма родствена връзка. В случая не виждаме никаква причина нашите равноапостоли да бъдат сравнявани нито с алпа на бойната слава и войната, нито с този на гръмотевиците и светкавиците. Наистина алп Барис се смята за основоположник на човешкия род, след като яребицата родила от него първите три момчета и тяхната сестра, но и в този случай не откриваме някаква видима връзка. Именно това подхранва съмненията ни относно истинността на обяснението. За кой Барис става дума тогава? Не се сещаме за друг, освен за българския княз Борис I. Посещението в Хазария е било през 860–861, т.е. преди покръстването и преди мисията на братята в Моравия, и единствената причина Кирил и Методий да бъдат наречени „синове на Барис“ би могла да бъде свързана с мисията им в българска Брегалница. Ето защо, струва си да се запитаме: възможно ли е този кратък текст да бъде разглеждан като свидетелство за връзката между Солунските братя и българският кан Борис още от времето на Брегалнишката мисия?