Светлозар Попов
Българската писменост — известна и непозната (14)

1.13. Делото на Солунските братя в „Историята“ на Спиридон йеросхимонах

Още в началото на работата си отбелязахме очевидния парадокс, че при огромното количество литература, посветена на двамата равноапостоли, голяма част от живота и дейността им тъне в неизвестност. Човек просто недоумява как е възможно да няма поне един опит за цялостно обобщаване на техния динамичен и бурен живот, оставил дълбоки следи в европейската история и култура. Оказва се, че всички изследователи се занимават с една конкретна тема, като за целта ползват твърде избирателно техните жития и дори по-лошо — често ги противопоставят, абсолютизирайки видимите различия между тях, без обаче да се задълбочават достатъчно, за да открият в текстовете взаимоизключващи се противоречия. Ето защо за нас е изненада това, което срещаме в „Историята“ на Спиридон йеросхимонах (1792 г.), посветено на Кирил и Методий — независимо, че става дума за една обща история, а не изследване за двамата първоучители. Данните, които тук откриваме за тях, дават една цялостна и свързана картина, въпреки някои слабости в датирането. Като цяло тя включва основните коментирани днес, включително и премълчавани твърдения, смятани за неправдоподобни. Но те съвсем не са за пренебрегване и ние ще се спрем на някои от тях допълнително. Казаното от йеросхимонах Спиридон във всеки случай е твърде любопитно и ние недоумяваме защо то остава извън вниманието на изследователите. Затова е редно да запознаем читателите с казаното в „Историята“ му за Кирил и Методий и да потърсим дава ли ни то някаква допълнителна информация.

Бащата на братята Кирил и Методий се наричал Лъв и изпълнявал длъжността на вардарски воевода. Той бил близък приятел със Сергей — зетят на император Теофил, затова когато последният научил за смъртта на Лъв, той много се натъжил и решил да се погрижи за двама от синовете му. Най-големия той направил воевода на Дарданите. Дардания или Вардания била земя българска, недалеч от Солун, владяна тогава от ромеите. А Кирил завел в Цариград и го изпратил да се учи. Децата на Лъв били винаги заедно с българи, говорели български език и затова търновският патриарх Евтимий ги смятал за българи. Кирил учел заедно с византийския престолонаследник още по времето на император Теофил (през 835 г.).

Той вече бил завършил, когато императорът починал и оставил на престола малолетния Михаил под опекунството на императрица Теодора. През 845 г. начело на българската държава застанал цар Богорис (Борис I) и след като се отказал да воюва с невръстния император и с неговата майка, той сключил мир с тях. Дори им се притекъл на помощ срещу нападащите ги сарацини и воювал с тях в Армения. На връщане той бил тържествено посрещнат в Константинопол от самия цар и византийския двор, сред които бил и Кирил. Последният с такава жар се впуснал да се запознава и да разговаря с българите на български език, че мнозина набързо са решили да се покръстят. Така Кирил кръстил в Христовата вяра 53 000 българи. Тогава те го помолили да „извади писание на техния език“, а Богорис помолил императора да изпрати св. Кирил в Търново.

По това време в двора на Богорис имало високопоставен пленник Теодор Куфара, изучен в царските и в Христовите дела. Той притежавал голям авторитет и от него българският цар научил много за християнската вяра. В същото време сестрата на Богорис била пленница при византийската царица. Тя била покръстена и изучена. Стигнало се до размяна на пленниците и царят „получи от нея възбуда към светата вяра…“.

И когато една година настанал глад, той решил да приеме християнството. За решението много му помогнал и монахът живописец Методий. По молба на Богорис той изрисувал по стените на дома му сцени от Страшния съд и царят толкова се изплашил, че писал писмо до императора, с молба да му изпрати епископ да го кръсти. Това той сторил тайно, но когато народът научил, се надигнал срещу царя си: Богорис обаче въпреки и с малки сили, подкрепян от Божия кръст вместо от хоругва, ги поразил и ги покръстил. А като сторил това, „изпрати послание до царицата с молба да даде разрешение на неговите хора, на които им бе тясно за посеви, да им отдели земя… Това тя с радост извърши и му даде изоставена земя близо до България: от Железните врати даже до Велта. Велта е град недалеко от Адрианопол, който българите нарекоха «зад корията» /Загоре/“.

Любопитно е представена причината, поради която Борис се бил обърнал към папа Николай I. Това станало, след като в България били пристигнали първите гръцки духовници. Тогава споменатият по-горе Теодор Куфара установил, че те били „окаляни от монотелитската ерес“ и разкрил пред царя заблуждението им, като го посъветвал да изпрати посланици при папата. Това се случило през 865 г. Най-любопитно обаче е това, че главата е озаглавена „За Петър Куфара“. Защото в нея никъде не се споменава името Петър, а се говори за пленника Теодор Куфара.

Папата гледал на Михаил с презрение. Бог обаче възбудил цар Михаил да го почете, като го помолил да му изпрати учители на истинска вяра. Папата много се зарадвал и веднага пратил в България двама епископи: Павел Папилонски и Формос Портуенски, а с тях и отговорите на поставените му 106 въпроса. Само на молбата им за български патриарх отговорил уклончиво, като писал, че за това е необходимо много време. Че първо българите трябвало да имат епископ, а след това ако не патриарх, то архиепископ може да имат.

Не минало много време и през 867 г. императорите Михаил и Василий Македон също изпратили послание до българския цар, предупреждавайки го да не приема римски духовници и критикувайки папската ерес. Писали и на папата и той толкова се разстроил, че се поболял и умрял. Междувременно бил убит и император Михаил III. Така, в прения и взаимни обвинения, се стигнало до Осмия църковен събор в Константинопол.

Безспорно най-интересна за нас е картината, която Спиридон йеросхимонах представя относно приемането на славянската азбука. След събора българският цар Михаил писал до императора, че ако България няма учител, който да я наставлява и просвещава на български език, то щяло да бъде по-добре да се върне към езичеството. А ако императорът му изпрати подходящ учител, той (цар Михаил) щял да изгони папските духовници от България. В това време Кирил се завърнал от Хазария (867 г.), като носел със себе си мощите на папа Климент I. Един ден императорът го повикал и му възложил да отиде в България и да преведе на български език Светото Писание. Кирил първо се възпротивил, като казал, че това няма как да стане, тъй като българският език не може да се изкаже с гръцки букви. А императорът рекъл: „Ти знаеш езика им и на тебе от Бога е дадено да известиш от езика им букви, да бъдат и буквите от езика им“.

И като се подготвил, Кирил поел на път, съпровождан от двама монаси от Студийския манастир — йеромонах Методий и иподякон Дамаскин. Те също знаели български език и помогнали на Кирил да преведе Светото Писание от гръцки на славянски език. Това станало в 871 г. и за 3 години те превели всичките необходими църковни книги. Дори и римските пратеници в България се научили да четат по славянски.

Пред следващата 872 г. св. Кирил отишъл в Моравия и кръстил Ростислав Чешки, а след това кръстил и Коцел в Сармация. Като поставил брат си Методий за епископ на моравците, сам той отишъл в Рим при папа Адриан. Тук той бил приет с почести и папата благословил славянския език (867–872). С това обаче противоречията между константинополския патриарх Игнатий и римския папа не били преодолени. В 875 г. византийските духовници изгонили римските пратеници от България, а наскърбеният папа Адриан се възпротивил на по-нататъшното богослужение на славянски език. Дори повикал Методий от Панония да го укорява, а и на Ростислав писал да се ограничи проповядването сред чехите на славянски и да се върнат към латинския език. Така остарелият Методий починал през 882 (885) г.

Сега да разгледаме казаното от Спиридон йеросхимонах и да потърсим достоверното и ценното в него, независимо от допуснатите грешки и пропуски. На първо място прави впечатление, че то съвсем не е за подценяване като количество информация. В това отношение то видимо надхвърля очакванията, които човек може да има към една възрожденска история. Напротив, тя е твърде пълна и подробна по интересуващия ни въпрос и дори съдържа неизвестни за нас подробности. Една такава подробност е посоченото за близкото приятелство между Лъв, бащата на Кирил и Методий, и Сергей — императорския зет — съпруг на императорската дъщеря Текла. Този въпрос може да не е от особено значение, но той правдоподобно обяснява императорското благоволение не само към „вардарския воевода“ Лъв, но и към осиротелите му синове.

Далеч по-интересна е друга подробност, намерила място още при отбелязване на началните години от житията на Солунските братя. Говорим за точното определяне на областта, където Методий е служил. От „Пространното житие на св. Методий“ знаем, че това е едно „славянско княжество“ и нищо повече. Отец Спиридон обаче определя коя точно е тази област, наричайки я с името Дардания. Дардания или Вардания е земята, където тече р. Вардар. По-точно тя включвала границите на земите по горните течения на реките Вардар и Морава и границите й се определят от градовете Ниш на север и Скопие — на юг. Тя наистина се намира близо до Солун и няма нищо общо с едноименната област от входа на Средиземно към Мраморно море. И още нещо важно за нас — р. Брегалница тече точно през нея.

Сега вече можем по достойнство да оценим казаното от Спиридон йеросхимонах. Защото излиза, че Методий е останал да управлява областта или част от нея, управлявана преди това от баща му — „вардарския воевода“ Лъв, т.е. той е продължил да живее там, където е преминало детството им. Второ, защото точно тук тече р. Брегалница, където Константин започва апостолската си дейност — и да покръства, и да ограмотява. И за която, според Солунската легенда, съставил азбуката си. Трето, защото тази област съвсем не е славянска, както са ни убеждавали досега, а е била заселена с българи още от времето на Кубер и Аспарух, а т.нар. „славяни березити“ са заселили се тук българи барсили от поречието на р. Волга. Четвърто, защото Дардания граничи и дори има общи части с Моравия на княз Ростислав, а двете области могат да се разглеждат като едно цяло, обединено посредством Моравския път, както находчиво отбелязва П. Юхас. И тези земи са били смятани за български до Освободителната Руско-турска война от 1878 г., където Русия отстъпва Поморавието на Сърбия (едната част), Гърция и Сърбия си поделят Вардарска Македония след Междусъюзническата война (1913 г.), а последно Сърбия анексира Западните покрайнини в края на Първата световна война, окупирани незаконно от сръбските войски след Солунското примирие от 1918 г. и предадени на Сърбия с Ньойския мирен договор.

Стигаме до съобщението за първото покръстване, извършено от Константин. Това станало скоро след възшествието на кан Борис, когато той се притекъл на помощ на овдовялата императрица Теодора и воювал със сарацините в Армения. При тържественото му посрещане в Константинопол младият Константин успял да покръсти 53 000 българи.

Излишно е да казваме колко неправдоподобно звучи това съобщение. Правилно авторът на бележките към съвременното издание на „Историята“ (2000 г.) отбелязва, че в науката не е известно Борис да е воювал някога в Армения, нито има сигурни данни за среща между кан Борис и Кирил. Той дори е цитирал Васил Златарски, че „това били измислици на Спиридон“. Нека все пак не прибързваме с изводите, а да се опитаме да анализираме съобщението. Защото същото твърдение намираме у Паисий Хилендарски и в друг един извор от XVIII в. — „Зографската история“. При това положение, най-елементарното обяснение е, че всички те са ползвали един общ източник, допуснал тази грешка. Жалко, че нито проф. Златарски, нито някой друг от по-късните ни историци не е потърсил причината за допуснатата грешка.

Трябва да признаем, че в заключителната си част съобщението намира потвърждение в „Краткото св. Кирилово житие“. Общото за двете съобщения е това, че Кирил покръстил 54 (53) хиляди българи (славяни) и това покръстване е свързано със създаването на азбука за техния език. Близкият брой на покръстените от Кирил българи и обвързването на това събитие с въвеждането на собственото писмо, намираме за сериозни аргументи, че между двете съобщения съществува определена връзка. Най-същественото различие е историко-географската картина, на чийто фон е станало то. Според Спиридон това се е случило в Константинопол при завръщането на българските войски от Армения, докато според Успение Кирилово покръстването е обхванало района на р. Брегалница. Ако сега към този фон допълним и „Солунската легенда“, ще се убедим, че съобщението на поп Спиридон кореспондира със събитията около Брегалнишката мисия, а името на Армения и целият този епизод са резултат от някаква грешка. С това можем да приключим въпроса, но така ще го оставим отворен и неизчерпан. Затова ще се опитаме да потърсим логично обяснение.

За да бъдем коректни, трябва да кажем, че епизодът с покръстването в Цариград на завръщащите се български войски от Армения Спиридон йеросхимонах е заимствал от „Църковните летописи“ на Цезар Бароний (XVI в.). По подобен начин стои положението и при Паисий. Следователно бихме могли да приемем, че невярната информация не е измислица на отец Спиридон, както се изразява В. Златарски, а е дело на ватиканския хронист. Изглежда обаче, че въпросът има своето продължение, след като на друго място отец Спиридон отново се връща на същото съобщение, приписвайки го този път на недостигналата до нас „Терновска летопис“ на Търновския патриарх Евтимий. А това означава, че грешката не е била и на Цезар Бароний, а на по-ранен източник, било то на споменатата „Терновска летопис“ (XIV в.) или на друг.

Какъв е точно произходът на коментираната грешка не знаем, но можем да потърсим как мисията по долината на р. Брегалница е била подменена с тази за покръстването на българите в Цариград. Тя, както разбираме, е резултат от военната победа на Борис в Армения. Ето защо, струва си да потърсим била ли е налице военна кампания с участието на Борис около времето и мястото на Брегалнишката мисия и тя да е подвела и объркала по-късните хронисти.

По-горе се спряхме специално на мисията по Брегалница и отбелязахме, че тази територия скоро преди мисията на Кирил е влязла в границите на Българското царство. По-точно това е станало около 838 г., по мнението на Й. Вълчев. Император Теофил (829–842 г.) нарушил 30-годишния мирен договор с България, като предприел изненадващ морски десант, за да освободи и отведе във Византия заселените по устията на реките Прут и Серет ромейски военнопленници. Това дало повод на кан Пресиян да нахлуе и окупира почти цяла Македония и Дардания, да обсади Солун и да завладее беломорското крайбрежие източно от Сяр, и дори да достигне до Северен Епир и Южна Албания. Бойните действия продължили с години, като в тях се включили и сърбите, подтиквани от Византия, но вероятно и изплашени от българското нахлуване в съседна на тях Дардания. Те още не били приключили, когато кан Пресиян починал ненадейно някъде по бойните полета. Той бил наследен от сина си кан Борис I. Според „Български апокрифен летопис“ това станало на р. Брегалница. Според българския битов календар възшествието на Борис е било в годината Барс, а такава е 846 г., но не и 852, както е прието в историографията ни.

Да обобщим: историческата справка показва, че в края на 30-те години на IX в. България разширява югозападните си граници, като включила Дардания, голямата част от Македония и още съседни територии. Военните действия били водени лично от кан Пресиян. Важна роля в тях играл и младият Борис — по това време кавхан на Котокий — третата част на държавата, т.е. на Западна България. И тъкмо затова не бива да ни учудва казаното от Български апокрифен летопис, че началото на царуването му е свързано с действия по долината на р. Брегалница — „… и там прие царство“.

И така, двата епизода на покръстване, което извършил младият Кирил — това според „Успение Кирилово“ и описаното от Спиридон йеросхимонах, се схождат освен по близкия брой на покръстените българи и с подготвянето на специална за българския език азбука, но и по своя обществено-политически фон. Говорим за скорошното възшествие на новия български кан Борис I, за военната кампания, водена от българската армия в югозападна посока и овладяването на значителни нови територии. Общо е и мястото и ролята на Византия в този процес. Единственото различие си остава мястото на военната кампания. Историческата справка сочи това да се е случило в Дардания, Македония и съседните им области, а отец Спиридон говори за Армения. Така на нас не ни остава нищо друго освен да потърсим причината за полученото разминаване.

Няма да обсъждаме подробно предположенията за появата на арменското име в центъра на събитията. Можем само да споменем подвеждащата роля на думи като „харман“ и „Харманли“; заселването на компактни маси арменско население в областта Загоре; дори спорното свидетелство на Страбон за участието на водача на арменците — Арменос Тесалиеца — в похода на аргонавтите. Най-правдоподобна според нас е версията, че в случая става дума за смесване на две различни исторически събития. Едното е помощта, оказана от кан Омуртаг на Византия при потушаване на въстанието на Тома Славянина (820–825 г.). Другото е самият акт на покръстването на България.

Въстанието наистина е започнало в Армения, след което обхваща Кавказкия район и се разпростира върху голяма част от Мала Азия. Въстаническите войски обсаждат Константинопол в продължение на година и проникват в пограничните тракийски територии. Тогава кан Омуртаг изпраща войски, с чиято помощ въстаниците са разгромени при Аркадиопол (Люлебургас) през 823 г. Към това събитие ще добавим принудителното заселване на арменско население в областта Загоре през 755 г. През 863 г. Византия отстъпва на България тази област като награда за приемането на християнството. Общото за всички тези събития е наличието на масивно арменско присъствие. Имената на императорите, през чието царуване се случват тези събития, са еднакви — Михаил II (820–829) и Михаил III (842–867). Това също е предпоставка за допуснатата грешка от неизвестен автор, която е заимствана от Цезар Барониус и чрез неговата „Църковна хроника“ преминава във възрожденската ни книжнина.

Нека сега се вгледаме в картината на самото покръстване, както ни го представя Спиридон йеросхимонах. За разлика от съвременните историци, коментиращи с най-общи приказки обективните причини, довели до покръстването, родолюбивият отец набляга на личните мотиви на Борис: влиянието върху него на Теодор Куфара, на сестра му — ревностна християнка, както и на монаха живописец Методий. Малцина от съвременните историци споменават нещичко по тия въпроси, представяйки ги обикновено за легенди без реална историческа стойност. За голямо тяхно съжаление това съобщение е документирано в архива на император Михаил III и публикувано през 1965 г. от Фр. Дьолгер. По-късно се появява в хрониките на Продължителя на Тиофан и на Симеон Магистър.

Нещо повече, покръстването според Спиридон е свързано с териториални отстъпки от страна на империята и това разкрива ако не всички, поне част от обективните причини, довели до Борисовото решение. Тази страна на въпроса също не се коментира, ако и тя да е документирана в архива на византийския император. Този документ е твърде категоричен и гласи: „В 863 мир с княза на българите Борис. Борис получава областта между Железните врата и Дебелт, наричана Загоре. Борис преминава към християнството…“. Но документът освен категоричен, е и особено ценен за историята ни, защото той показва точната година на покръстването — 863, и връзката му с присъединяването на Загоре към България.

След като българските историци обърнаха внимание на името Теодор Куфара едва през последните години, то няма как те да са коментирали ролята му при преориентацията на Борис в отношенията му с Римската курия и преговорите, които започва с папа Николай I. Наистина, логиката на скромния отец изневерява, защото няма как именитият пленник да е бил разменен срещу сестрата на кана и да се е завърнал във Византия, а след това да се възмущава от непочтеността на изпратените от Константинопол духовници и да дава съвети на Борис. Това впечатление се засилва още повече, предвид неясното именуване на главата „Петър Куфара“ вместо „Теодор Куфара“, както би следвало да бъде. За нас обаче е интересно да открием произхода на тази нова грешка и да се опитаме да стигнем до истината. Затова, да потърсим имало ли е в близкото царско обкръжение и втори Куфара, освен Теодор?

Излишно е да казваме, че името Петър Куфара, споменато от Спиридон, е непознато на българската историография. Затова пък един от доверените и активни пратеници по духовните въпроси на Борис и в Рим, и в Константинопол носи името Петър. В историята ни той е представен за братовчед на кана. През 866 г. оглавява първото българско пратеничество в Рим, което носи списъка с въпросите на Борис до папа Николай I. Пак Петър е водачът на второто пратеничество в Рим при новия папа Адриан II през 868 г., а на 3 март 870 г. го виждаме сред българските представители на Осмия вселенски събор в Константинопол, изпратени, за да научат решението му относно подчинението на Българската църква на Рим или Константинопол. За авторитета на Петър съдим и от писмата на папа Йоан VIII от 878 и 879 г. до българския владетел и до самия Петър.

Явно споменатият пратеник на Борис, водил преговорите с Рим и Константинопол, е бил не само близко и доверено лице на кана, но вещ по духовните въпроси и човек с висок международен авторитет. За съжаление, ние не знаем нищо друго за него, освен собственото му име и предлаганото роднинство с българския царски род. Петър е гръцко име и вероятно благодарение на него това име се появява за пръв път в българската именна система, включително и в царското ни родословие. Това име носи внукът на Борис — първородният син на цар Симеон Велики. И това представлява косвен аргумент в подкрепа на предполагаемото родство на пратеника Петър с канската фамилия. Дали обаче канският довереник е носел фамилията Куфара, или това е поредната грешка на отец Спиридон — не знаем. Във всички случаи, Петър Куфара не може да е идентичен с Теодор Куфара. Ако все пак приемем, че пратеникът Петър е носил и името Куфара, то следва да допуснем, че той е близък потомък на знатния пленник — негов син или племенник. Колко сестри е имал Борис, не ни е известно, но поне знаем за една — заложницата във византийския императорски двор. В този смисъл, не можем да изключим тя да е майката на Борисовия довереник Петър и съпруга на Теодор Куфара. За жалост, свидетелствата не достигат и това е само една догадка.

Държим да отбележим, че коментирайки тези обстоятелства, отец Спиридон почти никъде не говори за работата на Кирил по съставянето на азбуката и нейното разпространение. Едва след като е приключил темата за покръстването, той се спира и на тая страна на въпроса. Както разбираме, инициативата за това е била на българския кан, който се обърнал с молба до Михаил III да изпрати в България учител, който да помогне църковната служба да премине на български език. В замяна на това той щял да прогони от страната папските духовници. Това определя по-нататъшната съдба на св. Кирил. Той подготвя азбуката и поема към България с двама свои помощници. Тук те престояли една година и продължили пътя си към Моравия. В Чешка Моравия той поставил брат си Методий за епископ, а не след дълго отишъл при папа Адриан II.

Няма да се спираме на неточните датирания и на грешката с Чешка Моравия. Те са явни и разбираеми, но не и спекулативни. По-интересното намираме в последователността на апостолската мисия на Кирил. Той първо въвежда църковната служба на български език в България и едва след това отива в Моравия. И това е станало по настояване на Борис. Същото се разбира и от епизода с покръстването при завръщането на българската армия от Армения. Тогава Борис моли императора да му изпрати Константин Философ, за да въведе богослужението в България на български език и с превод на Светото писание. Дали авторът е имал предвид събитията около Брегалнишката мисия в Дардания, само можем да предполагаме. И като допълнителен аргумент, който досега не сме обсъждали, виждаме казаното от отец Спиридон за Дардания и Илирик, че са били под папска власт. Защото това разкрива мотива на Фотий да привлече това население към лоното на Константинополската патриаршия посредством богослужението на собствения му език. Така или иначе, нямаме никакви основания да се съмняваме, че не друг, а Византия е инициаторът или поне главното действащо лице при съставянето на Глаголицата. Във всеки случай, Спиридон разглежда съставянето на българо-славянската писменост в неразделна връзка и дори като резултат от покръстването, без да разделя двата акта, както това са наложили неоснователно българските историографи.

Внимание заслужава и мястото на Методий в тези събития. За пръв път Спиридон го споменава като воевода на дарданците, а след това като епископ на Моравия, като се спира накратко и на перипетиите от последните му години. От текста не става ясно кой е спътникът на Кирил в България, записан като „йеромонах Методий“ от Студийския манастир и не е ли това неговият брат? Че би могло да е станала грешка, подсказва объркването на втория му спътник с известния от XVI в. Дамаскин Студит. Това навежда на мисълта, че грешката би могла да се дължи на популярния по времето на отец Спиридон манастир Студит и би могло да обясни погрешното представяне на Методий за монах от същия манастир. Известно е, че Методий — братът на Кирил, е бил монах в манастира Полихрон, също в близост до Мраморно море. Логично е тази грешка да е подвела Спиридон йеросхимонах и той да не е разбрал, че спътникът на Кирил в България в действителност е неговият брат.

Не разбираме и това, съществува ли връзка между живописеца Методий и по-големия брат на Кирил? Единствено яснота има в случая с патриарх Методий (842–846 г.). Смятаме, че неговото споменаване може да представлява важен ориентир относно времето на тайното покръстване на кан Борис. Косвен аргумент за тази ранна годишнина виждаме в писмото на Михаил III за освобождаването на Теодор Куфара от 844 г. Така размяната на Теодор Куфара с канската сестра съвпада с времето, когато патриарх в Константинопол е бил Методий. При завръщането си в България, тя била съпроводена от своя духовен наставник, който също се е казвал Методий и е бил от Солун. Така в средата на 40-те години на IX в. в българския царски двор се появява духовникът Методий от Солун. В това време става и тайното покръстване на Борис, докато патриарх е бил Методий (842–846).

Един от факторите, играли роля за решението на българския владетел е монахът живописец Методий. Оттук и въпросът: двамата Методиевци — Методий духовният наставник и Методий живописецът не са ли едно и също лице? По-горе бяхме отбелязали, че възрастта на Методий — братът на Кирил, и известното ни за неговото житие не противоречи той да бъде свързан със спътника на канската сестра. Така посоченото от Спиридон йеросхимонах относно времето на покръстването на Борис позволява да обединим в едно образите на Методий — братът на Кирил, с Методий — спътникът на Борисовата сестра, и с Методий — монахът живописец.

Както посочихме, Спиридон йеросхимонах се спира на въпроса за българската писменост в специална глава, след като вече е писал за покръстването. Първоначално той само го загатва, когато говори за похода на кан Борис в Армения и лаконично отбелязва: „И тогава помолиха Кирил да извади писание по техния (т.е. българския — б. а.) език“. След това отецът се спира обстойно на покръстването и на ролята, която Кирил и Методий имат в него. Накрая завършва темата с главата „За славянската азбука и за Кирил“, изцяло посветена на писмеността, като преди това отделя място на детските и ранните години от дейността на Солунските братя.

Разбираме, че инициативата идва от българската страна, поставила въпроса за богослужението на български език. По този повод император Михаил III се обръща към Кирил и той формулира идеята, че „… на тебе от Бога е дадено да известиш от езика им букви, да бъдат и буквите от езика им“. Така се стига до съставянето на славянската азбука. Следва трудоемката работа по превода от гръцки на славянски език на Светото писание, продължил цели 3 години. От България двамата равноапостоли се отправят да сеят православието, четмото и писмото в Моравия и Сармация (Панония). От Моравия Кирил се отправя за Рим и апогеят в дейността му идва с папската благословия на Адриан II на славянския език.

За учудване на мнозина, „Историята“ на Спиридон йеросхимонах като че ли е единствената възрожденска история, отделила място и проследила основните моменти около създаването и разпространението на славяно-българската писменост. С това тя силно се отличава от останалите исторически четива, писани по времето на Възраждането у нас. Те като цяло се спират единствено върху покръстването на България. И за Паисий Хилендарски, и за Блазиус Клайнер, и за неизвестния автор на т.нар. „Зографска история“ имената и делата на Кирил и Методий си остават неизвестни. В същото време, за отец Спиридон двамата Солунски братя са не само създатели и разпространители на писмеността, но и един от главните фактори при покръстването на България. Вече споменахме, че той не разделя двата акта, както правят това съвременните ни историци. Напротив, разглежда ги в естествената им генетична връзка и дори прави нещо повече — разглежда ролята им за покръстването на българския кан и на страната. И ние сме склонни да му се доверим, убеждавайки се в правдоподобността на аргументите му, макар на немалко от тях историците ни да не обръщат внимание, да им се противопоставят и да ги отричат.

Странно намираме, че дори и сред приписките в българския превод на „Манасиевата хроника“ не откриваме и дума нито за азбуката, нито за нейните съставители. Известна ни е и позицията на Г. Раковски, който акцентира върху обстоятелството, че дедите ни са притежавали собствена писменост и книжнина много преди покръстването. Колкото до Кирилицата, според него, подобно на гръцката азбука, тя е заимствана от една по-стара източна азбука, наречена от него „зендска“. „Кирил не е изнамерил никаква писменост“, възмутено възкликва той.^[88]

Според нас отец Спиридон единствен от съвременниците си отдава заслуженото внимание на създателите на славяно-българската писменост. И пак единствен я разглежда и оценява в неразривна връзка с покръстването на България. С това той се извисява над именитите си съвременници, макар да остава почти незабелязан, защото не е обикновен преписвач и компилатор, а по своето концептуално мислене се оказва недостижим и за значителна част от съвременните ни историографи. Ние оценяваме високо и някои от „незначителните“ и второстепенни подробности, които научаваме единствено от него. Като наименованието на славянското княжество, управлявано от Методий и фамилията Куфара на неуморния посланик на цар Борис I, известен в историята ни само със собственото си име Петър. Ако към това допълним и твърдението, че Кирил първоначално е покръствал в България, а след това в Моравия и Панония — обстоятелство останало незабелязано досега, то приносната стойност на казаното от Спиридон йеросхимонах за Кирил и Методий и тяхното дело на апостоли и първоучители е значителна.