Светлозар Попов
Българската писменост — известна и непозната (22)

8. Писмеността в тракийска древност

Дотук проследихме възникването на първата писменост в епохата на енеолита и нейното разпространение из древния свят. Проследихме пътя на развитието й от идеографско слогово писмо до йероглифната и клинописна писмености по долината на Нил и в Месопотамия. Потърсихме корените на българската резкица, донесена от завръщащите се на родните Балкани хунобългари. Какво е станало с писмеността тук през хилядолетията, след балканската енеолитна революция до появата на гръцкото писмо, нищо не споменахме и тук ще запълним тази празнота в изследването ни.

Обсъдихме възможността един от евентуалните преносители на писмеността от Балканите по света да са древните пеласги, но нали пеласги се срещат чак до средата на I хил. пр.Хр.? Какво е станало с писмото им през всичките тия хилядолетия? Дали е изчезнало от лицето на земята, или е просъществувало под някаква неизвестна за нас форма? И защо след като балканските пеласги имат свое писмо, останалите балкански народи нямат. Защо историците твърдят уверено, че траките са били безписмен и безкнижовен народ? Гърци или пеласги са приели първи на материка писмото на нашественика Кадъм, поставя въпроса Г. С. Раковски. И коя е епохата на Кадъм, бихме попитали ние. Защото Кадъм е дядо на Дионис-Бакх, чиито жрици-вакханки са разкъсали тялото на Родопееца Орфей, живял през XIII в. пр.Хр. А първите писмени надписи с гръцка азбука се появяват цели пет столетия след времето на Орфей, през VIII в. пр.Хр. Отговорите на тия въпроси явно излизат извън рисуваната от историците картина и не се съгласуват с нея. Ние от своя страна се постарахме да изясним въпроса с „финикиеца“ Кадъм и посочихме колко несъстоятелни са твърденията и за неговия произход, и за произхода на азбуката, която той е внесъл не само в Гърция, но и в самата Финикия. Затова, след като сме стигнали дотук, да се върнем на въпроса за Кадъм и носената от него азбука.

Да си припомним, че когато говорим за Кадъм, ние го свързваме с легендарния Кардама, водачът на хиксосите-йакси в Египет. Известно е, че те се появяват тук през XVIII в. пр.Хр. и по пътя са увлекли със себе си и библейския Авраам с рода му. Затова е любопитно, че още по време на скитането си през Ханаан, когато Господ сключва своя завет с Авраам, той обещава някогашната земя на кадмонейците да стане негова земя.

По-късно Кадъм, представян за син на Арменак и внук на арменския родоначалник Хайк, го откриваме в Закавказието около езерото Ван, попаднал под ударите на войските на вавилонския цар Бел, на границата на XIV–XIII в. пр.Хр. Изтласкан и от тук, Кадъм и народът му прекосяват цяла Анатолия (Мала Азия) и пресичайки Хелеспонта (Дарданелите), попадат в Тракия. Те продължават пътя си през нея, прекосявайки я от изток на запад до долното течение на р. Места. Едва след това кадмеите се спускат на юг, за да достигнат Беотия. Тук те завземат пеласгийския град Хистиотида, давайки му името Кадмея, преименуван по-късно в Тива.

Така почти по едно и също време, по мнението на Д. Вълков, през XIII в. пр.Хр. се появяват три града с името Тива — в Египет, в Мала Азия и в Елада. Смята се, че най-ранната Тива е египетската, но като име то също е донесено от нашествениците хиксоси и води началото си от величествения Тибет. Според Диодор Сицилийски египетската Тива се свързва с родното място на Кадъм-Кардама, докато последната — със завладения от него гръцки град. Най-интересното е, че от същия езиков корен като Тибет и Тебес (египетската Тива) е и името на бога на мъдростта в много от страните на древния свят. Такива са египетският Тот, чието име Платон записва като Тевт, западносемитският Таавт и етруският Таг.^[173] Сред изброените имена срещаме на първо място отново египетско божество, следва западносемитското, за което се приема, че е заимствано от египетското — и накрая етруско. То е представяно с пеласгийски произход и това подсказва недвусмислено ролята на пеласгите за разпространението на азбучното писмо от Египет и Финикия към европейския континент.

Обобщавайки представите си за разпространението на азбучното писмо от Египет през Близкия Изток до Тракия, станало на границата между XIV–XIII в. пр.Хр., Д. Вълков отбелязва: „Дали местните племена между Хелеспонта и река Мнестра (между Дарданелите и Места), откъдето е минал Кадъм с хората си, вече са имали писменост, за момента не ни интересува. Важното е, че по дирите си е посявал семената на писмеността. И това е станало 5–6 века преди да се появи Орфей, за когото учените единогласно твърдят, че разпространявал учението си по устен път, защото като тракиец не разполагал с никаква азбука. Всъщност има исторически доказателства за съществуването на някакви «тракийски таблички», върху които Орфей записвал лекарствените си рецепти, но учените (най-вече българите, за съжаление) безкрайно се съмняват в достоверността на подобни сведения, тъй като тракиец (дори той да е самият Орфей) няма как да може да пише. Е, поне не на тракийски или поне ако не използва старогръцки букви.“^[174] В своето изследване Д. Вълков допуска, че минавайки през Тракия, Кадъм и кадмеите няма как да не са предали знанията си върху азбучното писмо на местното тракийско население, преди да са се отправили на юг към Беотия.

В интерес на истината трябва да признаем, че въпросът за писмеността на „безписмените“ траки е поставян от наши родолюбиви изследователи още преди Освобождението на България. (Загубата :на интерес по темата и налагането на мнението за траките като безписмен народ става след освобождението от „братята освободители“). Известен е пътеписът на Стефан Захариев, издаден през 1870 г. след посещението му в антична Бесапара — столицата на някогашните беси. В него са описани многобройни надписи, изображения, пергаменти и мраморни мозайки. Друг голям родолюбец и родополюбец Петър Маринов предлага богат снимков материал, събиран десетилетия, свидетелстващ за наличието на древна писменост в Родопите. Най-живи и придобили популярност обаче са три находки, които съществуват и до днес, независимо от усилията на мнозина нашенски „учени“ подобни компрометиращи свидетелства да се заличават. Говорим за Ситовския надпис, за плочата от Кьолмен и пръстена от с. Езерово, Първомайско.

Първото съобщение за Ситовския надпис е на д-р Александър Пеев още през 1928 г. Като родолюбив българин, той е ръководел група местни любители археолози, които изследвали скалите около връх Щутград в Родопите, край с. Ситово. Тогава те проникват в пещера, във вътрешността на която откриват надписа, приел името на с. Ситово. Това е надпис от непознати знаци, врязани в специално подготвена за целта изгладена ивица в стената на пещерата. Той се състои от две части в двете помещения на пещерата. Дължините им са съответно 2,6 и 0,8 метра, а ширината на първия (големия) в двата му края е 23 и 30 см.

„Това безспорно е интересен надпис, издялан от човешка ръка, на език и азбука, които още не са ни известни… Надписът напомня тъй нареченото рунно писмо, с което си служили германските народи…“ — е записал д-р А. Пеев.^[175] Излишно е да казваме, че този каменен надпис и досега не е нито разчетен, нито датиран, нито някой има представа за неговите създатели. Димитър Чиликов обръща специално внимание на обстоятелството, че една немалка част от знаците в надписа наподобяват знаци от архаичната гръцка азбука от нейния беотийски вариант. В същото време открива два знака, сходни със знаци от прочутия диск от Фестос (ок. 1700 г. пр.Хр.).^[176]

Вече говорихме за сходни писмени знаци от първото критско йероглифно писмо с такива от балканските енеолитни надписи и в този смисъл посочените сходства на знаци от Ситово и Фестоския диск не са изненадващи. Не ни учудва и техниката на щамповането, след като сме я наблюдавали тук, на Балканите, през същата енеолитна епоха. Ще припомним само, че всичките изчезнали от архаичната гръцка азбука знаци при нейното развитие, срещаме в българската резскица. В този смисъл общите писмени знаци, открити в Ситово и беотийската архаична азбука подсказват за възможността Ситовският надпис да е дело на кадмеите от XIII в. пр.Хр., на техни потомци или на местни траки, усвоили писмеността. Той обаче ни отпраща и към българската резкица и към многобройните надписи по стените на изкуствените пещери в Устюрт, Батентау и Таримкая. Жалкото е, че засега не може да бъде датиран. Но затова пък е неоспорим. Не можем да изключим възможността да представлява най-ранния прототип на руноподобното писмо, чиито корени като че ли също се оказват балкански. Има нещо вярно в хипотезата на Стефан Никитов, че надписът е дело на древните културни пеласги и като тръгнал да странства с тях по света, след хилядолетия се е завърнал в лицето на българската резкица, носена от хунобългарските ни предци.

Засега Ситовският надпис е единак, който трудно бихме свързали с друг познат на науката надпис. Не такова е положението с останалите два известни надписи от нашите земи, за които се смята, че са на тракийски език, но писани с гръцката азбука. Кьолменският надпис е върху плоча от гробница, открита при земеделска работа в землището на с. Кьолмен, Шуменско през 1964 г. Съдържа общо 56 буквени знака, при което са употребени 16 букви с различна фреквентност. Почти всичките знаци наподобяват по формата си букви от гръцката азбука от края на архаичната епоха и Вл. Георгиев го датира към VI в. пр.Хр. Характерно за надписа е, че знаците му не са групирани по думи, а са изписани плътно един след друг, без да са оставяни празни места или някакъв знак за начало и край на съответната дума. Допълнителен ориентир за датирането представляват фрагментите от погребалния инвентар — остатъци от желязна ризница, копие и железен нож — явно свидетелство, че гробът е от времето на желязната епоха по нашите земи.

Третият известен надпис е този върху златния пръстен от с. Езерово, Първомайско. И тук буквите в голямата си част наподобяват по форма гръцките и са писани, без думите да са отделяни по някакъв начин помежду си.^[177]

Това са обсъжданите от науката ни надписи, открити по нашите земи. Както се вижда, те са твърде малко на брой и недостатъчни по големината си, за да могат да се направят по-определени изводи. При това Ситовският надпис е несъпоставим с останалите два. За тях се твърди, че са писани с гръцки букви, но има и знаци, които не могат да бъдат отнесени към гръцките. Тогава? Как стоят в действителност нещата? Древната ни земя не заслужава прибързани и повърхностни отговори!

Явно, не всеки може да остане равнодушен и безмълвен пред изключенията, когато се натъкне на такива, изучавайки едно явление или предмет. Има и такива хора, които нито се страхуват, нито жалят сили и време да се заемат да разплитат кълбото, попаднали на свободния му край. Такъв човек в случая с тракийската писменост срещаме в лицето на покойния Кръстю Мутафчиев.

Оставяйки настрана цялата противоречивост на номенклатурния културтрегер от обкръжението на Людмила Живкова, трябва да кажем, че колкото странни на моменти и голословни да изглеждат думите на бившия дипломат, езотерик, затворник и писател-историк, толкова учудващо правдиви се оказват някои от тях впоследствие. Точно по този начин стоят нещата и в конкретния случай, относно писмеността на траките. Без да се съобразява с мнението на авторитетите и погазвайки табуто по въпроса и наложената догма, той обръща внимание на свидетелствата, че Орфей е бил в Египет и е познавал „Книга на мъртвите“. Не се колебае да наруши мълчанието върху известното на специалистите бронзово огледало от Елада (V в. пр.Хр.), на което Орфей е изобразен наред с лирата си, но също и с кошница пълна с книжни свитъци. Този образ дотолкова силно въздейства върху съзнанието на К. Мутафчиев, че той основателно задава въпроса, възможно ли е Орфеевото учение да е намерило толкова широко разпространение из древния свят само по устен път, както се твърди, или без писменост това не би могло да стане.

В подкрепа на тезата си авторът цитира Платон, че „Мнозина са предлагали ръкописи на Орфей“ и припомня известното мнение, че Орфей се смята за автор на книгата „Магическа ботаника“. А колкото до причината за липсата на съхранени творби и дори на следи от Орфеевото творчество в наши дни, той сочи цитата на Едуард Тюре: „Тираните на траките изгориха книгите му, изгониха учениците му, гръцките крале ги последваха по пример, заличаваха паметта му, унищожаваха последните му следи. След няколко века вече се съмняваха в съществуването на Орфей.“ Забележете само колко актуално звучи това откровение.

Продължавайки темата, Кръстю Мутафчиев припомня злата участ на Ономакрит — човекът, чиято заслуга е събирането и съхранението на Омировото творчество. Това той сторил по нареждане на атинския тиранин Пизистрат (VI в. пр.Хр.). Докато издирвал и записвал работите на Омир, Ономакрит попаднал и на остатъци от творчеството на Орфей и започнал да записва и тях. Това обаче едва не му струвало живота и той трябвало да се предпази от гнева на тирана, забягвайки в Персия. Съдбата на беглеца твърде убедително свидетелства за забраната върху Орфеевото творчество в антична Атина по времето на Пизистрат и като цяло в Гърция през VI в. пр.Хр.

К. Мутафчиев отбелязва: „Твърдението, че творчеството на Омир, а също и на Орфей, било разпространявано само по устен път, поне на мен ми звучи наивно, дори нелепо. И двамата велики мъже в известна степен са били потомци на ПРОТОТРАКИТЕ. И ако някои от техните произведения са оцелели, и то във форма, в която ги познаваме днес, това се дължи изключително на обстоятелството, че точно тези произведения са съществували и в писмена форма.“ И в заключение поставя въпроса: „ТРАКИТЕ ли са употребявали гръцката писменост, или ГЪРЦИТЕ са използвали ТРАКИЙСКАТА ПИСМЕНОСТ?“^[178]

Известно е, че със своите тези Кръстю Мутафчиев предизвика гнева на гилдията и хулите, посипали се върху него, не го оставиха до сетния му час. Не му дават мира и в гроба.

Орфеевият пламък намери почва в сърцето и на друг наш голям родолюбец и родополюбец — поета и писателя Никола Гигов. Пламъкът прерасна в буен огън, освети хилядолетния мрак и с топлината и светлината си привлече вниманието на културната общественост у нас и в чужбина. С много труд, упоритост и любов Н. Гигов подготви поредното Орфеево възкръсване, давайки едновременно с това живот и на темата за тракийската писменост.

Отдаден изцяло на преклонението си пред Орфей — певеца на любовта и живота, Н. Гигов превръща в своя съдба стремежа си за реабилитация на този най-светъл за античността образ. И обичта му към Орфей прераства в преклонение към родните Родопи, към славното тракийско минало и българското настояще. Събраното през десетилетията по въпроса може да се види в книгите му „Орфей и азбуката“, „Орфей и Тракия“, „Легенда ли е Орфей“, „Орфей и Европа“, „Тайната на Орфей“, „Орфей в Египет“, публикувани през последните няколко години.

На първо място авторът обръща внимание на свидетелствата на антични гръцки автори, че траките, включително и Орфей, са имали своя писменост и книжнина. За разлика от съвременните ни историци, Платон в „Държавата“ свидетелства, че „… жреците са разполагали с купища книги на Музей и Орфей, по които са извършвали обредните си тайнства“. „Мнозина предлагат ръкописи на Орфей“ — допълва той. Ксенофонт също говори, че траките са притежавали много книги (Анабазис, кн. 7, гл. 5).

Ето и заглавията на недостигналите до наши дни книги на Орфей, известни единствено по свидетелствата на други антични автори: „Космогония“ , „Теогония“, „Було“, „Деметриада“, „Оракули“, поезия — „88 химни за мистериите“, „Аргонавтика“, „Триножник“, „Свещени песни за Бакх“, „Свещени слова“, „Посвещения“, „Литика“; други книги — „Изкуството на тайните и на обредите“, „Книга за мутациите“, „Корибантите“, „Магическа ботаника“, „Кратер“. По времето на Платон, Хезиод и Питагор все още са съществували някои от тези книги и те са ги ползвали като ръководни начала.

Еврипид в „Алцеста“ споменава за билковите рецепти на Орфей, записани на „тракийски таблички“. И пак за тези таблички свидетелстват Платон, Хераклид и Питагор. Хипократ и Гален са се учили от „Магическа ботаника“, а „Оракули“ е единствената Орфеева книга, записана изцяло от Ономакрит и може би просъществувала най-дълго време. „Оракули“ е издадена много по-късно в Лайпциг, но за жалост днес не се открива.

Това посочва поетът Н. Гигов като данни от античните автори, че траките са имали своя книжнина далеч преди гърците. Защото Орфей е аргонавт и би следвало да е живял поколение преди Троянската война, т.е. през XIII в. пр.Хр., докато първите гръцки текстове се появяват едва през VIII в. пр.Хр. Ето и елементарното обяснение за липсата на по-широко разпространение на писмени паметници, по мнението на г-н Гигов. Според специфичната структура на тракийското общество и наличието на затворени (херметични) жречески общности от посветени, писмеността е била ползвана изключително от членовете на жреческото племе на бесите. Затова ако някой търси следи от писмеността на траките, трябва на първо място да ги подири по местата, обитавани именно от бесите — по горното течение на р. Марица, из ридовете на Родопа планина. Явно неслучайно Стефан Захариев е попаднал на такива точно в някогашната беска столица Бесапара (днешното с. Синитово). За тях се твърди, че са имали свой превод на Библията на бески език. По тези земи е открит златният пръстен с надпис на тракийски език. И пак тук се намира загадъчният Ситовски надпис.

Траките като цяло може да не са били широко грамотни, но е имало посветени и те са били просветени. Орфей, брат му Лин, любимият му ученик Музей и завистливият Аристей са познавали финикийското писмо още през XIII в. пр.Хр., когато са живели. Пет столетия преди гърците Орфей е ходил в Египет и сам той споменава в „Аргонавтика“, че именно тук, в Египет, е създал свещения обреден език (разбирай и писменост).

След казаното от античните автори за писмеността на траките и книгите на Орфей, като друг основен аргумент Н. Гигов сочи многобройните надписи по родопските скали и каменни колони със знаци или фигури, прости или сложни, познати или неизвестни. По-специално авторът се спира на знаците от Виденица (Гьоз тепе), каменна плоча от Девин, фрагмент от колона, каменна плоча и скални знаци от Доспат, каменен надпис край с. Водни пад със смесени знаци (3 рунически, 2 финикийски букви и 3 буквени знака, за които се предполага, че са тракийски). Друг подобен надпис е открит край с. Струма. Следва описанието на пет находки на писмени знаци и текстове върху каменни плочи от с. Гела (25 реда с 978 знака) и околните с. Солища (60 реда с близо 2600 знака), Върбово (437 знака), Бистрица (610 знака) и двете плочи от с. Мугла. Както се вижда, повече от тези надписи са значителни по големината и броя на знаците си. Около връх Перелик са открити други шест мраморни плочи с неразчетени засега надписи на неизвестен език. Скални надписи са открити и на съседния връх Пазлака, а край връх Турлата — скални рисунки, датирани около XV–XIV в. пр.Хр. Особено интересна е бронзовата плочка от околностите на Смолянските езера, върху която след увеличение се разчитат повече от 50 буквени знака.

Особено място авторът отделя на създаването на тракийската азбука. Като се позовава на „Аргонавтика“, той счита, че пръв сред създателите й е Орфей, който я е заимствал от добре познатите му египетска и финикийска азбуки. Освен него заслуги за създаването й имат също брат му Лин, Музей, Аристей и финикиецът Кадъм. По този повод той цитира казаното от Керн: „Като Орфей Музей е откривател на буквите и също като него е автор на поезия с религиозно съдържание. Музей редактира и записва създадените от Орфей песни“.

Омир и Хезиод свидетелстват, че Лин е познавал финикийската азбука. На споменатата бронзова плочка от III в., открита край Смолянските езера, е изобразен Лин, държащ на гърдите си книга и във вписания микроскопичен текст се чете думата „библа“ — книга, като си личат и египетски йероглифи. Най-впечатляващото е, че плочката представлява матрица, което означава, че образът на Лин с книгата е бил възпроизвеждан серийно.

Споменахме за бронзовото огледало с образа на Орфей, взел в ръката си кошница пълна със свитъци, подчертавайки връзката на Родопееца с писмеността. Току-що говорихме за бронзовата пластинка с лика на Лин с книга в ръка. Писмените наклонности обаче изглежда са родова черта за прочутите братя-музиканти, защото и тяхната майка Калиопа — музата на епическата поезия — е изобразявана с писмена таблична и калем. Това като че ли подсказва, че писмеността в Тракия — истинската родина на музите и по-специално Родопа, е може би по-стара и от самия Орфей. Да не забравяме, че и Клио — една от музите, е изобразявана със свитък и калем, а Урания — музата на астрономията, е представяна с глобус и пръчица в ръце.

В книгата си „Тайната на Орфей“ Н. Гигов предлага различни антични експонати с изображения и писмени знаци, свързани с тракийското минало: статуята на Нике Самотракийска (в Лувъра), фриз от олтара в Пергама с образа на Семела (в Берлинския музей), статуя на бог Арес, бронзова статуетка на Борей с отвлечената Орития (в Несебър), статуята „Хермес с малкия Дионис“ от Праксител (IV в. пр.Хр.), по парчета от съд от крепостта Асарлъка (Пловдивско), по съдове, открити от П. Детев и т.н. — повече от 30 изображения с букви, числа, знаци и рисунки. Обобщавайки всичките тези находки, авторът възкликва, преизпълнен с оптимизъм: „Рухна вековната заблуда, че траките са безписмен и безкнижовен народ!“

Вече споменахме, че в случая с плочата от Кьолмен и пръстена от с. Езерово се твърди, че става въпрос за надписи на тракийски език, направени с гръцки букви. Такова е становището на съвременната наука. Дори са правени опити за разчитането им на тая основа. Нов оригинален поглед върху проблема внася Стефан Гайд. Ето накратко и неговата теза.

Като начало авторът концентрира вниманието си върху езика и установява следните любопитни зависимости. Първо, намира общност между езика на тракийската писменост от енеолита, както неправилно нарича писмото на енеолитното балканско население, и езика от „Книга на мъртвите“ от бронзовата епоха в Египет. Второ, установява същото положение и по отношение на езика от по-късната желязна епоха при т.нар. фригийски надписи, писани вече с линейно азбучно писмо. Като трето намира, че същият език днес е запазен в бохарския диалект на коптския език от Северен Египет. От друга страна, набляга на подобието и дори на идентичността в произношенията на пиктограми, както са се запазили те в бохарския диалект и при тракийските глоси от речника на акад. Владимир Георгиев. И накрая подчертава връзката между споменатия бохарски диалект със съвременния български език, като сочи и смисловите съответствия между паралелните езикови двойки. С това Стефан Гайд свързва в едно иначе толкова откъснатите във времето и пространството езици на енеолитните балканци, траките, фригите и днешните българи, всичките от района на Балканите — с тези на древния египетски и коптския езици от долината на Нил.^[179]

Авторът установява паралели както между идеографско-слоговото писмо у енеолитните балканци и египетските йероглифи, така и на тракийските — с коптските азбучни знаци, и на всяка от двете знакови системи — с българската Кирилица. И това позволява поредната и последна стъпка, която С. Гайд предприема: разчитане на тракийските надписи върху пръстена от с. Езерово и на плочата от Кьолмен с помощта на бохарския диалект. По собственото му мнение, той се справя успешно с тази задача.

Ето как представя резултатите от работата си върху текста от пръстена от Езерово: „В заключение, можем убедено да кажем, че с изключение на думата «АДОНАЙ» («Господ мой» от еврейски произход) и думата «ИЛИОН» («Хелиос» от гръцки произход), всички останали думи в текста върху пръстена от Езерово са написани на същия Тракийски Диалект, на който са написани и древно-тракийските пиктографски текстове върху плочките от Градешница, Тартария, Караново и Точиларе… Нещо повече, от всички посочени по-горе изследвания и анализи става очевиден и изводът, че това е Тракийски диалект, идентичен или почти идентичен с Бохарския диалект…, който се е запазил и до днес като литургичен диалект между египетските коптски християни.“^[180]

А ето какво пише Гайд след разчитането на Кьолменския надпис. „В заключение, можем уверено да кажем, че Кьолменският надпис не е записан с «гръцки букви», както се е считало досега, тъй като в него също присъстват както букви, така и пиктограми (както вече изяснихме), които не се срещат в т.нар. «гръцка азбука», но за сметка на това са познати от пиктографската писменост на енеолитна Тракия, и от азбуката на «Бохарския диалект» (употребяван в коптската литургия). По всичко изглежда, че Кьолменският надпис е представител на смесено изписване (отчасти пиктографско, отчасти линейно-фонетично), което най-вероятно непосредствено предхожда чисто фонетичните азбуки като «гръцката» и представлява «преходно пиктографско-фонетично писмо»“.^[181]

Да се запознаем накратко с коментирания тук бохарски диалект. Той представлява част от коптския език, който се е запазил и до днес при свещенослуженията в коптската православна църква. Съставен е от два основни компонента, като индоевропейският има водещо място пред семитския. Според Ст. Гайд бохарският диалект е тракийски диалект, пренесен от тракийската династия Хиксос в Египет. Бохарското фонетично (азбучно) писмо е известно като коптско и според наложилите се схващания се е появило едва през III в. от н. е. Авторът обаче проследява хронологично известните папируси и посочва такива, датирани в предхождащите столетия, като достига III в. пр.Хр. В действителност, надписите от стелата на цар Мидас (Фригия) от VIII в. пр.Хр. и Кьолменският надпис, който по неговото мнение е още по-стар, свидетелстват, че бохарското коптско писмо е още по-древно и предхожда гръцкото. Подобно е становището и на съвременните египетски лингвисти, които приемат, че коптските диалекти, записани с азбучно, а не с йероглифно писмо, са съществували хилядолетия по-рано.

На практика, живият говорим език се развива постоянно, за разлика от писмения. По своята инертност писменият език импонира с религиозния консерватизъм и с времето той изостава в развитието си от простонародния говорим език, капсулира се и остава в употреба единствено за нуждите на свещенослужението в средите на жреческото съсловие на общността. Точно по този начин стои положението с бохарското-коптско писмо, останало в употреба единствено на коптската православна църква. Същото е с българския език, станал известен под името „черковно-славянски“, както и с латинския, останал в употреба изключително в сферата на римокатолическото богослужение.

„С времето употребата на «застарялата» свещена писменост става забранена. Първоначално това «табу» се отнася главно до йероглифните текстове, затова се създават и «профанните» фонетични писмености, за да бъдат за «несвещена» народна употреба… Вероятно именно това е довело и до създаването на опростен скрипт като Бохарския, въз основа на йероглифния. Проблемът настъпва обаче, когато в една по-късна епоха Бохарският запис на свещени текстове става преобладаващ, така че и неговата употреба за ежедневни «несвещени» дейности губи своята прагматичност … това превръща и тези бохарски текстове постепенно в табу за народа и в привилегия на… управляващото жреческо-царско съсловие, което предпочита да говори и пише на «другия» български език — «архаичния, свещен и силен» бохарски (тракийски), а не на езика на «непосветения» — «народния бугарски» (пак тракийски, но претърпял развитие и затова модерен за времето си). И така, очевидно «замразеният» архаичен «Бохарски Български» и развиващият се непрекъснато «Бугарски Български» все повече се отдалечавали един от друг…“.^[182]

Безспорно, възгледите на Стефан Гайд са смели и решителни. Основната му теза, че има родство и сходство между балканското енеолитно население, античните траки и съвременните българи с техните езици и писма — от една страна, с езика и писмата на преддинастичните египтяни, хиксосите-траки и коптите-бохари — от друга, е повече от впечатляваща. Опитите му за разчитане на енеолитните текстове от Източните Балкани с помощта на египетското йероглифно писмо и на „Библия бесика“, заедно с тракийските надписи върху плочата от Кьолмен и пръстена от Езерово посредством бохарския коптски диалект и азбука са вълнуващи. Естествени са първите реакции срещу тези революционни възгледи. Науката тепърва предстои да се произнесе относно тяхната обективност и достоверност. За жалост, лингвистичните проблеми и спорове са извън нашата компетентност, за да вземаме страна във възникналите дискусии. Искрено се надяваме и пожелаваме на г-н Гайд концепциите и методът му за разчитане на енеолитното балканско писмо да издържат научните възражения и критика. За нас е важно на този етап да видим как и доколко неговите концепции се съвместяват със собствените ни възгледи, изказани дотук в изследването.

За яснота и коректност следва да поясним, че ще се ползваме изключително от лингвистичните доводи и твърдения, изказани от д-р Гайд, без да коментираме възгледите му в сферата на историографията, които в много отношения намираме за неиздържани. Съзнаваме, че тази слабост може лесно да бъде коригирана и отстранена, и че нейната сянка не бива да тегне върху цялостния облик на работата му. Тя не я отрича по същество.

Накратко, д-р Гайд констатира паралели между езика на траките, коптския бохарски диалект в Северен Египет и съвременния български език. И от друга страна — между енеолитното балканско идеографско-слогово писмо и египетските йероглифи, както и между тракийското буквено писмо, коптската азбука и българската Кирилица. Читателят би могъл да проследи, че колкото и да се отличават възгледите, подходите и самата ни работа от тези на д-р Гайд, изводите ни до голяма степен са сходни. Но кое е общото и кое — различното?

Преди всичко, Ст. Гайд използва изключително лингвистичния подход, докато ние вървим по пътя на историята на писмеността. Той установява и говори за паралели между балканската и египетската цивилизации, т.е. обсъжда една двукомпонентна система. В същото време ние разглеждаме египетското йероглифно писмо само като един от продуктите на балканското писмо, но не и единствен продукт, а съпоставим с писмата на цивилизациите от Двуречието. Наред с това свързваме развитието на писмеността не с дву, а с трикомпонентна система. Единият център от нея са цивилизациите в Таримската котловина и възникналата вероятно тук протоазбучна писменост, поела своя път в резултат на арийската експанзия на полуостров Индостан, и на запад достигнала с хиксосите до Анатолия, Ханаан и Египет.

Така идеографски-слоговите писма от речните цивилизации се обогатяват с фонетичното азбучно писмо, носено от завоевателите хиксоси (хикси-йакси-йакши), което поело по пътя си, се озовава и в Египет, и на много места из Ханаан, включително и във Финикия, а оттам и в Мала Азия, и на Балканите. Появата му в Гърция не е най-ранната на полуострова. Изследването на Н. Гигов ни убеждава, че пет века преди това то вече е било ползвано от траките беси, донесено от Египет от Орфей. Традиционната версия приема, че Орфей е бил тракийски жрец, посетил Египет, където се запознал с египетската култура, включително с изкуството на балсамирането на мъртъвците, със жреческите ритуали в пирамидите и дори, че е чел „Книга на мъртвите“. Логиката обаче допуска и други версии, особено предвид съвпадението във времето на похода на Кадъм от Египет към Балканите и Тракия, и епохата на Орфей. Дали Орфей е тракиец, посетил за кратко Египет и отново завърнал се в родната Родопа, или пък се е появил на Балканите с похода на Кадъм, е въпрос, на който няма сега да се спираме. По-важното е, че дирите на Кадъм — приносителят на „гръцката писменост“, и на Орфей — „създателят“ на тракийското писмо се срещат и преплитат на територията на Тракия по едно и също време.

Вече писахме, че първото азбучно писмо е това на хиксосите в Египет, тъй както твърди и д-р Гайд, само че става дума не за балкански траки, а за водачите на арийската миграционна вълна на запад, свързани с бог Кубера и индийската митология. Хиксосите са индийските йакси (йакши), а „най-старите“ египтяни — коптите, са на практика индийските гупти. Изяснихме, че легендарният Кадъм е родом от египетския град Тива, където носи името Кардама и води корените си от легендарния цар Кардама — дядо на Пуруравас Аила — завоевателят на Индия. Царството на Кардама е в Тарим, а народът му са известните БАХЛИКИ-БАЛХИКИ.

Така стигаме до българското етническо име, което можем да проследим навред из дългия път между двете велики реки — Инд и Кали (египетския Нил). Българското име като БАХЛИКИ или БАЛХИКИ откривахме в Пенджаб, където по-късно то добива формата БАЛХАРА. В Северна Месопотамия го срещаме като БАЛХАРИС, в Ханаан дузина библейски герои носят имената БИЛГАН, БИЛХАН, ВИЛГА, ВИЛГАЙ и пр. Може би тъкмо тези балхари сред гуптите-копти са дали названието БОХАРСКИ на езика и азбуката на коптите по собственото си име. Ние не знаем със сигурност дали бохарската коптска азбука е идентична с тази на йакшите, но предвид известното ни за произхода на бахликите от древните пишачи, чиято писменост ПАЙСАЧИ води корените си от азбуката ЙАКШАС, отговорът е по-скоро отрицателен. Във всеки случай това са родствени писма и бохарската азбука е логично да произлиза от древната азбука йакшас, но не и от гръцката, както понастоящем се приема.

В заключение можем да приемем, че в изследванията на Никола Гигов и на Стефан Гайд има сериозни доказателства за наличието на древна тракийска писменост. От малкото запазени находки личи, че става въпрос за азбучно писмо, донякъде близко до гръцкото, но по-близко до бохарската коптска писменост. Историческата справка издига като най-вероятна тезата, че то е било „внесено“ на Балканите на границата между XIV–XIII в. пр.Хр.

Ще добавим, че за наличието на писменост по времето на Орфей говори и цикълът родопски песни в сборника „Веда словена“. В песента „Възнесението на Орфен“ героят моли жреца да заколи курбан на бога и да му чете „ясна книга“. Изслушал молбата, Коледа му изпраща отговора, написан на „златни трижици“. В „Песен за Горче“ Орфей е записан под това име. Същественото в контекста на нашето изследване е, че в сюжетната линия се вплитат имената на младия Горче и на известния ни от други песни Има царя. Споменахме вече, че този срещан единствено в песните на „Веда словена“ легендарен български цар е предоставил по поръка на Бога писмеността на хората. Тези народни песни подкрепят две важни обстоятелства. Първо, че Орфей и хората по негово време са познавали и ползвали писмеността. Второ, че тяхната писменост води началото си от най-ранното писмо, станало някога достояние на човека от Има царя.

С тази последна глава се запълва още една от многобройните празнини от пъзела, наречен „българска писменост“. Писмото на Орфей се намира мястото си в общата картина, която се оформи в нашето изследване.

Не се притесняваме да кажем, че и сега останаха немалко незапълнени места, като например отношението на българската резкица и бохарската коптска азбука. Склонни сме да приемем, че то е близко до това на резкицата и Кирилицата. Вероятно резкицата е един по-ранен и първичен етап от развитието на азбучното писмо и големият й брой графични знаци ни напомнят ранното финикийско писмо, съдържало също над сто знака.

Открити остават и въпросите, които повдига Ситовският надпис. Единственото, което би могло да се каже за него е, че става дума за руноподобно писмо. Оттук започват и въпросите. И най-важният за нас е този, доколко съпоставими са знаците му с тези от руноподобната резкица. Нали в нея се откриват всичките отпаднали от архаичната гръцка азбука знаци? Димитър Чиликов пише, че сред ситовските знаци най-многобройни са тези, наподобяващи знаците на беотийската архаична азбука. Възможно ли е това да бъде надпис на древните пеласги, както допуска Стефан Никитов? Защото ако се окаже вярно, тогава бихме могли да говорим, че и следите на най-старото руноподобно писмо, станало основа за по-късната азбучна писменост, начеват също от Балканите, подобно чертаните и щамповани знаци, станали основа за по-сетнешните йероглифи от долината на Нил и клинописите от Двуречието. В този смисъл Ситовският надпис е особено интересен и перспективен. Жалкото е, че засега е единствен по рода си и това прави обобщенията невъзможни. Но дори и да го нямаше, пак бихме могли да кажем, че не гърците, а древните беси са първите носители на азбучното писмо на Балканите и в Европа. А нали и най-ранната земя, наречена Европа, отново е тук, в Източна Тракия?

Можем да си обясним разликите в развитието на първоначалната балканска идеографско-слогова писменост, ако се опрем на тезата за ролята на орнаментиката.^[183] Петър Голийски убедително доказва връзката на руноподобното и по-късно азбучно писмо с линейната орнаментика, докато йероглифните и клиновидните писма се срещат там, където е разпространена негеометричната орнаментика, както това се наблюдава в Египет, Месопотамия и Китай.^[184] Тази зависимост е илюстрирана нагледно в книгата му върху карта, която отразява „Разпространение на типовете тъканна орнаментика в източното полукълбо“. Вижда се, че разпространението на геометричната орнаментика действително съвпада с разпространението на руноподобното писмо от Източните Балкани през територията на Северното Черноморие, Прикавказието, към Средна Азия и Тарим на изток. По наше мнение това съвпада и с придвижването на именките в източна посока, с данни относно ролята на Има царя при разпространението на писмеността у дедите ни, според българския фолклор. Затова допускаме, че песните за Има царя във „Веда словена“ свидетелстват не само за мястото му в българската история, но и за балканските корени на българската писменост. По-конкретно тя води началото си от оня клон на балканското енеолитно писмо, който първоначално се е развил на изток, с арийската експанзия е достигнал долината на Инд и оттам до Египет, носено от йакшите и балхиките-балхари. Това е писмото на Има царя и то се оказва родствено свързано с руноподобната резкица на хунобългарите. Така кръгът се затваря.