Светлозар Попов
Българската писменост — известна и непозната (1)

Предговор

Може да звучи пресилено, но като че ли всичко около българската азбука е неясно, противоречиво и загадъчно. Защо Константин приема точно името Кирил, и то само 50 дни преди да почине в Рим? И защо азбуката му става известна като Кирилица, а не като „Константиница“? Кой и поради какви причини съставя две различни азбуки за един и същ народ, при това почти по едно и също време? Не е ли истинска загадка обстоятелството, че Кирил — човек представян за духовник и дясна ръка на Константинополския патриарх Фотий, приема иночество броени дни преди смъртта си и то в католическия Рим? И уж са византийски пратеници, а цял враждебен Рим се вдига да посрещне братята просветители с най-високи почести. Уж са гърци, а създават славянска азбука. Азбуката уж е славянска, а е приета единствено в България. Едни съвременни автори свързват това с връщането на учениците им в България през 886 г., а други източници сочат 855 г.

Оказва се, че и Глаголицата, и Кирилицата са единствените азбуки, които съдържат букви, специфични за българския език, като например неподражаемия за гърци, славяни и европейци звук Ъ. Непозната за гърците е буквата Б (те нямат такъв звук), с която начева българското име. Специфична за азбуката ни е буквата Ж — символ на дадената от Господ царска власт и на свещеното число 7. Със своите шест свободни краища, насочени в различните посоки на света и общата пресечна точка в средата, този знак ни отпраща към древния царски символ у шумерите, станал известен и като символ на бог Митра. От него идва идеята за кралския герб на Бурбоните с двата трилистника и шестолъчната звезда, изобразявана в джамиите на Велики Булгар и станала известна през последните няколко века под името „Давидова звезда“, след присвояването й от евреите.

Възможно ли е азбуката да е била завършена през втората половина на 862 г. и само за няколко месеца след това, цялата църковна книжнина да бъде преведена и записана на нея? Да не говорим за въпросите, които повдигат посланическите мисии на братята — до Арабския халифат, в Ровно, Хазария, Моравия и Рим. Бил ли е Константин в Етиопия и кога? Има ли това нещо общо с видимото сходство между графичните изображения на буквите от етиопската азбука и Глаголицата? Колко Моравии са съществували на картата на Европа по времето на Солунските братя — през X в.? Коя е Мегали Моравия на Константин Багрянородни и Великоморавия на княз Ростислав? Кога Константин Философ е провел известния диспут с триезичниците във Венеция — на път за Рим или на връщане от Моравия? Защо историците ни не забелязват мисията на Константин и Методий по долината на българска Брегалница? Защо заобикалят въпроса за епископската дейност на Методий в българския град Сирмиум? Какво прави Методий в т.нар. Дюканжов списък на българските архиепископи? Убитият император Михаил III или българският цар Борис-Михаил изпраща Кирил и Методий в Рим? Защо император Василий I Македонец кани така любезно Методий в Константинопол, след като преди това го е заплашвал със смърт? Как пратеник на Цариградската патриаршия приема иночество при папата в Рим, без да покрие името си с позор за вечни времена? Папско благодушие ли е накарало Адриан II да допусне богослужението на черковнославянски език при болезнената ревнивост по въпроса на католическата институция, или е бил принуден от неизвестни за нас обстоятелства? Каква е ролята на Солунските равноапостоли за покръстването на България и кой е монахът живописец Методий, привлякъл кан Борис към християнската вяра?

Друга поредица от въпроси отпращат към загадките, породени от самите азбуки. Защо са две и поради каква причина една не е била достатъчна? Коя е първата и коя — втората? Глаголица или Буквица се е наричала първата българска писменост? Първа ли е тя в действителност, или преди нея е имало и друга, или други? Защо Кирилицата е съставена от гръцки букви и кои са тогава „руските“ букви в нея? Има ли някаква връзка между Кирилицата на Кирил и Методий, приета от българите, и езика (писмен) кириали на народа балхара в Индия? А между българските думи пиша, писмо и писар и азбучната система пайсачи на балхиките-пишачи също в Индия? Между българската „книга“ и шумерското „кунукку“ (царски монограм)? А връзката между кунукку и азбуката „куниг“ на старите българи? Или между нашенската „буква“ и английската дума „бук“ (книга)? Между нашенската „черта“ и латинската „чарта“ (листо на папирус)? Тези последни примери може да изглеждат твърде странни, но и най-елементарните, като тези за етническия произход на равноапостолите, си остават открити. И до днес ги определят ту за гърци, ту славяни и в най-добрия случай — илирийци.

Ще се опитаме да намерим отговор поне на някои от парливите въпроси, които възникват у всеки, заел се да навлезе по-дълбоко в историята за произхода на българската писменост. Да се постараем да поставим проблема на здрави и сигурни основи, с вярата, че все някой ден ще се намерят и други изследователи, които да го изяснят докрай. Докато някой ден истината за българската азбука излезе наяве изцяло. Тогава тя, както в приказката за грозното пате, ще смае света със своето величие и великолепие. Едни ще сведем глава с мълчание, отдавайки почит пред мъдростта на дедите. Други шумно ще приемат парада, великодушно раздавайки индулгенции на смълчаните днес „учени“ послушници.

Тази книга е предназначена за обикновения български читател. Не е писана по „спуснати отгоре“ директиви. Тя търси истината за българската писменост според разбиранията и възможностите на автора си. Затова няма претенциите нито да е изчерпала темата, нито да е достигнала истината от последна инстанция. Тя не налага на читателите чуждото мнение, а им предлага те сами да стигнат до своето, като им предоставя един сравнително широк кръг коректно подбрани изходни данни.

Признавам, че част от изводите и за мен бяха неочаквани и когато започвах изследването си мислех едно, а в хода на работата нещата се променяха, в някои случаи до неузнаваемост. След толкова време ровене в българското минало обаче, вече съм привикнал с това. Разбирам, че дълбочината във времето, докъдето стига изследването ми, може и да е изненадваща, но такава е самата българска история. Няма да забравя как работата върху българското име ми позволи да го проследя назад във времето през Средновековието, античния свят и бронзовата епоха, до раждането на първата цивилизация по времето на енеолита, в пределите на три континента — Европа, Азия и Африка. Същия път изминах сега, проследявайки стъпките на българската писменост. Затова няма да сгреша, ако кажа, че историята на българската писменост е писаната история на старите българи още от времето на Златния балкански енеолит и Цивилизация Варна.^[1]

Позволявам си накрая да изкажа искрена благодарност на г-н Петър Бегажев, дал живот на настоящата книга, както и на предходната „Шамбат — братът на Кубрат“. Благодарен съм на съдбата, че от мой читател и почитател тя го превърна в спомоществовател. Искам специално да спомена името на Ради Панайотов, когото никога няма да забравя как събира подписка в защита на родната Кирилица, седнал на походно столче на входа на шуменската гара. Няма как да отмина и проф. В. Власов, изкупил за подаръци две дузини от книгата ми „Българското име в библейски времена“. Надявам се, че докато има такива българи, ще продължавам да пиша. Докато имам какво да им кажа.

Искам да отдам дължимото и на известния у нас българист Петер Юхас — автор на книгата „Кирил и Методий в Българската Моравия“. Сигурен съм, че докато има хора с гражданска доблест и чест като него, истината за миналото ни не може да бъде заличена, независимо от многобройните опити в тази посока.