Светлозар Попов
Българската писменост — известна и непозната (20)

6. Балканските корени на писмеността

В предходната глава се спряхме на интересното наблюдение, което Боно Шкодров прави върху развитието на гръцката азбука. Смята се, че гърците приемат азбуката си от финикийците някъде през VIII в. пр.Хр. и в следващите пет столетия тя преминава пътя от своята начална фаза, наречена архаична (VIII–VII в. пр.Хр.), през средната фаза, когато азбуката се разделя на източна гръцка и западна гръцка и достига до т.нар. класическа фаза (III в. пр.Хр.).

Реформите в писмеността като правило се съпровождат от редукция на писмените знаци. В случая с гръцката азбука писмените знаци намаляват от 48 при архаичната до 28 при класическата фаза. Интересното за нас, на което авторът обръща специално внимание, е обстоятелството, че и двадесетте отпаднали знака се откриват в българското руноподобно писмо. При това положение броят на еднаквите знаци в началната и крайната фаза от развитието на гръцката азбука с тези на българската резкица намалява в абсолютни стойности от 34 на 14, а в относителни — от 70, 8% на 50%. Наблюдението бе послужило на автора да повдигне въпроса за произхода на тези знаци в архаичната гръцка азбука. Как така гръцката азбука води началото си от финикийската, когато в началната и фаза на развитие тя съдържа толкова знака (двадесет), които финикийската азбука не притежава? А в същото време се откриват в българската руноподобна азбука.

Към това изследване на Б. Шкодров се връщаме поради обстоятелството, че то представлява допълнение към друго едно значително по-мащабно изследване, дело на П. Голийски.

Вероятно като изхожда от презумпцията, че дедите ни в далечното минало са дошли в Европа от района на някогашната Бактрия-Балхара — една много нашумяла хипотеза, авторът провежда количествен анализ на съответствията в графиките на писмените знаци на поредица средноазиатски азбуки с тези от надписите при Мурфатлар (Дунавска България). Така например, при согдийската азбука той установява 2–3 сходства или около 12–18%. При писмото пахлави, наречено на името на древния Балх, известно още и с името аршакидско писмо, съответствията са различни за неговите два варианта: при по-ранното (I–II в.) се откриват 2 сходни знака (9%), а при това от III в. сходствата са 6 (27%). При сасанидската азбука от III в. сходства изобщо не се откриват. Най-висока степен на съответствие се намира при индобактрийската азбука — 12 знака или 31, 5%, но и тук те не достигат 1/3 от всичките знаци.

Поради това, обсъждайки всички тези азбуки би могло да се приеме, че получените данни не дават сериозни основания да се мисли, че имат нещо общо с българското руноподобно писмо. Тук би следвало да поясним, че всички те водят произхода си от някогашното арамейско писмо.

Ето защо авторът продължава изследването си със самата арамейска азбука. При късната арамейска азбука (III в.) и при т.нар. средна арамейска (IV–III в. пр.Хр.) се намират по 3 сходни знака (13, 6%). По-различно е положението с ранноарамейската (VII в. пр.Хр.), където съответствията са 9 от общо 22 знака в азбуката или 41%. И този резултат видимо се отличава от всички останали, получени дотук. Любопитно е сходното положение, наблюдавано при финикийската азбука, където при по-късната (от VI–V в. пр.Хр.) съответствията са 5 от 22 знака (22, 7%), докато при по-ранната (IX–VIII в. пр.Хр.) са 8 или 36, 4% — т.е. и тук, в по-ранния етап сходствата са повече, отколкото в по-късното й издание.

След това П. Голийски разглежда южносемитската писменост и насочва изследването си върху сабеянската азбука — представител на нейния южноарабски клон. Тук съвпаденията са 13 от общо 28 писмени знака или 46% и авторът обръща внимание върху обстоятелството, че българските знаци, съвпадащи със сабеянските липсват във финикийската и арамейската азбуки, а тези, които се откриват в последните две азбуки, отсъстват в сабеянската. Така той стига до извода, че „създателите на българската руническа писменост са използвали като прототип комбинацията от сабеянски и раннофиникийски-ранноарамейски букви“.

Изхождайки от хипотезата, че южносемитската азбука произлиза от псевдойероглифното бибълско писмо, авторът установява, че 18 от всичките 28 знака в сабеянската азбука съвпадат със знаците от последната, а при още 3 е налице сходство. След това започва да търси връзките между българската руноподобна азбука и бибълското псевдойероглифно писмо и установява, че 11 знака от двете писмености имат пълно или почти пълно съответствие. За псевдойероглифното бибълско писмо се приема, че е възникнало под прякото влияние на египетското писмо някъде през първата половина на II хил. пр.Хр., въпреки че има и други мнения.

П. Голийски достига до твърде любопитния за нас извод: „… колкото по-назад във времето се връщаме, противно на всички очаквания, графичните съответствия с дунавско-българските знаци не намаляват, а се засилват“.

Внимание в това отношение заслужава и друго едно наблюдение. Съпоставяйки знаци от т.нар. „плоча от Билбао“ (общо 25 различни знака), авторът установява, че 14 от тях се откриват в българската резкица, което ще рече, че става въпрос за едно значително съвпадение от 56%. В същото време общите знаци с финикийската и арамейската азбуки са съответно 8 и 7, а на бибълската — 5 (20%). Интересно в случая е обстоятелството, че надписът върху плочата от Билбао се смята за дело на баските, а точно те са единственият доиндоевропейски народ в Европа.^[142]

И така, независимите едно от друго изследвания на П. Голийски и Б. Шкодров ни изправят пред ситуация, която намираме за удивителна. Броят на графичните съответствия между знаците на българската резкица с другите азбуки нараства количествено, колкото по-стари са тези азбуки. Б. Шкодров наблюдава това при гръцката азбука. Същата зависимост П. Голийски намира и при арамейската, финикийската, протосемитското писмо и това на древните баски.

Още по-интересна става картината, допълним ли с китайското писмо от епохата Шан (IX в. пр.Хр.), немалко знаци от което също са сходни със знаците от българското руноподобно писмо. По-далече във времето отпращат връзките с псевдойероглифното бибълско писмо, датирано от първата половина на II хил. пр.Хр. В действителност нещата отиват още по-далече, както показва Б. Шкодров, изследвайки сходствата в писмените знаци на българската резкица с писмените системи в най-древните цивилизации. Той установява сходства при 35 знака от азбуките от Двуречието (шумерска, акадска, еламска).^[143] Това ни припомня казаното за първата българска писменост самра. Тя бе дело на българските заселници в Самар (Шумер), станало при управлението на Улят — шестият български владетел на Идел от първата българска династия Имен. Точно от същото време са и най-ранните свидетелства за писмени знаци-символи според „Джагфар тарихи“, абстрахирайки се от посоченото датиране в летописа.

За тези, които следят по-отблизо развитието на историческата мисъл у нас през последните две десетилетия, подобна идея няма да е нещо ново. Най-категорично тези връзки са представени в сборника „Джагфар тарихи“, но за отбелязване е, че обсъждането им в българската наука започва дълго преди обнародването му.

Разглеждайки проблема с българската руноподобна писменост, проф. Марко Марков обръща внимание на споменатите връзки още преди повече от две десетилетия. Като изследовател на унгарската руническа азбука, той отбелязва: „Унгарската азбука е разчетена. Тя е била сходна на прабългарската, защото и двете произхождат от една по-древна азбука, от която са знаците от Караново, Тартария (в Румъния) и т.н. — почти идентична с шумерското писмо… Староунгарският език разкрива еднакви белези и лексика с шумерския език.

Същото трябва да се каже и за прабългарския език, който е бил напълно родствен със староунгарския… И прабългарите, и унгарците са издънки на същия народ от шумерско потекло, който населявал пространството между днешна Унгария и Северната част на Балканския полуостров 6–8 хиляди години пр.Хр. От тази епоха са знаците от Караноово, Градешница и Тартария. Те са почти напълно идентични (разликите са от начина на гравиране, а не от самите знаци) с надписите от Джамдет Наср (шумерската писменост.“^[144]

За същото говори и Л. Гарднър, коментирайки проучванията на Х. Ролинсън върху откритата от него и разчетена библиотека на асирийския цар Ашурбанипал (668–631 г. пр.Хр.). Големият британски асиролог определя езика от текстовете като несемитски и го нарича „скитски“, въпреки че в науката той става известен под името „акадски“. Днес мнението на Х. Ролинсън намира своето потвърждение в лицето на век по-късно откритото писмо на Балканите от времето на енеолита (V хил. пр.Хр.). Учените с удивление констатират сходствата на знаците от плочката от Тартария (Румъния) с тези от най-ранното шумерско писмо (от Урук и Джамдат Наср) преди появата на клинописното писмо. Почти същите знаци се откриват и в по-късната критска писменост, но най-интересното е, че плочките от Тартария са с хилядолетие по-древни от шумерските. Тези пък от българското с. Градешница са близо две хилядолетия по-стари и засега се оказват най-старите писмени знаци в света. Л. Гарднър обръща внимание, че появата на тази писменост в Шумер става изведнъж и в готов вид, без да може да се проследи нейното зараждане и естественото й развитие. До появата й в Двуречието е съществувало единствено примитивно пиктографско писмо, което набързо и без видима причина било изместено от новопоявилото се идеографско писмо тук. Единствената възможност за това той вижда в заселването в Месопотамия на скити от Балканите.^[145] За отбелязване е, че появата на писмеността в Шумер се съпровожда с появата и на първото злато в Двуречието. Това е станало в средата на IV хил. пр.Хр. и е редно да припомним, че първото злато на Балканите предхожда появата му в Шумер с цяло хилядолетие.

Обобщавайки казаното от Л. Гарднър за връзката на шумерското писмо с това на скитите, както той нарича балканското и източноевропейското население от епохата на енеолита, някой би изпаднал в недоумение къде е тук мястото на българската резкица и на българите въобще. Отговора ни дава отново Л. Гарднър, без дори сам да подозира това. Дава го скитското родоначалие на първосвещениците фир Болг, обособили се като самостоятелен народ някъде на границата между II–I хил. пр.Хр. Защото зад това име разпознаваме българския етноним. А фир Болг и сродните им Туаде д’Ану били носители на „писмото на феите“, както Л. Гарднър нарича писмото им, произлязло от това на балканското енеолитно население и разпространило се в Месопотамия, за което вече говорихме.^[146]

Да си припомним казаното от Д. Толкин по въпроса за двата вида писменост у елфите. Руноподобното носи името киртар (кирт), което ни отпраща към нашата Кирилица и езика кириали на народа балхара в Пенджаб.

Тези думи може някому да изглеждат голословни, ако Б. Шкодров не бе установил пълното съответствие на всичките 23 различаващи се знака от общо 28 графически знаци върху т.нар. „чиния на Ной“ (подводен археологически обект, открит през 1985 г. в шелфа на 30 мили източно от Варна, на дълбочина около 100 м) със знаци от българската резкица. А това означава 100% съответствие на знаците върху енеолитния предмет с тези на нашите деди. По-важното е, че тук не става дума за изолиран случай. По подобен начин стоят нещата и с други открити по земите ни енеолитни паметници: печатът от Караново, плочката от Градешница, знаци от скалните рисунки на пещерата Магурата, както се е постарал да покаже авторът.^[147]

Специално внимание заслужава и друга една находка от каменно-медната епоха. Говорим за знака на шумерския бог Енки, открит върху една от плочките от Тартария. Оказва се, че идеограмата, с която шумерите са записвали името на бога, е досущ еднаква с тази от Балканите — една дълга линия, пресечена с шест по-къси успоредни резки под ъгъл, доближаващ се до правия. И за да бъде сходството в записа още по-категорично, след идеограмата Енки и на двете места са изписани полукръг, последван от по-малко кръгче, като дори и позициите, в която са изобразени полукръговете, са еднакви. Самият знак видимо наподобява формата на рибен скелет, както ни показа това Л. Гарднър. И това не бива да ни учудва, предвид известното ни за бог Енки, представян като водно чудовище с тялото на риба, като под рибята глава имал човешка и можел да говори с човешки глас. Най-любопитното е, че точно той направил хората грамотни, като ги научил да четат и пишат и дори им написал книга за началото на света.^[148]

И така, името на бог Енки шумерите записват с идеограмата тип „рибен скелет“. Абсолютно същата по вида си идеограма откриваме върху една от плочките от Тартария и това безспорно е много интересно, когато включим в изследването и българската руноподобна азбука. В това отношение вниманието привлича знакът ЕН, срещан освен при нея, също и в псевдойероглифното бибълско писмо, и в протоиндийското писмо. Още повече, че учените наричат една от разновидностите му „риба“. Обърнете внимание на удивителните паралели: Ен и Енки; Енки е риба, както „риба“ е и знакът Ен; шумерската му идеограма е „рибешки скелет“, каквато идеограма се открива и при енеолитното балканско писмо от V хил. пр.Хр. С това българската резкица влиза в още по-тесни връзки с писмото на древните шумери, които вече излизат извън чисто формалните графически сходства и прерастват във фонетични и в семантични паралели.

Че тук не става въпрос за нещо случайно, ни убеждава с анализа си върху руната ЕН и П. Голийски. В стар български надпис, изтъкан върху самоковски килим, той установява цифровата стойност на знака ЕН, която се оказва осем (8). В древен Шумер числото 8 изпълнява ролята на слънчев символ и графичното му обозначаване силно наподобява руническите знаци, използвани от дедите ни в Дунавска и Стара Велика България. Това допълнително укрепва набелязаната вече връзка между писмата на старите българи и шумерите, но авторът не спира дотук и хвърля мост, свързващ знака ЕН с календарните представи на дедите ни. Защото и двете най-значими точки в годишния цикъл на слънчевото движение — точката на зимното слънцестоене (22 декември) и тази на лятното слънцестоене (22 юни), народът ни е свързал със специални празници и ритуали, посветени на раждането на новото слънце и на неговия годишен апогей, като ги е нарекъл с имена, произлизащи от това на знака ЕН — Енинак и съответно Еньовден.^[149]

Посочените примери сочат паралели не само между писменостите на българи и шумери, но и на енеолитните балканци. А нали точно на Балканите бе намерена най-ранната засега известна писменост. Да си припомним казаното по въпроса от проф. Марко Марков, също и справката, която Боно Шкодров ни предлага върху знаците от „чинията на Ной“ и печата от Караново, сред които откриваме и знака ЕН от българската резкица (№52).

Специалистите отдавна са забелязали, че трите най-стари цивилизации имат редица общи черти помежду си, които ги сближават и това налага тезата за техния общ произход от една по-древна цивилизация, наречена условно „цивилизация Х“. Същата е ситуацията и с техните писмености. В началните етапи от развитието си те начеват от един тип рисуначно-геометрично писмо и това позволява да бъдат издигани всевъзможни хипотези относно идентифицирането на изходната „цивилизация Х“. Едва в последните години обаче започнаха да обръщат внимание на разкритията около Балканско-дунавската енеолитна цивилизация, където бяха открити и най-ранните следи от писменост и дори заговориха за определени сходства между тази енеолитна писменост и писмата от Двуречието, Египет и по долината на Инд. Тъкмо затова, след като сме попаднали на паралели между шумерската и българската рунически писмености, от една страна, и на такива между шумерската и българската писмености с балканската от епохата на енеолита — от друга, логично е да потърсим паралели на българското руноподобно писмо и на балканското и с останалите две речни цивилизации. Отново светлина върху проблема хвърля Б. Шкодров. В споменатото му изследване авторът установява, че 56 знака от египетското писмо и 19 от протоиндийското имат своите съответствия сред знаците от българската резкица. И в същото време 16 от египетските знаци и 8 от протоиндийските се откриват сред знаците от балканската енеолитна писменост.^[150]

На това място, когато говорим за българската руноподобна писменост и връзките й с древните писма от трите речни цивилизации, трябва да направим едно кратко уточнение, за да не подведем читателя в погрешна посока. Смята се, че българското руноподобно писмо е азбучно. Ние, от своя страна, изказваме предположението, че то по-скоро би следвало да е силабическо. Не са малко авторите, които правилно или неправилно свързват тези два типа писма в едно, наричайки ги с общото наименование „фонетични“. Тъй или иначе, тези два типа писма съставят най-усъвършенстваните форми на писмеността. В случая с древните писма на шумери, египтяни, еламци и протоиндийци следва да уточним, че те принадлежат към по-ранните етапи от развитието на писмеността, към т.нар. словесно-слогови писма. Последните възникват върху основата на най-ранната и примитивна форма на писмеността — идеографската, като посредством добавени към идеограмата знаци я озвучават във фонограма и я правят по-пластична и адаптивна, като многократно увеличават количеството информация, възможно да бъде записано по този начин в сравнение с чисто идеографското писмо. На практика това означава, че всяка от споменатите писмености притежава освен елементарни геометрични графични знаци, също така и рисувани образи — нещо, което при азбучните и силабическите писма, включително и при българската резкица, го няма. В този смисъл, когато говорим за общи знаци между едно азбучно или силабическо писмо и едно словесно-слогово писмо, това касае само елементарните геометрични знаци, без да се отнася и за сложните рисувани образи. И самото това обстоятелство прави двата типа писмо несъпоставими, независимо от наличието на общи знаци. Така поне изглеждат нещата, ако не се окаже, че и българската резкица не е чисто фонетично писмо, а част от знаците имат характер на логограми или идеограми.

След това разяснение нека да отбележим, че балканското енеолитно писмо вероятно представлява словесно-слогово писмо, за което съдим по това, което се установява от ограничения кръг образци, с които разполагаме засега. Отчитайки този факт, естествено и редно е да се възползваме от него.

Точно това прави български изследовател Стефан Гайд. За целта той първоначално подлага цялостния образ на знаците върху конкретна плочка на компютърна обработка, за да подобри общата им видимост. След това пристъпва към систематизация на цялостния образ. Като трета стъпка стилизира този образ и така получава картина, близка до известните ни египетски йероглифни текстове. В заключителния етап от работата си изследователят пристъпва към разчитане на текста с помощта на познатото на учените египетско йероглифно писмо.^[151]

Като оставим настрана коментара, доколко С. Гайд се е справил със задачата си успешно и вярно разчита текстовете от плочките с енеолитно балканско писмо у нас, ние оценяваме самия подход и го намираме за перспективен. Самата идея за разчитане на енеолитните текстове от Балканите с египетското писмо е твърде смела, но това в никакъв случай не е недостатък. Напротив, може би точно в това е ключът към решаването на проблема. Защото тъкмо в Египет йероглифното писмо бележи своето най-високо развитие, но никой засега не е наясно как примитивните скални рисунки (пиктограми) са прераснали в толкова съвършено писмо. Това сякаш се е случило изведнъж. Липсва свързващото междинно звено и учените засега са в неведение относно родината на йероглифното египетско писмо.

Може би работите на Стефан Гайд разкриват тъкмо тази приемственост между по-старата и първична писменост, възникнала на Балканите, но намерила прием и усъвършенстване в условията на нилската цивилизация. На Балканите тя не е просъществувала и е изчезнала заедно с бляскавата енеолитна цивилизация, пометена от нахлулите тук варвари в края на V хил. пр.Хр. В Египет йероглифната писменост се е появила изведнъж и в напълно готов вид. Дали това е станало благодарение на забягналата в Египет Йо, на миграцията на агачерите, предхождала потопа или по друг път, не е важно. Важното е, че подобни миграции от Балканите към поречието на Нил в най-древни времена, са обсъждани нееднократно. Тъй или иначе, наблюдаваното развитие на йероглифната писменост тук би могло да бъде свързано с балканската енеолитна писменост.

По друг път тръгва развитието на писмеността в Двуречието. За кратък период в ранната си фаза писмеността тук също носи рисунъчно геометричен характер и бива определяна като идеографска или слогова, но наскоро след появата си, в началото на III хил. пр.Хр., бива изместена и заменена от клинописното писмо. За целта се използват специално изработени пръчици с правоъгълно сечение, с които се поставят клиновидни отпечатъци върху глинени плочки, като писмените знаци се оформят чрез специфичния начин на подредбата (групирането) на тези отпечатъци в групи.

Няма да се спираме подробно върху клинописното писмо, родина на което се смята Двуречието. Ще отбележим, че идеята за подобен начин на писане чрез отпечатъци намираме отново на Балканите, 2–3 хилядолетия преди появата му в Шумер. Говорим за почти неизвестните сред широката общественост изображения с мотива „дъжд“ под формата на капки и струйки, срещани върху глинени съдове с религиозно-култов или битов характер от долината на р. Марица. Знаците представляват отпечатъци от притискането на ноктите на пръстите на двете ръце върху меката глина. Димитър Чиликов проследява развитието на тази техника и отбелязва, че нейното усложняване и усъвършенстване не върви по посока схематизиране на банални рисунки, репродуциращи околния свят, а към графиката на писмените знаци. По този повод той пише: „Убедени сме, че в праисторическото селище Яса тепе в Пловдив за 300 години през неолита еволюцията на нокътната техника е позволила възникването на писмена система“.^[152]

Впечатляващо е датирането на това писмо — VI хил. пр.Хр., точно определено от проф. Хенриета Тодорова за периода 5700–5400 г. пр.Хр., хилядолетие преди енеолитната писменост от Караново, Тартария и Градешница.

Не е необходимо особено въображение, за да съобразим, че техниката на „писане“ посредством отпечатъците на ноктите на пръсти и тази с пръчици върху пресни глинени изделия, са много близки. Идеята е напълно еднаква, както и основният материал за писане — глината. Единствената разлика се свежда до „писалката“ за поставянето на отпечатъците. Логично е да допуснем, че писането с нокти е исторически по-древно, след като технически е по-първично и примитивно и са били използвани ръцете на човека. Пръчиците са изготвяни и ползвано специално за целта. Но освен че представляват своего рода оръдие на труда, те позволяват по-прецизното поставяне на отпечатъци и дори тяхната стандартизация, по-високо качество, количество и ефективност при писането.

Общата техника на писане чрез поставяне на отпечатъци на нокти намира развитие в по-късната технология на щамповането. Може би най-примитивните форми на щамповане се срещат още при енеолитното грънчарство по земите ни, когато се е използвало щамповане с костена зъбчеста щампа или чрез оттеглящи се последователни набождания с едно или две остриета.^[153] Особено интересни сведения върху развитието на щамповането по нашите земи ни предлага сбирката от керамични фрагменти със щамповани знаци в Пловдивския исторически музей. Тя включва експонати от един твърде широк период, още от предтракийски времена — до късната трако-римска епоха, включително и от средата на II хил. пр.Хр., когато е датиран прочутият диск от Фестос. Известно е, че знаците върху него се приемат за най-ранните щамповани и находката от Пловдив дава основание на Д. Чиликов да повдигне въпроса: „Не произхожда ли щамповането на знаци по глина от тракийските земи?“^[154] Можем да проследим развитието на технологията на щамповането от времето на неолита (нокътната технология), през енеолита (костена зъбчеста щампа) до по-късните бронзова и желязна епохи — предтракийските щамповани знаци върху керамика.

Склонни сме да приемем, че нокътната технология на изографисване върху керамични изделия от Тракия представлява прототип на по-късния клинопис, намерил развитието си в Двуречието и Предна Азия. По подобен начин изглежда стоят нещата и с йероглифното писмо, достигнало апогея си в древен Египет. Нещо повече, склонни сме да допуснем, че и графичната знакова система, от която водят по-сетнешната азбучна писменост, също води началото от златния балкански енеолит. Наистина, най-ранните им следи откриваме в Тарим и Индия, но корените им, по наше мнение, са балкански.

Това го доказва археологията, благодарение на откритите плочки с текстове при Караново, Тартария, Точилари и Градешница. Знаците, разчетени върху тях, отпращат към ранните шумерски и египетски йероглифи. Но не са малко и тези, които откриваме в българската резкица. Сега се оказва, че не само първоначалните идеограми, логограми и буквени знаци имат балкански произход. Балканите са родина на керамичните плочки за писане и на нокътното писмо — основа на по-късния клинопис. Естествена е идеята за единния център, където е възникнало писмото. Логично е това да бъде място, където обществото е достигнало онази степен в развитието си, наложила обективната потребност от писменост. Можем да се гордеем, че това се е случило точно тук, на Балканите. Загадка си остава въпросът защо именно българската резкица носи толкова сходни знаци с тези от енеолитното балканско писмо.