Светлозар Попов
Българската писменост — известна и непозната (19)

5. Паисий — ехо от хилядолетията

Ако Италия има своя Петрарка, положил основите на Ренесанса и довел до Мартин Лютер и европейската Реформация, ако Жан Жак Русо е символът на френското Просвещение, имало за последица Френската буржоазна революция, то и ние, българите, също си имаме своите просветители, во главе със светите братя Кирил и Методий и т.нар. свети Седмочисленици. Имаме си и своето Възраждане с неговите народни будители, воеводи, църковници и апостоли — хората, повели просветна, верска и национална борба, и подготвили „пиянството на един народ“ и Априлската Голгота, българското опълчение и Шипченската епопея. За разлика обаче от шумния Петрарка и скандалния Русо, начело на българското Възраждане стои оня тих и смирен монах, който знаем само по духовното му име и по името на Хилендара — Атонската обител, където в мисли и молитви за българското добруване той е прекарал цялата си младост. Там, където дни и нощи в тясната монашеска килия и под бледия пламък на кандилото, той излива ред по ред своята безкрайна любов — не само към Бога, а най-вече към народа си. Любов, обезсмъртила го навеки с незабравимото: „О, неразумни и юроде! Поради що се срамиш да се наречеш болгарин… Ти, болгарино, знай своя род и език!“ Вопъл, проникнал дълбоко в сърцето на народа и прераснал до оня титаничен тътен, оповестил края на Османската империя и началото на възраждащата се българска държавност.

Ние знаем твърде малко за самия Паисий. Смята се, че е роден в Банско през далечната 1722 г. На 23-годишна възраст се замонашил в Хилендарския манастир, където игумен по това време бил брат му Лаврентий. Тук с Божието просветление той стигнал до идеята да напише неизвестната дотогава история на своя изстрадал народ, ползвайки руски преводи на историите на Мавро Орбини и Цезар Барониус, както и на недостигнали до нас български ръкописи. За целта дори ходил в Австро-Унгария — в Карловци, година след връщането си оттам, през 1762 г. завършва „История славяноболгарская“. Оттук нататък животът му остава неизвестен за нас. Знае се само, че през следващите години той обикаля българските земи с апостолска мисия, разнася историята си, търси съмишленици и родолюбиви българи и историята му претърпява 40 преписа. Така Паисий станал не само един от първите ни книжовници, но и първият народен будител, пробудил у поробения български народ националното му чувство и самосъзнание и поставил началото на българското Възраждане и на народния стремеж към национална свобода и независимост. Смята се, че е починал в Самоков през 1773, а според други — през 1798 г.

Други сведения за житието на скромния и всеотдаен отец до нас не са достигнали. Можем да съдим само косвено по излезлия изпод перото му труд. Особено интересно намираме в обстоятелството, че наред с добре известните ни факти, в „История славяноболгарская“ се срещат и някои напълно непознати за нас твърдения. Такъв е случаят със страната Скандавия, откъдето според автора българите заселили р. Болги, т.е. Волга.^[135] Можем само да съжаляваме, че подобни твърдения вместо да се превърнат в стимул за допълнително научно дирене, станаха причина за отричане целия труд на хилендарския монах. Явно въпросът със загадъчната Скандавия не е бил ясен и за нашите възрожденци, след като самият Паисий я поставя в Московската земя, а населението й нарекъл „скандавлане“ свързва с прибалтийските славяни. Не по-малко объркано стои въпросът за прародината на българите и в „Зографската история“, отъждествявана тук с известната ни Скандинавия.^[136]

Въз основа на някои съвременни данни за източния произход на дедите ни, ние нееднократно сме се спирали на този въпрос, обвързвайки името на тази източна, азиатска страна с Александър Велики.^[137] Защото гръцкото име Александър звучи в арабските и тюркските езици като Искандер, а при индийците става Сканда. Затова и името Сканда навлиза в индийската именна система скоро след похода на Александър до Бактрия и Индия. Срещаме го както в митологичния пантеон на индуси и дравиди — представян за юноша, предводител на божието войнство, но сам той смъртен,^[138] така и като собствено име на някои от по-късните местни владетели — Скандагупта и Кумарагупта (Кумара е другото име, с което е бил наричан Александър тук).

Към казаното досега единствено трябва да допълним корекцията, която ни се наложи при идентифицирането на страната, наречена с името на Александър и която доскоро свързвахме с Бактрия. По-задълбочените проучвания доказаха, че става дума не за Бактрия, а за Петоречието — Пенджаб. Защото не Бактрия, а Пенджаб е крайната точка на изток в похода на Александър. Тук той изнася последното си голямо сражение срещу войските на цар Пор (Партава), прочуло се с участието в бойните действия на повече от 100 специално обучени слона, станало повод за митологизирането на Александър. Тъкмо оттук великият завоевател поема пътя си назад към родината, след като се е придвижвал надолу по течението на Инд близо цели 3 години.

Откъде атонският монах е черпил тези сведения, днес никой не знае. Това обаче не оправдава пренебрежителното отношение на някои историци към стойността на труда му. А че Паисий действително е разполагал с определени познания относно българските корени в Индия, съдим и по втори косвен аргумент. Паисий е духовно, а не светско име и това означава, че то е избирано не от някой друг, а от самия атонски послушник. Как се е спрял на този избор, си остава неизвестно. Защото това име дотогава няма аналог в нашата именна система. Затова си струва да проследим докъде би ни довело изследването на самото име Паисий. Още повече, че езиковото му осмисляне в българска езикова среда ни изправя пред сериозни затруднения. В християнската имена система то също не е популярно, като изключим Паисий Велики. Но откъде атонският послушник от Банско е избрал името на малко известния египетски духовник от средата на IV в. И как се е появило това име в Египет, след като превода му откриваме в гръцкия език (със значение „детски“), а за самите гърци не знаем да са го използвали. Ситуацията е аналогична с множество думи, набедени за гръцки, например варварин, кирилос и др., които всъщност имат древен индийски произход.

В действителност името Паисий на известния египетски духовник откриваме върху корицата на бухарската библия. Тук със златни букви на коптската азбука е изписано: „Хен ет-архи не Писажи пе пе уох Писажи на-ф-ке хатен еф-Нуте уох не у-Нуте пе Писажи“. Превода дължим на Ст. Гайд, според когото този текст съдържа началото от Евангелието на Йоан. Както се вижда, тук се споменава три пъти думата Писажи, със значение писаното слово или писанието. Това обяснява появата на името Паисий за първи път тъкмо сред православните копти.

Според древна египетска легенда първата буквено-сричкова писменост в Египет била донесена тук от далечни преселници. Това била писмеността на митичния народ йакшас (йаксас),^[139] идентифициран от нас със завоевателите хиксоси.^[140] Самите йакши познаваме от индийската митология като клас духове в обкръжението на бог Кубера. По-важното за нас е, че от тяхната древна писменост водят корените си по-късните три индийски писмености — деванагари, йакши и ПАИСАЧИ или ПАЙШАЧИ. Паисачи, като Паисий, но и като нашенското „писач“, т.е. писар.

Загадката около тази малко известна днес писменост може лесно да се разбули, припомняйки си за писмеността йакши и митичните йакши, които ни отвеждат към легендарния народ йакшас (йаксас). Става дума за това, че както азбуката йакши отпраща към духове, зад които откриваме едноименния, митологизиран народ, тъй и азбуката паисачи (пайшачи) отвежда към друг митологичен клас духове — към демоните трупоядци ПИШАЧИ. За тях се предполага, че олицетворяват друго местно, автохтонно племе, оказало яростна съпротива на арийските нашественици и поради това представено в подобаващо черни краски.

Както всеки може да се убеди, схемата и в двата случая — и с йакшите, и с пишачите, е все една и съща: писменост — митични духове — ведически народ. А това ще рече, че името Паисий може и да не е нещо случайно, а че изборът на духовно име на атонския послушник е бил целенасочен и съзнателен. Много вероятно е името Паисий, срещано единствено в Египет и у нас, да бъде изведено от названието на доарийците пишачи в Индия. Възможно ли е изобщо Паисий да е подозирал или да е знаел за такава връзка?

Да си припомним казаното в „Махабхарата“, книга осма „Карнапарва“, гл. 30: „Там, където слизайки от планината, текат пет реки, живеят бахликите, наричащи се аратци… В (реката) Вишапа живеят двама пишачи на име Бахи и Хлика. Бахликите са техни потомци, а не творения на Праджапати!“.

Оказва се, че бахликите в Пенджаб, т.е. българите в Петоречието, водят произхода си от местните пишачи. А това означава, че „пишачи“ би могло да се разглежда като синоним на „българи“, което напълно би обяснило избора на името Паисий. След като е знаел за страната Скандавия, не е изключено да е знаел нещо и за обитателите й — балхиките-бахлики, т.е. за българите и за техния произход, свързан с древните пишачи.

В същия контекст е проблемът, пред който ни изправя житието на Константин Философ и по-точно изборът на името Кирил при приемането на монашество в Рим. Това е станало само петдесет дни преди смъртта му!? Дотогава навсякъде той е известен като Константин Философ — и в Константинополския двор, и в Арабския халифат, в Хазария, в Моравия и най-важното — в двора на младия Борис I. Защо тогава азбуката, излязла изпод перото му и както се предполага, приела неговото име, е била наречена „Кирилица“, а не „Константиница“? Отговора ни подсказва Ал-Масуди (10 в.), който говори за страната Балхара и народа БАЛХАРА, с неговия език КИРИАЛИ.

КИРИЛИЦА И КИРИАЛИ — сходството е изумително! Приблизително по едно и също време, все свързани с българското име, само че на две съвършено различни и отстоящи на хиляди километри едно от друго места — тук, на Балканите, и в далечен Пенджаб!

По твърдението на Дж. Толкин, КЕРТАР (съкратено — КИРТ) се е наричала руническият тип писменост в приказния свят на елфите. Кертар като „кертек“, т.е. „черта“, бихме допълнили ние. А нали и нашата Кирилица представлява руноподобно писмо и води произхода си от древната хунобългарска руноподобна писменост? Колкото до индийските кириали, те също не са нещо случайно, след като царският писар на цар Пулакешин II е бил наричан РАВИКИРТИ.^[141] Това име, приемано днес за собствено, в действителност се оказва длъжност, доколкото „рави“ означава „цар“, а КИРТИ остава да бъде единствено „писар“.

Обобщавайки казаното дотук, ние стигнахме до заключението, че опознавайки писмото на хунобългарите в Хазария, Константин Философ е научил нещо и за неговото автентично наименование. Вероятно то не се е различавало много от Кирилица или кириали. Тъй или иначе, изправен пред избора на име за иночеството си, Константин се е спрял на най-близкото до тях гръко-християнско име — Кирил. Кирил като КИРИЛИЦА или КИРИАЛИ, а не обратното, както се мисли понастоящем.

Тук коментираме този въпрос поради сходството в ситуациите, пред които ни изправят двама от най-изявените български книжовници. Според нас и св. Кирил, и отец Паисий са постъпили по един и същи начин, изправени пред избора на духовните си имена, обръщайки се към древното културно наследство на балхиките, т.е. на българите в Индия.

Преди време издигнахме хипотезата, че Константин Философ е приел духовното име Кирил, заимствайки го от наименованието на древната хунобългарска руническа писменост, чиито следи отвеждат към народа БАЛХАРА в Пенджаб и неговия език КИРИАЛИ. Днес изказваме подобно становище и относно духовното име на отец Паисий. Този път го извеждаме от името на духовете ПИШАЧИ, или по-точно от едноименния народ и неговото писмо ПАЙСАЧИ (ПАИСАЧИ). Този народ се оказва генетично свързан с БАХЛИКИТЕ-БАЛХИКИ, зад чието име все повече автори разпознават присъствието на дедите ни в индийските източници. Откриваме ги отново в Пенджаб. Трети път, в същия географски район намираме древната родина на българите — Скандавия, от където те идват в Европа. Всичко това ни дава основание да вярваме, че унищожената от гръцките епископи и укритата от руските самодържци българска книжнина е съдържала някакви познания за най-дълбоката българска древност. Като истински мъдреци и пророци, сякаш предчувствайки злата участ на тази книжнина и св. Кирил, и хилендарският монах Паисий са се постарали да съхранят спомена за нея по един изключителен начин.