Светлозар Попов
Българската писменост — известна и непозната (18)

4. Народът балхика (балхара), езикът кириали и азбуката пайшачи

Установихме, че следите на старата българска писменост резкица и тези на гръцката азбука ни отвеждат до едно и също място. Те се срещат и пресичат далече назад във времето, много преди идването на Аспарух на Балканите и преди възникването на Стара Велика България. Срещат се далеч на изток в Тарим, но колкото и да е отдалечен той от нас, някога е бил свързан с дедите ни — древните балхики и техният цар Кардама.

Всъщност корените на нашата писменост, подобно на народа ни, са много по-дълбоки от представите на съвременните историци. За мнозина това твърдение може да изглежда голословно и несериозно. Възможно ли е те да са по-дълбоки от корените на латинската, гръцката и дори на финикийската азбуки? Та нали световните авторитети са казали тежката си дума, че азбуката ни е просто копие на гръцката. Кой тогава да ни вярва? Не това е правилният въпрос. Защото науката, включително и историята, не борави с понятието вяра, а с понятието научна истина. Къде е истината в твърденията, че руската азбука и руското писмо са по-стари от самия руски народ. Или в приказките за мисията на Кирил и Методий в Северна, т.е. Чешка Моравия, изучавани в родните училища. Добре че се появиха проучванията на унгареца Петер Юхас, за да ни покажат истината за тези събития.

Нека тръгнем от твърдението за българската азбука, че е произлязла от гръцката и да потърсим кое е общото и кое — различното. И изобщо, в какви отношения са двете азбуки?

В тази посока интересно изследване върху графичния анализ на писмените знаци на двете азбуки предлага Б. Шкодров. За целта той проследява развитието на древната гръцка азбука в трите й фази (архаична — VIII–VII в. пр.Хр. средна — VI–IV в. пр.Хр. и класическа — III в. пр.Хр.), в съпоставка със знаците на българската резкица. А ето резултатите и изводите, до които достига авторът:

1. С развитието си древната гръцка азбука намалява броя на графичните си знаци от 48 в архаичната й фаза на 28 при класическата. В същото време фонетичните значения не намаляват, а напротив, леко нарастват от 22 на 24.

2. При първия етап от реформата от архаичната гръцка азбука отпадат общо 11 знака, като всички от тях имат съответствия сред знаците на българската руноподобна азбука.

3. При прехода от средната към класическата фаза отпадат още 9 знака и те също имат аналози в българската резкица.

4. В резултат от цялостната реформа гръцката азбука остава с 28 знака и от тях еднакви с българските се оказват 14.

В същото време, съпоставяйки отпадналите знаци със знаците от финикийската азбука, авторът обръща внимание върху техния незначителен брой. Така той достига до въпроса, откъде гърците са имали тези отпаднали знаци, след като уж били взели азбуката си от финикийците? Защо, бихме допълнили ние, архаичната гръцка азбука се оказва с два пъти повече писмени знаци от финикийските? Не говори ли всичко това, че финикийската азбука също е преминала през някаква реформа, докато достигне до своите 22 знака? И най-важният въпрос, който повдига Б. Шкодров: не говори ли всичко това, че и гърците, и финикийците са взели азбуките си от една друга, още по-стара азбука.^[129] Коя е тя? И какво общо има българската резкица в случая? Това състояние на нещата става изходна точка за нови изследвания в търсене мястото на българската резкица в общата система на азбучните писмености.

Тук ще се обърнем към изследването на Тачо Танев „Неправдата спрямо Кирилицата“.^[130] Провокиран от „несправедливата присъда“, както авторът приема твърдението на множество учени по света, че Кирилицата не била нищо друго, освен вариант на гръцката азбука, пригоден за записване на славянската реч, той остро възразява срещу механичното сравняване на буквознаци между отделните букви, без да се отчитат различията в техните устройствени начала. След като изказва на първо място принципното си несъгласие с тази несправедлива оценка, той пристъпва към изследването на буквознаците на Кирилицата, на финикийската, на гръцката азбука и на латиницата, съпоставяйки ги в тяхната цялост. За целта авторът въвежда и показателите: ПРИЛИКА (наличието на еднакви буквознаци в двете сравнявани азбуки), РАЗЛИКА (разликите в буквознаците) и ЗВУКОРАЗЛИКА (наличието на еднакви буквообрази на буквознаците, но при различни буквозвуци). След това той пристъпва към пресмятане на тези показатели и съпоставянето им за четирите азбуки: Кирилица, гръцка азбука, финикийска и латиница. А ето и получените резултати.

Буквознаковата разлика на гръцката архаична азбука спрямо финикийската е едва 4,3% при 30,4% звукоразлика. При класическата гръцка азбука приликата и в буквознаците с финикийската е 87,5%, а разликата — само 12,5%. От своя страна, приликата на латинската азбука с гръцката западна азбука е 100%, а разликата — 0%, което ще рече, че имаме наличието на пълна прилика при липсата на разлика. Днес, след 25 века, тези съотношения са както следва: прилика в буквознаците — 70,8% за гръцката съвременна азбука и 65,4% за латиницата, и разлика на гръцката съвременна азбука с латиницата — 29,2%, при разлика на латиницата с гръцката съвременна азбука — 34,6%. В същото време, приликата на буквознаците между Кирилицата и гръцката азбука и финикийската е 57,1%, а разликата й — 42,9%. Въодушевен от тези резултати, авторът възкликва:

„Къде са 42% буквознакова оригиналност и самобитност на първоначалната Кирилица спрямо гръцката класическа азбука, в сравнение с 4,3% звукознакова самобитност на гръцката архаична азбука спрямо изходната финикийска азбука? Къде са 12,5% самобитност на гръцката класическа азбука спрямо финикийската, и то след повече от четиривековно развитие? Къде е нулевата (0) в проценти РАЗЛИКА и буквознакова самобитност на първоначалната латиница спрямо гръцката западна азбука? Къде са 29,2% буквознакова РАЗЛИКА между гръцката съвременна азбука и съвременната латиница?“

Така той стига до заключението: „При 43% буквознакова РАЗЛИКА на Кирилицата спрямо гръцката класическа азбука при такъв висок процент, оставащ много далеч след себе си нищожната първоначална буквознакова самостоятелност и самобитност и на гръцката азбука, и на латиницата, никой човек, държащ на истината, няма правото да твърди, че Кирилицата не е нито повече, нито по-малко, освен «самата гръцка азбука, пригодена за записване на славянобългарски език». Кирилицата още в мига на зачеването си вече не е гръцка азбука, и то тя несравнимо в повече не е, отколкото латиницата не е гръцка азбука, или пък отколкото гръцката азбука не е финикийската азбука… Ето защо, Кирилицата е и ще си остане една-единствена по рода си оригинална самостойна и самобитна азбука, ползваща в почти половината от своя буквен състав буквознаците на финикийската азбука, препредадени й чрез посредничеството на гръцката азбука, производна на финикийската, а в другата половина на буквения си състав Кирилицата ползва свои собствени оригинални и самобитни букви.“

Тези собствени и самобитни за Кирилицата букви, които не се откриват нито в гръцката, нито във финикийската азбуки, не са попаднали в нея от нищото, с каквото впечатление може да остане някой. Те идват от руноподобната българска резкица. Днес това е добре известен и неоспорим факт. Когато обаче Тачо Танев е писал статията си, проучванията върху старата българска азбука са били едва в началото си и няма как да бъдат включени в изследването му. Затова той никъде не споменава за руноподобната азбука на дедите ни. С работата си обаче авторът повдига въпроса за произхода на неидентифицираните буквознаци в Кирилицата и подготвя почвата за бъдещите търсения на писмеността, станала нейна първооснова. Той доказва, че тези търсения не бива да са в посока на гръцката и на финикийската азбука.

Години по-късно продължение на темата за различията между българската азбука и азбуките на гърци, финикийци и латини предлагат Е. Димитрова и Д. Димитров в изследването си „Идентификация на българската руническа писменост и на Глаголицата в индоевропейския ареал“.^[131] Целта на авторите е издирването на паралели между Глаголицата и свещената писменост брахми.

Като начало те установяват по 9 сходни за двете азбуки буквознаци. Но тази констатация не ги задоволява и те не прекратяват работата си. Оказва се, че буквознаците и при брахми, и при Глаголицата са изградени върху принципите на геометричното формиране, т.е. всичките им знаци са групирани в три основни типа: I — букви, произлизащи от ъгъл и триъгълник; II — от кръг и полукръг и III — от четириъгълник и квадрат. От друга страна, вниманието им е привлечено от изследванията на П. Добрев върху българската руноподобна азбука и те установяват, че част от глаголическите знаци, сходни със знаци на писмеността брахми, се оказват близки и до някои знаци от руноподобната писменост на дедите ни. Това предизвиква разширяване на изследването им, като в него включват освен Глаголицата и брахми, също и българската руническа писменост. Авторите допълват двете таблици (собствената им и тази на П. Добрев) със знаци и от трите азбуки, останали извън анализа на разработките, но принадлежащи към системата. В резултат на това сравняваните за всяка азбука знаци нарастват от 9 на 14. Следващата им стъпка е в търсене на сходство и във фонетично отношение. Идеята за това им е подсказана от предварителните наблюдения при работата им за съпоставяне на български руноподобни знаци с глаголически знаци, съгласно геометричната типология.

Димитрови правят обща таблица, в която включват освен коментираните три азбуки (брахми, Глаголицата и българското руническо писмо), но също и финикийската, старогръцката и латинската азбуки. Така пристъпват към своя графично-фонетичен анализ, в резултат на който установяват: 1. При съпоставянето на финикийската, гръцката и латинската азбуки се установяват освен графичното, но и фонетично сходство между последователните знаци при трите. Това доказва наложилото се мнение за общия им произход — финикийската като прототип на гръцката, а тя — на латинската. 2. Съпоставянето на Глаголицата със същите азбуки обаче няма сходен резултат и не потвърждава произхода й от споменатата тройка азбуки. Същото наблюдаваме и при съпоставянето на писмеността брахми, за която е изказано мнението, че и тя води произхода си от гръцката азбука или произлязлата от финикийската арамейска азбука. В същото време се наблюдават 8 знака, подобни на Глаголицата, при брахми и българската руноподобна азбука — освен графично, но и с приблизителни фонетични стойности. Това според авторите свидетелства за „несъмнена връзка на трите азбуки“. Така те стигат до хипотезата си за евентуален общ или взаимосвързан произход на тези азбуки. 4. Най-изненадващи за тях самите се оказват някои графични и фонетични сходства на финикийската, гръцката и латинската азбуки с българското руноподобно писмо. Това повдига въпроса за неизвестните засега отношения на тези азбуки с руноподобното писмо на дедите ни, загатнато и от Б. Шкодров. 5. Знаците на звуковете, които липсват в една или друга от трите азбуки, идентифицират руноподобната резкица и Глаголицата, и същевременно ги разграничават от писмеността брахми. 6. При разширяване обекта на изследване с руническите писмености от тюркската езикова група се установява единствено графично сходство между техните знаци, от една страна, и тези от групираните в едно Глаголица, резкица и брахми. При това без да се наблюдава какъвто и да е порядък в подредбата на сходните знаци в писмените им системи. Липсва каквото и да е графично-фонетично сходство и това, според авторите, е достатъчно указание за отсъствието на пряка връзка на българските Глаголица и резкица с тюркските рунически писма.

Два са основните изводи на Е. Димитрова и Д. Димитров, особено важни за нашето изследване. Първо, че между Глаголицата и българската руноподобна писменост от една страна — и брахми, от друга, е налице несъмнена връзка — резултат на общ произход; и второ, че е налице неподозирана връзка на българската руноподобна писменост (резкица) с финикийската, гръцката и латинската азбуки.

Първият извод е важен за нас поради това, че внася определена яснота относно произхода на българската руническа писменост, която нарекохме с името резкица. Току-що установихме връзките й с писмената система, съществувала някога в далечния полуостров Индостан, и по-точно с писмеността брахми.

Смята се, че тя е възникнала не по-рано от VIII–VII в. пр.Хр., защото най-ранните текстове, писани на брахми, са от IV–III в. пр.Хр. Наименованието е подобно на кастата на жреците брахмани, авторите на едноименните ведически трактати, свързва се с върховния бог Брахма. Брахми е свещена писменост, пригодена специално за привилегирования санскрит и неслучайно ведическата литература е била писана именно на нея. По-важното е, че липсва яснота по отношение произхода на писмеността и едни изследователи я свързват с протоиндийската писменост от времето на културата Харапа, а други смятат, че е внесена отвън, като предполагат, че е произлязла било от гръцката, било от семитската и по-специално — от арамейската азбука. Изследването на Е. Димитрова и Д. Димитров изключва тази възможност. Наред с това брахми не е чисто азбучно писмо. Първата хипотеза не може да бъде приета за по-достоверна и поради това, че протоиндийското писмо е идеографско или идеографско-слогово, докато брахми е азбучно или силабическо-слогово писмо.

Точно това обстоятелство е особено интересно за нас поради въпроса, който то повдига около характера и на старата българска руноподобна писменост. В подкрепа на тези наши съмнения свидетелства и големият брой на знаците — 132, според П. Добрев. Това говори, че българската руноподобна писменост вероятно също не е била чисто азбучна, за каквато се приема, а силабическа или азбучно-слогова, подобно на брахми. Съмнения изказва и П. Голийски. Той определя българското руноподобно писмо като идеографско. По наше мнение то не би могло да е чисто идеографско, а идеограмите по-скоро ориентират за неговия слогов характер. Но то не е и чисто слогово писмо, тъй като сред знаците му има и не малко звукознаци, включително и букви. Всичко това хвърля нов и може би по-достоверен поглед върху природата нашата резкица.^[132]

Казаното за връзката на българската руноподобна писменост с писмеността брахми намира потвърждение и в китайските източници и по-специално в „История на Трите царства“, писана в средата на III в. пр.Хр.^[133] Тук се съобщава, че в древното царство Фунам (на територията на днешна Камбоджа) е имало книги, архив и писменост, наподобяваща тази на хуните. Ще поясним, че става дума за писмеността брахми, която е била в употреба в Индокитай и е станала основа на голяма част от съвременните местни писмености. За нас съобщението е интересно с това, че определя брахми като писмо, наподобяващо хунското. Разбираме две важни неща: първо, че хуните през III в. пр.Хр. са притежавали писменост. И второ, че тази писменост е била близка или идентична с брахми. Хилядолетие по-късно писменост, наподобяваща брахми, откриваме и сред друг родеещ се с дедите ни народ — тохарите от областта на Фергана. Грамотата, която владетелят им изпратил до Китай в средата на VII в. наподобява санскритската словесност, т.е. писмото брахми.^[134] Така вече разполагаме с два примера за набелязаното сходство между брахми и българската руноподобна писменост, което не е за пренебрегване.

На това място следва да си припомним и за труднообяснимите паралели между руноподобните писмености на кимери, маркомани, готи и българи, за които пише П. Добрев, обединявайки ги в един общ „блок“.

Родството на нашата резкица с брахми хвърля нова светлина и върху казаното за кашанската азбука на дедите ни в Средна Азия, за което пише сборникът „Джагфар тарихи“. Същото важи и за открития каменен надпис при разкопките на Суркхотал с руноподобни знаци на стария бактрийски език.

Още по-дълбока перспектива предлага една друга линия в изследването, свързана с писмеността брахми. Известно е, че от нея е произлязло и писмото нагари, което стои в основата на съвременното деванагари. За последното се твърди, че води корените си от азбуката йакши, която йакшите-хиксоси отнасят със себе си в Египет. За да произлиза обаче девенагари едновременно и от брахми, и от далеч по-древното йакши, то единствената възможност е да допуснем, че брахми също води началото си от писмеността йакши. Досега подобна идея не е обсъждана. Предвид липсата на яснота относно произхода на свещената азбука на ариите, хипотезата ни заслужава внимание. И тя намира развитието си в една неочаквана от нас посока, подсказана от „Махабхарата“.

По-горе говорихме за балхиките-пишачи от Индия и за тяхната писменост ПАЙШАЧИ, произлязла заедно с деванагари, а следователно и с брахми от писмото на митологизираните йакши. Ако потърсим обяснението за странното име и на народа, и на неговата писменост, българският език може би няма да ни подведе, както и в други подобни случаи. Писачи или писари наричаме хората, които пишат. В този смисъл допускаме, че името си народът би могъл да води от това, че за времето си се е отличавал от голямата част останали народи по това, че е бил писмен народ и дори е притежавал собствена писменост. Да не забравяме, че потомци на пишачите са именно бахликите-балхики, в чието лице разпознаваме далечните ни деди в Аратта (Пенджаб) и Тарим. Затова допускането ни има своята логика.

Приемаме, че балхиките-пишачи са наречени с това име, защото са писмен народ. Още по-интересна става ситуацията, като включим известното ни за езика кириали. Да си припомним, че го свързахме с името на нашата Кирилица и с руноподобното писмо кертар или кирт у келтите, писането с кертек-черти върху папируси-чарти, а днес върху хартия. Да си припомним, че точно в Индия наричат царския писар Равикирти (от „рави“ — цар и „кирти“ — писар) и това недвусмислено говори, че езикът „кириали“ би следвало да е писмен. В този смисъл кириали би означавало същото, каквото означава и пайсачи. И че тази писменост е писана с помощта на черти, т.е. на руноподобни знаци. Ако към казаното допълним и обстоятелството, че кириали ползват в Пенджаб не други, а народът балхара, то всички неясноти като че ли изчезват. Защото и езикът кириали, и писмеността пайсачи са свързани все с българите в Пенджаб (т.е. с един и същи народ, на едно и също място в Индия). Названията им свидетелства все за едно и също нещо — става дума за народ, респективно език, които са свързани с писмеността. С други думи, ние допускаме, че в двете съобщения: на „Махабхарата“ — за пишачите-бахлики и на Ал-Масуди — за езика кириали, става дума за едно и също нещо и за един народ. Единственото различие се оказва времето на съобщенията. Първото отразява събития от втората половина на II хил. пр.Хр., а второто — от X в., т.е. след повече от две хилядолетия.

И така, корените на българската руноподобна писменост, на нашата резкица водят не към гръцкото и финикийското писма, а към древните писмености на Изтока. Тя е сходна и сродна с писмото брахми и косвено потвърждава казаното за неизвестното ни кашанско писмо. Корените й достигат до писмата пайшачи и йакши. А йакши е най-старото азбучно писмо, което днес науката познава. Само по този начин можем да обясним наблюдаваната възможност за някаква съгласуваност на българското руноподобно писмо с гръцката и финикийската азбуки. И да си изясним самото възникване на протосемитското силабическо писмо, както и на първата призната азбучна система — финикийската. Това изяснява и загадката със странните знаци в гръцката архаическа азбука, които липсват във финикийската, докато се срещат в нашата резкица. Хвърля се светлина върху неведомите връзки в писменостите на кимери, маркомани и готи с българското руноподобно писмо. Обясняват се причините за появата на отделни китайски йероглифи в българската писменост и пренасянето им в други, повлияни от нашата резкица писма. Неслучайно Т. Турчанинов приема руноподобното писмо, открито в Южна Украйна и Прикавказието за първооснова и родоначалник и на арамейското, и на финикийското писма. Добре че не е знаел, че по-късно то ще бъде разпознато като българско.