Светлозар Попов
Българската писменост — известна и непозната (15)

1.14. Общ поглед върху делото на Кирил и Методий

Сега вече тезата на П. Юхас става по-разбираема и правдоподобна. Тя представя в нова светлина ролята на България по отношение делото на Кирил и Методий. А тя съвсем не е била пасивна, каквито впечатления създават изворите. Нещо повече, налице са данни за преки връзки между тях и българския владетел Борис I. В „Проложното Кирилово житие“ лаконично е отбелязано: „След това отиде при българите, проповядвайки христовото учение.“^[89] От „Житието на Св. Климент Охридски“ научаваме за среща на Методий с княз Борис I. Кога и къде са били тези срещи, не можем да уточним със сигурност. За срещата с Методий най-правдоподобно е да се приеме, че се е състояла след смъртта на Кирил, когато е бил епископ в Сирмиум или в Морава, т.е. на българска територия. Не можем да изключим и версията Методий да е покръстил младия Борис.

Срещата с Константин Философ се предполага да е станала или при пребиваването му в Ровно, или по време на Моравската мисия от 863 г., ако се доверим на житието на Св. Наум, че апостолите и техните ученици са „поучавали мизийския и далматинския народ“. Според Нестор, Кирил е дошъл в България след приключване на Моравската мисия. Редица български историографи предполагат Методий да се е срещал с Борис I на път към Византия, при визитата си на император Василий I. Българите в Хазария са наричали Кирил и Методий „синове на Борис“.

Многократно се спряхме на ролята и значението, което българската държава е играла в живота на братята просветители. Най-добре това проличава от стремежа на техните ученици и последователи да достигнат България и от спасението, намерили там. Хулени и преследвани от интригите на немското духовенство, прогонени от Великоморавия от неграмотния княз Светополк, те явно са били изоставени и са изгубили опората си в лицето на римския папа. Тогава единствената им надежда за лично оцеляване и за спасение на великото дело, на което са посветили живота си, е останала България. Архиепископ Теофилакт пише: „… закопнели за България, мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие“.^[90] Този емоционален момент според мнозина съвременни изследователи представлява свидетелство не по-маловажно от всеизвестния факт, че не някой друг, а България дава живот и безсмъртие на делото на нашите Свети Седмочисленици: Константин-Кирил, Методий, Климент Охридски, Ангеларий, Сава, Наум и Горазд. Тук ще добавим и изкупените от робство на пазара във Венеция голяма група техни ученици.

Вече посочихме, че части от Южна Моравия през цялото това време са представлявали българска територия, а гр. Морава от 865 г. е център на една от шестте български епархии. Затова искаме да се върнем на въпроса за мястото на българската държава в дейността на Солунските братя.

Според официалната историография ролята на България в епохалното им дело се изчерпва напълно и единствено като територия, през която братята преминавали на път за поредната си мисия. Споменахме, че мисията им по поречието на Брегалница е дълбоко премълчавана, а на пребиваването на Методий в Сирмиум се гледа с недоверие и на практика се отрича.

В противоположност на официалната теза, унгарският българист П. Юхас, след като разкрива истината за Великоморавия, идентифицирайки я с Южна, Българска Моравия, стига до заключението: „Моравската мисия е била само част от Българската мисия на Солунските братя. За Българско-Моравска мисия последователно пише Йосиф Симоний Асеманий“. Авторът дори отива още по-далеч и достига до още по-голямо обобщение, като отбелязва: „… дейността на Кирил според живеещите в долината на р. Брегалница славяни е била всъщност неделима част от Моравската мисия“. По този начин той свързва двете мисии в югозападните и северозападните покрайнини на българската държава и дори показва, че т.нар. „моравски път“, споменат в Пространното житие на св. Методий, в действителност вървял успоредно на р. Брегалница и пресичайки западните български територии, е достигнал до Велеград, т.е. до Белград (също български по това време), свързвайки цяла Западна България в едно.^[91]

Казаното от отец Спиридон за Дардания напълно подкрепя становището на П. Юхас. Защото тя включва не само горното течение на р. Вардар, но и това на р. Морава — земите между Скопие и Ниш, през които минава „моравският път“.

Някои могат да възразят, че изследвайки въпроса за българската писменост, твърде много сме се отклонили по посока към биографиите на светите братя Кирил и Методий. Не смятаме, че това е грешка. Защото при огромната литература, посветена на апостолското им дело досега, не сме срещнали нито едно що-годе по-пълно и задълбочено представяне и оставаме с горчивото чувство, че историците ни се надпреварват да противопоставят свидетелствата на многобройните им жития и много рядко някой търси общите допирни точки, нежели да ги съвместява. Не че липсват данни, но нали по онова време тези територии са попадали в границите на българската държава, как да говорят такива работи, нали ще си навлекат беля на главата?

Представят ги ту славяни, ту гърци, макар да е добре известно, че вече в зряла възраст им се е наложило да учат и славянския, и гръцкия език. Склонни са да ги пишат илирийци, само за българи не им идва наум, макар че в „Краткото св. Кирилово житие“ е казано без никакви недомлъвки и заобикалки, че са точно българи. Идентифицират Великоморавия с Чехия, макар науката да не знае и един документ, свидетелстващ за това. Говорят гръмогласно за някакви руски букви и писмена, а светът хабер си е нямал за руснаците като народ, когато тези надписи са били правени. Най-единодушни са обаче, когато с чувство за непогрешимост обявяват Кирилицата за копие на гръцката азбука.

Затова се спряхме на житията на Солунските равноапостоли, за да се опитаме да представим действията им в тяхната цялост и да проследим общата логика в тях. И за да покажем, че няма нищо случайно нито в делата им, нито в съставените от тях азбуки. Това ни е необходимо, за да намерим точното им място в голямата тема за българската писменост. Защото без тях азбуката, на която пишем днес, нямаше да я има. Но проблемът с българската азбука съвсем не се изчерпва с тях. И за каква българска азбука да говорим, когато буквите й били, според едни — гръцки, а според други — руски? Затова нека читателят ни прости това своеволие. Най-малкото, защото ТЕ са го заслужили дори не само с епохалното си дело, но и с безпримерната си добродетелност — със своето смирение, скромност, чистота, упоритост, отдаденост до степен на саможертва. Заслужили са го както малцина други. Затова Църквата ги е канонизирала. Затова народът ни е отредил един от най-хубавите си и светли празници на тяхната памет и дело. Делото им преодоля дори консервативните бариери на европейското чиновничество, за да видим Кирилицата като равнопоставена на латиницата и гръцката азбука сред писменостите на Европейския съюз. И този път заслугата е на Бългаия.

Когато говорим за делото на Кирил и Методий, обикновено го свързваме най-вече със създаването на славяно-българската писменост и последвалото бурно развитие на българската култура. По наше мнение братята имат пряко отношение и към покръстването на България и съседните й славянски територии. И още приживе то става носител на мощен стратегически и външнополитически заряд. Затова нерядко и неслучайно те се оказват в центъра на сплетни, интриги и църковни борби, без да включваме ролята, която са играли тук в толкова международни мисии — борби с иконоборци, триезичници, с Римската ерес и експанзията на германското духовенство.

Така праволинейният и уравновесен Методий попада в швабския затвор. Затова е и устроеният погром над учениците им — депортирани, затваряни, продавани в робство — само времето ги е спасило от кладите за еретици. Те са преки участници в сложните дипломатически маневри на кан Борис и България между Константинопол и Рим, довели до разделянето на християнския свят на източноправославен и западен — католически. Азбуката им набързо измества гръцката на огромни територии в Източна и Централна Европа, поставяйки основите на бъдещия славянски свят, а с разпадането на Византийската империя се оформят новите контури на Европа: Западна — латиноговоряща и Източна — славяноезична. Често пъти това делене е било в основите на разнообразни етнически, политически, религиозни и културни противоборства. Наред с това то става гарант за прогресивното развитие на Европейският континент през следващите столетия. Защото такива са законите на диалектиката. За жалост, в някои случаи е вземало формата на кървави конфликти и немалко жертви. Днес помъдряла Европа върви по пътя на своето обединение, решена да постави край на ненужното противопоставяне. Ето защо, ролята на покровители на Европа, която им отреди папа Йоан Павел II, точно в този момент най-ярко илюстрира европейските измерения на Солунските равноапостоли…