Светлозар Попов
Българската писменост — известна и непозната (16)

2. От Кадъм до Кардама. По следите на азбучното писмо

Така виждаме делата на двамата братя — св. Кирил и Методий. По наше мнение те са съставители и на Глаголицата, и на Кирилицата. Науката приема, че двете азбуки произлизат от гръцката азбука. Да потърсим тогава корените на гръцкото писмо.

Днес се е наложила мнението, че гръцката писменост е произлязла от финикийската и е била „внесена“ през X–VIII в. пр.Хр. Тази суха и кратка справка бихме могли да допълним с известното ни от митологията, и по-точно с легендата за децата на нещастния „финикийски“ цар Агенор, чийто синове Феникс, Киликс и Кадъм се пръснали по света, търсейки похитената от похотливия Зевс своя сестра Европа. Тогава Феникс се заселил във Финикия, Киликс — в Киликия, а Кадъм достигнал Беотия и основал тук гр. Тива. Именно той, според легендата, дал на гърците азбуката, заимствана от родната му финикийска писменост.

Пита се обаче: защо, след като Кадъм е внесъл в антична Гърция писмеността, се твърди, че гръцката писменост произлиза от Финикия? Нали Финикия носеше името си от това на неговия брат? Колко все пак Финикии са съществували в района на Източното Средиземноморие, след като Феникс бе дал името си на земята, която заселил, а баща им Агенор е бил вече цар на Финикия?

Вероятно мнозина биха обяснили тези противоречия с това, че става въпрос за легенда или просто биха отрекли каквато и да е историческа достоверност на казаното. Дали обаче грешката е изцяло в легендата? Всеизвестен факт е, че финикийците са били едни от най-добрите мореплаватели в древността. В този смисъл, естествено е писмото на тези славни мореплаватели да е достигнало гръцките брегове, благодарение на бързоходните им търговски кораби. Следователно Кадъм също би следвало да е достигнал гръцкото крайбрежие по море — веднъж като истински финикиец (син на финикийския цар) и втори път — като човек, тръгнал да търси отвлечената си от Зевс сестра в морето.

Сведения относно мястото, от където е поел пътя си Кадъм, намираме в Библията. Тук на не едно място сред ханаанските народи се споменава името на народа, приел собственото му име — древните кадмонейци, заселили Ханаан още преди времето на Авраам. Любопитно е, че като по правило следите на Кадъм откриваме не по крайбрежието, а в райони навътре в сушата. Неочаквано името му се появява в арменската история, като внук на родоначалника Хайк и син на легендарния Арменак, заселил околностите на ез. Ван и Закавказието.^[92] Следи от присъствието му откриваме и в Малоазийска Мизия, откъдето през Хелеспонта (Дарданелите) хората му проникнали на Балканския полуостров и преминали през земите на Тракия, за да се спуснат след това на юг и да достигнат древна Хистиотида, давайки й името си — Кадмея, по-късно станала известна като Тива.^[93]

И още нещо в контекста на казаното. Издигнатият от Кадъм тук град Кадмея (по-късно Тива) също не е крайбрежен морски град, а се намира в средата на провлака. Тогава? Какъв финикиец и какъв мореплавател ще е бил Кадъм? И ако ние имаме съмнения относно неговия произход и етническа принадлежност, то каква е била тогава азбуката, която той занесъл на гърците? Изправяйки се пред поредната въпросителна в хода на изследването, нека потърсим отговора в известното ни за древната финикийска азбука.

Днес е прието да се мисли, че финикийското писмо е най-ранното буквено сричково писмо и всички останали азбучни системи по света водят началото си от него. Най-ранните запазени паметници на финикийско писмо са от втората половина на II хил. пр.Хр. Първоначално то е съдържало 29–30 писмени знака (букви), редуцирани впоследствие на 22. Смята се, че от ранния му вариант водят началото си фригийската и старогръцката азбуки, както и индийската писменост брахми.

В действителност самото финикийско писмо съвсем не е някакво изолирано и единствено по рода си явление, а представлява само едно писмо, произлязло от известните на науката по-древни местни писмености. На практика финикийското писмо (22 знака) води произхода си от финикийската линеарна протоазбука (100 знака), която наред с угаритския клинопис и южноарабското линейно писмо съставляват т.нар. древносемитска (финикийска в широкия смисъл) писменост от втората половина на II хил. пр.Хр. По характера си това е силабическа, буквено-консонантна протоазбучна писменост. Допуска се, че тя на свой ред произлиза от бибълското псевдойероглифно писмо. Последното, заедно с надписите от Палестина и Синай, съставлява древноханаанската слогова писменост с рисунъчен характер, датирана към първата половина на II хил. пр.Хр.

Един бегъл обобщаващ поглед върху развитието на азбучната писменост в Предна Азия поставя древния пристанищен град Бибъл на специално място върху картата на нейната история. Тук през първата половина на II хил. пр.Хр. се появява псевдойероглифно писмо. Няколко столетия по-късно отново тук възниква линеарната финикийска писменост, от която пък произлиза началната финикийска азбука с 29–30 знака, за да се стигне накрая до известната финикийска азбука с 22 букви. Никой обаче не е отговорил на въпроса относно произхода на древноханаанските писма, открити не само в Бибъл и Финикия, но и на други места из цяла съвременна Палестина и дори в Синай. Малко не е достигнало на изследователите, за да стигнат до писмото на хиксосите — завоевателите на Египет през XVIII–XVII в. пр.Хр. Защото то също е азбучно, а хиксосите идват в тази част на света точно през първата половина на II хил. пр.Хр., когато се появяват първите образци с древноханаански надписи. И защото цивилизованите нашественици са минали точно през земите на Финикия, Ханаан и Синай по пътя си към Египет.

Всичко това естествено и напълно логично изяснява появата на протоазбучната писменост в Близкия Изток. Учудващото в случая е защо науката, след като знае добре за хиксоското азбучно писмо и дори за опита на завоевателите да реформират старата египетска йероглифна писменост с по-съвършено азбучно писмо, отказва да види очевидното. Дали се е повлияла от злобата и омразата на унижените и надменни египтяни към завоевателите и опита им да заличат всички следи от тяхното господство тук, можем само да гадаем. Това обаче не бива да променя истината, че най-ранната азбучна система в древен Египет е дело на чужденците хиксоси.

Току-що извървяхме първата си стъпка по дирите на азбучната писменост и тръгвайки от гръцката азбучна система, достигнахме до тази на античните финикийци, така както науката е приела днес. Внимателният анализ на историческите свидетелства сочи редица неясноти и противоречия в наложилите се становища. Най-важния извод, до който достигнахме бе този, че историята познава и по-древна азбучна система от финикийската — писмото на малко известните на науката хиксоси. Нещо повече, би могла да се търси известна връзка помежду им, доколкото познатите факти не противоречат, а се вместват в хронологичните и топологични дадености. Така пред изследването ни се разкриват нови хоризонти и ние се оказваме на прага на нова, втора стъпка в работата си, този път от финикийското крайбрежие към поречието на величествения Нил.

Да започнем с легендарния Агенор — бащата на Кадъм, представян за цар на Тир (или на Сидон) — все финикийски градове. Нека да си припомним, че той има брат близнак на име Бел, който бе цар на Египет и че те бяха синове на Ливия, дала името си на земите, намиращи се западно от Египет. Те са внуци на Епаф — синът на Йо, роден на брега на Нил и станал цар на Египет. Обобщавайки всички тези роднински връзки се оказва, че цялото родословие на Агенор е свързано точно с Египет и това подсказва възможния произход на азбуката, занесена от сина му Кадъм в Гърция.

Още по-настоятелно става това впечатление след като научим, че Кадъм бил роден в египетската Тива, според твърдението на Диодор.^[94] Забележете, същото име Тива той дава и на града си, където се е заселил в гръцка Беотия. Но да не забравяме, че съществува и една трета Тива, само че в малоазийска Мизия, разорена от Ахил по време на Троянската война. От всичко това следва, че не само баща му Агенор, но и самият Кадъм е пряко свързан с Египет и това е вече втора следа, която сочи къде би следвало да се търси произходът на финикийското азбучно писмо.

Изследвайки индийските пурани и работите на Ф. Уилфорд върху тях, Д. Димитров попада на една легенда, записана от географа Брусе. Според тази легенда някога е имало голямо преселение на народи от Индия в Египет. Там водачът на преселниците, по време на медитация край водите на Нил, в състояние на просветление получил като дар от Бога различни познания, в това число и знанията за азбуката, създадена някога от митичния народ йакшас или йаксас. Каква точно е била тази азбука, така и не се разбира, но по-важното е, че става въпрос за азбучна писменост. За изследването ни е от значение, че тази азбука се появява точно в Египет. Най-интересното в случая е името на народа, създал азбуката. Защото не е трудно да отгатнем, че зад названието на индийските йакшас или йаксас се открива името на хиксосите, както гръцките автори са записвали завоевателите на Египет. Извървели и тази стъпка в изследването си, редно е да хвърлим малко повече светлина върху историята на загадъчните хиксоси.

Известно е, че през XVIII–XVII в. пр.Хр. хиксосите завладели древен Египет, като господствали над него цяло столетие. Относно произхода им хипотезите не са една и две, но ние го свързваме с арийското нашествие на полуостров Индостан. Те са били наричани ека’асит — „царе на народите“, название с индоевропейски произход и това допълнително говори за тяхната арийска принадлежност.^[95] Би било сериозна грешка, ако някой реши да ги подценява и да приеме нашествието им за поредната проява на варварска експанзия. Оказва се, че хиксосите съвсем не са били варвари. Техните бляскави бойни успехи се дължали изключително на превъзходството им като конен народ и техните бойни колесници безпрепятствено прегазвали всички вражи сили, изправили се насреща им. До този момент в Предна Азия не били познати нито конят, нито бойната колесница и именно те са народът, направил ги достояние за тази част на света. Наред с това хиксосите съвсем не били номади, тръгнали на поход за нови пасища на стадата си, както обикновено се мисли. Те добре познавали градския начин на живот, самото строителство и градоустройството и ставайки господари на Египет, издигнали своя нова столица в делтата на Нил, с любопитното за нас наименование Аварис. Явно са били и добри държавници, след като са властвали над Египет цяло столетие. Дори се опитали да направят писмена реформа с въвеждането на собствената си азбучна писменост, далеч по-съвършена от йероглифното египетско писмо.^[96]

Това е накратко най-важното от историята на малко известните хиксоси и ние едва ли бихме могли да продължим с изследването си, ако не знаехме за тесните връзки на хиксите-йакси с бог Кубера от индийската митология. В книгата си „Българското име в библейски времена“ описваме хиксосите като водачи на западния клон на арийското нашествие на полуостров Индостан, прекосил цяла Предна Азия, минавайки през Иранското плато, Закавказието, Северна Месопотамия и Палестина, достигнал и завладял Египет. Тук йаксите станали хикси, но наред с тях по пътя им към него откриваме и други познати народи и имена: индийските гупти стават копти, харапите — араби, а родният Тибет дал името на египетската Тива. Един от многобройните участници в тази мащабна, разноетническа миграционна вълна бил известният ни от индийските източници древен народ БАЛХИКА (БАХЛИКА), заселил Северна Месопотамия под името БАЛХАРИС. Два века по-късно той влязъл в състава на новопоявилата се тук страна Митани.

Историците и до днес мълчат пред въпросите, които им е поставила тази впечатляваща страна. Как така тя сякаш е произлязла от нищото, но набързо е прераснала в световна империя? Поради какви причини в езика на митанийците се открива един значителен слой индийски езикови заемки, а в духовния й пантеон се оказват божества като индийските Индра, Варуна, Насатя и Митра? Защо в етническия й състав се открива присъствието на тъмнокожо население и някои изследователи дори представят митанийците за негроиди? Откъде тези негроиди митанийци се славят като отлични коневъди, след като конят наскоро се е появил в Предна Азия?

Единствената логична възможност за възникването на Митани е, че тази новосъздадена страна е резултат от арийската експанзия, понесла в общия поток и значителни части от местното за полуостров Индостан културно дравидско население — създателите на харапската цивилизация. Но една част от тях няма дравидски произход, каквито са били древните балхики и йакши. Още от времето на Раковски се знае, че името й Митани води произхода си от старото наименование на р. Инд, известна като Мита-Моран, т.е. „Сладка вода“.^[97]

Обобщавайки всичко това, бихме казали, че името на иксите-йакси и на тяхната едноименна азбука ни отпраща от Египет към Индия, където културните йакши — притежателите на първата известна днес азбучна писменост, се подвизават в обкръжението на бог Кубера.

Към Индия ни отпраща и името на родения в египетска Тива Кадъм, защото зад така записаното в гръцките източници име трябва да се разбира индийското Кардам. Явно неслучайно това име не е чуждо за древната египетска история. Тук, в горен Египет, в близост до градовете Тива и Гупта (Коптос), на брега на Нил, се е намирала местността Кардамаст’ хали, както я е записал Ф. Уилфорд. В пураните тя е наречена Кардама-стани — „страната на Кардама“. Смята се, че на брега на р. Нил при гр. Коптос (Гопто) обиденият Маха Дева се потопил в реката и останал скрит в калта й цели седем години. Оттук той получил прозвището си Кардама свара, което ще рече „Кардама — сътворен от кал“, поради обстоятелството, че се бил появил от водите на Нил целият в кал и „свара“ или исвара (испара), исбара — „господар“.^[98] Следа от името на Кардама днес откриваме в наименованието на суданската столица Хартум, също разположена, както може да се очаква, на брега на Нил.

Това е, което знаем относно присъствието на името Кардама в древен Египет. Знаем обаче още, че в действителност то съвсем не е египетско, а че се среща най-вече в индийската история и митология, както и сред имената на българските царе от Първото българско царство. Известно е, че индийската царска династия е носела името Кардамити, по това на цар Прайпати Кардама.^[99] Но най-любопитното е, че основателят на тази династия — самият цар Кардама, според „Рамаяна“ е владетел на споменатия по-горе народ БАЛХИКА или БАХЛИКА, в чието лице мнозина съвременни автори откриват старото българско име, с което дедите ни са влезли в древния индийски епос и пураните.^[100]

Няма да разглеждаме подробно и задълбочено основните материали, доказващи това. Който търси свидетелства, би могъл да ги намери в изворите или в работите на съвременни наши автори като Петър Голийски или Константин Каменов. Но за отбелязване е, че още Паисий говори за страната Скандавия, т.е. за страната на Сканда, както индусите наричат Александър Велики, от където били дошли дедите ни. И е редно да поясним, че в тази страна ние разпознаваме древен Пенджаб — най-източните територии в похода на Александър, покорени след знаменитата му победа над армията на местния цар Партава и неговите бойни слонове. Надяваме се в скоро време да се стигне и до по-крупни обобщения на натрупания материал. В нашия случай тази тема е само спомагателна и ние я засягаме изключително в контекста на въпроса за писмеността.

Тръгвайки по следите на Кирилицата и на гръцката азбука, извървяхме дълъг път до древна Финикия, от там до Египет, а от поречието на Нил достигнахме до индийския субконтинент. Най-голямата изненада по този път, поне за нас, бе връзката на първата азбучна писменост — притежание на хиксосите-йакши — с името на индийските Кардамити, а оттам и с цар Кардама. Някога той бил владетел на културния народ БАЛХИКА в Тарамската долина. Неговият потомък — цар Ила, е прекосил с народа си Хималайската планинска верига и минавайки през проходите на Каракорум и Хиндокуш, достига поречието на Инд. Синът му — Пуруравас Аила („Първи цар на ариите“), е предводител на арийските завоеватели на дравидска Индия. Тогава част от бахликите са достигнали и заселили Пенджаб — страната Аратта от индийските извори, позната у нас като Скандавия от историята на Паисий.

Интересни данни за тези балхики в Пенджаб научаваме от арабския историк Ал-Масуди (X в.) Той говори за народа БАЛХАРА от страната Балхара, като ни запознава със столицата й Манкир и с нейните съседи — княжеството Канудж: „Кралят на Канудж — Бакура е съперник на Балхара, господарят на Индия… В Канудж северната армия се бори срещу държавата Мултан, а южната — срещу Балхара.“ Както разбираме, кралят на Балхара е наречен „господар на Индия“. Интересно е представянето на трите кралства Балхара, Канудж и Мултан, защото едноименната столица на последното е добре известен град в Пенджаб. По този начин локализираме и самата Балхара в пределите на Пенджаб. Най-интересното е казаното относно езика, използван от народа балхара: „Жителите на Манкир, столицата на Балхара, говорят език, наречен кириали“. Така научаваме названието на езика (разбирай и писмеността), ползвани от балхарите, което напомня за Кирилицата на двамата братя.^[101]

Времето, за което пише Ал-Масуди за народа БАЛХАРА е X в. В действителност самото заселване в Пенджаб е станало хилядолетия по-рано — още с проникването на арийците на индийска територия. Поради това намираме за особено ценно казаното за балхиките в „Карнапарва“ — книга осма от „Махабхарата“: „В Вишапа (една от петте реки в Пенджаб, вероятно р. Рави — б.а.) живеят двама пишачи на име Бахи и Хлика. Балхиките са техни потомци, а не творение на Праджапати… Тези земи се наричат Аратта, народът се нарича бахлики, васати и синдхусаувири…“.^[102]

Този кратък текст свидетелства твърде красноречиво за произхода на бахликите-балхики. Обстоятелството, че те не са потомци на Праджапати би следвало да се тълкува в смисъл, че бахликите нямат общия за арийците произход, т.е. че не са арийци. По-интересно е, че произходът им се свързва с демоните пишачи. Като оставим настрана образа, създаден от завоевателите арии, разбираме че става дума за местно, предарийско недравидско население, обитавало планината Виндхя и притежавало свой собствен език — пайшачи. Най-важното намираме в обстоятелството, че освен език, пишачите са имали и собствена азбука със същото название. И тази писменост водела произхода си от писмеността йакши.^[103]

Кой е този народ и каква е била неговата писменост ние не знаем, както не познаваме и йакшите с тяхната азбука. Твърди се, че азбуката йакшас е послужила за основа на три самостоятелни азбуки: йакши (вероятно второ поколение), пайшачи и деванагари. За нас важното е, че дедите ни в Индия — бахликите, се свързват с определен древен предарийски народ, притежавал свое собствено писмо — писмото пайшачи.

Нова светлина по въпроса внесе наскоро Стефан Гайд с изследването си върху библията. Като разглежда бухарската библия, писана с бухарска коптска азбука, авторът обръща внимание на изписания текст върху корицата й, в който разчита известното въведение в евангелието на Св. Йоан: „В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Словото бе Бог“.

На бухарски език писаното слово се означава като писажи.^[104] Тоест коптският език в неговия бухарски диалект предлага неочаквано подходящ пример с дума, която и по форма, и по съдържание отпраща към пиша, писмо, писар. Това писажи свързва индийските пишачи с тяхното пайсачи с българските думи. Любопитно е, че тук става дума за връзка между български език с езици от древна Индия и Египет. Посочените три географски точки вече свързахме с разпространението на азбучното писмо от Тарим и Индия към Египет и Балканите. Интересна е и хронологията на тази връзка. Първата точка се датира през първата половина на II хил. пр.Хр. Втората е в интервала няколко века преди и след Хр. Третата е в средата на първото хилядолетие след Хр. Важно е да отбележим, че в Индия писмеността се свързва с народа бахлика (балхика), в чието име разпознаваме българския етноним. Същото можем да кажем и за името бохарски на езика и писмото на коптите в Египет. Те водят името си от индийските гупти, които бяха достигнали Египет, заедно с яксите-хиксоси и народа балхарис. Затова можем да допуснем влияние между името бухарски и народа балхарис. Така разглежданите три точки се свързват освен по пътя на азбучното писмо, също така и с българския етноним.

Особен интерес в това отношение буди един „подслушан“ разговор за народността с родопския помак Хасим от с. Чавдарли, поместен в том II от сборника „Веда Словена“. Там между другото се говори за Сида краля — герой, често срещан в песните от сборника. Според разказаната легенда, Господ решил да ожени Сида краля и му избрал за жена Жива юда. Същевременно искал да го ограмоти, като го научи да чете и пише. Затова Господ изпратил Жива юда на земята при юнака, но тя като дошла при бъдещия си съпруг, го заварила да спи. Тогава, вместо да го разбуди, юдата оставила до бъдещия си жених две златни чаши, на които било изписано писмото и побягнала, защото разбирала, че ако го разбуди и той види нейната красота, веднага щял да я залюби и на чашите с писмото нямало да обърне никакво внимание, „… затова и юдата бегала, ки пишин (?) да се научи краля да пее и рисува, та тога да я залиби“.^[105]

С други думи казано, юдата избягала с надеждата избраникът й първо да се научи да чете и пише ПИШИН. Какво точно означава думата „пишин“, никъде не е пояснено, явно то не е било известно и на интервюиращия, а и на самия Веркович, след като той е поставил след думата въпросителен знак в скоби. Ясно е единствено, че става дума за нещо, което човек се учи да чете и пише, че е било написано върху златните чаши и че е обозначено като „писмото“. Следователно „пишин“ е писмо, на което хората се учат да четат и пишат. И това наименование е звучало и за разказвача, и за записващия неразбираемо. За нас обаче, запознати с балхиките и народа ПИШАЧИ с неговите език и писменост ПАЙШАЧИ, нещата са напълно разбираеми. Ако има нещо, което да ни учудва в случая, това е устойчивостта на това име, надживяло хилядолетията, за да достигне до нас.

Най-изненадващо разказът на неукия родопски помак потвърждава казаното в „Махабхарата“ за балхиките от Пенджаб и връзката им с народа пишачи. Още по-ценно става това предвид посоченото съобщение на Ал-Масуди за народа БАЛХАРА, също обитавал Пенджаб и говорил езика КИРИАЛИ. Редно е да отбележим, че говорим за един и същ географски район (Пенджаб) и за един и същи народ, записван в най-стари времена като БАХЛИКА или БАЛХИКА, а през X в. с името БАЛХАРА. Говори се и за непознати за нас езици и писмености, използвани от този народ — ПАЙШАЧИ и КИРИАЛИ. Първото наименование ни отпраща към българските думи: пиша, писар, писмо и писменост и цитираното ПИШИН от „Веда Словена“. Не по-малко перспективно се оказва и второто наименование. Защото КИРИАЛИ ни напомня за КИРИЛИЦАТА и за първоучителя КИРИЛ, за руноподобния КИРТ, за КЕРТЕК-ЧЕРТИТЕ букви, за ХАРТА и ЧАРТА — папирусовите листи. Ние не познаваме тези писмености и още по-малко можем да говорим за тяхната идентичност. Не сме толкова уверени като К. Каменов, че брахми и кириали са двете названия на една и съща писменост и че въобще са свързани по някакъв начин. Но не това е най-важното, поне на този етап. Далеч по-важно намираме това, че тръгвайки от българската Кирилица и „първоизточника“ й — гръцката азбука, ние минахме през финикийското писмо и азбуката на хиксосите в Египет, а оттам стигнахме до легендарните йакши и тяхното азбучно писмо в Индия. Разбрахме, че произлязлото от него писмо на предарийците пишачи отвежда директно към дедите ни в Пенджаб. Отвежда към древния народ бахлика/балхика и към неговия цар Кардама. Така най-неочаквано гръцката азбука ни отведе към азбуката на дедите ни, още докато са живели в страната Аратта — днешен Пенджаб , или Скандавия, както я бе записал хилендарският монах Паисий.