Линси Сандс
Максимална защита (7)

Глава 7

Джeйн огледа пустия паркинг и с облекчение забеляза, че никой друг не е станал свидетел на яростта на Ейбъл.

— Браво на Ръфчето. Такова добро кученце. Да, ти си ми едно умно момиченце, нали?

Джейн погледна как йоркширският териер подскача и цвърчи около инвалидната количка. Очевидно зверчето бе успяло да се измъкне от пикапа през онези няколко секунди, докато вратата бе отворена. А баба се държеше така, сякаш ситната кучка е извършила велик подвиг.

— Ейбъл ми се стори напрегнат — отбеляза Джейн, само в случай че баба й не бе разбрала.

— Да. И на мен така ми се стори — съгласи се Маги Спайръс и се изкиска. — Притежава невероятни бели дробове, какво ще кажеш?

— Изобщо не е смешно, бабо — отвърна Джейн. Строгият й глас предизвика още по-силен смях у възрастната жена.

— Как да не е, Джейни, скъпа. Къде отиде чувството ти за хумор?

Джейн изви очи към небето и се обърна, за да надникне в пикапа. Заради тъмните стъкла не успя да види абсолютно нищо, както нямаше да може който и да е случаен минувач, проявил любопитство. Представи си как Ейбъл се напъва и се бори с ограничителите, докато реве и крещи с пълен глас. Отново обърна поглед към баба си.

— И сега какво?

Маги Спайръс прецени обстановката.

— Според мен трябва да нахлуеш вътре и да го обезвредиш отново, скъпа.

— Да го обезвредя ли? — опули се невярващо Джейн.

— Да, скъпа — потвърди баба й, сякаш това бе най-разумното предложение на света.

Джейн реши, че това си е напълно в реда на нещата за невероятно успешната бивша агентка Маги Спайръс. Което означаваше, че Джейн е направила чудесен избор по отношение на кариерата си с решението да се задълбочи в техническата страна на шпионажа. Никога не би могла да се почувства доволна от обезвреждането на някого, с други думи, да го остави в безсъзнание.

— Връщам се веднага. — Остави баба си и Ръфи, и се приближи до пикапа. Огледа се крадешком, за да е сигурна, че наоколо няма никой, а след това отвори вратата откъм шофьорското място. Както и предишния път, отвътре веднага се разнесоха крясъци, но сега Джейн бе подготвена. Скочи на седалката, хлопна бързо вратата и зачака истерията на Ейбъл да престане. Чакаше. Продължаваше да чака.

Присъствието й не го накара да спре, но поне виковете станаха по-разбираеми и Джейн се намръщи на някои от думите, които той бълваше. Стори й се доста раздразнен. И имаше защо, поне според нея.

Младата жена изчака още малко, за да стихне яростта му, но след като й се стори, че това няма изгледи да стане, реши, че е най-добре да се намеси. Все пак баба и Ръфи не можеха да стоят безкрайно дълго на паркинга. Джейн се почуди дали да не кресне, за да привлече вниманието на Ейбъл, но се съмняваше, че той ще я чуе, докато се дере така. Замисли се дали да не го усмири отново, но единственото, с което можеше да постигне подобен ефект, бе поразяващото червило, творение на Липшиц, а Джейн се съмняваше дали Ейбъл би затворил уста за толкова дълго, че да го целуне. Можеше и да излезе, за да поиска поразяващата пудра от баба, но не смееше да поеме риска някой полицай да се покаже от ресторанта тъкмо в този неподходящ момент и да стане свидетел на пристъпа на бяс на Ейбъл.

Най-сетне тя грабна куфарчето и изрови някакъв лист. След това написа: Трябвали да те усмиря отново, за да те накарам да млъкнеш? с надежда заплахата да го накара да замълчи, защото не бе сигурна, че ще успее да изпълни заканата.

За щастие, когато вдигна листа пред него, той замълча. За кратко. След това избълва нов злостен порой, този път заради факта, че над него е било проявено насилие. Очевидно не бе наясно какво точно се бе случило. Интересно. Трябваше да го очаква, разбира се. Джейн си припомни, че всички, върху които бе изпитана поразяващата пудра, бяха напълно дезориентирани, когато идваха на себе си. Изглежда, наркотичното вещество им разбъркваше спомените, но до този момент не си бе давала сметка колко много. Проведените изпитания бяха имали за цел да установят колко време ще бъде в безсъзнание лицето и дали ще изпита някакъв физически дискомфорт след това. Все още не бяха приключили с изпитанията. Трябваше да си отбележи да провери каква част от паметта им е засегната, мислеше Джейн, но в това време разбра, че гневът на Ейбъл е позатихнал и че той най-сетне е замълчал. Гледаше я убийствено. Очевидно в този момент съвсем не бе най-любимият му човек.

— Извинявай — започна напълно искрено тя. — Баба само те обезвреди, за да не се набуташ и да убият и тебе, и Еди, като сътвориш някоя дивотия.

— Дивотия ли? — Той я погледна, все едно че беше луда. — Аз съм счетоводител! Ние не сме диваци! Ние сме предпазливи и последователни, и досадни!

— Сериозно? — попита с искрен интерес тя. — Ти така ли възприемаш себе си? На мен пък не ми се виждаш досаден.

Той не остана никак очарован от комплимента й.

Джейн въздъхна.

— Добре де, като изключим качествата ти на счетоводител, беше доста насъскан и очевидно се готвеше да спасяваш Еди още на момента. Което щеше да се окаже доста глупав ход. Похитителите й вероятно са били въоръжени.

— Ясно — каза доста вдървено той. — Ами за това какво ще кажеш? — Той се размърда, притиснат от металните ограничители, стиснали ръцете и краката му.

— А, това ли… това беше… за да не паднеш от седалката — измисли Джейн, въпреки че още докато го казваше, усети, че извинението е доста неубедително. Той нямаше вид да й вярва, затова младата жена продължи бързо-бързо: — Виж, просто се успокой. Ще кача баба в пикапа, а след това ще сваля ограничителите.

— Махни ограничителите и тогава качвай баба си в пикапа — поправи я той.

— Не мога. У нея ми е чантата с ключовете — излъга спокойно Джейн. Ключовете бяха в предния й джоб, но тя не беше сигурна дали Ейбъл няма да изскочи от колата и да започне да създава неприятности в момента, в който бъде освободен. Смяташе да свали ограничителите едва когато пикапът е в движение, така поне имаше по-малка вероятност той да изскочи навън. Надяваше се да е права.

— Аз…

— Губим време — прекъсна го Джейн. — Време, в което можем да обмисляме как да измъкнем Еди.

Ейбъл затвори уста и Джейн усети как си отдъхва.

— Връщам се веднага. — Тя отвори вратата на пикапа и се измъкна навън доволна, че той не каза нищо.

Затвори внимателно вратата, заобиколи колата и… замръзна на място, когато видя как Ръфи се втурва в атака срещу един полицай. Всъщност „втурвам се в атака“ беше прекалено гръмко казано. Малката космата топка беше налапала ботуша на човека и ръмжеше, докато се опитваше да го разтърси, но все пак полицаят бе малко по-голям, отколкото обичайните обекти, с които се справяше. Ботушът му отказваше да помръдне. В същото време униформеният наблюдаваше йоркширския териер с доста развеселен израз на лицето.

Баба викаше напълно безсмислено по кучето.

— Ръфи! Лошо куче! Остави милия господин полицай! Лоша Ръфи! Лошо куче!

Джейн затвори очи, потри чело и се зачуди как стана така, че всичко излезе от контрол. По принцип тя водеше доста спокоен живот. Е, като изключим това, че за малко не отнасяше главите на колегите си, докато представяше изобретенията си.

— Джейни, скъпа! Благодаря ти, Боже! Накарай Ръфи да пусне този мил господин.

Джейн отвори очи и се упъти към двубоя. Успя някак си да се усмихне извинително и се наведе, за да вдигне кучката, която веднага обърна остри зъбки към нея. Джейн подаде дребната фурия на баба си и се обърна към полицая. Също като Ейбъл, той бе висок и с чудесно телосложение. Направо зашеметяващ, каза си Джейн. Красив бе като филмова звезда, с пясъчно руса коса, сини очи и впечатляващи черти.

— Вие сигурно сте Джейни.

Подаде ръка и се усмихна така зашеметяващо, че Джейн не успя да му устои. Усмихна се с широката усмивка на малоумник и подаде ръка.

— А вие сигурно сте онзи „мил господин полицай“.

— Това е офицер Олкърс, Джейн — запозна ги Бабинка. — Забелязал, че си седя тук сама, и дойде да провери дали нямам нужда от помощ. Тъкмо му обяснявах, че си влязла да ни оставиш чантите и Ръфи го нападна просто така, без никаква причина. — Тя сведе смръщен поглед към териерчето. — Лошо куче.

— Много се извинявам за случилото се — обърна се Джейн към офицер Олкърс и забеляза, че той вдига учудено вежди, защото в порицанието на баба нямаше и следа от искреност. — Много ви благодаря, че спряхте.

— Разбира се. Това ми е работата — изтъкна той и ослепителната му усмивка блесна още по-широка. След това кимна и се отправи към ресторанта.

Джейн остана загледана след него и си каза, че баба се оказа права. Тук наистина бяха „хубавци, яки като гранит“.

— Всичко наред ли е, скъпа? — попита баба и я накара да откъсне очи от влизащия в заведението офицер Олкърс.

— Да — отвърна Джейн. — Поне засега.

Добре че Ейбъл запази мълчание, докато настаняваше баба си в пикапа и качваше инвалидната количка. През всичкото време обаче усещаше ядния му поглед, готов да прогори дупки в нея.

— Скъпа, защо не вземеш на Ейбъл една закуска за из път? Сигурно е гладен като вълк — предложи баба, когато Джейн приключи с инвалидната количка и слезе от колата. Джейн тъкмо се канеше да затвори страничната врата. Спря и зарея поглед някъде между тях.

— Не мисля, че…

— Аз пък мисля — заяви непоколебимо баба. — Върви. Ние ще се оправим.

— Не, чакай! — възропта Ейбъл. — Първо махни ограничителите и…

Джейн затвори вратата и останалите думи на Ейбъл заглъхнаха нечути, когато се насочи към заведението. Щом баба си въобразяваше, че може сама да се справи с този тип, да се пробва. Джейн реши, че точно сега няма сили да се занимава с тях.

Приближи се до момичето на касата и й отправи измъчена усмивка. Прииска й се да се намръщи. Яркожълтите униформи направо й бодяха очите, но тя бе сигурна, че това е заради умората, след като бе шофирала цяла нощ. Поръча една специална закуска и кафе, плати, а след това се обърна, за да позяпа останалите клиенти, но по-скоро, за да избегне ослепително жълтата униформа, докато чакаше да й приготвят поръчката.

Плъзна поглед към паркирания пикап и се притесни какво ли прави баба на горкичкия Ейбъл. Надяваше се да успее да го убеди да сътрудничи и да не направи нещо, което да увеличи опасността.

Младата жена въздъхна. Ако имаше дори минимална възможност едно обаждане в полицията да измъкне Еди от лапите на похитителите, на всички щеше да им е значително по-лесно. Само че тя не вярваше това да стане. Джейн се страхуваше, че вместо това намесата на полицията би довела до въоръжен сблъсък, или в най-лошия случай Еди щеше да изчезне. Щом семейство Енсекси бяха под наблюдението и на Ч.А.Р. и на федералната полиция, значи не бяха някоя маловажна организация. Самият факт, че Ч.А.Р. не бяха успели да се доберат до информация за тях, бе достатъчно доказателство, че са костелив орех. А да се извика местната полиция, бе все едно да извикат героите от комиксите на помощ. Не че местните не бяха достатъчно компетентни, а просто не бяха подготвени за подобна операция. Контрол над умствената дейност, каза си тя и усети как я обзема страх.

Вратата на заведението се отвори и Джейн нервно извърна поглед. Влязоха двойка младежи. Понечи да се обърне към щанда, почувствала се по-спокойна, но в същия момент забеляза облеклото им. Бе същото, както и на останалите. Красивата блондинка бе в златистожълта семпла рокля, а придружителят й си бе сложил хавайска риза.

Джейн се намръщи. Това трябва да бе доказателство за опита за умствен контрол, както каза баба. А и по този начин изпитанията щяха да преминат гладко и безболезнено. Все едно че бе напълно безобиден опит за въвеждане на модна тенденция.

— Може ли още една сметана, Джени?

Джейн вдигна поглед към офицер Олкърс, застанал точно до нея. Усмихна й се, докато си чакаше сметаната.

— Толкова ли ви хареса храната, че си поръчвате и за из път? — попита приятелски той.

Джейн се усмихна и кимна.

— Не се притеснявайте за баба си — започна да я успокоява полицаят. — Все поглеждате към пикапа. Да не би да ви е страх, че някой може да го открадне, докато тя е вътре? Всичко е наред. Градът е много спокоен. Сонора е областен център и затова тук е управлението и на магистрална полиция, и на областния шериф, а също и на цялата полиция. Тук няма много престъпления. — Той отново се усмихна широко. — Мошениците се плашат от всички тези полицейски сили, струпани на едно място.

— Знам — каза Джейн, а след това й се прииска да се ритне, когато усети как се изостри погледът му. — Това бе основното, когато решихме да дойдем тук. Няма престъпност — излъга бързо тя.

— Местите се да живеете тук или идвате само за ваканцията? — попита той.

Джейн усети как я завладява паника. Не знаеше какво да отговори. Ако Ч.А.Р. успееха да купят къщата до имението, където държаха Еди, значи трябваше да каже, че се местят. Ами ако не успееха?

— Заповядайте, госпожо.

Джейн се извърна към щанда с въздишка и дори не се подразни, че я наричат „госпожа“. Знаеше, че по всяка вероятност всичките й почти трийсет години й личат, благодарение на дългите часове зад волана и безсънието. Отново се насили да се усмихне, пое кутията от стиропор със закуската и кафето, измрънка някаква благодарност и забързано излезе от заведението, за да не даде възможност на офицер Олкърс да зададе някой друг неудобен въпрос.

Джейн напредваше към колата с бърза крачка, но веднага щом видя, че някаква кола се кани да паркира, намали темпото. Като си спомни виковете и крясъците на Ейбъл първия път, а също и втория път, несигурна какво да очаква, Джейн се забави още повече и изчака колата да спре, а пътниците да тръгнат към ресторанта. Възрастната жена в жълта рокля и усмихнатият й съпруг в хавайска риза бяха придружени от две хубавки момичета в еднакви жълти рокли. Джейн вече бе сигурна, че има нещо нередно в Сонора.

Отвърна на приятелските усмивки на групата, когато се разминаха, приближи се до пикапа и започна да рови в джоба си, за да извади ключовете. Изчака вратата на заведението да се затвори след семейството, а след това бързо отвори, скочи вътре и тръшна вратата.

За нейно облекчение викове и крясъци нямаше. Въпреки това тя погледна притеснено мъжа на съседната седалка. Младата жена се чувстваше толкова изтощена, че не забеляза веднага, че ограничителите му са махнати. Освен това той не изглеждаше чак толкова ядосан, както преди, но не бе и дружелюбно настроен. Ейбъл я наблюдаваше така, сякаш бе някакво екзотично създание.

— Крайно време е да си вземем стая в някой мотел и да си починем — заяви Маги Спайръс, докато Джейн подаваше на Ейбъл кутията с храната и чашата кафе.

— Струва ми се, че искаше първо да отидем да ти купим някакви дрехи — каза учудено Джейн.

— Обади се Мадж. Каза да се регистрираме в някой мотел и да чакаме там. Ч.А.Р. са измислили нещо.

— Ти каза ли й за жълтите рокли? — попита Джейн и запали пикапа.

— Да. Според тях това е невероятно интересно. Сега, хайде да намерим мотел, преди да си заспала на волана.

Джейн сви рамене, изпълнена с нерешителност. Наистина бе много изтощена и щеше да й се отрази добре да подремне, но все още нямаше доверие на Ейбъл. Докато тя спеше, май трябваше да го остави вързан с ограничителите в пикапа. Или пък да го остави заключен с белезници за леглото.

Не се наложи да търсят дълго мотел. Джейн не бе капризна и затова спря при първия знак, който видя: СОНОРА СЪНСЕТ ИН. Ниската бледорозова постройка с розови врати изглеждаше невероятно безвкусна, но Джейн пет пари не даваше, стига да не бе жълта.

Паркира пред рецепцията, остави баба и Ейбъл в пикапа, за да плати две стаи, разположени една до друга. След това паркира колата между двете.

— Най-добре първо мен да ме настаниш, Джейни, скъпа. След това ще освободиш краката на Ейбъл и ще му сложиш белезници, свързани с китката ти. Нали си донесла от белезниците?

— Да. — Джейн учудено погледна металната скоба, която все още придържаше краката на Ейбъл. Баба бе освободила само горните ограничители, без да маха долните за краката.

— Вече ви казах, че няма да направя нищо, за да застраша Еди — заяви уморено Ейбъл. Обаждаше се за пръв път, откакто тръгнаха от ресторанта.

— Знам, мило момче. Само че любовта рядко проявява здрав разум, а на теб може да ти хрумне нещо, което да решиш, че е блестяща идея за спасяването на сестра ти и да направиш някоя глупост. Много харесвам Еди и не мога да ти позволя да направиш някоя глупост.

Прекалено изморена, за да спори, Джейн слезе, хлопна вратата и заобиколи пикапа. Не й отне много време да настани баба си в инвалидната количка и я подкара към първата мотелска стая, последвана от Ръфи.

— Ще оставя Ейбъл в съседната стая, след това ще сваля храната на Ръфи и останалия багаж и ще те сложа да си легнеш — предложи тя и се насочи към вратата.

— Недей, скъпа. Най-добре да приключиш първо с мен, а след това да донесеш храната на Ръфчо. След това можеш да се настаниш с Ейбъл в съседната стая, без да се притесняваш за мен.

Джейн се поколеба на вратата и бавно се обърна:

— Какво каза?

Баба се намръщи.

— Все още не можем да му имаме доверие, Джейни. Много скоро ще разбере, че най-умното е да се остави ние да решаваме, но докато дойде този момент, не можем да го оставим сам. Налага се да сте свързани с белезници, когато си легнеш да поспиш.

— Ама… Не може ли просто да го оставя вързан за леглото в съседната стая и… — Тя прекъсна въпроса, когато видя, че баба й клати глава.

— Той не е глупаво момче. Може и да успее да отключи белезниците.

— Че той да не е Худини, бабо. Той…

— Слушай какво ти казвам, скъпа. Налага се да го държиш под око.

Джейн призна, че е победена, но въпреки това пристъпи към нея.

— Ами ако имаш нужда от мен?

— Мога да извикам, ако ми дотрябва нещо. Имай ми доверие, по-важно е да си с него, отколкото с мен.

Ейбъл гледаше съсредоточено вратата, зад която се скриха Джейн и Маги Спайръс. Нямаше представа, защо се бавят толкова много, но подозираше, че двете жени замислят какво да правят с него. Не че той имаше нещо против — докато беше сам, все повече се убеждаваше колко е тъп. Не можеше да повярва, че е толкова смотан. По дяволите, все още не бе съвсем сигурен докъде стига идиотизмът му.

По думите на Маги Спайръс, двете с внучката бяха агенти на работа в някаква секретна компания, наречена Ч.А.Р. Той се изсмя на твърдението й, но тя бързо изтъкна, че седи в пикапа, без да може да помръдне заради ограничителите. Според него много ли пикапи се произвеждаха с подобни подплатени ограничители? Тези думи накараха смеха му да секне и приковаха вниманието му, а тя продължи да изрежда още доказателства: Еди имала в себе си проследяващо устройство, въпреки че Джейн уж работела в компания за производство на играчки, имала на разположение минисателитен компютър и специална програма, за да проследи приятелката си. Възрастната жена бе успяла да го нокаутира с подобно на пудра вещество.

Ейбъл веднага обсипа бабата на Джейн с въпроси. Еди споделяла ли е с тях подозренията за работата? Двете представителки на семейство Спайръс умишлено ли са били настанени в този апартамент като съседки на сестра му, за да могат да наблюдават Еди? Какво смятаха да направят с отвличането? Маги обаче не отговори на нито един от зададените въпроси. Каза, че докато не получи разрешение от висшестоящите, не може да му даде друга информация.

Всичко това убеди Ейбъл да престане да крещи и да се съпротивлява, но съвсем не беше сигурен на какво да вярва. Ако Джейн и баба й бяха шпиони, ако задачата им е била да пазят сестра му, защо тогава Еди не беше в безопасност? И защо на Джейн й отне толкова време, докато се сети да проследи местонахождението на сестра си? Да не би да бяха просто безкрайно некадърни шпиони? Или пък работеха в сътрудничество със семейство Енсекси? По някаква необяснима за него причина, те искаха да го забаламосват така, че да не им пречи. Нямаше представа, дали е попаднал в ръцете на врага, или на добрите, но смяташе да открие…

Мислите на Ейбъл внезапно прекъснаха, когато страничната врата зад него се отвори внезапно. Той се намести на седалката и изви глава. Джейн се бе навела, за да вземе празната клетка на Ръфи.

— Само още две минути — каза му тя, прихвана клетката с едната ръка, а в другата стисна храната на кучето.

Ейбъл не каза нищо. Не че тя щеше да го чуе, дори и да бе опитал. Едва изрекла думите, тя се изправи, блъсна шумно вратата с лакът, за да я затвори, и отново хлътна в мотела.

Този път не се забави много, но когато излезе, Ейбъл с раздразнение забеляза, че стиска каишката на Ръфи. Тръгна към сградата с животното, но злобната космата топка спря и седна на земята, демонстрирайки нежеланието си да продължи. Джейн вдигна на ръце глезената гадинка и я отнесе на тревата, отстрани на мотела.

Ейбъл ги погледа няколко минути и чак тогава усети какво прави. Очите му се бяха впили в дупето на Джейн, пристегнато в износените дънки! Веднага си наложи да отклони поглед. Видя кутията от стиропор, оставена в скута му, и реши, че може да похапне. Беше гладен, но щом започна да яде, се сети, че Джейн по всяка вероятност ще приключи с разходката на кучето и ще дойде да го вземе.

Оказа се прав. Когато отново вдигна поглед, младата жена бе взела кучето и го отнасяше обратно в мотелската стая. Този път остана вътре още по-кратко отпреди, а когато излезе и тръгна към пикапа, у Ейбъл се зароди слабата надежда, че най-сетне може и да го освободят. Само че Джейн подмина вратата. Отвори задната част и започна да сваля багажа.

— Мога да ти помогна — предложи той, докато прехвърляше възможностите как да я накара да му каже истината за всичко.

— Не, благодаря, връщам се веднага. — Задният капак се хлопна и той остана да я гледа как пренася багажа във втората стая. Наложи й се да се връща два пъти до багажника. Най-сетне взе господин Тибс и всичките му джунджурии. Този път се забави повече от предишните и Ейбъл предположи, че е решила да го зареже в пикапа, за да се наспи, но тъкмо тогава вратата се отвори и тя се показа. Той усети как се напряга, щом я видя да приближава. Най-сетне свободен!

Вратата се отвори.

Джейн се усмихна.

Щрак.

Ейбъл погледна белезниците, закопчани на дясната му китка и на нейната лява.

— Заредени са с електричество — обясни с нотка на извинение в гласа тя. Натисна някакво копче и ограничителите на краката му се прибраха. — Програмирани са така, че ако започнеш да се съпротивляваш, ще те удари ток. Затова трябва да внимаваме.

— Ясно. — Той вдигна предизвикателен поглед към нея. — Значи не мога да се съпротивлявам. Ами ако започна да крещя?

— Тогава натискам тук. — Тя вдигна свободната си дясна ръка, в която стискаше малка черна кутийка, и натисна някакво копче. Ейбъл подскочи на седалката, когато токовият удар се плъзна от китката нагоре по ръката. Господи, как болеше! — В момента е нагласено на съвсем ниска степен — добави Джейн. — Мога и да го усиля.

Ейбъл веднага усети заплахата. Преди това не я бе преценил. Не можеше да повярва, че е в отбора на добрите. Тъкмо си го помисли, когато Джейн продължи с обясненията.

— Моля те да ме извиниш, но и аз, като баба, много обичам Еди. Двете станахме добри приятелки. Не искам да рискувам брат й да направи някоя глупост и да я убият.

— Аз съм счетоводител — уведоми я уморено Ейбъл. — Думата глупост е непозната за мен. — Джейн не изглеждаше особено убедена и той въздъхна. — Може ли поне да изляза?

— Разбира се. — Тя отстъпи, за да може той да слезе от пикапа.

Ейбъл се изви на седалката и слезе от колата. Не успя да сдържи изохкването, когато схванатите му мускули се напрегнаха. От часове не бе помръдвал от седалката. Забеляза съчувствения поглед, който Джейн му отправи, но реши, че е по-добре да не му обръща внимание, затова се извърна настрани от нея, докато тя заключваше вратата на пикапа. След това тя го поведе към втората хотелска стая.

Това бе най-малката стаичка, която някога бе виждал. Имаше двойно легло, миниатюрна маса и стол. Върху тоалетката бе поставен телевизор, а втората врата по всяка вероятност водеше към банята. Всичко бе така натъпкано, че едва оставаше място да се минава около леглото. Добре че не страдаше от клаустрофобия.

— Извадих господин Тибс, оставих му пясъка и го нахраних — разказваше тя, докато заключваше вратата на стаята. — Струва ми се, че се скри под леглото. Май пътуването не му допадна особено. Имаш ли нужда да отидеш до банята?

Ейбъл стоеше неподвижен до нея, заради електрическите белезници, но при тези думи се обърна рязко.

Джейн вдигна поглед от вече заключената врата, забеляза изражението му, проследи погледа му до белезниците и се изчерви.

— Е, няма да ти бъде кой знае колко удобно, но… — Тя извърна поглед, изпълнена с неудобство, докато се опитваше да измисли някакво разрешение.

— Предполагам, че си била до тоалетната, преди да ме свалиш от пикапа — каза той сухо и забеляза, че червенината по лицето й стана още по-наситена. Реши, че това означава „не“, и се ухили доволно за пръв път от часове. На нея никак не й хареса.

— Хайде — измърмори тя и го поведе към вратата на банята.

Той не предполагаше, че тя ще остане с него вътре, затова не се учуди, че се поколеба пред вратата, след това извади ключ от джоба си и му посочи да влиза. Също както и стаята, банята бе невероятно малка, тясна мивка, тоалетна и вана. Всичко бе в стандартно бяло, натъпкано така, че да заеме всичкото място. Джейн го закопча към стойката за кърпи.

Ейбъл изгуби цяла минута, докато огледа стойката, но забеляза, че е добре закрепена към стената. Нямаше начин да се освободи, без да вдигне прекалено много шум. Най-сетне реши, че не си струва да пробва, затова бързо се облекчи и дори успя да понамокри ръце в подобието на мивка.

Джейн се върна и го закопча към металната рамка за леглото, докато тя, на свой ред, ползваше банята.

Върна се бързо, но го остави заключен към леглото. Пусна телевизора и му подаде дистанционното. След това пренесе кафето и закуската му от масата, където ги бе оставила, и ги премести на нощното шкафче, за да му е по-лесно да ги достигне. След като свърши и това, извади компютъра и минисателитната чиния, нагласи ги на масичката, настани се пред тях и включи проследяващата програма.

Без да обръща внимание на телевизионната програма и закуската си, Ейбъл се надигна, за да види какво има на екрана.

— Какво става? — попита най-сетне той. Джейн мълчеше вече толкова дълго, че бе започнал да става нервен.

— Тя изчезна — призна младата жена най-сетне. Хлопна шумно капака на компютъра.

— Какво? Какво означава това? Да не би да е… — Той замълча, неспособен да изрече на глас най-големия си страх.

— Означава, че по всяка вероятност са я преместили в някакво изолирано помещение.

— Мислиш ли? Как разбра, че не е мъртва?

— Не съм, но… — Джейн се изправи и уморено приближи към леглото. — Виж, Ейбъл, нямам представа, какво са направили. Единственото, в което съм сигурна, е, че сигналът изчезна. Ако сестра ти не беше жива, сигналът нямаше да изчезне. Все още щеше да се вижда на екрана. Само че него го няма, следователно тя е преместена в изолирана стая, където не проникват никакви радиовълни.

— Искаш да кажеш, че те знаят, че тя има проследяващо устройство на себе си? Защо просто не й го вземат? Защо…

— Не знам — прекъсна го Джейн, — освен това в момента съм прекалено уморена, за да мисля. — Наведе се над него, за да отключи белезниците от рамката и отново да ги постави на своята ръка. — Това, което знам, е, че Ч.А.Р. са поели случая и че ще направим всичко възможно, за да го разрешим.

Аха. Ето възможност.

— Какво е това Ч.А.Р.?

— Прекалено изморена съм за обяснения — отвърна тя.

Даде му знак да й направи място на леглото. Той веднага се дръпна и тя се настани до него, опъна се по гръб и изметна ръка така, че да не дръпне рязко белезниците и да го удари ток.

— Не можеш да заспиш просто така! Трябва да разбера какво става! Трябва да… — Спря, щом забеляза, че очите й се отварят.

— Нямам представа какво става, Ейбъл — призна тихо тя. — Няма и да разберем, докато от Ч.А.Р. не ни се обадят отново. Налага се да чакаме. Те ще ти върнат Еди. Обещавам.

Тя затвори отново очи и този път Ейбъл я остави на мира. Вярваше й, че няма отговорите. Сигурно чакаше нейните хора да й позвънят и бе уверен, че вярата й в Ч.А.Р. е съвсем искрена. Прииска му се и той да изпитва същата увереност.

Намести се на леглото и използва свободната си ръка, за да подреди възглавниците така, че да се облегне удобно на таблата, и взе закуската. Отвори я и видя хаотична смес. Беше гладен. След първата хапка, сдъвкана и преглътната предпазливо и внимателно, той се отпусна, усетил, че макар и студена, храната е много вкусна.

В този момент господин Тибс реши да излезе от скривалището си. Скочи на леглото, пренебрегна Ейбъл и се настани до Джейн. Тя измърмори нещо неясно на сън, погали тромаво котарака и отново заспа.

Ейбъл се намръщи към любимеца на сестра си.

— Предател — обвини го той, а след това включи телевизора, за да се поразсее.

Знаеше, че ще чака дълго. Не бе сигурен колко време ще мине, преди Ч.А.Р. да се обадят отново, но му бе пределно ясно как ще прекара времето дотогава. В притеснения. Тревожеше се за Еди, тревожеше се и за себе си. Дълго мисли как да се освободи, дори разигра един от възможните варианти наум. Щеше да й каже, че иска да отиде до тоалетната, но този път щеше да заключи вратата, да изтръгне стойката за кърпи от стената и да я използва, за да счупи прозореца над ваната.

Джейн със сигурност ще го накаже с токов удар, но едва ли ще го нарани умишлено. Щеше да изтърпи токовите удари, да се прехвърли навън и да отиде в полицията. Тогава щеше да им каже…

Ето, тук планът му издишаше. Какво ще им каже? Че сестра му е отвлечена и докарана тук, в Сонора? Само че той не я бе виждал. Не знаеше нищо повече от това, което му бяха казали Джейн и баба й. А в интерес на истината, той не бе обърнал внимание на пътя, по който пристигнаха пред оградения квартал, където бе спряла катафалката.

Дори и да откраднеше компютъра, не знаеше как да го използва, за да я открие; нали Джейн каза, че проследяващата програма вече не засича Еди. Имаше някакъв шанс да успее да открие онзи ограден квартал, но какво да направи тогава? Не бе видял къщата, защото двете дами го бяха извадили от строя, и в такъв случай какво би направила полицията? Ще започнат да обикалят от врата на врата? Това, страхуваше се той, като нищо може да се окаже краят на Еди. В най-добрия случай щяха да я преместят на друго място, където нямаше да успеят да я открият. А това можеше да се случи в мига, в който полицията направи грешка.

За свой ужас, Ейбъл вече разбираше защо Джейн и Маги не искат да намесват силите на закона и реда. Може пък те двете наистина да бяха част от някаква тайна организация. Всъщност, те бяха най-добрата му надежда за спасението на Еди. Ако можеха.

Неочакван телефонен звън го изтръгна от мислите му.