Линси Сандс
Максимална защита (19)

Глава 19

Когато Джейн се събуди, Ейбъл не беше в леглото. Тя се отпусна по гръб и си отдъхна, щом го видя до прозореца, облечен в един от халатите на хотела, стиснал чаша кафе в ръка. Косата му беше мокра. Очевидно си бе взел душ. Не пиеше кафето, само стискаше чашата и се взираше през прозореца. Предположи, че той не вижда какво става навън, а се притеснява за сестра си.

Магията, откъснала ги от действителността, беше отлетяла, каза си тя и бе готова да заплаче. На Джейн все още не й се искаше да свършва. Искаше още, поне малко. И щеше да получи, реши тя. Отметна чаршафа и тръгна гола към Ейбъл. Той дори не подозираше, че е станала, докато младата жена не го прегърна през кръста. Ейбъл покри ръцете й със свободната си длан, а тя притисна буза към хавлиения халат и го прегърна здраво.

— Добро утро — каза той.

Долови разсеяността в гласа му и разбра, че все още е някъде далеч с мислите си. Това не бе, както й се искаше. Затова плъзна ръце надолу под халата, погали го и усети как вниманието му се насочва на ново място.

— Трябва да се приготвяме — възропта той. Гласът му звучеше дрезгаво.

— След малко — увери го тя, учудена, че не й достига дъх. Едва го бе докоснала, изпълнена с очакване, и вече бе обзета от възбуда. Продължи да го гали и дразни, докато той стана съвсем твърд, взе забравеното кафе в едната си ръка, а с другата го потегли към леглото.

— Забрави нещо — каза тя и спря до леглото. Пусна го, смъкна халата от раменете му и докосна с връхчетата на гърдите си неговите.

— Какво съм забравил? — попита той и се опита да улови гърдите й.

Джейн се отдръпна и го бутна назад на леглото.

— Ти снощи си изяде десерта, но аз не съм — упрекна го тя. Взе полупразната сосиера с шоколадов сос от нощното шкафче и се усмихна.

— Боже! — Очите на Ейбъл се притвориха, когато тя го заля с шоколад.

 

 

Лидия Енсекси се качваше по стълбите към входната врата, когато те спряха пред къщата два часа по-късно.

— Върнахме се в истинския свят — каза сухо Ейбъл.

— Гаднярите нямат спиране — отвърна Джейн. Излезе от колата, напълно готова да се справи с Лидия. Чувстваше се пълна с енергия, жизнена, щастлива и обнадеждена. В този момент бе в състояние да се справи и с десет Лидии.

— Тъкмо при вас идвах — провикна се блондинката и заслиза към тях.

— Закусихме навън — обясни Ейбъл, докато заобикаляше колата.

— Ядохме и десерт — отвърна небрежно Джейн. Веднага улови бързия проблясък на желание в очите на Ейбъл.

— Много приятно звучи. Къде ходихте?

— В Джеймстаун — отвърна веднага Ейбъл, без дори да се замисля. — Учудвам се, че днес си вкъщи, Лидия. Понеделник е, работен ден. Мислех, че ще бъдеш в Сан Хосе.

— А, взех си няколко почивни дни — каза тя, когато се приближи.

— И защо ти трябвахме? — попита Джейн, нетърпелива да приключи с разговора. Трябваше да се отърве от тази жена, преди да е започнала да опипва Ейбъл, защото Джейн щеше да се почувства длъжна да я смачка. — Или по-скоро ти трябваше само Ейбъл?

— Не. И двамата. С Дърк се надяваме тази вечер да хапнете с нас, за да се поопознаем по-добре. — Гласът й се сниши, докато изговаряше последните думи, а погледът й остана прикован в Ейбъл, подчертавайки как точно иска да го опознае.

Гол и в хоризонтално положение, предположи компетентно Джейн. Как ли нямаше да го бъде, зарече се тя, но се усмихна весело и излъга нагло:

— Страхотно!

— Да — съгласи се Ейбъл.

— Добре — мъркаше блондинката. Скъси и последната крачка разстояние до брата на Еди и сега вече се притискаше до него.

Ейбъл погледна към Джейн и забеляза нещо, от което го полазиха тръпки. Гласът му обаче прозвуча съвсем естествено.

— Трябва да занесем закуската на баба, преди съвсем да е изстинала.

— Закуска ли? Тя сигурно вече е яла. Почти обяд е.

— Спахме до късно тази сутрин. — Ейбъл успя да се откъсне от нея и се премести към колата. — Джейн, би ли отворила вратата на гаража?

Разбра, че той се опитва да я отдалечи от Лидия, преди да я е размазала. А закуска за Бабинка нямаше. Джейн се отдалечи, за да изпълни молбата му. Натисна копчето за отваряне на гаражната врата. Ейбъл веднага подкара и паркира, а Джейн побърза отново да натисне копчето и да затвори.

— Заповядайте към седем — извика Лидия и се наведе под спускащата се врата.

— Добре. — Ейбъл излезе от колата. — Ще се видим.

Щом гаражът бе плътно затворен, той хвана Джейн за ръката и я поведе към асансьора.

— Има само един етаж, Ейбъл — засмя се тя. — Защо не се качим по стълбите?

— За да направя това. — Привлече я в ръцете си, щом стъпиха в асансьора.

— О! — възкликна Джейн, когато целувката им прекъсна.

Ейбъл се усмихна.

— Беше готова да направиш на горката Лидия едно харакири.

— Аха.

— Няма защо да ревнуваш — каза доволно той, очевидно доволен от убийствените погледи, които бе отправила на другата жена. — Тя никак не ме интересува. Ти си моето момиче.

— Точно така — Джейн се притисна в него и усети твърдата му възбуда. — Както и ти не трябва да ревнуваш от Дърк.

Усмивката му угасна, а също и надигащата се ерекция. Изражението му стана кисело и той отвори уста, но замълча, когато Джейн избухна в смях. Веднага започна да имитира.

— Няма защо да ревнуваш, когато Дърк ми се натиска. Той никак не ме интересува. Ти си моето момче.

Ейбъл се насили да се усмихне и натисна копчето за затваряне на вратата. Натисна първия етаж и заяви:

— Сърцето ти е жестоко, жено.

— Аха, а освен това съм и наивна… Но това е част от чара ми — каза небрежно тя. Ейбъл се разсмя и излезе след нея от асансьора.

— Боже! Какви сте ми весели тази сутрин. Добре ли прекарахте?

— Бабо? — Джейн се закова на място, изчерви се, а след това се спусна да прегърне възрастната жена, но се отдръпна, щом Ръфи се поизправи и оголи зъбки за поздрав. Тя стисна дръжките на инвалидната количка.

— Прекарахме страхотно. Ейбъл ме заведе във „Върбата“ в Джеймстаун. Само да беше видяла, невероятно. Ами храната! Ядох пиле по йерусалимски. Страшно вкусно.

Джейн не беше глупачка. Бъбреше безспир за ресторанта, докато караше баба си и Ръфи към кухнята и масата в трапезарията. Описа и ресторанта, и Джеймстаун, и яденето в най-големи подробности, за да избегне неудобните въпроси на баба си. Сложи вода за чай и се нацупи, стресната от присмехулните погледи на Ейбъл и баба си.

— Така обикновено избягва неудобните разговори — каза Бабинка поверително на Ейбъл. — Щом се разприказва така, значи крие нещо.

— Благодаря за тайната — отвърна сериозно Ейбъл.

— Още колко мога да ти кажа!

— Давай. — Ейбъл придърпа стол и се настани до нея, готов да чуе всички тайни на любимата си.

— Мрази да иска помощ — обясни Маги Спайръс. — Джейни разчита предимно на себе си. Предпочита да си счупи гърба, докато мести нещо, но няма да помоли за помощ. Колкото е сладка и щедра, толкова мрази да я принуждават да дава каквото и да е. Ако някой очаква от нея само да дава, тогава го приема като товар, но си мълчи, докато най-сетне изгуби търпение и избухне. — Възрастната жена кимна след тези думи и продължи: — Магарешки инат е и става раздразнителна, когато е гладна, затова да я храниш добре. Но не й давай прекалено много млечни продукти. Не ги усвоява добре и тогава…

— Бабо! — Джейн бе спряла да приказва преди доста време и бе чула голяма част от казаното. Беше усетила, че те си говорят за нещо, но бе прекалено заета да измисля какво да каже и отначало не обърна внимание. Сега нещата й се изясниха и тя се обърна ужасена към баба си.

— Да, скъпа? — Маги невинно галеше любимото си Ръфче. — Какво има?

— Ти…

— А, върнахте се значи.

Джейн извърна поглед към Нанси, която тъкмо бе влязла в трапезарията. Жената изглеждаше уморена и Джейн за момент изпита вина, че не се бяха прибрали по-рано, както искаше Ейбъл. Но чувството й за вина бързо се разсея. Вроденият чар на Нанси се погрижи.

— Налей ми чаша чай и седни. Искам да говоря с теб — сопна се медицинската сестра агент и Джейн усети как търпението й се изчерпва.

— И още нещо — изтъкна Бабинка пред Ейбъл. — Ненавижда някой да я командери. Така е с хората, които държат на независимостта си. Обича сама да взема решения. А виждаш ли изражението й сега? Тази грозна гримаса с присвити очи, която все едно, че казва „що не ’земеш да пукнеш, ма кучко“? Това показва, че е най-добре да се покриеш някъде, защото ще се разрази ураган.

Ейбъл се заля от смях и дори Джейн усети как по устните й трепва нещо като усмивка.

— „Що не ’земеш да пукнеш, ма кучко ли“? — попита тя. — Никога преди не те бях чувала да използваш такъв език, бабо. Калифорния не ти влияе никак добре.

— Но, Джейни, скъпа, нали все се опитвам да избягвам вулгарните изрази. — Тя сви рамене. — Само че понякога описанието пасва така съвършено на ситуацията, че каквото и друго да кажеш, няма да е никак подходящо.

— Вие тримата приключихте ли? — попита нетърпеливо Нанси. Джейн реши да остави жената да си почине. Очевидно бе изтощена. Щеше да й прости дръпнатото отношение. Отново.

— Седни, Нанси. Ще извадя и сладки. Можеш да си вземеш, докато говориш — каза тя, решила също да даде някоя и друга заповед. Изненадващото бе, че Нанси седна.

Джейн пренесе подноса с чая на масата, наля четири чаши, а в центъра остави чиния със сладки.

— Кажи сега, за какво искаше да говорим?

— Освен ако той не е и глух, и ням — а досегашните ни информатори не са споменали подобно нещо — Робърт Енсекси не е в тази къща.

— Напротив — настоя Джейн. — Джош и Дърк обсъждаха точно това.

— Те казаха ли „Робърт Енсекси е в къщата“?

— Неее — отвърна бавно тя. — Дърк каза „Предай му, че няма да се бавим“ или нещо подобно. — Забеляза задоволството по лицето на Нанси и бързо добави: — Само че Лидия и Дърк си говореха, че трябвало да поприказват с него, след като се върнат от събирането у Лий. Нали така, Ейбъл?

— Само че тя не е говорила с него, нали? Прослушах записите, Джейн. Там цари пълно мълчание, освен хъркането.

— Това означава, че тя е влязла в мазето или нещо подобно, за да говори с него — настояваше Джейн.

— На архитектурните планове няма отбелязано мазе, Джейн. Сигурно е говорила с него по мобилен телефон, близо до страничната врата. Пропуснала си да сложиш камера и микрофон там.

Джейн изпъшка. Още един неин пропуск. Ако беше разположила камерите по-добре, щеше да има добро доказателство, че крадецът се е промъкнал от дома на семейство Енсекси, както и че Лидия е разговаряла с баща си по мобилен телефон.

— Виж — каза Нанси. — Прослушах няколко пъти дори тишината в оная къща. По нищо не личи, че там има още някой, освен Лидия и Дърк. Докато ги нямаше вчера, къщата бе съвършено тиха. Бащата не е там.

— Там е — кресна Джейн.

Нанси не й обърна абсолютно никакво внимание.

— Също така по нищо не…

— Ами мъжът, който нахлу тук вчера? — прекъсна я Джейн. — Нали е дошъл от къщата на двамата Енсекси.

— Нито една камера не го е уловила да излиза. Той просто се появи иззад ъгъла.

— Е, поне според… архитектурните планове, от голямата им спалня може да се излиза навън, както е и тук. Най-вероятно е излязъл от там.

— Може. Но не сме сигурни. И освен това на записите няма и звук, който да подскаже, че е бил в къщата.

— Сигурно е бил в другия край на къщата, където няма обхват. Защо му е да влиза тук, освен ако не е служител на Енсекси?

— За да ограби къщата — предположи сухо Нанси. — Това е скъп квартал, Джейн. Много се краде. Сигурно е бил най-обикновен крадец.

— Без кола? — попита тя.

— Сигурно си е скрил колата някъде от другата страна на оградата. Шерифът ще я открие все някога.

Джейн усети как я обзема разочарование. Нанси вече си бе наумила нещо. Дори нямаше намерение да приеме факта, че тук има нещо подозрително. Беше готова да обори всички аргументи. Въпреки това Джейн беше длъжна да опита всичко.

— Ами Еди? Те я отвлякоха.

— Дори и в това не сте сигурни — каза отегчено Нанси.

— Напротив, напълно сигурна съм — озъби се Джейн. — Тя взе моите проследяващи тампони. Следих ги от Ванкувър, хванах на екрана катафалката и я проследих до дома на семейство Енсекси.

— А ти видя ли Еди вътре в колата?

Джейн замълча.

Нанси поклати покровителствено глава.

— Може Еди да се е срещнала с Лидия, докато е била на среща, и да й е преотстъпила твоя тампон. Може да сте следили Лидия чак до тук.

— Лидия не работи във Ванкувър.

— Живее и работи в Сан Хосе.

— Но Дърк работи във Ванкувър, а ето, че сега е тук. Може да му е била на гости.

— Тогава къде е Еди? — изръмжа Ейбъл, решил най-сетне да се намеси.

— Господ знае. Може дори да се е прибрала. Някой от вас сети ли се да се обади, за да провери?

Ейбъл и Джейн се спогледаха, след това той скочи и се отправи към телефона. Джейн остана загледана в него, но след това се обърна отново към Нанси.

— Ами жълтите рокли, в които са се наконтили тези жени? Как ще ми обясниш, че всички жени в един град са облечени в жълти летни рокли?

— Лош вкус — отвърна Нанси.

— А хавайските ризи?

— Още по-лош вкус.

— Никой не се обажда. Няма я — обяви Ейбъл и погледна лошо медицинската сестра агент.

Нанси поклати глава.

— Вижте, знам, че е доста подозрително с тези жълти рокли навсякъде, изчезването на Еди и всичко това. Само че Ч.А.Р. направиха въздушна снимка на района и просто тук няма никакви предаватели, които да осъществят подобна програма за контрол над умствената дейност. За тази цел има нужда от огромна сателитна чиния, а тук такава няма. А и в къщата отсреща не става абсолютно нищо. По дяволите, та тези двамата дори не си говорят. Микрофоните ти не улавят друго, освен стъпки от време на време. Проверих ги. Инсталирани са правилно. Не мога да препоръчам на нашите хора да направят нищо на базата на подобна информация. Ще изчакам, ще наблюдавам и ще подслушвам още един ден, а след това ще препоръчам да прекратят операцията и да се заемат с друго. — Тя стана и излезе.

Джейн я прониза с остър поглед, а след това забеляза възмущение и страх по лицето на Ейбъл. Покри ръцете му със своите.

— Не се притеснявай. Ще разберем какво става там, когато отидем довечера на вечеря. Дори и да не разберем, ще взема микрофони и миникамери и ще ги поставя навсякъде из къщата. Имаме време. Ще успеем.

— Как така ще ходите на вечеря? — попита остро Бабинка.

— Лидия ни покани на вечеря — обясни Джейн. Маги не изглеждаше никак очарована от чутото, въпреки това Джейн заяви намеренията им: — Значи трябва да отидем.

— Не, не, не! Това никак не ми харесва. Те вече ви подозират. Може да са ви устроили капан.

Джейн присви очи.

— Да не би да искаш да кажеш, че са замислили нещо?

— Естествено.

— Защо тогава не каза нищо пред Нанси?

— Защото това е на базата на инстинкт. А инстинктите на Нанси никакви ги няма. Не очаквайте да си промени мнението, докато сама не се увери.

— Може пък да й покажем тази вечер — каза решително Джейн.

— Никак не ми харесва — Бабинка гледаше мрачно младата жена. — Ясно ми е, че няма да ви спра. Трябва да сте особено внимателни.

— Разбира се, бабо — увери я Джейн. След това, тъй като тя продължаваше да изглежда по-притеснена откогато и да било, внучката й я целуна и обеща отново: — Много ще внимаваме.

— Къде отиваш? — попита Маги, когато я видя, че става.

— Ще предложа на Нанси да я сменя на монитора. Цяла нощ е била пред него. — Направи се, че не вижда подозрителния поглед на баба си, и се отправи към голямата спалня.

За разлика от Маги, Нанси не прояви никаква подозрителност, напротив, бе искрено благодарна. Джейн изчака другата жена да си легне и се хвана на работа. Беше се задълбочила, когато чаша кафе се появи най-ненадейно на масичката пред нея.

— Ммм, колко хубаво мирише. — Вдигна глава и се усмихна на Ейбъл. — Благодаря.

— Пак заповядай. Записите ли преслушваш? — Настани се на канапето до нея.

— Да. Как разбра?

Той сви рамене.

— А нещо откри ли?

— Да. И не. Свистенето се чува непрекъснато. А Нанси е права. Те не говорят много. Казват си „добро утро“, „лека нощ“, но след като Лидия каза, че отива да говори с баща си, няма нищо повече.

— Не останах с впечатление да са силният мълчалив тип — пошегува се Ейбъл.

— Защото не са. — Джейн поклати глава. — Те просто не казват нито дума вътре в къщата. И то откакто Джош бе убит, а още по-малко, откакто Нанси ликвидира онзи, дето се промъкна.

— Това определено не е нормално — реши Ейбъл.

Джейн кимна.

— Сигурна съм, че има мазе.

Ейбъл я погледна нещастно.

— Ами сателитната чиния, Джейн? Тук Нанси е права. Цялата ни теория се разпада, ако няма сателитна чиния. Ами ако наистина сме проследили грешния тампон? Може Еди да е някъде другаде. Мъртва или…

— Не. Не сме проследили грешния тампон. Еди беше в катафалката.

— Откъде си сигурна?

Тя не беше сигурна. Нанси бе успяла и нея да накара да се съмнява, но трябваше да даде някаква надежда на Ейбъл. А и тя самата търсеше увереност. В този момент се сети за нещо и се усмихна.

— Защото просто изчезна от екрана.

Той се обърка.

— Как така…

— Ако Лидия, или който и да е, си е взел от тампоните на Еди и го е изхвърлила, когато е пристигнала, щеше да има жълта точка, която показва, че е бил използван. Само че такава точка няма. Тя просто изчезна. Това означава, че предавателят е спрял да излъчва. — Тя отново насочи поглед към екрана. — Някъде в тази къща има изолирана стая или мазе.

Тя стана, отиде при торбите и започна да вади най-различни оръжия, за да избере подходящите за тази вечер. След това приближи до гардероба и извади един от кашоните, изпратени от Ч.А.Р. и избра каквото й трябваше. На всяка цена смяташе да постави подслушвателни устройства в къщата на семейство Енсекси, ако не успееха да се доберат до необходимата информация по време на вечерята. Но как точно да внесе камерите и да ги скрие?

Погледна Ейбъл.

— Ще останеш ли при мониторите?

— Да, разбира се.

— Добре. Аз имам работа. — Грабна всичко, което беше отделила, пристъпи към него, целуна го страстно и излезе бързо.

В един от ъглите на гаража имаше работна маса. Очевидно господин Гудиноф е обичал да се занимава с всякакви поправки, преди да се разболее от Алцхаймер. Сега Джейн щеше да използва малката му работилница. Тук никой нямаше да я притеснява.

 

 

— Това е камера за вратовръзка — обясни Джейн на Ейбъл, докато я забождаше.

Ейбъл сведе брадичка, за да я огледа.

— Хем хубава, хем функционална. Също като създателката.

— Значи аз съм функционална, така ли? — попита развеселена Джейн. Довърши работата си и отстъпи, за да огледа ефекта.

— Ти си много повече. Красива, умна и забавна. Само че, Джейн… — Той стисна ръцете й и я привлече към себе си, когато тя понечи да се отдръпне. — Все си мисля, че ти не трябва да идваш тази вечер.

Очите й се разшириха от изненада.

— Не искаш ли да разбереш дали Еди е там?

— Да. Но не искам да рискувам да те загубя. Предпочитам да отида сам и…

— Ейбъл — прекъсна го тя, — толкова си мил. А сега да вървим.

Обърна се и взе цветето, което бяха купили.

— Какво е това? — попита той.

— Цвете подарък в знак на благодарност за поканата за вечеря. С миникамера е — отвърна Джейн.

Опита се да мине покрай него, но той отново я спря и стисна ръцете й.

— Джейн, говоря сериозно.

— Аз също, Ейбъл — отвърна не по-малко сериозно тя. — Еди е там вътре и смятам тази вечер да я открия. Това може да се окаже последният ни шанс в случай, че сестра Нанси си постигне своето.

Той пусна ръцете й и кимна.

— Имаме ли някакви оръжия?

— Да, тук. — Джейн потупа чантата си. Той се намръщи, когато забеляза размера.

— Не мислиш ли, че е доста големичка? Така и така вече са подозрително настроени. Какво ще си кажат, когато я видят?

Джейн сви рамене.

— Ако решат да надничат, за да проверят, ще открият само грим, вибратори и презервативи.

— Вибратори и презервативи значи? — Той пребледня. — Не ми казвай, че си ги взела.

Джейн се ухили.

— Надявам се да не се налага да ги използвам, но човек никога не знае. О! — Тя остави чантата и цветето и бръкна в джоба на панталона, за да извади нещо. Тази вечер бе категорична, че няма да си сложи рокля. Имаше нужда от джобове, затова избра черен копринен панталон и златно бюстие с дълбоко изрязано деколте. Опита се да не мисли какво означава изборът на златното. Дали не бе попаднала под влиянието на технологията за контрол над умствената дейност? Мили боже! Този въпрос трябваше да бъде разрешен още днес. Сред множеството подслушвателни устройства в джоба, Джейн извади и колие — дълга сребърна верижка с медальон. Беше твърде женствен, но нямаше кой знае какъв избор.

— Искам да си го сложиш. Вътре има поразяваща пудра. Натискаш тук — тя му показа миниатюрно копче — и капачето се отваря. Сипи пудрата в напитката на Лидия при първа възможност. Така ще успееш да я неутрализираш.

— Нали си сложи от поразяващото червило? — попита той и нахлузи колието, за да го пъхне под ризата.

— Да. А също и парфюма серум на истината, обеци — бомби, лазерно колие, обувки със стрели, а колието има и вградена камера. — Тя отстъпи и му се усмихна. — Приготвила съм още някои трикове. Все едно, че отиваме на лов за мечки.

— Виж ти. — Той леко се усмихна. — Сега вече се чувствам по-добре.

Джейн кимна, сложи чантата през рамо и отново стисна цветето. Въпреки че се правеше на самоуверена, беше изключително нервна. Тръгваха право към опасността все пак, и то не кой да е, а тя, срамежливата Джейн Спайръс от отдел „Изобретения и нововъведения“ и един счетоводител.

— Да вървим.

— Готови ли сте? — попита Бабинка, когато Ейбъл и Джейн влязоха при нея в огромния хол. Тя натисна дистанционното, за да спре филма, който гледаше.

— Напълно. — Джейн се приближи и се наведе, за да я целуне по бузата.

Баба й я хвана за ръката и изправи гръб. В очите й бе стаена тревога.

— Нали ще внимаваш?

— Обещавам — отвърна тихо Джейн.

Маги Спайръс кимна рязко.

— Добре тогава, качете ме по тези проклети стъпала в голямата спалня, за да мога да ви наблюдавам в акция.

Двамата качиха баба по стъпалата, макар и трудно. Нанси и господин Тибс вдигнаха поглед, когато тримата влязоха. Никой от тях не им се зарадва, въпреки че според Джейн, за господин Тибс имаше значение единствено присъствието на Ръфи. Котаракът се направи на страшен, изсъска отегчено, а след това заспа отново в самия център на леглото. Тази проява на мъжка сила бе достатъчна, за да накара Ръфи да се свие и заскимти в скута на баба. Най-сетне зверчето се бе научило да не се занимава с котарака на Еди.

Нанси пък определено се изненада от вида им.

— Да не би сериозно да сте решили да продължавате с тази глупост?

Бабинка й бе съобщила за поканата у съседите, когато жената се събуди. Според нея подобно посещение съвсем не беше добра идея и все още не си бе променила мнението.

— Естествено. Защо не? Нали сама каза, че там не става нищо. Съвсем сигурно е. — Джейн не се стърпя да не се заяде. Предполагаше, че агентката има някакви съмнения, и се страхуваше, че ако те двамата открият нещо, тя ще изглежда като глупачка. Още по-зле за нея.

— Не съм казала, че там не става нищо — озъби се жената. — Само казах, че няма никакви доказателства и…

— Е, ние ще ти осигурим — прекъсна я спокойно Джейн.

Нанси се намръщи.

— Може да се окаже много опасно, ако те действително са намислили нещо.

— Тогава имаме страхотен късмет, че си тук и ще ни подсигуриш гърба, нали? — Джейн се обърна към Ейбъл.

— Готов ли си?

Той кимна:

— Напълно.

— Тогава да вървим. — Тя тръгна към вратата и се провикна през рамо. — Компютърът е програмиран. Готов е да започне да предава, щом включа камерите. Подслушвателите са включени. Пожелайте ни успех.