Линси Сандс
Максимална защита (3)

Глава 3

— Пристигнахме, приятел. — Шофьорът на таксито спря колата и се обърна назад. — Ще ти струва двайсет и два и двайсет и пет.

Ейбъл Андрети погледна стреснато цифрата на брояча. Този тип май не се шегуваше. Сумата от летището до апартамента на сестра му наистина беше двайсет и два долара и двайсет и пет цента. Невероятно! Потресаващо! Истинско обирджийство! Поклати глава и подаде на таксиметърджията две банкноти от по двайсет долара.

— Ресто ще искаш ли? — попита мошеникът и грабна двете банкноти.

— Абсолютно — изсъска Ейбъл. В момента не бе в блестящо настроение. Как ли пък нямаше да остави на шофьорчето бакшиш от почти осемнайсет долара. Този тип не спря да мели през целия път от летището за натовареното движение и данъците и за какво ли още не, докато Ейбъл се притесняваше заради сестра си Еди.

Огледа приятната викторианска сграда. Точно такова място би избрала Еди. Само че не бе в неин стил да не дойде на летището, както се бяха разбрали. Сви притеснено вежди. Защо ли не дойде? Еди не бе от хората, които просто биха махнали с лека ръка на някое задължение.

Стомахът му изгъргори и той погледна часовника си. 8:44 вечерта — само че това бе лондонско време. Все още не го бе сверил. По негови сметки тук, в Британска Колумбия, бе 12:44. Време за обяд. Само че в Англия времето за обяд бе минало отдавна, а той не се докосна до храната по време на полета. Мислеше си, че двамата с Еди ще се отбият да похапнат някъде, когато тя го вземе. Надяваше се да си е у дома или поне да се прибере скоро, за да седнат да обядват заедно.

— Айде, ’зимай. — Шофьорът се усмихваше злобно, докато подаваше седемнайсетте долара и седемдесет и пет цента в ръката на Ейбъл. — И приятен ден.

Ейбъл само изсумтя. Отвори вратата със замах и се измъкна, стиснал двата сака. Едва бе излязъл от колата, когато шофьорът натисна газта, а вратата се хлопна сама от рязкото потегляне.

Прехвърли през рамо по-малкия сак, вдигна другия и се упъти към сградата. Двама младежи тъкмо излизаха, когато бе пред входната врата. Те любезно задържаха вратата и Ейбъл измънка някаква благодарност под носа си, доволен, че не му се налага да чака пред домофона.

Еди може и да не си беше вкъщи, или да е закъсняла, или на път към летището, или пък се връща, след като не го е намерила. Ейбъл бе изчакал цял час и половина и й звъня три пъти, а след това се отказа и повика такси. Но бе възможно сестра му да е объркала часа на полета или пък да е попаднала в задръстване. Ако беше така, щеше да се наложи доста да почака, преди тя да се върне.

Насочи се към апартамента й. След като бе преседял по летища и в самолети цели четиринайсет часа, последното, което искаше, бе да се мотае в някакъв коридор. Само че какво да направи, ако нея я няма? Налагаше се да чака в коридора пред вратата й, където щеше да остави саковете и да поразтъпче схванатите си крака, гръб и задни части.

Само като си помисли, че може да му се наложи да чака още, Ейбъл се намръщи, но след това си каза, че тази досада може и да му се размине. Дано да се беше прибрала. Оставаше и възможността да е заспала и да не е чула телефона, въпреки че минаваше обедно време, а пък Еди обикновено си лягаше с кокошките. Вероятността да си е в къщи бе много малка.

Замислен над всичко това, той спря пред вратата и почука. Никакъв отговор. Почука отново, но сърцето му вече се бе свило. От апартамента не се долавяше никакъв шум. Еди я нямаше. Сигурно е някъде по пътя между апартамента и летището. Някакъв проблем с колата, или господ знае какво я бе забавило. Не му оставаше друго, освен да чака.

Ейбъл въздъхна и остави багажа пред вратата й, изпъна гръб, протегна се, а след това кръстоса ръце и започна да крачи, като несъзнателно се вслушваше в звуците, долитащи от съседните врати: зад една от тях двама се заяждаха, иззад друга тътнеше телевизор. Драскането по третата врата привлече вниманието му и Ейбъл спря. Последва скимтене на куче.

— Стига, Ръфи! — каза с искрено раздразнение женски глас, а яснотата, с която той чу думите, му подсказа, че тя е точно до вратата и се опитва да привлече кучето навътре в апартамента. — Вече излиза три пъти днес, а последните два пъти така и не свърши нищо. Точно сега няма пак да тръгна да те извеждам. Имам си работа.

Ейбъл усети как по устните му плъзва усмивка от нескритата досада на жената. Ръфи? Що за идиотско име на куче! Представи си едно космато топчесто зверче с неспирно подрънкваща каишка.

Последва нова драскаща атака и ново скимтене.

— Стига, Ръфи. Ще чакаш. Махни се от вратата. — Гласът вече умоляваше, не нареждаше. Освен това започна да заглъхва, когато жената се отдалечи от вратата, и затова Ейбъл дочу само части от следващите й думи:

— Моля те… Ръфи! Имам нужда… чар… вибратор!

Шокиран, Ейбъл се отдръпна и се насочи отново към вратата на сестра си. Дори да го бяха хванали да подслушва, едва ли щеше да се почувства по-засрамен. В интерес на истината, му дойде прекалено много това, че една от съседките на сестра му не иска да си изведе кучето на разходка, за да се усамоти известно време и да се наслади на чаровните моменти в компанията на вибратора си. Не му трябваше да знае подобни неща! Сега вече умът му се насочи в посока, която съвсем нямаше желание да поема.

Поклати глава, за да се отърси от представата за непознатата, която се самозадоволява, докато измъченото животинче седи до нея и има спешна нужда да излезе, за да вдигне крак. Ейбъл спря отново пред вратата на сестра си и опита да отвори.

Естествено все още беше заключено. Застана пред входа и усети, че той самият има спешна нужда „да вдигне крак“.

— Това е натрапчива илюзия — опита да си внуши той. — Кученцето те накара да си въобразиш. Всъщност не ти се ходи до тоалетна.

Самовнушението не вършеше работа. Лошото бе, че колкото повече си повтаряше обратното, толкова по-силна ставаше нуждата да се облекчи. Погледът му падна на багажа пред вратата на сестра му. Това вече бе проблем. Нямаше начин да го остави в коридора, защото, докато търсеше най-близкия ресторант или бензиностанция, някой можеше да го открадне. А никак не му се искаше да го мъкне със себе си.

Намръщи се на багажа, изнервен от все по-засилващия се натиск в пикочния му мехур. Отново погледна вратата и посегна към портфейла си. Еди няма да му се разсърди, каза си той. Извади една кредитна карта.

По филмите подобен начин на влизане изглеждаше елементарен. Крадецът просто вадеше кредитна карта, побутваше тук, натискаше там и voila! Мисията успешна. Но в действителност се оказа, че съвсем не е толкова лесно. След няколко минути натискане и побутване или по-скоро грубо ръчкане с пластмасовата карта в прореза между вратата на Еди и касата, Ейбъл реши, че сестра му със сигурност си е сложила брава, обезопасена срещу взлом с кредитна карта.

Изцяло погълнат от опитите си да проникне в апартамента на Еди, той не чу кога в коридора се е отворила врата. Дори не бе доловил присъствието на друг човек, докато не усети някаква разливаща се топлина по долната част на десния си крак. Спусна поглед надолу и забеляза зад себе си куче. Чак след секунда осъзна какво прави малката космата твар. С вик на възмущение, Ейбъл отскочи от ситното чудовище.

— Ръфи! Веднага се върни! Лошо кученце.

Ейбъл се завъртя в посока на гласа. Някаква жена бе застанала наполовина в апартамента, наполовина в коридора, а от ръката й висеше кучешка каишка. Това бе тъкмо вратата, пред която се бе спрял преди малко. Очевидно жалните трели на кучето я бяха отказали от… плановете и вместо това е благоволила да изведе самоходния губер на така необходимата разходка. Както и да е, в настоящия момент съчувствието на Ейбъл към кучето се бе изпарило. Струваше му се, че има отлична представа, защо това никому ненужно добиче се нарича Ръфи.

Ейбъл се изви, за да огледа петното на крачола си, а след това впери гневен поглед в жената, коленичила, за да сложи най-сетне задължителната каишка на кучето си. Тя, изглежда, не забелязваше гнева му и нямаше никакво намерение да се извини, защото го наблюдаваше толкова подозрително, че той се скова и се зачуди колко ли време е стояла на вратата. Дали бе успяла да види как се опитва да проникне в апартамента на сестра си? Ейбъл притеснено скри в дланта си кредитната карта и се постара да си придаде вид, с който няма да го вземат за криминален престъпник.

— Здравейте! — Опита с жизнерадостен глас, но сърцето му се сви, щом жената насочи погледа на присвитите си очи към него.

— Търсите ли някого? — попита тя. Гласът й прозвуча студен и нелюбезен. Съвсем не отиваше на тази слаба млада жена в дънки и розова тениска. С дългата червеникавокестенява коса, вързана на опашка, без следа от грим по изразителното лице, тя приличаше на ученичка. Съвсем не си я представяше така, когато…

Усмихна се, придавайки си разочарован вид, и пристъпи към нея.

— Аз просто… — Той замахна неопределено към вратата на сестра си, но не каза нищо повече, когато забеляза, че младата жена отстъпи предпазливо назад и повлече и кучето след себе си. Сигурно постъпваше умно, като се отдръпваше от някакъв тип, който тъкмо се опитваше да нахлуе в чужд апартамент.

— Аз съм Ейбъл Андрети — каза той с най-умилкващия глас, на който бе способен. — Сестра ми Еди живее тук.

Жената не се успокои. Нямаше вид да му вярва. Ейбъл се зачуди дали се познава с Еди и дали има представа, че живее в Англия и че за него е напълно неестествено да виси пред вратата на сестра си. Ако обаче познаваше Еди добре, тя най-вероятно е споделила, че той ще й идва на гости, но пък тогава тази особа нямаше да го гледа така, сякаш е възкръсналият Джак Изкормвана.

— Еди я няма — заяви жената, а очите й все още бяха изпълнени с подозрителност.

— Сигурна ли сте? — Ейбъл развълнувано пристъпи към нея, но веднага щом забеляза, че тя вдига ръка към бравата, спря. Госпожицата бе готова да се скрие, а първата й реакция, след като заключеше здраво вратата, щеше да бъде да звънне в полицията.

— Вижте — опита отново Ейбъл, — самолетът ми кацна преди малко. Дошъл съм при Еди от Англия. Тя трябваше да ме посрещне на летището преди два часа. Чаках я да се появи час и половина, после реших, че няма да дойде, и взех такси. Вися тук от половин час, а нея продължава да я няма. Започвам да се притеснявам дали не се е разболяла, да не би да е паднала и да си е ударила главата, нещо такова. Затова… — Той размаха кредитната карта, която все още стискаше. — Наистина се притеснявам.

Младата жена не се отпусна напълно, но му се стори, че вече има по-малка вероятност да хукне да се спасява, след като го бе изслушала. Погледът й пробягна по гъстата чуплива коса, която и двамата с Еди бяха наследили от италианския си дядо, който им бе завещал и името Андрети. Докато оглеждаше лицето му, на Ейбъл му се прииска да бе спрял за малко в тоалетната на летището, за да се обръсне. От дядото бе наследил и острата брада, която в пет следобед вече се виждаше ясно, а тъй като цели шестнайсет часа не се бе бръснал, сигурно имаше доста запуснат вид. Сигурно приличаше на някой негодяй, а не както обикновено на спретнат добродушен счетоводител. Но в момента не можеше да направи нищо по въпроса.

Оглеждаше я, както и тя него. Съседката бе нежно създание. Ейбъл бе последвал пътя на баща си и бе станал счетоводител, но независимо от това тялото му бе изваяно като на атлет. Висок 1.90, с широки едри рамене, мускулест, още едно наследство от дядото зидар. Еди също изглеждаше божествено — висока 1.70. В сравнение с нея, съседката й бе дребна и много нежна. Ейбъл веднага си представи птиче, едно екзотично птиче с носле като копче, вместо клюн, огромни зелени очи и наситено червени кичури в буйната гъста коса. Не птиче, а птица, готова всеки миг да се впусне в битка.

Очите му обходиха стегнатото й тяло и се спряха на едрите гърди, набъбнали под прилепналата памучна тениска. Беше готов да се закълне, че не носи сутиен. За момент задържа поглед върху гърдите й, а след това спусна очи надолу към заобленото коремче — защо ли му се стори толкова сексапилно? — и към пълничките бедра, пристегнати в най-старите, тесни, избелели и продрани дънки, които бе имал удоволствието да види. Никога преди дупките по коленете не се бяха стрували толкова привлекателни на Ейбъл.

— Косата и очите ви са същите като на Еди — призна жената.

Погледът на Ейбъл отскочи от дупката на коляното обратно към лицето. С облекчение забеляза, че жената изглежда значително по-спокойна. Май бе открила поразителната прилика със сестра му и се бе убедила в казаното от него. Слава богу. След като този проблем бе елиминиран, той си спомни какво я бе чул да казва.

— Твърдите, че Еди не си е вкъщи. Сигурна ли сте?

Тя кимна извинително.

— Да. Баба спомена, че днес си била взела почивен ден и затова минах да я поканя на обяд, само че, когато почуках, никой не ми отвори. — Поколеба се, но продължи с известно нежелание. — Май не се е прибирала от онази среща.

Ейбъл се стресна от тези думи.

— Среща ли? Еди нищо не ми каза, когато говорихме. Всъщност дори спомена, че любовният й живот бил сух и празен като пустиня.

Съседката на сестра му сви рамене.

— Ами… снощи се отби у нас, за да вземе назаем… някои неща, преди да отиде на среща. Нямахме възможност да поговорим, защото трябваше да изведа Ръфи. — Тя погледна към кучето, което беше седнало спокойно и изглеждаше сладко, пухкаво и напълно безобидно, сякаш за нищо на света не би се изпишкало върху крачола на нечий панталон. Ейбъл изви уста в гримаса и погледна с неприязън зверчето.

— Много странно — продължаваше жената. — Тази среща изникна направо от нищото. Искам да кажа, че тя изобщо не беше споменавала да се интересува от някого, а пък Еди да забрави да вземе брат си от летището е направо немислимо. — Тя премести поглед към вратата зад гърба му и Ейбъл също извърна очи натам и си пожела да може да види какво има вътре. Еди можеше и да е в апартамента, ранена или болна.

— Почакайте тук. Веднага се връщам — каза съседката на сестра му. Хвана под мишница дребното куче и влезе обратно в апартамента, от който се бе показала.

Ейбъл остана да гледа затворената врата няколко секунди и се зачуди дали тя наистина му вярва, или в момента звъни на полицията. Дори и така да беше, нямаше нищо против; нека викне полиция. Нещо определено не беше наред. Освен това се съмняваше, че ще му стигне търпението да ги дочака. Спешно се нуждаеше от дискретно място, където да се облекчи, въпреки че предпочиташе това да стане в апартамента на сестра му. Веднага. Не му се искаше да изчаква цялата полицейска процедура: блъскането по вратата, задаването на въпроси и най-сетне привикването на домоуправителя, който да отключи апартамента. Искаше да влезе веднага.

Решил какво да прави, Ейбъл остави багажа, както го бе стоварил пред вратата, и се упъти по коридора. Трябваше да се върне до входното фоайе, за да открие номера на домоуправителя и да му позвъни. Щеше да го накара да отвори вратата и…

Спря рязко, когато вратата зад него отново се отвори. Съседката на Еди излезе от своя апартамент, този път без самоходния губер, и вдигна в ръка ключ на ключодържател със заек.

— Двете със сестра ви си разменихме ключове от апартаментите преди известно време — обясни тя. — Тя има ключ от моя апартамент, в случай че възникне някакъв проблем с баба или нещо такова, а пък аз имам неин, в случай че… — Тя прекъсна мисълта си по средата, но той можеше и сам да довърши неизказаното. В случай, че нещо се случеше с Еди.

— Аха. — Насили се да се усмихне. — Така е много удобно.

— Да. — Тя протегна ръка. — Джейн Спайръс. Приятелка и съседка на сестра ви.

Ейбъл се усмихна на това малко позакъсняло представяне и пое ръката на жената. Учуди се колко е мека кожата й, а същевременно колко силно ръкостискането. В следващия момент тези подробности останаха на заден план, защото усети нежния женски аромат. Остана загледан в сериозното лице, пое дълбоко въздух и откри, че гласът му е станал дрезгав и далечен, сякаш излизаше някъде изпод ципа на панталона му.

— Здравейте — отвърна той.

За щастие, Джейн, изглежда, не забеляза. Погледът й се бе плъзнал към багажа му, все още струпан пред вратата на Еди. Ейбъл проследи погледа й и се сети, че тя оглежда стикерите с името и адреса му в Лондон, Англия. Въпреки това остана изненадан, когато напрежението у Джейн, което не бе забелязал до този момент, изчезна и тя му се усмихна приветливо. Ако докосването и мирисът й го бяха стреснали, то слънчевата усмивка на тези сочни устни и неочакваната искрена топлота в очите й, разкриваща радост от срещата им, го оставиха без дъх. Ейбъл усети как притесненията за сестра му се стопяват, и също се усмихна.

— Баба каза, че снощи, като се отбила, Еди споменала, че ще пристигнеш — обясни Джейн, издърпа ръката си от неговата и пристъпи към вратата на сестра му.

— Баба ли? — Погледът му, неподвластен на волята, се плъзна към дупето й. Беше чул всички вицове и майтапи за слабостта на италианските мъже към женските задни части — оглеждане, щипане и опипване на тази особено предпочитана част от тялото на слабия пол — но Ейбъл никога преди не бе усещал подобно влечение. Винаги бе смятал, че гърдите са тайната му страст, но дори и този факт бе готов да признае много рядко. Вместо това твърдеше, че харесва жените заради ума им.

Да, наистина, умът бе от изключително значение за него, само че когато се стигнеше до ласки и нежности… е, тогава нямаше начин да се порадваш на нечий ум. Тогава проличаваше слабостта му към женските гърди. Само че Джейн Спайръс, нищо че имаше твърде привлекателни гърди, май щеше да промени предпочитанията му. Имаше толкова апетитно дупе, че…

— Еди?

Ейбъл стреснато вдигна поглед, когато Джейн отвори вратата и влезе в апартамента на сестра му. Той вдигна саковете и я последва.

— Еди? — Джейн влезе предпазливо в хола, поколеба се и се огледа.

Ейбъл се озърташе в празния хол зад нея и остави входната врата да се затвори. След това пусна багажа и я последва, за да огледа по-добре. В апартамента цареше тишина.

— Я виж ти.

Джейн неочаквано се бе навела. Вдигна в ръце оранжев котарак, който полагаше неописуемо старание в опитите си да се усуче около глезените й.

— Здравей, господин Тибс. — Джейн почеса косматата гадинка зад ушите и се изправи. — Къде е мамето? А? Вкъщи ли си е?

Гукайки на котката, тя тръгна навътре. Ейбъл вървеше след нея и успя да надникне в кухнята отдясно. Забеляза използвана чаша, чиния и сребърни прибори, оставени на плота до мивката, празна купичка за котешка храна на пода пред хладилника. Двамата с Джейн минаха през трапезарията, спретната и чиста, и отново влязоха в доста по-разхвърляния хол с отворен вестник, зарязан на канапето. До креслото бяха подритнати чифт пантофи.

Джейн се наведе, пусна господин Тибс на пода и се насочи към малък коридор отдясно. Ейбъл я следваше неотклонно и се чувстваше като натрапник в тихия апартамент. И от дясната, и от лявата им страна имаше по една врата, а трета се отваряше срещу тях. Лявата бе към спалня. Ейбъл огледа и тази стая със същото внимание, както и преди. Личеше си, че тук живее някой. В един от ъглите бе сритана купчина дрехи в очакване на деня за пране. Леглото не бе оправено, а отгоре лежаха няколко тоалета, очевидно презрени като неподходящи за срещата на сестра му. Стана му приятно, тъй като по всичко личеше, че Еди не е имала намерение да води онзи тип у дома.

Дясната врата бе затворена. Ейбъл натисна бравата и отвори, въпреки че Джейн каза:

— Килер.

Килерът се оказа много малък, по полиците бяха грижливо подредени кърпи, неизгладено пране и чаршафи. Третата врата също зееше отворена и присъствието на сестра му личеше по всичко, каза си той, докато надничаше над главата на Джейн. Сякаш бе минало торнадо. Навсякъде по полиците в банята бе разхвърлян грим, сешоарът все още стоеше включен, както и машата, поставена до него. Използвана кърпа бе запокитена в безформена купчина на пода, върху дрехите, с които по всяка вероятност сестра му е била на работа през деня.

Ейбъл оглеждаше внимателно всичко, докато погледът му не се спря на атрибута между мивката и ваната. Тоалетна! Въпреки че бе силно притеснен за сестра си, Ейбъл изведнъж усети остро и нетърпящо отлагане напомняне, че има спешна нужда да се облекчи.

Джейн погледна към него, очевидно се готвеше да каже нещо. Спря, щом забеляза изражението му.

— Олеле, полетът сигурно е бил дълъг. Имаш ли нужда да…

— Да. Май имам — прекъсна я той, леко притеснен. Двамата се постараха да се разминат, без да се докосват в тесния коридор, за да може той да влезе в банята. Щом се озова вътре, затвори след себе си вратата и се зае със задачата си с въздишка на искрено облекчение.

Когато излезе миг по-късно, чу, че Джейн говори с някого, и усети как сърцето му прескочи от радост. Еди се беше върнала! Влезе в кухнята, но още на вратата спря, обзет от разочарование. Джейн не говореше с Еди, а на противната котка. Бърбореше на господин Тибс, все едно че зверчето щеше да я разбере и да отговори, докато тя търсеше каквото там търсеше.

— Къде е мамето, момче? — питаше тя, докато отваряше вратите на шкафовете една по една. Спря едва когато попадна на кутията със суха храна, която очевидно й трябваше.

— Ето, мъничък. — Напълни купичката на котарака, а след това се наведе към празната купа за вода.

— Кога за последен път видя сестра ми? — попита Ейбъл, щом тя се изправи и го забеляза.

Джейн се приближи до мивката, за да изплакне и напълни отново купата на господин Тибс.

— Нали ти казах. Снощи, след работа. Намина, за да вземе назаем едно-две неща.

Ейбъл забеляза колебанието на жената, когато стана въпрос за нещата, които сестра му е взела, и осъзна, че одеве Джейн пак бе реагирала със същото колебание. Преди обаче да измисли как да я попита, без да бъде груб, тя заговори отново.

— Гласеше се за срещата.

— Срещата — повтори намръщен Ейбъл. Снощи бе говорил с Еди. Е, поне за него бе рано вечерта. Тогава във Ванкувър е било обедно време. Ейбъл й бе звъннал, за да потвърди в колко ще кацне самолетът. Внимаваше да уцели обедната й почивка, за да няма тя неприятности, че провежда лични разговори през работно време. Именно заради този разговор я чака толкова дълго на летището, преди да викне такси и да дойде тук. Освен всичко друго му бе казала, че любовният й живот е също като пустиня, празен и сушав. Това означаваше, че срещата е изникнала по някое време между техния разговор и времето, преди да се прибере у дома след работа, пет или шест часа, през които по всяка вероятност е била в офиса.

— Среща с мъж ли е имала? — попита настойчиво Ейбъл. — Да не е било нещо във връзка с работата?

Джейн изглеждаше изненадана.

— Не, искам да кажа — да. Ставаше въпрос за среща с мъж и нямаше абсолютно нищо общо с работата, поне доколкото аз знам. — Погледна го любопитно. — Защо?

— Е — поклати глава той. — Просто тя беше споменала за разни странни нещица в работата.

— Какви странни нещица? — полюбопитства Джейн.

Ейбъл се поколеба, но отговори.

— Виж, не ми каза подробности. Думите й бяха: Стават разни странни нещица в службата. Ще ти разкажа, като дойдеш, но ако нещо ми се случи… След това се засмя, сякаш говореше глупости. — Мъжът сви рамене, сякаш това не означаваше нищо, но си личеше, че е силно притеснен. Еди нямаше склонност към преувеличения. Странни неща в работата и завоалирани забележки от рода на Ако нещо ми се случи, можеха да бъдат подминати много лесно, ако всичко си беше наред, но след като сестра му липсваше…

— Има ли на кого да се обадим? — попита той. — С кого е излязла на среща?

— Нямам представа, но… — Джейн излезе от кухнята и бързо се запъти към хола. Ейбъл я гледаше, без да разбира нищо, докато тя приближи една малка маса, отвори чекмеджето и извади тънък бележник с корица на цветя.

— Това е бележникът й с телефонните номера. — Джейн пристъпи към него. — Ще го прегледаме и ще се обадим на всички, ако трябва, докато не открием или нея, или човек, който има някаква представа, къде и с кого може да е. Хайде, трябва обаче да се върнем у нас.

— У вас ли? — попита Ейбъл, когато тя се насочи към вратата. — Не трябва ли да останем тук, в случай че тя се върне?

— Баба е… Не може да остава сама — отвърна уклончиво Джейн. На Ейбъл му се стори, че изпитва някакво неудобство или че се притеснява, но тъй като вървеше зад нея, не можа да види изражението й.

— Просто ще трябва да проверяваме дали не се е върнала. — Джейн хлопна вратата, понечи да заключи, но спря и вдигна едната си вежда. — Освен ако не предпочиташ да останеш тук и сам да се справиш с бележника.

— Не, не. Нямам представа кои са приятелите й тук във Ванкувър. Имам нужда от помощта ти.