Линси Сандс
Максимална защита (4)

Глава 4

Оглушително високият звук на телевизора посрещна Ейбъл, когато последва Джейн в апартамента й. Даваха някакъв филм на ужасите от седемдесетте с много кръв и насилие. Никой не гледаше. Холът и трапезарията бяха празни, също както у Еди, което, изглежда, силно притесни новата му позната. На Ейбъл му се стори, че дочу тиха ругатня, когато тя се отправи към кухнята.

Тръгна след нея и с нескрито любопитство протягаше врат, за да наднича над главата й. Почти веднага видя възрастна жена в инвалидна количка. Несъмнено това беше „баба“, за която Джейн спомена, че не бивало да остава сама. Косата на жената бе късо подстригана, бяла, а лицето й се бе запазило хубаво и свежо, независимо от възрастта. Много си приличаха с внучката. Ейбъл си каза, че сигурно и Джейн ще изглежда толкова приятно в заника на годините си. Само дето нямаше представа какво я е разтревожило толкова. Да не би защото баба й сама се бе преместила до масата и бе струпала най-различни пакети, които се канеше да използва, за да опече нещо.

— Бабо? Какво си мислиш, че правиш? — попита Джейн с изтънял и напрегнат глас.

Ейбъл наблюдаваше сцената с любопитство.

— Реших да приготвя чай и кифлички — отвърна весело възрастната жена.

Макар и не напълно, Джейн се поотпусна. Мъжът не бе оставен дълго да се чуди какво е разтревожило приятелката на сестра му, защото бабата го забеляза.

— О, здравейте — изчурулика тя. След това нацупи устни и се приведе леко, за да надзърне в празното антре. — Да разбирам значи, че Еди я няма.

— Еди ли? Няма я. — Гласът на Джейн прозвуча разсеяно. — Това е брат й, Ейбъл Андрети. Ейбъл, това е баба ми, Маги.

— Госпожо — кимна официално Ейбъл.

— Ще се обадим тук-там, да видим дали ще успеем да я открием — обясни Джейн, а баба й продължаваше да се усмихва приветливо на Ейбъл.

— Чудесна идея, скъпа — Маги Спайръс кимна сериозно. — Сигурна съм, че ще успеете да я откриете. След това тримата заедно ще пийнем чай и ще похапнем кифлички.

— Чудесно — съгласи се Ейбъл и веднага изпъшка, защото бе сръган в ребрата. Погледна учудено Джейн.

— Не си прави труда, бабо — намеси се бързо тя. — Ние…

— Какъв ти труд, Джейни, скъпа. Знаеш колко много обичам да пека сладкиши.

На Ейбъл му се стори, че Джейн простена тихо, но веднага след това добави:

— Най-добре да остана и да ти помогна.

— Глупости! Аз съм само на шейсет години. Струва ми се, че вече съм успяла да науча кое къде стои в тази кухня — заядливо отвърна възрастната жена.

— На седемдесет — промърмори Джейн и Ейбъл я чу, въпреки че според него не биваше да чува това уточнение. Бързо скри усмивката си.

— А сега тичай да откриеш нашата Еди — предложи Маги. — Хайде, вървете. Къш.

Внучката й замълча за момент, а след това отново се обади с известно колебание:

— Добре. Само че, ако имаш нужда от някаква помощ…

— Къш! — повтори баба й.

Вече изгубил търпение, Ейбъл хвана Джейн за ръката и я потегли към антрето.

— Сигурен съм, че ще успее да се справи сама.

— Дано — съгласи се Джейн, въпреки че не звучеше никак убедена. Докато я теглеше към хола, тя не отделяше поглед от кухнята.

— Ще надничаш при нея от време на време — даде идея Ейбъл. Опитваше се да прояви разбиране, въпреки че единственото му желание бе да пипне телефона, за да открие сестра си. — А тя наистина ще се оправи и сама.

— Добре де — съгласи се, без да крие недоверието си съседката на Еди. — Ще трябва да се оправи.

 

 

Джейн затвори телефона след поредния неуспешен разговор и проследи с пръст следващия номер. Вече почти цял час звъняха на всички телефони, записани в бележника на Еди, и бяха стигнали до буква Т. Оставаше им съвсем малко. До този момент не бяха научили абсолютно нищо и Джейн започваше да се притеснява, че само си губят и времето и усилията. Отново вдигна слушалката и започна да набира следващия номер, но спря и погледна Ейбъл. Ноздрите му се бяха разширили от усилие да подуши въздуха. Приличаше на куче, тръгнало по следа.

— Какво има? — попита тя.

— Не съм много сигурен — отвърна Ейбъл. — Не ти ли мирише на изгоряло?

Очите на Джейн се разшириха от ужас. Въздухът бе изпълнен с миризма на прегоряло. Тя веднага скочи на крака.

— Баба!

Втурна се към кухнята и усети как я обзема паника. Баба й се оказа все още до масата, заета да разточва сивкаво тесто, а след това да го изрязва с водна чаша на половинсантиметрови кръгове. Цялата кухня бе скрита от ужасен черен дим, който изригваше от фурната зад нея.

— Бабо!

— Кажи, скъпа? — Маги Спайръс се усмихна разсеяно на внучката си, а след това я изгледа учудено, когато тя грабна кърпата за чинии и се стрелна към фурната. Тя изви инвалидната количка и загледа как Джейн отваря вратата, размахва ръка из дима, измъква тавата с овъглени кифли и ги изсипва в мивката.

— Мили боже! Май съм загубила представа за времето и съм ги оставила прекалено дълго. — Баба се намръщи, а Джейн се втурна да отвори прозореца.

— Няма нищо, бабо, аз не бях никак гладна — въздъхна Джейн и отново размаха кърпата за чинии, за да разсее дима, преди да се е включила противопожарната аларма. В мига, в който алармата зави, тя престана с опитите си.

Измърмори нещо под носа си и забърза към килера, за да потърси метлата с дългата дръжка, с която да натисне копчето за дезактивиране. Едва тогава забеляза, че метлата я няма на обичайното й място, и си спомни, че я бе използвала в работната си стая преди две вечери. Беше забравила да я върне!

— Веднага се връщам — извика тя, въпреки че баба й едва ли щеше да успее да я чуе над писъка на алармата.

Ейбъл тъкмо влизаше в кухнята, когато тя профуча покрай него и затича към работната стая.

Метлата бе точно където я бе оставила, подпряна на стената до вратата, за да не забрави да я прибере. Джейн я грабна, а след това замръзна на място, щом очите й попаднаха на лаптопа върху бюрото. До него бе поставена малка сателитна чиния. Остана неподвижна няколко минути, а на лицето й бе изписано глупаво изражение, защото се сети за проследяващите тампони, взети от Еди. Алармата в кухнята замлъкна. Изглежда Ейбъл, сам бе открил начин да я прекъсне.

Джейн пусна метлата и се приближи към бюрото. Разви кабела, прикачен към сателитната чиния, и го включи в специалния извод, инсталиран на компютъра, отвори капака и пусна лаптопа. Машината се задейства и Джейн превключи на гласова програма.

— Сам, задействай ПТЧ — нареди тя.

Гласовата програма имаше нужда от кодова дума, нещо, с което компютърът да разбере, че се обръщат към него, затова Джейн бе избрала името Сам. Беше страхотна почитателка на филма „Казабланка“ и репликата „Изсвири го отново, Сам“ се бе промъкнала в ума й, когато се наложи за пръв път да се обърне към машината. Така името Сам остана.

Екранът почервеня, а след това изкара няколко опции. Джейн си пое дълбоко дъх.

— Сам, започни проследяване на агента — нареждаше тя. Появи се прозорец с думите „въведете самоличност“. Джейн се поколеба. Всеки проследяващ тампон си имаше собствен номер за времето на следене. По този начин от Оперативен отдел можеха да проследят агента по всяко време. Само че, точно сега Джейн нямаше никакво желание да изписва номерата и на дванайсетте проследяващи тампона, които бе направила, затова помисли дали да не изпише само тези на шестте, взети от Еди. Поколеба се за момент, но накрая реши.

— Сам, маркирай всички номера и ги въведи за търсене.

Екранът веднага оживя и на него се появи огромна, прецизно разграфена карта на Ванкувър. Жълта точка започна да пулсира някъде в центъра, но в този момент екранът се смени още веднъж. Улиците на Ванкувър изчезнаха и на тяхно място се появи карта на основните магистрали, а след това обхватът се разшири и включи част от щата Вашингтон.

— Боже мой! — възкликна Джейн. Само че екранът бе готов за още промени. Примигна за трети път и се отдалечи още повече. Имената на градовете и селата се смалиха, докато програмата опитваше да включи по-голяма част от Вашингтон. За ужас на Джейн, някъде между Сиатъл и Олимпия запулсира червена точка. Придвижваше се на юг.

— Ейбъл! — Джейн хукна към вратата.

— Наистина не разбирам как можах да ги изгоря. — Въпреки че се опитваше да се преструва, гласът на Маги Спайръс не звучеше притеснено.

— Сигурен съм, че става много лесно — увери Ейбъл възрастната жена, докато слизаше от стола, на който бе стъпил, за да дезактивира алармата. Предположи, че затова Джейн е била толкова притеснена. Очевидно баба й, независимо дали бе на шейсет или на седемдесет, много не я биваше в готвенето.

— Джейн тръгна да търси метлата, за да натисне копчето — обясни Маги. — Не е висока като теб и не го стига дори когато се качи на стола.

Ейбъл се насили да се усмихне, въпреки че бе изпълнен с нетърпение. До този момент нито едно от обажданията не бе дало резултат, а той искаше час по-скоро да продължи с търсенето на сестра си. Тревогата се бе загнездила някъде високо в гърлото му и го задушаваше. Не му позволяваше да забрави.

— Ще отида да й кажа, че вече няма нужда от метлата — каза той. Остави Маги да разточва нова порция тесто за поредния опит да приготви кифлички. Знаеше, че няма смисъл да съобщава на Джейн, че е изключил алармата — тя сигурно беше чула и сама — единственото му желание бе да я накара да побърза, за да се заемат отново със задачата. Имаше някакво лошо предчувствие за отсъствието на Еди. Трябваше да я намерят.

Ейбъл нямаше никаква представа, къде е отишла Джейн да търси въпросната метла, но едва ли щеше да е прекалено сложно да я открие. Холът беше празен и мъжът тръгна по тесния коридор, който по всяка вероятност водеше към спалните. Тук имаше поне две, може би дори три. Не, апартаментът не беше чак толкова голям. Насочи се към отворената врата в края на коридора и за малко не се сблъска с Джейн, която тъкмо се втурваше навън.

— Ейбъл! — изрече задъхано тя и стисна реверите на сакото му, обзета от нещо като паника.

— Какво има? — Той я стисна загрижено над лактите. Младата жена изглеждаше развълнувана и той също усети тръпка на вълнение. — Какво…

— Еди! — Стисна го за ръката и го повлече в стаята, от която току-що се бе втурнала навън. — Тя е в щата Вашингтон, почти до Олимпия.

— Какво? — Ейбъл спря рязко до бюрото и загледа недоумяващо лаптопа, когато Джейн го обърна към него. Там бе пусната някаква карта, но той нямаше никаква представа, какво е показано на нея — Какви са тези мигащи точки?

— Това са… Червената е Еди.

— Какво? Как…

— Еди взе назаем…

— Какво? — настоя Ейбъл, когато Джейн замълча. По бузите й бе избила руменина и тя изглеждаше доста притеснена.

— Тя взе назаем едно… едно колие — изрече най-сетне Джейн, но Ейбъл веднага позна, че го лъже, защото държеше погледа си сведен надолу.

— Колие ли?

— Да. — Джейн се изчерви още повече. — Отби се снощи преди срещата и взе колието, което аз донесох от службата. В него има проследяващо устройство.

— Какво има? — попита той в пълно недоумение.

— Проследяващо устройство. Датчик.

— Проследяващо устройство — повтори неразбиращо той. — Защо?

— Защо ли? — Тя бе изумена, че той задава подобен въпрос.

— Защо ще взима от теб колие с проследяващо устройство? — попита раздразнено той. — Подозирала ли е, че нещо ще се случи? Ти знаеше ли, че тя може да е в опасност? Щом си знаела как да я намерим, защо не провери това… — той замахна неопределено към екрана — по-рано? — Изправи се и продължи разпита, изпълнен с подозрения. — Всъщност къде, по дяволите, работиш ти?

— В Разработка на детски играчки — отговори Джейн първо на последния въпрос, но прозвуча по-скоро като въпрос.

— Сигурна ли си?

Не се изненада, когато забеляза, че по лицето й пробягна раздразнение.

— Виж — каза тя, потри челото си с ръка, сякаш започваше да я боли глава. — Работя за Разработка на детски играчки. По-голямата част от нещата, които създаваме, са играчки. Както и да е, хрумна ми идеята за проследяващо колие за момиченца, така че родителите да могат да ги откриват, когато се загубят или нещо такова. Шефът каза, че идеята е добра, и разреши да бъде пусната в производство.

Ейбъл бе напълно убеден, че всяка дума, която излезе от устата на младата жена, е лъжа. А освен това, както изглежда, съчиняваше небивалиците си в момента. След това си каза, че изобщо не познава тази жена, освен от нещата, които му бе наговорила, и започваше да се чуди колко от всичко, което му бе казано, е истина.

— И ти си го донесла у вас, а Еди си го е сложила?

Изобщо не се постара да прикрие недоверието си. Тя обаче не обърна никакво внимание и кимна. Май се налагаше да се престори, че й вярва.

— Да. Еди дойде тъкмо когато извеждах Ръфчо на разходка и й казах да си вземе каквото й трябва. Дори не ми беше минало през ума, че може да вземе та… колието.

— Само че тя го е взела. А ти можеше да я откриеш с това нещо. — Той отново се обърна към екрана и забеляза, че червената мигаща точка наближава Олимпия все повече и повече. „Олимпия, щата Вашингтон“, — каза си той и поклати недоверчиво глава. — Не е възможно да е тя. Какво ще прави в Щатите, след като аз съм тук? Сигурно е дала колието на някого.

— Едва ли ще тръгне да раздава моето колие — изтъкна кисело Джейн.

— Тогава са я нападнали и някой й го е откраднал — продължаваше с предположенията той.

Джейн отново започна да разтрива челото си. Беше очевидно, че е притеснена и че се мъчи да намери начин да го убеди. Ейбъл не искаше да се остави да го убеждават. Еди просто закъсняваше, а не бе някъде си по средата на щата Вашингтон.

— Сигурно е била нападната — повтори той. — Еди просто няма да тръгне току-така по пътищата. Тя знаеше, че идвам.

— Именно — съгласи се Джейн, сякаш говореше на умствено изостанало дете. — Не би тръгнала по пътищата по своя воля. Само че проследяващият чип се намира във Вашингтон, насочва се на юг, а когато се махне от преносителя, се изключва и става жълт. Така че това определено е Еди. Освен това — добави тя, когато забеляза, че той се кани да я прекъсне, — щом не е тя човекът, който пътува на юг, кажи ми къде е? Защо не е дошла да те вземе от летището?

Ейбъл не бе в състояние да отговори на този въпрос. Но обясненията на Джейн никак не му допаднаха.

— Това е тя, Ейбъл. А пък проследяващото устройство действа само до три…

— Мислиш, че е била отвлечена, така ли? — обобщи той, за да е сигурен, че е разбрал намека й правилно. Самата мисъл го ужаси. Представи си малката си сестричка овързана, със запушена уста, разплакана в някаква тъмна дупка, която не можеше да бъде друго, освен багажника на кола. Превозното средство, в което я бяха натъпкали, я отвеждаше безкрайно далече и само господ знаеше защо.

Джейн въздъхна дълбоко и отчаяно.

— Направо не знам какво да мисля. Само че тази Еди, която познавам, ако беше възможно, щеше да е на летището петнайсет минути преди да обявят полета ти, за да те вземе.

— Така е — съгласи се мрачно Ейбъл. Еди бе от хората, които предпочитат да отидат преди уговорения час, вместо да закъснеят.

— Само че, тя изобщо не е отишла — напомни му Джейн, сякаш той може и да бе забравил. — И все още я няма. Значи не е имала възможност да отиде. Тя е взела колието и съм сигурна, че още е на нея… — Погледът й се върна към екрана, за да прочете новите надписи. Очите й се разшириха от ужас — Намира се на две хиляди седемстотин трийсет и един километра. Мили боже! — възкликна тя. — Трябва да се размърдаме.

— Чакай малко. — Ейбъл я хвана за ръката, когато тя понечи да заобиколи бюрото. — Защо му е на някого да води сестра ми във Вашингтон? Защо…

— Калифорния е на юг от Орегон, което пък се пада на юг от Вашингтон, а те се насочват на юг — изтъкна Джейн, но въпреки това Ейбъл все още не разбираше. — Нали ти сам каза, че били ставали някакви странни неща в службата й? Че ако нещо й се случи…

— Е, и? — На Ейбъл му се струваше, че тя говори на чужд език. Смисълът му се губеше. Не беше възможно Еди да е отвлечена. Нямаше начин да е в щата Вашингтон. И какво общо имаше местоположението на Калифорния с работата на сестра му?

— Доколкото си спомням, Еди веднъж спомена, че централата на Сателити Енсекси се намира в Калифорния.

На Ейбъл му се стори, че го разтърсва ток. Замълча, за да осмисли чутото, а след малко забеляза, че Джейн затваря лаптопа и навива кабелите. Защо, по дяволите, трябваше нея да я е грижа, че сестра му е отвлечена и я замъкват към Калифорния?

— Трябва да се обадим в полицията.

— През следващите двайсет и четири часа полицията няма да си мръдне пръста — изтъкна Джейн и му натика в ръцете лаптопа, сателитната чиния и всички кабели и жици. Ейбъл ги пое, без да мисли. — Освен това нямаме никакво време. Проследяващото устройство има обсег само три хиляди километра. След половин час вече няма да я улавяме на екрана. За това време няма да успееш дори да попълниш формулярите в полицията.

— Какво? — Ейбъл стисна екипировката, която му бе сложила в ръцете, и я зяпна, докато тя отваряше и затваряше шкафчета и трупаше извадените никому ненужни боклуци върху бюрото. Червила, очни линии и минипарфюмчета се търкаляха навсякъде. — Искаш да кажеш, че действа само до три хиляди километра? Защо не каза досега?

— Опитах. Ти обаче бе прекалено зает да спориш, че това не била тя. — Джейн приключи с бюрото и се впусна да преравя стаята, сякаш не можеше да се начуди какво да вземе. Ейбъл за пръв път огледа наоколо и очите му се разшириха, когато разбра, че е в нещо като работилница. Стените бяха облицовани с някакъв необичаен материал, на всяка бяха монтирани работни плотове, а инструменти и безкрайно много грим се търкаляха безразборно. Не видя нито една играчка. Тук приличаше по-скоро на лаборатория на Ревлон, отколкото на работилница за играчки… като изключим, че играчки наистина нямаше.

— Взимаме всичко, което може да ни послужи, и заминаваме.

Ейбъл отново насочи вниманието си към младата жена. Тя, изглежда, най-сетне бе решила какво й трябва и отвори със замах вратата на килера, за да вземе черна найлонова торба.

— Ако я изпуснем… — Тя не довърши изречението и Ейбъл усети как го обзема паника при тази мисъл. Той направи крачка към вратата. — Ще отида да взема някои неща от апартамента на Еди.

— Нямаме време! Ще вземем само най-важното и тръгваме — заяви непреклонно тя.

Луташе се из стаята и продължаваше да тъпче червила и гримове в торбата. Ейбъл не спираше да се кокори. Да не би тая жена да си въобразяваше, че гримът спада към най-важните неща, чудеше се той и усети, че остава с отворена уста, когато тя натъпка не един, а цели шест ярко цикламени вибратора за из път.

„Боже господи — помисли си ужасен той. — Завися от някаква секс маниачка, която смята да ми помогне да намеря сестра ми.“

— Иди кажи на баба, че заминаваме. Да се приготвя — нареди тя.

Ейбъл побърза да излезе от стаята и се втурна към кухнята. Може и да беше секс маниачка, но ако това, което каза, бе истина и ако червената точка на екрана наистина бе Еди, то тогава Джейн бе единствената връзка с нея.

Всъщност осъзна той и спря по средата на хола, тъкмо тя бе връзката с Еди. Погледът му спря върху лаптопа и минисателитната чиния, които продължаваше да стиска. Ето това беше връзката. Погледна към входната врата. Можеше да си грабне багажа, да вземе назаем лаптопа и…

И какво? Нали трябваше да вземе кола под наем. Колко време можеше да си позволи да загуби? С колко време разполагаше? Щеше ли да успее да се справи с това проследяващо чудо, дето му показа Джейн?

Преди да е решил, нещо го побутна изотзад и той чу гласа на Джейн:

— Какво си щръкнал по средата на стаята? Трябва да бързаме! Каза ли на баба?

Ейбъл изви поглед през рамо и видя, че тя е приготвила цели две черни найлонови торби, с едната от които го бе ударила. Мръщеше му се така, сякаш се бе оказал огромно разочарование. Май тя бе шефката на багажното отделение.

— Аз…

— Както и да е. Ето, сложи тук лаптопа. Поне за момента.

Ейбъл с нежелание постави лаптопа в отворената найлонова торба, върху пет-шест лъскави плоски пакетчета. Едва когато допря едно от тях, докато поставяше лаптопа, забеляза и надписа върху тях: Специални С презервативи на Ч.А.Р.

Мили боже, тази жена наистина беше секс маниачка. Как е възможно да смята презервативите за неща от първа необходимост в подобен момент.

— Хайде. — Джейн затвори торбата, подмина го и влезе в кухнята. Ейбъл закрачи след нея, намръщен страховито. Все още се колебаеше дали да не грабне лаптопа и да затича към най-близката агенция за коли под наем. По дяволите, дори можеше да вземе такси и да следи сестра си, ако се налагаше. Еди си струваше всяка похарчена стотинка.

— Бабо, налага се да оставим кифличките — съобщи Джейн, когато влязоха в кухнята. — Заминаваме.

— Ами? — примигна Маги Спайръс, а след това сви рамене и се усмихна. — Добре, скъпа.

И нищо повече. Нито попита къде заминават, просто завъртя колелата на инвалидната количка, оттласна се от масата и пое към хола, провиквайки се весело.

— Ръфче! Ела, миличко, заминаваме.

Тия двете определено бяха луди, реши Ейбъл. След това, обзет от лека паника, се обади.

— Нали няма да влачим и самоходния губер? — Все още не беше простил на дребната твар, че се изпика на панталона му.

Не можеше да си криви душата и да твърди, че Джейн бе във възторг от идеята да мъкнат противната гадинка. Въпреки това тя потвърди съмненията му.

— Май се налага.

Тъкмо се канеше да възрази, когато тя отново взе думата.

— В момента сме на три часа път с кола зад Еди и там с което е тя. Може би няма да успеем да ги настигнем преди да стигнем в Калифорния — ако наистина са се упътили натам. Предстоят ни колко… петнайсет, шестнайсет часа шофиране. Шестнайсет натам, още шестнайсет обратно, а господ знае колко време ще ни отнеме, докато я освободим. — Тя поклати глава. — Ръфи не може да остане сам толкова дълго. А и нямаме време да му търсим пансион за кучета.

— Май е така — съгласи се с неудоволствие той.

Джейн постави двете торби на плота и започна да вади кучешка храна от шкафа. Консерви, разбира се Ейбъл не се изненада. Ръфи бе една глезена гад.

— Би ли извадил един пазарски плик от шкафа зад теб? — помоли Джейн.

Ейбъл автоматично посегна. Когато й подаде плика, тя вече бе добавила бутилки вода към купчината кучешка храна. Щом ги видя, Ейбъл се сети, че одеве Джейн бе напълнила купичката на котката на Еди. Спря и се плесна по челото.

— Ами господин Тибс?

Джейн се обърна ужасена към него, след това затвори очи. За момент си помисли, че тя ще предложи да оставят котката, но младата жена пъхна ръка в джоба и извади ключа от апартамента на сестра му. Подаде му го, взе плика, който бе поискала, и се обърна, за да го напълни с приготвените консерви.

— Еди държи клетката му в килерчето до хола.

Ейбъл отиде до вратата, но спря, когато се появи бабата на Джейн. Възрастната жена плъзна инвалидната количка в кухнята — лицето и дрехите й все още бяха поръсени с брашно, но вече бе нахлупила шапка с огромна периферия, килната под странен ъгъл. Ръфи, вързана на каишка, седеше в скута й, настанена върху огромна издута чанта.

— Ние сме напълно готови — обяви възторжено Маги Спайръс. — А вие?

— Почти — отвърна Джейн и Ейбъл забеляза подозрителния поглед, който Джейн отправи към издутата чанта. След това размисли и не каза нищо. Отново се обърна към него. — Да не забравиш котешката храна. И пясъка. И кутията за пясък.

Ейбъл кимна послушно и забърза, а сърцето му се свиваше при всяко ново нещо, което тя изброяваше. Едва ли щеше да успее да носи и багажа си, и всичко, което тя бе приготвила. Освен това предполагаше, че ще се окаже, че няма да има време да се връща втори път за багаж. Нито пък да се преоблече. Беше повече от очевидно, че щеше да се впусне да спасява сестра си с опикани панталони.