Линси Сандс
Максимална защита (2)

Глава 2

Ракетата прелетя точно над главата на Дик, а въздушната пътека раздели косата му на път в средата. Чу се звън от счупени стъкла, когато тя разби прозореца зад него, но това остана почти незабелязано в сравнение с последвалия тътнещ гръм. Джейн не смееше да помръдне, не смееше дори да диша. Господин Мейнтру стана и спокойно приближи до прозореца, за да надникне навън. Джейн вече си представяше труповете в задния двор на сградата.

— Добър изстрел, Джейн. Уцелила си изпитателната ракетна площадка в самия център — обяви Мейнтру. На лицето му имаше странно изражение, когато се обърна.

— Това очевидно не е никакъв микрофон, а насочващата му система е наистина впечатляваща.

Джейн усети истинско облекчение. Сърцето й започна отново да бие и кръвта потече спокойно във вените й. Дори си пое въздух.

Не беше наранила никого. Слава богу!

— Не. Наистина не е микрофон — съгласи се сухо Уай.

Джейн извърна поглед към шефката на Ч.А.Р. и забеляза, че другата жена държи ярко цикламения МРЧ толкова съсредоточено, сякаш очаква всеки момент да й гръмне в ръцете. Джейн се намръщи и забързано заобиколи масата, за да го прибере.

Уай го подаде, без да каже нищо и Джейн се върна на мястото си, съпроводена от съчувствения поглед на Лизи. Това май не беше най-добрият й ден. Въпреки че, погледнато от друг аспект, може би точно днес бе един прекрасен ден. Никой не пострада от недоизкусурения МРЧ. Той всъщност даде дефект. Нали беше инсталирала блокиращ механизъм, който да не му позволява да се задейства в подобни моменти.

Джейн премести поглед към Дик. Той вече нито се подсмихваше, нито се хилеше; седеше неподвижно на мястото си блед и притихнал.

Всеки си получава заслуженото.

— Хайде, Джейн. Обясни ни повече за изобретението — предложи господин Мейнтру. Той отново се върна на стола си. Не изглеждаше ни най-малко разтревожен, че тя едва не обезглави един от колегите си, че разби прозореца на заседателната зала и изстреля ракета, която можеше да ги избие всички до един. Всъщност началникът й едва сдържаше усмивката си.

— Ъъъ… да, добре, господине. — Прочисти гърлото си и вдигна в ръка неизползвания мини ракетоносител. — Ами… виб… миниракетоносителят на Ч.А.Р. е съвсем безобиден на външен вид и лесно може да се пренася в чужда държава, ако го приберете в багажа. Съставен е главно от полимери и няма опасност да задейства алармените системи, инсталирани по летищата. В случай че бъде открит при ръчна проверка на куфарите, едва ли ще събуди подозренията на митничарите. Всъщност повечето хора ще се почувстват прекалено неловко и едва ли ще го оглеждат. Но дори и да решат да му обърнат специално внимание, ще открият, че това е най-обикновен действащ вибратор.

Беше си спомнила предварително подготвената реч и спокойно натисна едно от копчетата на МРЧ. Долови някакво движение с крайчеца на окото си и се поколеба.

Дик най-сетне бе излязъл от състоянието си на зашеметеност и бързо се бе пъхнал под масата, встрани от пътя на ракетата, която тя напълно неволно бе насочила към него. Джейн прехапа устни. От една страна, й се искаше да се изсмее на гадния келеш, който бе принудила така лесно да започне да лази на колене. Само че, от друга страна, която изглежда надделяваше, се чувстваше гузна.

— Ами… струва ми се, че няма нужда отново да демонстрирам същото — измрънка тя. След това погледна към господин Мейнтру и Уай. — Бях поставила блокиращ механизъм, наистина. Ракетата не може да се изстреля, без да завъртите основата и върха в противоположни посоки, а чак след това трябва да натиснете копчето. Сигурно има дефект в блокировката.

— Ти въртеше основата и върха, докато говорехме — спомена спокойно Уай. — Това показва, че трябва да се помисли за по-сигурен защитен механизъм. Иначе идеята е великолепна.

— Точно така, точно така. — Айра Мейнтру изглеждаше възхитен. — Вече спокойно ще може да се минава през митниците, без да се налага да разкриваме агентите си в страните, които ни отказват помощ.

Уай кимна.

— На следващата оперативка очаквам да представиш нови идеи за твоя МРЧ, Джейн, и на всяка цена да видя окончателния дизайн. Сега, ако това е всичко, предлагам да приключваме.

След кратка пауза, в която се увери, че никой не иска думата, Уай се изправи и излезе от залата. Господин Мейнтру я последва. Щом вратата се затвори зад тях, стаята зажужа като кошер. Присъстващите се надигнаха от местата си, събираха си нещата и се подготвяха да си тръгват.

Джейн въздъхна дълбоко и поклати доволно глава, защото бе преживяла успешно още едно представяне. След това отвори куфарчето и прибра двата МРЧ вътре — както използвания, така и неизползвания.

— Браво! — каза окуражително Лизи, докато се изправяше. — Струва ми се, че мина доста добре.

— Хм — изсумтя Джейн.

Приятелката й се усмихна.

— Не, сериозно говоря. Това беше само един незначителен фал с ЧМ… как го беше кръстила там?

— МРЧ — подсказа Джейн и си наметна сакото. — Значи за малко да отнесеш главата на някой колега се смята за незначителен фал, така ли?

— Така е, когато става дума за Дик.

Лизи и Джейн често си бяха говорили, че родителите на Дик са били пророци, колкото и жестоко да звучеше това, като са го нарекли Ричард — галено Дик — Хеди. Погледът на Джейн се плъзна към празното място, където бе седял въпросният Дик.

— Той да не би вече да си е тръгнал — попита изпълнена с надежда тя. Дължеше му извинение, но никак нямаше да съжалява, ако пропуснеше тази възможност.

— Според мен все още се крие под масата. Свит в ембрионална поза, налапал палец.

Джейн остана с отворена уста и се наведе, за да надникне под масата. Дик го нямаше.

— Джейн, сладурче, толкова си доверчива и наивна! — разсмя се добросърдечно Лизи.

Джейн се изправи, намръщи се и хлопна шумно капака на куфарчето.

— Това е част от чара ми.

— Самата истина — усмихна се широко Лизи. — Искаш ли да се отбием и да пийнем по нещо, може да хапнем пица, преди да се приберем. — Тръгнаха към вратата.

— Не мога. Джил трябва да си тръгне по-рано, за да вземе дъщеря си от гарата. Решила да пропусне някои от часовете в университета, и ще се прибере за уикенда. Трябва веднага да тръгвам. — Джил бе жената, която се грижеше за бабата на Джейн, а за младата изобретателка бе по-ценна и от злато. Вършеше си съвестно работата, винаги идваше навреме, никога не боледуваше, но най-важното бе, че се разбираше с бабата на Джейн. А това никак не бе маловажно. Маги Спайръс можеше да бъде свадлива и инатлива.

Джейн погледна часовника си и посърна.

— Трябва веднага да тръгвам. Влакът на дъщеря й пристига в пет и половина. Вече е пет. — Намръщи се. — Защо стана така, че оперативката продължи толкова дълго точно в ден, когато се налага да се прибера рано?

— Ммм — кимна Лизи. — Винаги става така. Можехме и по-рано да приключим, ако Липшиц не се чувстваше длъжен да мели цял час за поразяващото си червило.

— Поразяващо червило ли? — поинтересува се Джейн. Вървяха по коридора. Изобщо не бе обърнала внимание на представянето на Липшиц. Както и на което и да е от другите. Май трябваше да отиде при специалист заради този страх от говорене пред публика.

— Да. — Лизи измъкна малък флакон от джоба и го подаде на приятелката си. — Това е прототипът. Беше раздал няколко. Трябваше, разбира се, да ги върнем, но съм забравила, защото, след като той приключи, ти отвори твоето куфарче. Направо не можах да повярвам, когато видях вибраторите. — Тя поклати глава и се разсмя.

Джейн се подсмихна, взе мострата и дори успя да я отвори с една ръка. Цветът бе ярко наситеночервено. Доколкото й бе известно, мечтата на всеки мъж.

— И как действа?

— Има и обикновено червило в другия край. Първо слагаш от него за основа, а след това добавяш цветното. Целуваш някой мъж и прас! — Тя щракна с пръсти. — Той е вън от играта, а на теб ти няма нищо. Поне така твърди Липшиц.

Джейн стисна устни.

— Чудно ми е дали той го е изпробвал… И ако го е пробвал, той ли е целувал някого или него са го целували?

— Мили боже, надявам се него да са го целували! Липшиц, омазан в червило, е истински кошмар.

Джейн се разсмя. Затвори цветния край на червилото, отвори другия и загледа любопитно гилзата.

— А тази основа, тя на принципа на противоотровата ли действа, или просто не позволява на наркотичното вещество да се допира до кожата на този, който си го слага?

— Не съм много сигурна. Пропуснах тази част от безкрайните му обяснения. Изключих напълно след първите петнайсет минути. — Лизи сви рамене и смени темата.

— След като дъщерята на Джил си идва, кой ще гледа баба ти утре?

— Аз — успя да каже Джейн, без да се мръщи. — Взех си свободен ден.

— Свободен ден? — Лизи се усмихна. — Не може да бъде! Искаш обаче да кажеш, че ще работиш у вас. Както обикновено.

— Ами то…

— Лизи! — При повикването и Джейн, и приятелката й спряха и се обърнаха. Джоун Хайгейт, една от трите секретарки в И&Н, на чиято помощ разчитаха всички служители в отдела, вървеше след тях по коридора. — Търсят те по телефона. Някой си господин Армстронг.

— По дяволите! Трябва да се обадя — измърмори Лизи. — Ще ти звънна в края на седмицата. — Тя се обърна и затича към телефоните.

— Ей, чакай! Червилото. — Джейн направи крачка след нея, но спря, щом Лизи й махна с ръка да не се притеснява.

Джейн сви рамене и се насочи към изхода. Постави капачката на червилото и го пусна в джоба си. Щеше да й го върне в понеделник, а сега наистина трябваше да побърза. В никакъв случай не можеше да си позволи да ядосва Джил. Кой, тогава, щеше да се грижи за баба й?

Маги Спайръс беше жизнен действащ агент, изключително проницателна, само допреди шест години. И тогава, след четирийсет и пет годишен стаж, само година преди да се пенсионира, една от задачите претърпя провал. Обучавала някаква новачка, която направила непростима грешка — грешката й коствала живота, а Маги останала прикована на инвалиден стол. Никак не й беше лесно да се примири с промяната. И бурният живот, съпътствал старата работа, и приключенията й липсваха. Не можеше да търпи да не използва активно нито ума, нито тялото си. Освен това се забъркваше във всевъзможни неприятности — или поне беше така, докато Джейн не попадна на Джил.

Джил бе шестата медицинска сестра, ангажирана за Маги Спайръс в годината след злополуката, но поне остана последната. Жената веднъж призна на Джейн каква е тайната на успешната работа с баба й. Криеше всеки изблик на съчувствие. Когато възрастната дама не се държеше както трябва, Джил я обвиняваше, че се прави на дете, и я набеждаваше, че е гадна дърта вещица, която само знае да се самосъжалява. Май баба се нуждаеше от нещо подобно. Последното, което Маги можеше да понесе, бе някой да се държи с нея като с изкуфял стар инвалид, затова отношението на Джил бе просто съвършено. Баба послушно следваше указанията и изискванията на Джил, а те не бяха едно и две. Караше възрастната госпожа Спайръс да върши всичко, което й бе по силите, и да се държи прилично. И бабинка вършеше всичко точно както искаше Джил.

Джейн спря пред вратата в края на коридора, набра някакъв код на един от панелите, притисна палеца си към друг, за да бъдат проверени отпечатъците й, а след това се доближи към трети, за да мине и на скенера на ретината. Прозвуча тихо бръмчене и вратата се отключи. Джейн веднага отвори и влезе в малко фоайе, боядисано в приятен бледосин цвят. Беше малко, широко не повече от шест метра. На стената срещу нея имаше три асансьора. И в двата края бе поставено по едно бюро и дежуреше въоръжена охрана.

Джейн им се усмихна и помаха, когато я поздравиха. Докато вървеше към първия от трите асансьора, вратата се отвори, задействана от единия от охраната.

Джейн влезе вътре. Този асансьор бе единствено за служителите на И&Н. Другите два откарваха пътниците нагоре, към останалите отдели на Ч.А.Р. Този обаче бе предназначен единствено и само за нейния отдел. Той спираше или в централното фоайе, или на първи и втори приземен етаж, където се провеждаха по-интересните и опасни експерименти. А охраната и сигурността бяха извънредно строги.

Вратите щракнаха зад гърба на Джейн и тя остана сама в огледалния асансьор. Мина малко време, през което, както добре знаеше, се правеше запис и рентгенов анализ на нещата, които носи. След това вратата пред нея се отвори.

Джейн излезе в просторното централно фоайе, пълно със служители на Ч.A.P., всеки забързан по задачи. Мина през въртящите се врати и излезе навън. Забърза по асфалтирания тротоар, покрай огромен надпис РАЗРАБОТКА НА ДЕТСКИ ИГРАЧКИ и й се прииска да се изсмее. Колко тъп надпис. За камуфлаж. В тази сграда нямаше почти нищо свързано с децата, освен ако човек не брои за хитри и забавни детски играчки оръжията, предназначени за ликвидиране на терористи, вражески агенти и различни заплахи, отправени към световния ред.

Усмихна се, когато видя малката спортна миата. Джейн отключи вратата, подхвърли куфарчето на седалката и се настани зад волана.

Надигна се, за да се види в огледалото за обратно виждане. Тънкият слой пудра и бледорозовото червило, които си бе сложила сутринта, отдавна вече ги нямаше. Огромни зелени очи, без следа от грим, се взираха в нея. Заради тях и заради дългата кестенява коса, опъната назад на опашка, тя изглеждаше поне десет години по-млада от двайсет и осем. Някой ден ще изглежда точно на толкова, на колкото е, но тогава сигурно нямаше да й е особено приятно.

Джейн вдигна поглед към гюрука на колата и се замисли дали да не го свали. Вече беше ноември, но времето си оставаше нетипично приятно за сезона, а тя обожаваше да кара бързо със свален гюрук. Закъсняваше, а понякога механизмът заяждаше, затова тя спусна прозореца, сложи си предпазния колан и завъртя ключа. Представи си, че е автомобилен състезател, включи на скорост и с пълна газ излетя от паркинга.

Пътят от централата на Ч.А.Р. до апартамента, където живееше с баба си, бе само двайсет минути. Днес взе разстоянието за шестнайсет. Грабна куфарчето, измъкна се бързо от колата и хукна към къщи. Блокът имаше формата на ъгловата буква С. Фоайето представляваше дълъг коридор, който се разделяше на два ръкава от по девет метра, преди да завият под остър ъгъл към жилищните крила. Джейн и баба й живееха на първия етаж в десния ръкав. Апартаментът им гледаше към улицата, затова тя не се учуди, че Джил я чака на вратата, облякла палтото си.

— Извинявай — замънка извинително Джейн и се втурна напред. — Щях да се върна по-рано, но оперативката продължи по-дълго от обикновено.

— Няма нищо. Видях те, че пристигаш, и се приготвих — каза слабата брюнетка, която очевидно наближаваше петдесетте. Тя задържа вратата на апартамента, за да не се налага Джейн да рови за ключовете. — Ще стигна за броени минути.

Джейн въздъхна облекчено.

— Добре. Много ти благодаря, Джил. Ще се видим в понеделник. — На свой ред задържа вратата, загледана след бързите крачки на жената. След като зави, Джейн си влезе и затвори. Пусна куфарчето на земята, за да заключи, и си свали палтото.

— Джейни?

— Да, бабо, аз съм. Ей сега идвам. — Остави палтото на закачалката, взе отново куфарчето и влезе в хола.

Маги Спайръс бе на седемдесет, но все още изглеждаше прекрасно. Усмихна се, щом внучката й влезе.

— Как мина оперативката, скъпа?

— Като изключим това, че МРЧ гръмна и за малко не отнесе главата на Дик, всичко друго си беше наред.

Веждите на баба се стрелнаха нагоре.

— Гръмнал… А Уай какво каза?

— Абсолютно нищо за това, че щях да ликвидирам Дик, но според нея идеята за МРЧ била великолепна.

— Великолепна ли каза? Мили боже! — Бабинка беше във възторг. — Това, да знаеш, е невероятна похвала от нея.

— Да, и освен това каза, че смаляващите презервативи били „дяволско изобретение“, но най-вече ставали за мъчение на вражески агенти. Не каза нищо конкретно за проследяващите тампони… но пък много ме разпитва за тях.

— Значи ги е харесала — отбеляза доволно Бабинка. Разсеяно погали малкия йоркширски териер, настанил се в скута й.

Джейн само сви рамене и усети как я обхваща умора. Единственото й желание бе да хапне нещо леко с баба си и да погледа някой филм. Утре щеше да продължи да мисли за блокиращото устройство на МРЧ.

— А ти какво прави днес?

— Ами… още съм жива. Но да не забравяме, че има и утре.

— Именно — съгласи се мило Джейн. — Отивам да си сложа нещо по-удобно, а след това ще приготвя вечерята. — Най-добрият начин да се пребори с депресията на баба си бе, като я пренебрегва напълно.

— Джил е направила много хубава лазаня и салата. Каза, че ги оставя в хладилника. Лазанята трябва да се попече петнайсетина минути във фурната на средна температура.

— Джил е истинско съкровище — въздъхна Джейн. — Ей сега се връщам.

Остави баба си да гледа „Съдия Джуди“ и се упъти към банята. Щом влезе и затвори вратата, усети, че все още стиска куфарчето. Вдигна очи към тавана. Остави ненужното куфарче на полицата до мивката и започна да вади всички вече непотребни предмети, натъпкани в джобовете — малка отвертка, остатък от молив, химикалка, хартиена кърпичка, найлоново пликче, смачкано на топка, след като си бе изяла обяда. Червилото на Липшиц бе последното, което напипа в джоба. Намръщено изгледа сребърната гилза, отвори куфарчето и пусна прототипа вътре. В понеделник трябваше на всяка цена да го върне.

След като изпразни джобовете си, Джейн бързо се съблече, издърпа ластика от косата си и пусна душа. Нагласи водата и се пъхна под топлата струя с въздишка. Остави водата да я облива няколко минути. След това се пресегна за шампоана и сапуна.

Десет минути по-късно спря водата и издърпа две хавлиени кърпи от рафта. Уви първата като тюрбан около главата си, а с втората бързо се избърса. Едва когато излезе от душ-кабината, се сети, че не си е взела дреха, за да се преоблече.

Уви се с кърпата, с която се бе избърсала, грабна подхвърлените на топка мръсни дрехи и направи крачка към вратата. Само че сакото й закачи един ъгъл от отвореното куфарче и то се стовари с трясък на пода. Съдържанието му се пръсна по мраморния под на банята. Джейн остана отчаяно загледана в кашата, която бе сътворила, а един от проследяващите тампони се търкулна в краката й. Изглежда, сребърната кутия, в която ги бе подредила, се бе отворила при падането. Вътре бяха останали само два, другите лежаха пръснати по пода.

Джейн се наведе и понечи да ги събере, но почти в същия момент се отказа. Беше гола, ставаше й студено и бе гладна. Безпорядъкът можеше и да почака.

Излезе от задимената баня, пъхна се бързо в стаята си и пусна хавлиената кърпа на пода. Издърпа долнището на един анцуг и някакъв памучен пуловер, а след това си обу бикини.

— Джейн?

— Идвам, бабо! — провикна се тя. Навлече пуловера през глава, оправи го и бързо прекоси антрето към хола. — Какво има?

— Ръфчо трябва да излезе, скъпа.

Джейн погледна кучето с досада. Животното скимтеше и се въртеше в скута на баба: сигурен сигнал, че трябва да се изпишка.

— Направо не знам какво му става на това глупаво добиче — нареждаше Бабинка. — Джил я изведе да си свърши работата само преди час. Дано да не е някоя инфекция на пикочния мехур.

— Сигурна съм, че й няма нищо, бабо — отвърна Джейн. Въздъхна. Честно казано, подозираше, че на малкото кученце изобщо не му се излизаше. Противният звяр се държеше така само за да я дразни. Ръфчо бе винаги готова да приложи номер от рода на „трябва на всяка цена да изляза, при това веднага“, винаги когато Джейн беше под душа или се заемеше с нещо особено важно. Изродчето може и да изглеждаше прелестно с дългата чак до земята бяла козина и розовото носле, но Джейн си знаеше, че миловидният й вид бе отлично прикритие за злобния характер.

Разбира се, не можеше да каже и дума по този въпрос пред баба си. Възрастната жена обожаваше „моето мъничко Ръфче“. За нея кучето бе истински ангел. Поне пред нея, в повечето случаи, се държеше прилично. Ръфи пазеше номерата си за разходките с Джил или Джейн.

— Миличкото ми то — гукаше баба, докато кучето продължаваше да скимти все по-жално. Обърна умоляващ поглед към Джейн.

— Хайде, скъпа.

— Разбира се, бабо. Само да взема каишката.

Джейн мина през кухнята, за да включи фурната, след това взе каишката на Ръфи от коридора. Занесе я на баба си, за да я сложи на кученцето. Когато всичко бе готово, Джейн стисна Ръфи под мишница, като внимаваше ръцете й да са възможно по-далече от устата на гадинката, защото сигурно щеше да се опита да я ухапе. Мина с животното през кухнята и закачи каишката на вратата. Отвори хладилника и извади приготвената от Джил лазаня.

— Какво правиш, скъпа? — провикна се баба, когато скимтенето на Ръфи прерасна във вой на протест.

— Само да сложа лазанята във фурната, бабо. Така, като се върнем, ще е готова — Махна пластмасовото покритие, което Джил бе сложила отгоре, и пъхна тавата във фурната.

— Така. Готово. Връщам се веднага — заяви тя и се изплези на кучето. Освободи каишката от дръжката на вратата и последва малкото чудовище към външната врата. Точно отваряше, когато съседката й, Еди Андрети застана на прага, готова да почука.

— Здрасти, Джейн! Имам важна среща тази вечер и исках да се отбия, за да ми дадеш, ако може…

— Това Еди ли е? — прекъсна ги гласът на Бабинка от хола.

— Да, бабо — отвърна Джейн и се намръщи на Ръфи. Кучето започна да обикаля в кръг и оплете Джейн в каишката.

— Еди, скъпа, влизай. Джейн ще се върне след минутка — провикна се отново баба. — Тъкмо ще ми правиш компания.

— Няма да мога да остана дълго, госпожо Спайръс — отвърна Еди. Мина покрай Джейн и влезе в апартамента. — Имам среща. Всъщност той ще дойде да ме вземе след десет минути. Исках да помоля Джейн да ми даде едно нещо назаем.

— Мили боже! — възкликна Маги Спайръс. — Любовна среща, така ли, Еди, скъпа? При това в четвъртък вечер? Трябва да дойдеш после и всичко да ми разкажеш.

— Добре — съгласи се младата жена. Отново се обърна към Джейн: — Може ли…

— Вземи каквото искаш. Знаеш кое къде стои — отвърна разсеяно Джейн, докато се опитваше да се освободи от каишката на Ръфи. Най-сетне успя и прекрачи прага, но в същия момент усети как някаква сила рязко отметна главата й назад. Извърна се стреснато и видя широко ухилената Еди, стиснала мократа кърпа в ръка.

— По дяволите — изръмжа Джейн. Беше забравила тюрбана. Вдигна ръка, за да позаглади рошавата си коса с пръсти, с надеждата да не изглежда съвсем като мърла. — Хайде, влизай. Връщам се възможно най-бързо. Ако трябва да вървиш, преди да успея да се прибера, си вземи каквото ти трябва. Само че утре искам подробности.

— Дадено — ухили се Еди и затвори вратата.

— Хайде, Ръфчо — каза мрачно Джейн и се отправи към асансьора. Изобщо не се изненада, когато чудовището отказа да върви, седна в коридора и започна да скимти жално. Джейн въздъхна, взе териера в ръце и го понесе към асансьора. Това бе сигурен знак, че няма да успее да се върне, преди Еди да си е тръгнала. Щеше да извади истински късмет, ако си бъде вкъщи, преди лазанята да се е превърнала във въглен.

 

 

Точно както Джейн предполагаше, Еди си бе тръгнала, когато най-сетне се прибра. Лазанята бе престояла значително повече от препоръчаните петнайсет минути във фурната, но слава богу, ставаше за ядене. Джейн и баба й се нахраниха, а след това гледаха стар филм за Джеймс Бонд. В единайсет филмът свърши и Джейн сложи баба си и Ръфи да спят.

Тя също бе готова да си легне, но когато мина край банята, се спря учудено, защото забеляза, че куфарчето й е поставено на полицата, а разпилените неща са грижливо подредени вътре. Нали одеве го бутна на пода и трябваше да оправя неразборията по-късно?

Джейн влезе и надникна в куфарчето. Изглежда, Еди се бе погрижила вместо нея. Много мило, но Джейн се зачуди каква ли работа е имала Еди в банята. Двете със съседката бяха добри приятелки, но тя обикновено взимаше от нея дрехи или бижута, все неща, които обикновено не се слагат в банята. Да, обикновено ставаше въпрос за бижута. Гардеробът на Джейн не беше нищо забележително, най-обикновена комбинация от костюми и памучни пуловери и вътре човек не можеше да открие сексапилни прозрачни дрешки, подходящи за любовна среща. Както и да е, каквито и дрехи и бижута да бяха хванали окото на Еди, те едва ли бяха в банята.

Джейн огледа съдържанието на куфарчето отново. Май всичко си беше вътре. И неактивираният МРЧ, и използваният МРЧ, и свиващите презервативи. Джейн ги преброи, в първия момент ужасена, че момичето може да е взело от тях. Е, от това щеше да излезе незабравима среща, каза си мрачно тя. Както и да е, всичките пакетчета си бяха вътре. Дори поразяващото червило беше налице. Тя въздъхна облекчено.

Тъкмо се канеше да затвори капака, когато се сети какво липсва. Вътре беше останала само едната сребърна кутийка с проследяващи тампони — тези с овлажнител. Остави кутията на плота и внимателно прегледа съдържанието на куфарчето, за да е сигурна.

Не, обикновените проследяващи тампони ги нямаше.

Джейн вдигна глава към огледалото и едва тогава забеляза листчето, залепено там. Беше оранжево на цвят, очевидно от кубчето в нейното куфарче.

„Скъпа Джейн,

Взех назаем тампони. Надявам се, нямаш нищо против, защото отмъкнах цялата опаковка. Знам, че не ти трябват, защото поиска моите миналата седмица. Ще ти върна останалите утре и ще ти разкажа всичко за срещата!

Целувчица, Еди“

Джейн изпъшка, но след това се разсмя. Грешката, разбира се, си беше нейна. Да не е оставяла съдържанието на куфарчето пръснато на пода, вместо да занесе нещата в работната стая. Нали сама каза на Еди, че може да вземе каквото й трябва.

Опита се да се развесели. Поне тампоните нямаше да предизвикат някой проблем, както можеше да стане с презервативите или червилото. По дяволите, това бяха безобразно скъпи тампони, а приятелката й дори нямаше да разбере.

За момент на Джейн й мина през ума да проследи Еди и да направи безплатно изпитание на изобретението, но след това се отказа. Не можеше да се възползва от приятелката си по този начин. Просто се налагаше да забрави за тях.

Поклати глава, взе си куфарчето и го отнесе в работната стая. Налагаше се да бъде по-внимателна в бъдеще. Много добре знаеше, че не бива да оставя нещата си където й попадне! Та това бе едно от първите неща, на които ги учеха в Ч.А.Р.

— Поне е взела нормалните — измърмори под носа си Джейн и затвори вратата на работната стая.