Брет Батълс
Изиграният (40)

39.

Куин остана до Джени, докато не се увери, че е мъртва. После я вдигна, преметна я през здравото си рамо и тръгна към склада.

Таша го чакаше в края на храстите.

— Нямаше да изкопчим нищо от нея — каза той.

— Зная.

— Приятелите й щяха да я измъкнат, нали?

— Не мога да кажа със сигурност, но предполагам, че да.

— Кои са те?

— Точно това се опитваме да разберем.

Куин кимна. Това вече не беше негова битка. Убиецът на Марков бе мъртъв. За момента само това имаше значение.

— Шефът ми няма да се зарадва особено — каза Таша, докато си пробиваха път през храстите. — Но ще разбере. Аз… ъъъ… смятам да му кажа, че е била убита при преследване.

Куин сви рамене.

— Каквото ти свърши работа.

Докато приближаваха телената ограда, Лиан скочи от един контейнер.

— Дай на мен — каза той и посегна към тялото на Джени.

— Ще се справя — отвърна Куин.

Лиан кимна и ги поведе покрай склада. Когато стигнаха отвора в оградата, човекът на Не Вин отвори телта, за да може Куин да пренесе трупа.

Не Вин го чакаше от другата страна.

— Как са конгресменът и приятелят ми? — попита Куин.

— Добре са — отвърна Не Вин. — В колата са.

— Ами мъжа, когото ударих?

Не Вин сви рамене.

— Какъв мъж?

— Благодаря — каза Куин. Обърна се към Таша. — Предполагам, че трупът не ти трябва.

— Не.

Без да каже нищо повече, Куин се обърна и тръгна между контейнерите. Този път само Не Вин и Лиан го последваха.

Отне му десетина минути да открие каквото му трябваше.

Контейнерът беше тъмносин, а отстрани с големи бели букви беше изписано: „Барон & Барон“ ООД. Куин погледна към Лиан.

— Този.

Лиан отвори контейнера, той внесе тялото вътре, остави го на пода и се обърна, без да го погледне повече.

Щом се озова навън, Лиан затвори вратата.

— Няма да е зле да отпътува скоро — каза Куин на Не Вин. — И ще бъде жалко, че ще падне от палубата насред океана.

— Да — съгласи се Не Вин. — Жалко.

 

 

— И кога точно ми каза, че има вероятност да ме убият? — остро попита Мъри, когато Куин отвори вратата на автомобила на Не Вин.

— Не сега, Кенет — отвърна той.

С Таша се качиха отзад при Мъри и конгресмена. Беше доста тясно, но все пак се наместиха. Мъри бе видимо възбуден, а конгресменът беше притихнал, взираше се в пода и не поглеждаше никого.

Лиан седна зад волана, а старецът зае обичайното си място. Не можеха да се поберат всички, така че другият трябваше да изчака някой да го прибере.

Щом потеглиха, Гереро най-сетне вдигна глава.

— Работеше за мен от година — каза той, сякаш не можеше да повярва на собствените си думи. — Канил съм я в дома си на празненства и срещи. Виждах я почти всеки ден в офиса. — Обърна се към Таша. — Когато ми казахте, че целта й е била да ме убие, аз… не можах да повярвам. Защо? Защо й е да го прави?

Куин погледна навън.

— Защото така й е било наредено.

Конгресменът замълча. Дишаше дълбоко и равномерно. Накрая се обърна към Куин.

— Може би няма да е зле да ми разкажете всичко. И, господин Дрейк, ще е най-добре да започнете с истинското си име.

Куин се замисли. Нямаше начин да разкрие всичко на конгресмена, но можеше да му каже достатъчно.

— Джонатан Куин — започна той с лъжа.

Това не беше истинското му име.

 

 

Нейт остана в операционната почти до полунощ. Намираше се в малка частна клиника западно от центъра. Доктор Хан (който не беше хирург) се погрижи той да получи възможно най-доброто лечение. А Куин му обеща солидно възнаграждение срещу мълчанието на персонала.

Куин и Орландо чакаха в малка стая без прозорци. Не Вин също бе с тях, но непрекъснато му звъняха и час по час излизаше, за да говори.

— Много новини тази вечер — каза им старецът. — Всички говори за стрелба в „Максуел“. Мислят, че в град има опасни хора.

— Имаше — отвърна Куин.

— Конгресмен също говорил по Си Ен Ен. Казал, че бил на неподходящо място в неподходящ момент. Някакви местни го спасили. Никой не споменава опит за убийство.

Куин изсумтя. Това беше добре. Но в действителност вече не му пукаше какво се случва. Пукаше му само за Нейт и Орландо.

Беше напуснал Лос Анджелис, защото се тревожеше, че приятелката на мъртвия му приятел е в опасност. Сега тя беше мъртва и той бе дръпнал спусъка. Опитваше се да не мисли за това, но никак не му се удаваше.

Орландо като че ли усети мислите му. Постави ръка на гърба му и бавно разтри тила му. Не каза нищо, което бе поредното доказателство колко добре го познава. Ако му се искаше да говори, тя щеше да се отзове. Знаеше го.

Изминаха още тридесет минути, преди доктор Хан да влезе в чакалнята.

— Вече е в стаята си — каза той. — Издръжлив е. Изгубил е страшно много кръв, но ще се оправи. Е… като се има предвид…

Поведе ги към стаята на Нейт.

— Няма да се събуди до сутринта — каза им той.

— Няма да се бавим — отвърна Куин.

Лекарят го погледна, после отмести поглед към Орландо и накрая към Не Вин.

— Мисля, че няма да е зле да поспите — отбеляза накрая и ги остави.

Куин застана до леглото на чирака си. Навсякъде имаше проводници и тръби, а Нейт приличаше на захвърлена марионетка, чакаща кукловода си.

Лицето му беше спокойно. Куин почти успя да повярва, че е добре и скоро всичко ще бъде като преди. Но после погледът му се отмести от лицето на Нейт към превързаното рамо и накрая към краката.

Левият му крак надигаше чаршафа, но не и десният. Беше ампутиран непосредствено над счупването, приблизително по средата на прасеца.

Нейт щеше да остане инвалид.

Но протезите се бяха усъвършенствали много, помисли си Куин. Поне така му каза Орландо, когато беше принуден да реши дали да запазят стъпалото на Нейт.

 

 

Видя Таша само още веднъж. Срещнаха се в един от семейните ресторанти по Кларк Кей. Тя беше дошла първа и седеше на външна маса до реката.

— Намерихме мнимия убиец — каза тя, след като сервитьорката прие поръчките им. — Името му е Ахмад Камарудин. Открихме го завързан и в безсъзнание в един държавен апартамент източно от центъра. Всъщност твоят приятел го откри.

Имаше предвид Не Вин. Бяха се разбрали той да продължи издирването на мнимия убиец.

— Косъмът в апартамента в „Кейсайд“ се оказа негов. Точно както предполагаше.

Куин кимна. Нямаше какво да каже.

— Освен това успяхме да проследим назад действията на Джени. Може би ще успеем да попаднем на нещо, което да ни каже повече за… хората, за които е работила.

— Няма да е зле да проучите и съпругата — каза Куин.

— Съпругата на Гереро? Мислиш ли, че е от тях?

— Не — рече той. — Но се чудя дали не е била набелязана за вербуване, с намерението да я издигнат на преден план след убийството на мъжа й. Може да са планирали да я използват точно както каза Джени. Ако случаят е такъв, госпожа Гудман вероятно вече е установявала случайни контакти с LP, без да подозира. Може да имат човек дори в мозъчния й тръст.

Таша се замисли.

— Възможно е. Ще опитам да проверя. Благодаря.

Куин се загледа в едно речно такси, което бавно минаваше покрай тях. После отново се обърна към Таша.

— Защо ми каза всичко това?

— Защото…

Тя млъкна, тъй като пристигнаха напитките им — бира за Куин и джин с тоник за нея. Щом сервитьорката си отиде, Таша продължи:

— Защото искам да работиш за мен. Вече знаеш какво става, а хората, на които мога да се доверя, са съвсем малко.

Куин отпи от бирата и остави чашата на масата.

— Не работя по специални поръчки.

— Ти си добър в преследването. Откри Джени, а ние не успяхме. Умен си и се адаптираш бързо.

Куин отпи още една глътка и стана.

— Не съм следотърсач. Чистач съм. Съжалявам.

Тя го погледна в очите.

— Имам нужда от теб. Това е по-важно от всички правила, които смяташ, че трябва да спазваш.

Няколко секунди Куин не отговори. Накрая каза:

— Ако съм свободен, може да поговорим.

Докато се отдалечаваше, тя попита:

— Това отказ ли беше?

Куин не се обърна.

 

 

Орландо остана почти седмица — ходеше с Куин в клиниката през деня, любеше се с него през нощта. В много отношения това бяха най-хубавите дни в живота му, а в същото време и най-лошите — заради Нейт.

— Трябва да вървя — каза Орландо един ден, докато приключваха вечерята.

Куин знаеше, че това е неизбежно. Синът й се нуждаеше от нея.

— Разбирам — рече той.

— Наистина ли? — попита тя. — Знаеш ли колко ми е трудно да те напусна точно сега?

„Точно толкова, колкото ще бъде за мен да гледам как си отиваш“ — помисли си той, но само кимна.

— Може би… може да доведа Гарет в Ел Ей — предложи тя.

— Не. Недей. Аз ще дойда при теб. Просто… просто трябва първо да уредя някои неща.

Тя се наведе през масата и докосна бузата му.

— Ще те чакаме.

 

 

Минаха още две седмици, преди Куин и Нейт да напуснат острова.

— Уредил съм ти няколко срещи у дома — каза Куин, докато летяха към Лос Анджелис.

— Какви срещи? — попита чиракът му.

— С лекар и в една клиника за протези.

— О… — Нейт отново заби нос в списанието. След пет минути каза: — Това не променя нищо. Все още мога да работя.

Беше твърде рано за този разговор, а и мястото не беше подходящо.

— Да видим първо какво ще кажат — отвърна Куин.

— Знам какво си мислиш — каза Нейт. — Но ще ти го докажа.

— Добре.

— Това „добре, млъквай“ ли е, или „добре, давам ти шанс“?

— Приеми го като „добре, ще видим“.

Отговорът като че ли не задоволи Нейт, но той не повдигна темата отново.

 

 

В средата на октомври в Южен Уисконсин вече беше студено. Не като в разгара на зимата — все още нямаше сняг, но нощем водата замръзваше, а на сутринта тревата хрущеше под краката ти.

Куин по принцип мразеше студа, но за това пътуване той му се струваше подходящ.

Гробището беше малко, в покрайнините на Медисън. Купеният от Куин парцел беше в дъното, при редица дървета. По-далеч от пътя. Незабележим. Идеален.

Ямата вече бе изкопана и ковчегът беше провесен над нея. Куин помоли двамата чакащи наблизо гробари да го оставят няколко минути насаме. Те кимнаха разбиращо и се отдалечиха към малкия параклис при входа на гробището.

Два дни след като пристигнаха в Лос Анджелис, Куин отново отиде в пустинята. Откриването на временния гроб на Марков не беше трудно. Нито изравянето на останките му.

Сега се намираше в родния му щат, за да осигури на приятеля си погребението, което заслужаваше. Нейт беше предложил да дойде, но Куин го остави в Лос Анджелис. Дерек Блекмор също искаше да присъства, но възстановяването му от жестокия побой беше бавно и болезнено. Затова Куин беше сам. Това обаче му се струваше подходящо, неясно защо.

Затвори очи и каза молитва. Нямаше представа дали подобава на случай като този, но друга не знаеше — пък и за тази не беше сигурен в думите.

Когато приключи, погледна отново ковчега и отстъпи крачка назад.

— Мисля, че това ни прави квит — рече той, обърна се и тръгна към колата.

Докато караше към летището, извади телефона си.

— Спиш ли? — попита, когато тя отговори.

— Не.

Във Виетнам беше полунощ, но Орландо знаеше какво ще прави той днес и бе настояла да й се обади, когато приключи.

— Как мина? — попита тя.

— Чудесно — отвърна той. — Мястото е прекрасно, не като в пустинята.

— Ти как си?

Куин се замисли, преди да отговори:

— Бивам. Мисля, че съм по-добре.

— Хубаво — рече тя.

Смълчаха се, но това не беше неловко мълчание. Сякаш и двамата знаеха, че другият е там и това е повече от достатъчно.

— Кога се връщаш в Ел Ей? — попита тя.

— Довечера. Нейт има среща с лекар утре следобед.

— Кажи му, че мисля за него.

— Ще му кажа.

— Куин?

— Да?

Пауза.

— Кога ще дойдеш при мен?