Метаданни
Данни
- Серия
- Джонатан Куин (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Deceived, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Брет Батълс
Заглавие: Изиграният
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: Роман
Националност: американска
Редактор: Боряна Даракчиева
ISBN: 978-954-655-112-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1028
История
- — Добавяне
37.
Куин сграбчи Таша за ръката и я помъкна половин пресечка надолу, към едно спряло до тротоара такси. Отвори вратата на шофьора, насочи пистолета към него и извика:
— Излизай!
Възражения нямаше.
Куин избута Таша през отворената врата и нареди да седне на мястото до шофьора. После се качи и запали двигателя.
— Орландо, къде си?
— Недалеч от мястото, където паркирахме мерцедеса.
— С кола съм, идвам веднага.
— Побързай.
Куин направи обратен завой и за момент се отдалечи от центъра. Щеше да стигне по-бързо до Орландо, ако избегнеше улиците пред „Максуел“. Не пускаше пистолета, държеше го насочен към Таша.
— Ако тя е пипнала конгресмена, значи си прав, свършено е — каза Таша.
Куин не отговори, в ухото му прозвуча глас:
— Права е, да знаеш.
Куин направи знак на Таша да мълчи. Гласът беше на Джени.
— Стивън нямаше представа. До самия край.
— Къде си? — попита Куин.
— Съжалявам, но няма да ти кажа.
Таша го погледна въпросително. Вместо отговор той отмести дулото на няколко сантиметра встрани, за да не сочи към нея.
— Конгресменът при теб ли е?
— Да. Както и приятелят ти, господин Мъри.
— Вече няма причина да убиваш когото и да било. Няма да успееш да стовариш вината на друг. Открихме оръжията в „Кейсайд Вилас“.
— Жалко, но това не променя нищо — отвърна Джени. — Историята ще бъде представена така, както искаме. Нищо не можеш да направиш.
— От кого? От LP ли?
Тя се изсмя.
— Историята за жената на конгресмена е общо взето вярна, нали? С тази разлика, че ти си убийцата — каза Куин.
— Знаеш как стоят нещата — отвърна Джени.
Най-добрите лъжи са скрити в истината. Колко пъти го бе чувал през годините? И то не само от Дъри, а от почти всички в бизнеса.
— Обзалагам се, че жена му все пак няма нищо общо с това. Някой друг щеше да излезе на преден план и да се възползва от смъртта му, нали?
— Ще излезе. Но това не е част от задачата ми — каза Джени. — Желая ти успех в опитите да убедиш всички в това. — Замълча за момент. — Благодаря, че ми помогна да разкрия онези, които бяха по петите ми. А също, че ме доведе до конгресмена. Това беше специална екстра.
— Чакай малко. Кажи ми, наслаждаваше ли се, когато уби мъжа, който те обичаше?
— Мъжът, който ме обичаше, беше на път да ме разкрие. Не можех да позволя това. Сбогом, Куин.
— Джени?
Отговор не последва.
Или беше свалила радиостанцията си, или просто мълчеше. Куин остави пистолета, свали микрофона си и го смачка с пръсти.
— Сега вече вярваш ли ми? — обади се Таша.
— Откъде си? — попита той.
— От ЦРУ — отвърна тя.
— Трябваше да напълните това място с агенти.
Тя го погледна.
— Аз съм извън списъците. Под дълбоко прикритие. Имаше… притеснение, че могат да разберат, че ги следим.
— Тях? — попита Куин. — Пак ли LP?
Таша кимна.
Нямаше време за повече въпроси, защото Куин забеляза Орландо на тротоара. Спря колата и изскочи навън.
Нейт лежеше в безсъзнание на земята. Рамото му беше окървавено, но раната не изглеждаше опасна за живота. А Орландо беше реагирала, сякаш…
И тогава го видя.
Лицето му пребледня и усети как жлъчта се надигна в гърлото му. Не че не бе виждал ужасни гледки. Животът му беше пълен с картини, от които повечето хора щяха да се чувстват зле седмици наред.
Това обаче беше различно. Това беше чиракът му.
Стъпалото на Нейт бе смазано и извито назад. Прасецът му също беше надробен на парчета до мястото, където костта разкъсваше кожата.
Имаше и кръв. Много кръв.
— Беше в съзнание, когато пристигнах — каза Орландо. — Едва се държеше. Мисля, че са го блъснали в тази кола.
Калникът на автомобила до Нейт беше смазан. Куин си представи как момчето се е опитало да отскочи, но не е успяло да избегне приближаващата кола.
Двамата с Орландо вдигнаха Нейт и го отнесоха в таксито. Таша беше излязла и бе отворила задната врата.
След като го настаниха, Куин подаде телефона си на Орландо.
— Обади се на Не Вин. Той ще ти каже къде да закараш Нейт. После му кажи да прати двама души да ме чакат в парк „Еспланада“.
— След нея ли продължаваш? — попита Орландо.
— Трябва — каза Куин.
— Зная. Господи, съжалявам. Аз… аз…
— Тръгвай. Нейт има нужда от помощ.
— Но как ще я намериш? — попита тя.
Куин хвърли поглед към Таша, след което се обърна към Орландо и каза:
— Съобщението на Марков.
— Би трябвало да те арестувам — каза Таша.
Седяха в отмъкнатата от Куин тойота „Краун“. Пак той шофираше, а Таша седеше до него. Отиваха на среща с един от хората й. Тя се беше обадила да поиска устройството, от което Куин се нуждаеше. Сега обаче като че ли съжали.
— Нарани няколко от хората ми. Федерални служители. Попречи на разследване на терористи, което направо означава, че вече си мъртъв. Така че защо да не те арестувам?
Куин мълчеше. Тя знаеше отговора. Без помощта му конгресменът беше загубен, а Джени щеше да изчезне.
— Сигурен ли си, че ще свърши работа? — попита Таша след няколко секунди мълчание.
— Не — отвърна той.
— Страхотно.
Няколко минути по-късно стигнаха ъгъла на „Ривър Вали“ и булевард „Клемансо“.
— Ето там — каза Таша и посочи към двама мъже на тротоара.
— Без игрички — предупреди я Куин. — И без опашки. Тръгнат ли след нас, ще разбера.
Отби до тротоара, но не спря, а продължи съвсем бавно. Ръката му се спусна към лежащия в скута му пистолет.
— Свали прозореца. Кажи им да ти го хвърлят.
Таша се подчини. Двамата мъже тръгнаха до колата, като се мъчеха да не изостават.
— Добре ли си? — попита единият.
— Да — отвърна тя. — Дайте ми го.
Другият се наведе, за да огледа Куин.
— Помислих си, че той е от…
— От нашите е — каза Таша. — Работи под прикритие. От Националната служба за сигурност.
— Не си негов пленник, нали?
— Не.
Първият мъж й подаде нещо през прозореца.
— Скоро ще се обадя — каза тя.
Докато се отдалечаваха, Куин гледаше в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че никой не ги следи. Като че ли успяха да се измъкнат без опашка.
Таша вдигна устройството, което й дадоха, и попита:
— Какво търсим?
— Идентификационен код на мобилен телефон.
— Наистина ли мислиш, че телефонът й може да се засече с това нещо? — Проследяващото устройство нямаше да се справи с кодиран сигнал.
— Не нейният телефон — отвърна Куин.
Даде й номера, надраскан от Марков върху стената на контейнера, в който беше умрял. Предавателят, който Куин бе взел от аплика в „Кейсайд“, сега се намираше в чантата в откраднатата от Джени кола. Ако не беше сменила транспорта или изхвърлила чантата, щяха да я намерят.
— Имам сигнал — каза тя. — На изток от нас. На три-четири километра.
Това беше добре. И без това трябваше да тръгнат в същата посока, за да се срещнат с Не Вин.
— Кажи ми отново защо си тук — настоя Куин.
— Казах ти вече, провеждам необявена операция. Закрила на конгресмена.
— Закрила? Или го използваш като примамка?
Тя не отговори.
— Кой е шефът ти?
— Аз… отговарям пряко пред заместник-директора на Националното разузнаване. Няма друг по веригата.
— А директорът?
Тя поклати глава.
— Това означава ли, че заместникът го подозира като член на LP?
— Няма начин да се разбере — отвърна тя. — По-добре е засега да бъде държан в неведение. Както казах, никой друг не знае с какво се занимавам.
— А онези, с която работиш? Онези, които пазят конгресмена? Семейството в къщата на Джени в Хюстън?
— Имах възможност да се възползвам от ресурсите на Управлението, но само на хора, на които имам пълно доверие. Това ограничи възможностите ми.
— Защо ти трябваше да унищожаваш къщата и апартамента?
— Претърсихме ги основно. Мислехме, че ще намерим нещо, което да ни разкрие хората от LP, с които тя има вземане-даване. Нещо, което да ни помогне да разбием организацията. Но не попаднахме на нищо. Шефът ми искаше да им прати знак. Да им покаже, че някой е по петите им. — Замълча за момент. — Когато се появи ти, си помислих, че си един от тях. Точно затова изчаках. Знаех, че ще се върнеш.
— Но ти унищожи къщата.
— Запалителното устройство беше с часовников механизъм. Имаше обаче и резервен детонатор на прозореца.
— В случай че се върна — каза Куин.
— Да.
— Значи смятахте просто да оставите експлозивите да се погрижат за мен, така ли?
— Такъв беше планът — прозаично рече тя. — Но после се запитах дали не можем да те използваме. Може би знаеше нещо, което да ни отведе до нея.
Мислите на Куин се върнаха към онзи момент в Хюстън точно преди унищожаването на къщата.
— Ти се раздвижи точно когато започнах да отварям прозореца. — Хвърли й бърз поглед. — Опитвала си се да отвлечеш вниманието ми. Да ме накараш да се отдалеча от къщата.
— И подейства.
Когато стигнаха парк „Еспланада“, Куин видя Не Вин и хората му на тротоара.
— Ще сменим транспорта — каза той на Таша.
— Кои са тези? — попита тя, когато паркираха зад колата на Не Вин.
— Приятели.
— Можех да взема моите хора.
— Е, аз взех моите — каза Куин. — Хайде.
Таша не беше единствената, която не изглеждаше доволна от ситуацията. Куин беше сигурен, че Не Вин не я хареса от пръв поглед. Но за разлика от нея, той запази самообладание.
— Намери ли трупа? — попита Куин.
Не Вин се обърна към него от мястото си до шофьора.
— Не. Но… Намерили къде трябвало да бъде тялото.
— Какво искаш да кажеш?
— Намерили пистолет. Празен пълнител. Някои други неща. Всичко изглежда перфектно. Само че няма труп. Няма кръв.
Естествено. Джени беше зарязала първоначалния план. Беше подготвила мястото, но необходимостта да убие мнимия убиец беше отпаднала.
Продължиха да карат още пет минути, като излязоха от града.
— Приближаваме — каза Таша, загледана в устройството в ръката й. — Ето тук — каза тя след още два километра. Погледна отдясно на пътя, после отново към проследяващото устройство. — Май току-що го подминахме.
Отпред имаше отбивка.
— Завий — каза Куин.
Докато излизаха от магистралата, шофьорът каза нещо на Не Вин на китайски.
Не Вин му отговори и погледна към Куин.
— Какво има? — попита той.
Изражението на Не Вин беше сериозно.
— Зная къде отишли.
— Къде?
Но Не Вин само поклати глава и се обърна напред.
Когато се озоваха на второстепенния път, доловиха силния мирис на океана. От водата ги делеше само тясна ивица суша. Куин забеляза няколко големи склада, повечето пълни с десетки контейнери, наредени един върху друг и пазени от огради с бодлива тел на върха.
Почувства как космите на тила му настръхват. Вече и той знаеше къде Джени е отвела пленниците си.
След няколко минути Не Вин каза на шофьора да отбие от пътя и да паркира колкото се може по-близо до храсталака. Щом колата спря, старецът отново погледна към Куин и Таша.
— Почти на мястото сме — каза Таша и вдигна очи от устройството. — Откъде разбрахте?
Не Вин дори не се усмихна в отговор.
— Продължаваме пеша.
На табелата на входа на склада пишеше: „КУОН ШИПИНГ“. Вместо да влезе през портала, мъжът, който бе карал колата (Не Вин каза, че името му било Лиан), ги поведе през храстите покрай източната ограда.
Денят бе посивял, облаците над острова бяха тъмни и натежали от дъжд. Куин усещаше как влагата се натрупва във въздуха в очакване на редовния следобеден дъжд.
— Главната ни задача е да освободим пленниците — прошепна Таша на Куин. — После залавяме Джени. Искам я жива.
Куин продължи да гледа право напред, без да отговори.
— Тя е връзката с LP. Трябва да узнаем за кого работи — настоя тя. — Разбираш ли?
Куин я погледна.
— Естествено, че разбирам.
Ускори крачка, за да не вървят заедно.
На около четиридесет метра от пътя Лиан ги изведе от храстите до оградата. На това място тя беше разрязана и завързана с няколко дебели жици. Лиан започна да ги маха.
— Миналия път оттук ли влезе? — попита Куин.
Не Вин кимна.
Щом падна и последната жица, хората му дръпнаха краищата на оградата, за да могат останалите да минат.
Складът бе пълен с контейнери. Върху някои имаше надписи, други бяха необозначени. Куин дори видя някои на „Барон & Барон“ ООД, същите като онзи, в който беше пристигнал Марков.
Не Вин потупа един от хората си по рамото и му даде знак да разузнае, но Куин прошепна:
— Аз ще го направя.
— Идвам с теб — каза Таша.
Куин сви рамене и влезе в металния лабиринт. Стъпките на Таша едва се чуваха по пясъка зад него.
Отпред и малко отдясно се чу глас. Не успя да различи думите. Разбра само, че говори мъж, вероятно на английски.
Погледна към Таша и доближи пръст до устните си. Тя го изгледа кръвнишки — нямаше смисъл да й казва очевидното.
Тръгна по пътеката вдясно, после продължи на зигзаг към мястото, откъдето идваше гласът. Таша го следваше.
Някъде отпред се затръшна врата на автомобил.
Куин видя открития район зад последния ред контейнери. Звукът идваше оттам.
Промъкна се, докато не се озова само на няколко стъпки от края. Усети как Таша наднича над рамото му.
Обърна глава.
— Чакай там — едва чуто й каза той и кимна в посоката, от която бяха дошли.
— Не — прошепна тя.
— Веднага — заповяда й Куин.
Тя стисна зъби, но след секунди отстъпи към края на реда.
Куин отново насочи вниманието си към открития район. Беше широк около петнайсет метра и бе заобиколен от всички страни с контейнери. Между редовете имаше тесни проходи и само един по-широк път. Той беше вдясно от Куин и по него можеше да мине камион. Вероятно водеше към портала.
Куин се промъкна до самия ръб на контейнера и наклони глава, за да надникне. Мерцедесът, с който бяха стигнали до центъра „Максуел“, беше паркиран в средата.
До колата имаше четирима души. Двама бяха на колене, с ръце на тила. Конгресмен Гереро и Кенет Мъри.
Джени стоеше пред тях с пистолет в ръка. Зад тях стоеше непознат мъж, но Куин беше готов да се обзаложи, че именно той се е появил в „Кейсайд“, когато нямаше ток. Тогава са били двама. Единият, по-младият, беше останал в колата. Сега Куин бе сигурен, че е била Джени — с късата си коса и слаба фигура тя спокойно можеше да мине за младеж.
Пое дъх, дълбоко и тихо. Повече от седмица се опитваше да помогне на приятелката на Марков и да открие кой е виновен за смъртта му. А се оказа, че тя е причината за всичко. Никога не й е пукало за Марков, само го е използвала и когато вече не й е бил нужен, се е отървала от него.
А после беше изиграла Куин така, както бе измамила и Марков.
Само че той нямаше да позволи да го разиграват повече.
Джени каза нещо на партньора си и тръгна към контейнерите в дъното на склада.
Куин отстъпи към Таша. По-назад чакаха Не Вин и хората му. Куин вдигна пръст и направи знак някой да се приближи.
Не Вин потупа Лиан по рамото.
— Заеми мястото ми тук и ги дръж под око — прошепна Куин в ухото на Лиан. — Ако ти се стори, че се готвят да видят сметката на някой от пленниците, убий стрелеца.
Лиан кимна.
Куин с неохота даде знак на Таша да го последва и тръгна надясно. Стигнаха до пътека, която минаваше успоредно на задната част на склада и водеше към мястото, накъдето бе тръгнала Джени.
Куин надникна зад един контейнер. В далечината, по една от перпендикулярните пътеки, се чуваха стъпки, но от това разстояние не можеше да определи в каква посока се движат.
— Чакай тук — каза той на Таша.
— Не — отвърна тя.
— Нямам нужда да ми се пречкат.
— Хич не ми пука от какво имаш нужда — каза Таша. — Аз ще я пипна.
Куин знаеше, че е безполезно да спори. Прецени по коя пътека е тръгнала Джени и се затича към нея.
Спря, когато я достигна, приближи до самия край и се заслуша. Беше съвсем тихо. Запита се дали не ги е чула.
Погледна през рамо покрай Таша, почти очакваше да види Джени да стои зад тях. Там обаче нямаше никого.
Чу се скърцане на стъпки по пясък, после шумът се повтори. Някой вървеше най-малко на петнадесет метра нататък по пътеката и се отдалечаваше от тях. Стъпките спряха, последвани почти веднага от трясък на метал.
Куин беше чувал този звук и преди — макар сега да му се струваше, че оттогава са изминали години — звук от отваряща се врата на контейнер.
След десетина секунди вратата се затвори и отново се чуха стъпки. Явно Джени търсеше нещо конкретно. Не товар — всички контейнери бяха празни.
Търсеше идеалната гробница, осъзна той. Неподобаващо вечно жилище за един кандидат-президент.
Вместо да я последва, той зави в другата посока и поведе Таша към откритото пространство.
Там нищо не се беше променило. Гереро и Мъри още стояха коленичили на земята, а човекът на Джени ги пазеше.
Всъщност имаше промяна. Позицията на Куин. Сега той се намираше зад пазача.
Заслуша се и отново чу стъпките на Джени, но още беше далеч.
— Този път остани тук — каза той на Таша. — Прикривай ме, ако тя се върне.
— Какво ще правиш?
— Главната ни задача е да освободим пленниците — повтори той собствените й думи.
— Не можеш да се справиш сам.
— Стой тук.
Тя кимна едва доловимо.
Куин предпазливо се измъкна от контейнерите. Пристъпваше на пръсти, докато не се озова на половин метър зад мъжа.
Искаше му се да го застреля, но макар да бе много тих, звукът от заглушителя беше характерен, особено за онези, които са запознати с него. А не се съмняваше, че Джени е сред познавачите.
Хвана пистолета за дулото и замахна към слепоочието на мъжа. Чу се лек удар и онзи се строполи без дори да извика.
Куин го подхвана, докато падаше, за да не вдигне шум.
Прекрачи тялото, наведе се напред и докосна конгресмена по рамото. Гереро се обърна с неохота и се ококори, когато видя кой стои зад него.
Куин сложи пръст на устните си и конгресменът кимна.
Куин потупа Мъри.
— Ти, кучи…
Куин запуши устата му с ръка. След като се увери, че ще си мълчи, им посочи прохода между контейнерите вдясно. Лиан чакаше там.
Конгресменът кимна, надигна се и затича приведен към Лиан. Мъри бързо осъзна, че идеята никак не е лоша, и го последва.
В този миг заваля. Дъждът се изсипа съвсем внезапно, Капките забарабаниха в гръмко стакато по металните кутии.
Куин се обърна и се затича към мястото, където бе оставил Таша. Вече не се опитваше да прикрие стъпките си — дъждът заглушаваше всичко.
Преди да достигне до металния лабиринт, рязко закова на място и се подхлъзна в калта, но не падна.
Таша лежеше на земята и се гърчеше от болка.
А до нея стоеше Джени.