Брет Батълс
Изиграният (15)

14.

Блекмор отведе Куин в една от стаите в задната част на къщата. Макар да бе проектирана като спалня, сега тя служеше отчасти за кабинет и отчасти за работилница.

Прозорци нямаше или ако е имало, са били зазидани. Нямаше и дрешник — или беше преграден, или не е бил предвиден.

Покрай трите стени имаше шейсетсантиметрови лавици с инструменти и електроника. До четвъртата имаше бюро с монитор и клавиатура. Над бюрото, непосредствено под тавана, бяха монтирани пет телевизора, показващи различни части от имота на Блекмор. Петте камери бяха разположени така, че никой не можеше да приближи къщата незабелязано.

На единия монитор се виждаше пустата алея. Явно именно по него Блекмор бе наблюдавал идването на Куин.

Бившият шпионин седна пред един от терминалите и започна да трака по клавиатурата. Куин видя, че отваря някакъв сайт и отива във форумите му. Старецът се регистрира и избра форум от личния си списък. „Яхтклуб Сенди Сайд“.

— Ето — каза Блекмор. — Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

— Кое? — попита Куин.

Блекмор се обърна и го изгледа, сякаш беше кръгъл идиот.

— Как мислиш?

Куин погледна отново екрана и разбра какво има предвид Блекмор.

— Това е резервният ви вариант, така ли?

— Може и да не си чак толкова тъп.

Полевите агенти винаги имаха допълнителна система за връзка при спешни случаи. Никога не знаеш кога основната ти връзка с шефа може да прекъсне. Преди епохата на Интернет възможностите бяха по-малко, но сега един агент можеше да използва десетки различни варианти, ако наистина му бяха необходими.

Блекмор щракна върху една от връзките и отвори форума.

— Пишехме тук. Използвахме прост код с местоположение.

— С ключови букви ли? — попита Куин.

— Не. Място, число. По-лесно е да се надуши, но пък и по-просто за използване в движение.

Блекмор отвори архивите и избра съобщенията отпреди две седмици. Щракна на едно от някой си SailorXsuper9393.

— Това е последното съобщение, което ми прати Марков.

Куин се наведе към екрана. Съобщението беше пуснато преди шестнадесет дни. Прочете съдържанието му.

Място/число беше прост код. Куин предположи, че именно това е причината Марков да го избере. Кодът беше лесен за схващане от човек, който не е запознат със света на тайните. За човек като Джени.

В първото изречение фигурираше името на мястото — Ямайка. Това беше ключът. Тъй като в името „Ямайка“ има шест букви, всяка шеста дума след него е важната. След като тези думи се извадят от текста, прочитането им в обратен ред ти дава истинското съобщение. Бързо, чисто и просто.

Преди Куин да успее да дешифрира написаното, Блекмор каза:

— Съобщава ми, че я е открил. Явно е чула нещо, което не е трябвало да чува, и се е скрила, преди да се доберат до нея. Писа, че смята да й помогне и може би ще се свърже отново с мен, в случай че му потрябвам.

— Но така и не го е направил — рече Куин.

— Да.

Блекмор избра друго съобщение, изпратено два дни по-късно. Никнеймът беше друг.

— От теб ли е? — попита Куин.

— Не.

Блекмор отвори съобщението. Този път мястото беше Маями. Самото съобщение беше кратко.

— „Всичко е наред — преведе в движение Блекмор. — Иска ми се да беше още тук. Побързай. Пази се. Обичам те.“

Старецът превъртя страницата надолу. Съобщението имаше отговор. От SailorXsuper9393.

— Марков — каза Куин.

Отговорът също бе кратък: „Всичко е наред. Ще оправя нещата. И аз те обичам“.

Куин се отдръпна назад.

— Първото съобщение е от Джени.

— Така изглежда.

— Има ли други? — попита Куин.

— Да. — Блекмор очевидно беше доволен от въпроса. Зарови се из форума, докато не попадна на съобщение, пратено преди десет дни от акаунта на Джени. — Съобщенията са три. Това е най-старото, после има едно от миналия петък, а най-новото е от тази сутрин. Първите две в общи линии са еднакви: „Къде си?“. Но няма отговор от Марков.

— А съобщението от тази сутрин?

Блекмор го отвори. Ключовата дума беше „Кейп Код“. Този път Куин сам се справи с шифъра.

— „Идвам да те намеря. Обичам те“ — прочете той на глас.

— Да — каза Блекмор.

— Не си ли отговарял на някое от съобщенията?

— Защо да го правя? Не бяха предназначени за мен.

— Но Марков е мъртъв.

— Не знаех, докато ти не ми каза.

— Глупости — каза Куин. — Може и да не си имал доказателство, но е трябвало да предположиш, че вероятно е станало точно това. Твърде дълго си бил в бизнеса, за да не го знаеш.

— И какво да й кажа според теб? Мисля, че приятелят ти е мъртъв, късмет?

— Можеше да се опиташ да й помогнеш.

— Как?

— Да използваш връзките си. Да направиш нещо.

— Мисля, че надценяваш влиянието ми в момента.

Куин усещаше как го обзема чувство за безсилие. Пое дълбоко дъх и успя да го потисне. В края на краищата Блекмор му показваше начин да се свърже с Джени. Това беше важното.

— Знаеш ли от какво бяга тя?

— Нямам представа.

— Може би нещо свързано с шефа й?

— Онзи конгресмен ли? — попита Блекмор.

— Да.

— Може би. Не зная. Марков не ми каза нищо. И съм доволен, защото не ми пука.

Куин се замисли за момент.

— Трябва да й пратя отговор.

— Не от моя профил.

— Ще създам свой.

— И не от моя компютър. Не искам да проследят съобщението до мен.

Куин впери поглед в стареца.

— Не мога да повярвам, че нещо може да бъде проследено дотук.

На лицето на Блекмор пробяга нещо като усмивка. Накрая той се дръпна назад и освободи стола.

— Направи си нов профил — каза той. — Няма да ти дам паролата за моя. Имаш пет минути.

Куин бързо измисли какво да отговори на последното съобщение на Джени. В описание на едно плаване покрай Калифорния се криеше истинското послание: „Куин е. Моля те, трябва да поговорим. Отговори при първа възможност“.

Използва за ключова дума „Коронадо“ — острова, където бе направил снимката, която Марков носеше със себе си. Надяваше се това да я убеди, че наистина е той.

— Много трогателно — обади се Блекмор, който надзърташе над рамото му. — А ако отговори?

— Ще й помогна.

— Имам чувството, че скоро ще правиш компания на Марков.

Потупа го по рамото с цевта на пистолета. Куин разбра посланието и стана, а старецът го поведе към изхода.

— Исках да те помоля за още нещо.

Блекмор спря точно преди антрето и го погледна.

— Приключих с приказките.

Куин бръкна в джоба си. Блекмор се напрегна и леко вдигна пистолета.

— Марков е оставил съобщение — каза Куин, докато вадеше портфейла си.

Настъпи гробна тишина.

— Каза, че е мъртъв.

— Бил е жив, когато са го затворили в контейнера. Поне достатъчно дълго, за да напише нещо на стената.

— Какво е написал?

Куин отвори портфейла си и извади листчето с преписаното съобщение. Подаде го на Блекмор.

Старецът се поколеба няколко секунди, после приближи и грабна бележката от ръката му. Куин го наблюдаваше как се взира в символите.

— Това сигурно е някакъв шифър — каза Блекмор, без да откъсва очи от листчето.

— Не го ли разпознаваш? — попита Куин.

— Не. Но това нищо не означава. — Блекмор приближи бележката до очите си. — Какви са тези две букви? И те ли са част от съобщението?

Гледаше към „lp“.

— Не съм сигурен. Изписал е поредицата два пъти, но тези двете ги имаше само на повторението. Бяха отделени от останалите знаци.

— Какво е това? Единица ли?

— Или единица, или L — каза Куин.

— L? — повтори Блекмор. — L… P? — Изведнъж лицето му помръкна. — Трябва да се махаш оттук. Веднага.

— Защо? Какво означава това?

Блекмор го задърпа за ръката.

— Господи, дано не е прекалено късно — промърмори той. — Изчезвай от къщата ми!

Започна да го тегли към изхода, но Куин се запъна.

— Няма да изляза без оръжието си.

Старецът го пусна и забърза към дневната. След секунда се върна с пистолета му.

— Ето — подаде му го. — Взимай.

Куин взе оръжието.

— Няма да изляза, докато не ми кажеш какво означава LP.

Блекмор насочи пистолета си към него.

— Вън! На мига.

 

 

Куин се върна при колата. Виеше му се свят от срещата с Блекмор. Нещо беше подплашило дъртия шпионин. Нещо, свързано с буквите LP. Но какво?

Искаше да повтори наум целия разговор и да види дали не е пропуснал нещо. За съжаление Таша имаше други планове.

— Слава богу! — каза тя. — Слава богу!

Изглеждаше възбудена, сякаш всеки миг щеше да изпадне в истерия.

— Какво има? — попита той, докато пъхаше пистолета под седалката си.

Тя държеше телефона си и се взираше в него.

— Брат ми… обади се брат ми. От Хюстън. Някой е разбил апартамента ми. Преровили са всичките ми неща. — Постави трепереща ръка на челото си. — Каза, че било пълен хаос. — Погледна към Куин. — Знаят къде живея. Вече не мога да се прибера у дома. Какво да правя?

Изчака я да се успокои и потегли към „Кристъл Сити Мариът“.

Щом влязоха в стаята, посочи към банята.

— Ако искаш, можеш да се освежиш.

Тя вдигна смутено ръка към лицето си и без да каже нито дума, тръгна натам.

Куин бързо събра багажа си и го постави на леглото. Обиколи два пъти стаята, за да се увери, че е прибрал всичко, а после избърса всяка повърхност, която можеше да е докосвал.

Таша излезе от банята малко след като беше приключил.

— Заминаваш ли? — попита тя.

— Да.

— А аз?

Куин се поколеба, преди да й отговори. Най-добре за нея беше да иде някъде, където никой не я познава. В голям град далеч от Източния бряг, където да изчезне. Сейнт Луис, Минеаполис, Детройт — всяко от тези места щеше да свърши работата. Изкушаваше се да й даде ключовете от колата и да й каже: „Карай на запад“. И „Късмет“. Но не можеше да го направи. Все още не беше готов напълно да й се довери, но тя като нищо можеше да се окаже ключът към откриването на Джени. Затова му се стори по-сигурно да я държи до себе си, вместо да я остави да се оправя сама.

— Връщам се в Лос Анджелис — каза той. — Ще дойдеш с мен. Там ще бъде по-безопасно.

Видя облекчението й. Цялото й тяло се отпусна.

— Добре — рече тя. — Благодаря.

И дума не можеше да става да пътува под собственото си име. Налагаше се да й осигури фалшива самоличност и за щастие разполагаше със средствата за това. Нищо особено, но щеше да свърши работа в краткосрочен план. Трябваше да й намерят и дрехи. Това също бе осъществимо, въпреки късния час.

Извини се, отиде в банята и затвори вратата. Наплиска лицето си с топла вода, свали капака на тоалетната чиния и седна. Извади телефона си и се обади на Нейт.

— Прибирам се — каза Куин. — Нещата тук малко се усложниха. Водя човек със себе си. Ще ти се обадя, когато разбера часа на пристигане, за да ни вземеш.

— Куин, чакай — каза Нейт.

— Какво?

— Говорих с Орландо.

Нещо в гласа на чирака му го накара да спре за момент.

— Кога?

— Преди около час.

— Оставих й няколко съобщения, но тя не ми се обади.

— Тя… не е на себе си. Май си мислеше, че звъни на твоя телефон.

— Какво има?

Последва дълго мълчание.

— Леля й е починала.

И малкото останали сили напуснаха Куин.

— Не.

— Случило се е, докато си бил в Хюстън.

Куин опря лакът на коляното си и отпусна чело на дланта.

— Как е станало?

— Рак. Научила е диагнозата преди два месеца, но е казала на Орландо едва миналата седмица.

Нищо чудно, че не му се е обадила.

— Как звучеше Орландо?

— Замаяна. Сякаш не можеше да повярва. — Нейт замълча. — Погребението е утре следобед.

Куин се надигна.

— Майтапиш ли се?

— Не.

Куин се загледа в плочките на пода. Умът му бе на хиляди километри на запад.

— Куин? — обади се Нейт. — Още ли си тук?

— Аз… ще ти звънна по-късно.

Прекъсна връзката.

През следващите десет минути не помръдна от мястото си.