Брет Батълс
Изиграният (28)

27.

Куин хукна по улицата, като въртеше глава наляво и надясно, отчаяно се мъчеше да открие Джени. Тук тълпата бе по-спокойна, сякаш суматохата при Водната порта бе отдалечена на хиляди километри. Няколко души го изгледаха, докато тичаше покрай тях.

Някъде напред и отляво се чу сподавен вик.

Затича се с всички сили. Забеляза пролука между две сгради отпред. Точно преди да стигне до нея, спря, опря гръб на стената и се заслуша.

Отново се чу вик. Женски.

Надзърна предпазливо. Зад ъгъла имаше тясна сервизна алея. От едната страна бяха подредени кофи за боклук. Малко зад тях Куин различи гърба на шофьора. Ако беше с него, Джени оставаше скрита зад кофите.

Куин се прокрадна в алеята, като се криеше зад кофите. Извади единия зиг зауер от чантата, взе заглушителя и тихо го закрепи на дулото.

Запромъква се напред, после отново спря и се заслуша.

— Да. На Чайна стрийт — казваше шофьорът. — Побързай.

Куин чу тихия тон на мобилен телефон, когато връзката прекъсна.

— Транспортът ще бъде тук след минута — каза мъжът. — С теб е свършено. Разбираш ли? Всичко свърши, не можеш да офейкаш!

Куин хвана пистолета с две ръце, излезе бързо от скривалището си и тръгна към мъжа. Измина не повече от метър и половина, когато шофьорът го забеляза.

— Спри на място — каза мъжът. Държеше пистолет, насочен към Джени.

Куин направи още няколко крачки. Беше се прицелил в гърдите му.

— Казах на място!

Между тях вече оставаха само три метра.

Джени погледна към Куин. Погледът й издаваше поражение. Миг по-късно го разпозна и на лицето й проблесна надежда.

Куин направи още една стъпка.

— Спри, или ще я убия! — каза мъжът. — А ти не искаш това.

Куин знаеше, че блъфира. Джени им трябваше жива. Каквото и да търсеха, тя беше ключът към него.

— Джени, ела тук — каза Куин.

— Какво?! — възкликна мъжът. — Да не си помръднала.

— Джени — каза Куин. — Всичко е наред.

— Не е наред — каза мъжът. Повдигна леко пистолета и се прицели в главата й.

Куин се канеше да я повика отново, когато внезапно движение в далечния край на алеята привлече вниманието му. Едва успя да се сниши, когато осъзна, че нещо лети към тях.

Нямаше нужда да го прави. Вместо да постъпи като Куин, мъжът с пистолета се обърна да види какво става. Груба грешка.

Сигурно видя бодливия овален предмет миг преди той да го улучи в лицето.

Силата на удара го отхвърли назад, но мъжът някак успя да се задържи на крака, макар да бе на път да изгуби съзнание.

Куин моментално се хвърли към него и го блъсна с все сила в стената. Този път очите на мъжа се затвориха и той се свлече на земята.

Без да поема повече рискове, Куин грабна пистолета му — просто за всеки случай. Но мъжът беше в несвяст.

Внезапно чу стъпки от посоката, откъдето бе долетял предметът. Рязко се извъртя с двата пистолета в ръце, готов за стрелба.

Беше Орландо. Носеше ръкавици и в едната си ръка държеше друг овален предмет.

Сега го разпозна. Дуриан. Местен плод — зелен на цвят, дълъг към трийсетина сантиметра и с тегло половин-един килограм. Най-характерната му особеност обаче беше покритата с твърди шипове черупка. Почти приличаше на напомпана версия на лимонка.

Куин й подхвърли пистолета със заглушителя, принуждавайки я да пусне плода. Кимна към мъжа до стената и коленичи до Джени. Знаеше, че Орландо ще го прикрива.

— Нарани ли те?

Джени поклати глава.

— Само ме хвана. Какво… какво стана? Чух изстрел.

— После ще ти обясня.

Помогна й да се изправи и каза:

— Приятелите му ще пристигнат всеки момент. Вие двете бягайте към края на алеята и ме чакайте там.

Орландо не се поколеба нито за миг.

— Хайде — каза тя на Джени и се затича в посоката, откъдето беше дошла.

Джени я последва.

Куин коленичи до изпадналия в безсъзнание и го претърси.

Откри телефон, портфейл и връзка ключове. Прибра ги в чантата заедно с пистолета му.

Вместо да отиде при Орландо и Джени, той тръгна обратно към улицата и спря в самия край на алеята. Подаде се леко, за да може да огледа.

— Хей! — извика някой от улицата.

Беше русият. Стоеше на не повече от десетина метра и гледаше право към алеята.

Куин се обърна и хукна към Орландо и Джени, като им извика:

— Бягайте!

Те нямаха нужда от втора подкана и изчезнаха надясно.

Щом стигна края на алеята, Куин също зави натам. В последния момент видя русия и още двама да влизат в алеята. Един от мъжете спря при изпадналия в безсъзнание, но другите продължиха преследването.

След миг вече не се виждаха.

Куин отново се озова на „Далечен изток“. Този път площадът бе пуст — стрелбата беше прогонила всички. Трябваше му само секунда да познае мястото, което бе огледал по-рано. Точно отпред имаше друг изход.

— Надясно! — извика той на Орландо.

Двете с Джени тъкмо бяха стигнали до кръстовището на две алеи.

— Надясно! — повтори той.

Орландо кимна и поведе Джени извън мола. Тъкмо изчезнаха от поглед, когато Куин чу русия и приятеля му да приближават по алеята зад него.

Затича се право напред, без дори да погледне в посоката, в която бяха избягали Орландо и Джени.

Чу се глух звук и в следващия миг куршумът разби витрина от лявата му страна. Включи се аларма.

Втори изстрел.

Куин усети как куршумът прелетя покрай главата му. Метна се наляво, после надясно и грабна някакъв метален стол пред една хлебарница. Замахна и го запрати към русия, но не спря да види какво става.

Изстрел. Очакваше куршумът да се забие някъде до него, но чу въздишка, последвана от тежко тупване.

Погледна през рамо. Единият от преследвачите лежеше на земята, а русият се беше прикрил зад една сергия.

По-нататък, точно в средата на кръстовището, стоеше Орландо.

Държеше пистолета насочен. Изчака момент, несъмнено с надеждата последният преследвач да се открие, но когато това не стана, изчезна през изхода.

Куин продължи напред. Когато стигна следващото кръстовище, зави към улицата.

Озова се на тротоара на Крос стрийт. Огледа се бързо, за да намери Орландо и Джени. Забеляза ги веднага. Бяха от другата страна на улицата, в началото на Клуб стрийт. Движението и тук беше пълна каша като пред Водната порта. Никой не можеше да помръдне.

Откъм Амой стрийт проблеснаха полицейски светлини. Куин предположи, че молът е обкръжен и не след дълго навсякъде ще има задръствания. Това беше добре. Така преследвачите можеха да продължат гонитбата единствено пеша.

Куин изтича между колите и настигна Орландо и Джени.

За разлика от улиците покрай „Далечен изток“, Клуб стрийт беше по-спокойна. От двете й страни се издигаха предимно двуетажни и триетажни сгради, в които се помещаваха частни клубове и офиси. Не беше така добре осветена като Крос стрийт и останалите улици в търговския център. Това бе тихо място за хора, които искат да останат насаме.

— Добре ли сте? — попита той Орландо и Джени.

Те кимнаха.

— Как са ме открили? — попита Джени.

— Не зная — отвърна Куин.

— Да не са те проследили?

Бяха проследили или нея, или него. Но ако знаеха къде е била, вече щяха да са я пипнали. Така че явно бяха проследили него. Само че не знаеше как.

Погледна Орландо и разбра, че и тя мисли същото. Въпреки това каза на Джени:

— Никой не ме е проследил.

— Сигурен ли си? Може да са ти сложили бръмбар. Или да следят телефона ти. Използвал ли си кредитни карти? Може да са те открили по тях и да са те проследили дотук.

Явно Марков я бе обучил доста добре като за аматьор.

— Не зная откъде са разбрали, че ще се срещнем тук, но в момента това няма значение. Трябва да се махаме. Трябва да те измъкнем от Сингапур, преди да те открият отново.

Тя спря.

— Чакай. Няма да замина.

— Не разбираш ли, че искат да те убият? — попита Куин.

Чу се рев на мотор.

Куин погледна към кръстовището с Крос стрийт. Тъмносин мотоциклет се провираше между колите към тях.

— Придържайте се към сенките — каза Куин.

Орландо побягна, следвана от Джени.

Куин остана на мястото си.

Извади другия зиг зауер от чантата и сложи заглушителя, после отстъпи колкото се може по-навътре в улицата и се скри в процепа между две сгради.

Двигателят изрева, когато моторът излезе от задръстването и продължи към него. Сега единственият въпрос бе дали мотористът е неприятност, или обикновен гражданин.

Отговорът дойде скоро. Тъмен костюм. Без каска. Бял.

Неприятност.

Куин изчака мотоциклетът да се приближи и излезе от скривалището си на приглушената светлина на далечна улична лампа.

Веднага щом го видя, мотористът натисна спирачката.

Сакото му полетя нагоре, разкривайки пистолет и ръка, посягаща към него.

Изстрел.

Куршумът на Куин улучи моториста и той излетя от седалката.

Куин изчака да се увери, че мъжът не помръдва, и се затича след Орландо и Джени.

Улицата завиваше наляво. Точно преди завоя Куин се озърна за последно.

Изруга под нос. Още някой приближаваше към него. Този път пеша, но се движеше бързо. Светлината от една къща освети за миг лицето на русия.

Веднага щом взе завоя, Куин престана да мисли за криенето в сенките и се втурна по улицата. Кожената чанта го блъскаше болезнено в гърба.

Орландо и Джени не се виждаха никъде.

„Добре“ — помисли си. Той щеше да играе примамка, а Орландо щеше да отведе Джени на безопасно място.

На следващата пресечка зави наляво към „Ан Шян Хил“ и продължи по улицата чак до парка.

Паркът „Ан Шян Хил“ бе по-скоро коридор между гърбовете на сградите на едноименната улица и Амой стрийт. Тесните ивици трева и малки дървета растяха от двете страни на пътека с червена настилка. Тук-там имаше старомодни улични фенери, които светеха само колкото да поразсеят мрака.

Куин забави крачка и тръгна по тревата, за да заглуши стъпките си. Пътеката продължаваше няколко десетки метра между сградите и излизаше на откритото на върха на хълма. В края й имаше спирално стълбище към друга пътека, водеща към Амой стрийт.

Куин спря при върха и се заслуша.

Отначало чу само далечния градски шум. След това още нещо. Тихи, но ритмични стъпки. Някой приближаваше по пътеката към него.

Тихо се спусна по спиралното стълбище. Вместо да продължи по пътеката, откри под стълбището тъмно местенце, заобиколено от растения.

Прехвърли ремъка на чантата през главата си и разкърши схванатото си рамо. След това свали пълнителя. Беше изстрелял само един патрон, но беше научен да не се задоволява с по-малко, когато можеше да има повече. Извади нов пълнител и презареди.

Човекът на пътеката вече се чуваше съвсем ясно. Не тичаше, но и не вървеше бавно. Когато стигна откритото пространство, забави крачка, но не спря, докато не се озова на площадката, на шест метра над Куин.

Куин стоеше абсолютно неподвижно. Дишаше бавно, дълбоко и безшумно.

В продължение на тридесет секунди отгоре не се чуваше нищо. След това русият се премести наляво. Метър и половина, не повече. После пак настъпи тишина.

Когато тръгна отново, не беше в посоката, от която бе дошъл, както се надяваше Куин, а надолу по спиралното стълбище.

Куин отново пое дъх. Беше отпуснат и готов. Всяко стъпало представляваше метален триъгълник, прикрепен за централен стълб, а под него имаше стойка, която се спускаше към следващото стъпало, но не го достигаше. Куин насочи пистолета към отвора, който бе на нивото на очите му.

Докато русият се спускаше към мястото за стрелба, Куин видя първо обувките му, после крачола на панталона, бедрото, кръста и накрая торса му.

Този тип беше добър. Много добър. Действаше тихо. Беше търпелив. И бе успял да го проследи по Клуб стрийт до парка.

Куин сложи пръст на спусъка. След като слезеше от стълбището, русият щеше да остане напълно открит. Куин нямаше избор, трябваше да стреля. Човек като този нямаше да спре, докато не открие Джени, така че се налагаше да бъде премахнат.

Някъде отдясно покрай пътеката изпращя клонче. Русият се напрегна и направи крачка назад към стълбището.

Чуха се гласове. Мъж и жена разговаряха на китайски и се смееха. Появиха се няколко секунди по-късно. И двамата се клатушкаха, но мъжът беше по-пиян.

Русият отново се отдалечи от стълбата и тръгна по пътеката. Беше само на три метра от Куин и той можеше да го улучи право в сърцето, но онези двамата бяха прекалено близо. Ако не убиеше преследвача си на място, двойката като едното нищо можеше да се озове между летящите куршуми.

Русият се отдалечаваше по пътеката, а на Куин не му оставаше друго, освен да гледа след него и да се пита дали не е направил фатална грешка.