Брет Батълс
Изиграният (27)

26.

Два часа по-късно пътуваха с такси към „Пан Пасифик“ с торба покупки от Не Вин, когато телефонът на Куин завибрира. Погледна дисплея — Орландо.

— Здрасти — каза той. — Скоро ще пристигнем.

— Идеята не е добра — отговори Орландо. — Вече не сме сами.

— Какво означава това?

— Слязох долу да взема вестник и да подишам чист въздух — каза тя. — На връщане минах покрай рецепцията. Там бяха двама от мъжете, които си снимал в Хюстън.

Куин настръхна.

— Сигурна ли си?

— Да. Тъкмо се регистрираха.

— Задръж. — Куин свали телефона и се наведе към шофьора. — Промяна на плана. Парк „Еспланада“, моля.

Шофьорът изсумтя утвърдително. На следващото кръстовище таксито се отклони от предишния си курс и се насочи на изток към парка.

Куин отново вдигна телефона.

— Трябва да се махнем от хотела — каза той.

— Вярно бе — отвърна тя. — Всъщност това беше и причината за обаждането ми.

— Можеш ли да ни събереш нещата?

— Вече е направено.

Куин се усмихна.

— Чудесно. Дръж се. Ще ти се обадя скоро.

— Чакай — спря го Орландо. — Не ти се обадих само за това. Джени е изпратила ново съобщение.

— Къде е тя?

— Не зная. Иска да й звъннеш. — Последва пауза. — След осемнадесет минути.

 

 

Куин даде на Нейт да носи кожената чанта с покупките, докато влизаха в „Еспланада“. Разположен в северозападната част на Марина Бей, зеленият парк предлагаше прекрасен изглед към центъра от другата страна на залива. Основната алея минаваше през него от запад на изток и продължаваше като крайбрежна улица. Това бе любимо място за велосипедисти, бегачи и хора, които просто са излезли да се разходят на спокойствие. Куин и Нейт повървяха по нея, докато си намерят свободна пейка.

Куин си погледна часовника. Оставаха три минути до 16:00, когато трябваше да се обади на Джени.

— Нали си даваш сметка, че ако ченгетата ме спипат с тази чанта, отивам зад решетките — рече Нейт.

— Това е Сингапур — отвърна Куин. — Няма просто да отидеш зад решетките. След няколко месеца ще те обесят.

Мисълта не се понрави особено на чирака му.

— Може би е по-добре ти да я носиш.

— Аз нося това — каза Куин и вдигна телефона си.

Точно в 16:00 набра номера на Джени.

Този път телефонът иззвъня само два пъти.

— Куин?

— Да. Къде си?

— Ще пристигна довечера. Чакай ме на площад „Далечен изток“. Знаеш ли къде се намира?

— Аха — отговори Куин. Това бе открит мол в Китайския квартал.

— На Водната порта. В осем и половина.

— Добре. Има ли… — Млъкна. Явно напоследък всеки имаше навик да му затваря.

 

 

Не Вин изглеждаше изненадан, когато Куин и Нейт влязоха в магазина му. А когато видя познатата кожена чанта на рамото на Нейт, изненадата му се смени с гняв.

— Какво прави тук? — прошепна той на Куин.

— Трябва ми нещо.

— Вече ти дал нещо. — Погледът на стареца все се стрелкаше към чантата.

— Трябва ми място, където да отседна.

Не Вин сложи пръст на устните си. Хвана Куин за ръката и го изведе от магазина, като кимна на Нейт да ги последва. Отведе ги по коридора към дъното на сградата. Докато минаваха покрай едно магазинче, извика на една жена вътре и посочи магазина си.

— Това дъщеря ти ли е? — попита Куин.

— Не твоя работа — отвърна Не Вин.

Между два магазина и края на коридора имаше метална врата, боядисана в цвета на стената. Не Вин извади ключ и я отвори. Зад нея имаше сервизен коридор с дължина около петнадесет метра, завършващ с друга метална врата. Стените бяха олющени и занемарени, сякаш не бяха боядисвани от години.

Не Вин продължи забързано напред. В края на коридора спря само колкото да отвори вратата. Мина през нея, без да погледне дали Куин и Нейт го следват.

Вратата водеше към малко стълбище, което се спускаше до импровизиран товарен двор зад сградата. Отляво имаше кофи за боклук, в дъното бяха паркирани няколко микробуса. Не Вин вече беше преполовил стъпалата. Когато стигна долу, тръгна от микробус на микробус, като проверяваше вратите им. Най-накрая намери един отворен и се качи.

Направи знак на Куин и Нейт да сторят същото.

— Извинявам се — каза Куин, след като всички се настаниха в товарния отсек.

— Не носи такова нещо в мой магазин — укорително рече Не Вин. — Полиция ви намери с това, голям проблем за мен.

— Мислех, че полицията не е проблем за вас — обади се Нейт.

— Не проблем, ако нямам оръжия в магазин. Какви ги мислиш?

— Нещата се промениха. Трябва да отседна някъде. Трябва да има достатъчно място за няколко души.

— Нямам хотел.

— Но можеш да намериш нещо, нали? — попита Куин. — Бих предпочел апартамент. Нещо с отделен вход.

— А прислужница и иконом?

— Само апартамент.

Не Вин присви очи.

— Ще бъдеш проблем за мен. Сигурен съм.

— Може би — съгласи се Куин.

 

 

Не Вин им намери луксозен „служебен“ апартамент в блок, в който живееха работещи в Сингапур чужденци. Намираше се от другата страна на реката, но на по-малко от километър от „Кейсайд Вилас“. В Сингапур всичко беше наблизо.

Куин се обади на Орландо и й даде адреса.

— Ще изглежда малко странно да изляза сама с целия този багаж — каза тя.

— Ще пратя Нейт да ти помогне.

Пауза.

— Какво смяташ да правиш?

— Джени каза, че ще пристигне след няколко часа. Уговорихме си среща. — Нямаше нужда да й казва, че смята преди това да разузнае мястото. Подразбираше се.

— Не бива да отиваш сам — каза тя.

— Щом стигнете до апартамента, прати Нейт да ми помогне.

— Кога ви е срещата?

— В осем и половина — отговори той и й каза къде.

Остана с впечатление, че никак не е доволна от уговорката, но тя каза само:

— Внимавай.

 

 

Площад „Далечен изток“ имаше четири главни входа, посветени на природни елементи, които да „пазят“ комплекса — вода, огън, метал и дърво. Куин провери мястото за среща.

Над входа се издигаше голяма дървена арка, върху която бе поставен кръгъл знак. Думите „Площад Далечен изток“ бяха изписани около стилизиран лъв, очертан в жълто. Под него висеше по-малък знак: „Водна порта“.

Каменна алея водеше под арката и покрай четири водни стълба, по един от всяка страна. Стълбовете представляваха цилиндрични тръби от плексиглас с диаметър около четиридесет и пет сантиметра, в които бълбукаше вода. Ефектът бе хипнотизиращ.

Сградите на мола бяха боядисани в златистожълто с бели линии и тъмночервени дървени капаци на прозорците. Имаше магазини за дрехи, бижутерски ателиета, бутици за сувенири и ресторанти. На по-стратегическите точки по пътя бяха разположени и сергии с различни стоки.

Тълпата, подобно на самия Сингапур, бе смесица от азиатци и бели. Имаше ги очебийните туристи простаци с камери и крещящи ризи, постоянно развълнувани от неща, които не се побираха в нормите им. Както и също толкова очебийни спотайващи се туристи, които се мъчеха да се правят на равнодушни местни, но проваляха маскировката си с препаленото си равнодушие. Имаше, разбира се, и местни, които или работеха в мола, или идваха да купят нещо и да хапнат.

Куин ги огледа, преценявайки ги като потенциални противници. Няколко минути след осем бе елиминирал всички с изключение на неколцина, но дори те едва ли щяха да му създадат неприятности.

Предпочете да не чака директно пред портата, а влезе в мола и седна на една маса пред малък ресторант недалеч от входа. На свободния стол остави кожената чанта, която бе носил Нейт, поръча си кафе и зачака. Видимостта към портата частично се скриваше от купувачите, но все пак се виждаше достатъчно добре.

След петнадесет минути погледна часовника си — 20:21. Къде се губеше Нейт?

Минаха още две минути, когато телефонът му звънна. Куин отговори, без да гледа екрана.

— Закъсня — каза той.

— Джонатан? — Беше Таша.

— В момента нямам време за разговори.

— Поне ми кажи дали успя да я намериш? — попита тя с надежда.

Куин се поколеба.

— Да.

— С теб ли е? — Звучеше изненадана.

— Още не. Но скоро ще бъде.

— Слава богу. Моля те, обади се, когато дойде. Искам да говоря с нея.

— Ако има време — отвърна той. Чу се звуков сигнал, че има друго повикване. — Трябва да затварям.

Изключи Таша и погледна дисплея. Търсеше го Орландо.

— Къде е Нейт? — веднага я попита той.

— Няма да дойде — отвърна тя.

— Какво?

— Оставих го в апартамента.

— Оставила си го… Момент. Тук ли си?

— Отвън — каза тя. — От другата страна на улицата.

Мисълта, че е наблизо и е готова да помогне, бе повече от успокоителна.

— Аз съм вътре, седнал съм…

— Знам къде си.

Естествено, че знаеше. Точно затова обичаше да работи с нея. Орландо беше добра почти колкото него. Разбира се, тя щеше да каже, че е по-добра.

— Някакъв знак от Джени? — попита той.

— Не. Поне така мисля — отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че снимката, която ми показа, не беше в най-добро състояние.

Последваха няколко секунди мълчание. Куин огледа всички около себе си, като се правеше, че слуша нещо интересно. Отново погледна часовника си — 20:29.

— Имаме си компания — каза Орландо.

— Джени ли?

— Не. Един от тексаските ти приятели.

Куин се напрегна.

— Сам ли е?

Мълчание.

— Виждам шестима — каза Орландо.

 

 

Джени влизаше право в капана. В момента нямаше значение как са разбрали къде е срещата. Ако Куин не направеше нещо бързо, Джени беше загубена.

Стана от мястото си и хвърли пари на масата.

— Какво правят?

— Слязоха от две таксита на половин пряка от входа. Единият като че ли е главен. Прави знак на двама да тръгнат наляво към един страничен вход на мола. Трима други вървят към портата.

Куин вече вървеше натам.

— А главният?

— Върви към портата, но е зад останалите.

— Отвличане на вниманието — каза Куин.

— Дадено.

Връзката прекъсна.

Точно пред изхода имаше група от двайсетина души. Всичките бели и като че ли пътуваха заедно. Куин предположи, че са някаква туристическа група.

Преметна кожената чанта на рамо и пъхна ръка вътре. Още не беше поставил заглушителите, но точно в момента това щеше да му свърши чудесна работа. Хвана първия попаднал му пистолет и пъхна другата си ръка в чантата, за да провери дали има сложен пълнител.

Премести пистолета така, че дулото да се подава под капака на чантата и го насочи към една от саксиите покрай алеята. Пое дъх, за да се успокои, и дръпна спусъка.

Гърмежът прозвуча силно в затвореното пространство и заглуши всички останали звуци.

За две секунди целият свят сякаш замря. Тишина, никакво движение. Всички бяха замръзнали на място. Всички освен Куин.

Веднага след като дръпна спусъка, той се втурна презглава към портата.

— Оръжие! — изкрещя той и посочи някъде назад.

Викът му наруши всеобщия транс. Хората запищяха, някои се затичаха заедно с него, други побягнаха в обратната посока.

Групата туристи се втурнаха като изплашено стадо покрай водните стълбове към арката. Към тях се присъединиха и ужасени купувачи, които бързаха да се махнат оттам.

Куин се смеси с тях, като оглеждаше всички. Трима едри мъже с костюми си пробиваха път през вълната и се мъчеха да влязат в мола. Но потокът от хора, устремил се към портата, бе прекалено мощен. Куин видя издутините под саката им. Нямаше място за съмнение. Това трябваше да са хората, които бе видяла Орландо.

Докато минаваше под арката, Куин погледна надясно към улицата, мъчеше се да открие водача. В тази посока тълпата бе по-рехава, така че го видя почти веднага. И го позна.

Беше русият, който бе излязъл последен от къщата в Хюстън.

Движението по улицата беше спряло, след като хората се изсипаха от мола. Русият изтича до едно такси, отвори вратата и стъпи на ръба на купето, за да може да гледа над тълпата.

Внезапно посочи към другия край на лудницата, отляво на Куин. Той рязко завъртя глава и забеляза, че ония с костюмите също гледат в тази посока.

Навсякъде имаше хора и сцената непрекъснато се променяше. Отначало Куин не успя да разбере какво е привлякло вниманието на мъжа. Но след секунда тълпата се пръсна.

На петнайсетина метра от него тичаше някаква жена. Бяла, слаба, с много къса коса. Куин я позна едва когато се обърна, за да погледне назад.

Джени.

Беше отслабнала най-малко с десет килограма, откакто я бе видял за последно — килограми, които нямаше нужда да сваля. Косата й беше подстригана толкова късо, че при определени обстоятелства и с подходящо облекло можеше да мине и за момче. Освен това я бе боядисала тъмна, почти черна.

Гледаше изплашено, като беглец, който прави всичко по силите си, за да оцелее.

Куин разблъска хората и се затича към нея. Двама от мъжете бяха пред него и си пробиваха път през тълпата. Джени обаче бягаше по-бързо от всички — за момента районът около нея не бе така претъпкан.

Някой сграбчи Куин за ръката и той погледна през рамо. Беше третият костюм. Изглежда, просто се опитваше да го задмине, без да осъзнава на кого се е натъкнал.

Когато мъжът се изравни с него, Куин заби лакът в слънчевия му сплит.

Мъжът се преви от болка и падна, съборен от неколцина бягащи.

Куин отново се затича. Джени почти бе удвоила разстоянието помежду им. Другите двама обаче също напредваха и вече я настигаха.

Куин тръгна на зигзаг между хората, мъчейки се да навакса. По-едрият от двамата мъже беше и по-бавен. Куин бе на половин метър зад него, когато онзи погледна назад.

Но беше твърде късно. Куин вече имаше предимство.

Блъсна мъжа в гърба, като концентрира силата на удара си точно под раменете. Здравенякът залитна, но се задържа на крака. Куин го блъсна отново, още по-силно. Този път мъжът рухна и Куин падна с него.

Здравенякът раздвижи рамене и се опита да се освободи, но Куин се задържа и заби два пъти коляно в бъбреците му.

— Разкарай се от мен, мамка ти! — извика мъжът.

Опря длани в земята и започна да се изправя. Куин падна встрани, но докато онзи се надигаше, скочи бързо на крака.

Ръката на здравеняка посегна към пистолета под сакото.

Куин нямаше време да вади оръжие. Грабна кожената чанта и замахна с все сила.

Мъжът понечи да вдигне ръце и да блокира удара, но тежката чанта го улучи в слепоочието. Той се завъртя от удара и рухна на земята.

Куин вече спринтираше.

Джени почти се беше скрила от поглед — завиваше наляво по съседната улица. Последният преследвач беше точно зад нея. Секунда по-късно тя изчезна зад сградата.

Докато тичаше към ъгъла, мъжът погледна назад към Куин. Беше шофьорът от Хюстън. Погледът му издаваше, че и той го е познал.

Куин тичаше с все сили. Беше плътно до сградата, когато стигна ъгъла, след което закова.

Джени и шофьорът бяха изчезнали.