Брет Батълс
Изиграният (11)

10.

Куин излезе от сградата „Лонгуърт“ и слезе по стъпалата до тротоара. Тръгна на запад по Алеята и извади телефона си.

— Искам още една услуга — каза той, когато от другата страна отговориха.

— Разбира се. — В гласа на Питър се долавяше алчност. Явно беше, че ще използва и това при преговорите за бъдещи поръчки.

— Искам да се срещна с един човек, но без той да разбере.

— Случайна среща ли имаш предвид?

Куин замълча. За миг му се стори, че някой го наблюдава. Спря и небрежно погледна назад.

— Да — каза в телефона. — Колкото повече хора има наоколо, толкова по-добре.

Няколко души вървяха по тротоарите от двете страни на Индипендънс авеню, но никой не му обръщаше внимание. Куин закрачи отново.

— Не си се захванал с някоя глупост, нали? Като някой удар? — попита Питър.

— Удар ли? — изненада се Куин.

— Виж, не сме работили заедно повече от половин година, бог знае с какво се занимаваш сега. А аз не мога да се замесвам в неща от този род. Не и тук.

— Това не е по моята част, Питър. Нищо не се е променило — отвърна Куин. — Просто искам да говоря с него.

— Имам ли честната ти дума?

— Никога не съм те лъгал.

— Но си спестявал информация.

— Прав си — каза Куин. — Спестявал съм.

Последва кратко мълчание.

— Добре. Ще видя какво мога да направя — рече Питър. — За кого става дума?

— За конгресмен Джеймс Гереро от Тексас.

— Кандидатът за президент ли?

— Значи го познаваш.

— Знам кой е. — Отново пауза. — Ще видя какво мога да направя.

Куин смяташе, че ако успее да свари конгресмена на някое място, откъдето той да не може да се измъкне така бързо, вероятно ще има шанс да разбере дали кандидатът за президент наистина знае повече.

— Благодаря — каза той.

След това отново набра номера на Орландо. Беше изненадан, че не отговори на обаждането му. В края на краищата тя първа се беше опитала да се свърже с него. От предишното му позвъняване бяха минали повече от двадесет и четири часа. Можеше поне да му пусне текстово съобщение. Подобно поведение не беше в неин стил.

Четири позвънявания, последвани от:

— Моля, оставете съобщение след сигнала.

Същият записан глас като предишния път.

— Орландо, аз съм — каза Куин. — Какво става? Къде си? Обади ми се. Няма значение в колко часа.

Прекъсна връзката и задържа телефона в ръка, като се вглеждаше в дисплея. Мислеше си — надяваше се — че просто е закъсняла да вдигне и вече набира номера му.

Но телефонът остана безмълвен.

Докато го прибираше в джоба си, отново изпита усещането, че го наблюдават. Огледа се. Този път хората по тротоарите бяха повече. Явно някои от държавните служители си бяха тръгнали по-рано от работа.

Огледа бавно двете страни на улицата, като спираше поглед на всяко лице. Въпреки това едва не я пропусна. Стоеше на отсрещния тротоар, подпряна на едно от дърветата пред музея „Хиршхорн“.

Докато пресичаше улицата, Куин очакваше, че тя ще побегне. Жената обаче остана на мястото си, без да сваля поглед от него.

— Здрасти, Таша — каза той, когато стигна до нея.

— Търсиш нея, нали? — попита тя.

Куин пристъпи още по-близо, усмихваше се.

— Коя си ти? — Гласът му бе спокоен и тих, но в погледа му нямаше нищо дружеско.

— Аз… ти вече…

— Не си Таша Лейвър. Проверих.

— Как? Тоест…

— Коя си ти? — повтори той.

— Името ми наистина е Таша — отвърна тя след кратко колебание. — Но… но Дъглас, а не Лейвър. Аз такова… уплаших се в Хюстън. Не знаех кой си.

— И сега не знаеш.

Тя го погледна в очите.

— Търсиш Джени, нали? Моля те, кажи ми какво правиш. Кажи ми, че се опитваш да й помогнеш.

Куин понечи да каже нещо, но спря. Намираха се на оживен тротоар и водеха разговор, който всеки можеше да подслуша. Погледна към улицата. Няколко таксита пътуваха в тяхната посока. Махна на едно.

— Къде отиваш? — попита тя.

Вместо отговор той я хвана за ръката и я помъкна към колата.

— Мемориала на Рузвелт — каза Куин, след като се настаниха на задната седалка.

Таша го погледна объркано, но не каза нищо. Явно бе схванала, че моментът не е подходящ за разговори.

Заради пиковия час пътуването до Мемориала на Франклин Делано Рузвелт продължи почти двадесет минути. Когато пристигнаха, Куин плати на шофьора и избута Таша навън.

— Какво правим тук? — попита тя.

Той отново стисна ръката й, за да й покаже, че е още рано, и я поведе към мемориала.

За разлика от повечето паметници във Вашингтон, Монументът на Рузвелт бе нисък и се простираше на голяма площ. Статуи, стени от червен гранит и изкуствени водопади го разделяха на райони, представящи различните епохи от администрацията на Рузвелт. За повечето хора мястото сигурно бе прекрасно и вдъхновяващо. За Куин беше удобно.

Поведе я покрай изображения в естествен ръст и гравирани в камъка цитати, докато не стигнаха самия край на монумента. Там се намираше последният и най-голям водопад. Водата се спускаше от върха на стената върху гранитните блокове, създавайки хипнотична и — което бе по-важно — шумна гледка. Куин се приближи колкото беше възможно към него.

— Защо ме доведе тук? — попита Таша, като повиши глас, за да надвика шума на водопада.

Куин се наведе към нея, за да не му се налага да вика.

— Имаш ли жица?

— Какво?

— Бръмбар. Предавател. Имаш ли?

— Не. Защо ми е?

Куин извади телефона си и включи камерата. Активира топлинния сензор и започна да проверява Таша от глава до пети.

— Какво правиш? — попита тя.

— Обърни се — каза той. Когато тя не помръдна, добави: — Веднага.

Макар да бе мултифункционален, телефонът нямаше вграден детектор. Все пак топлинният сензор можеше да покаже източника на енергия, захранващ евентуалния предавател. По тялото й нямаше нищо, но получи сигнал от чантата й.

— Отвори я — каза той и посочи.

Тя го направи и Куин затършува вътре.

— Хей — каза тя. — Това са мои неща.

Той извади мобилен телефон и отново сканира чантата. Топлинният източник беше изчезнал. Както и предполагаше, беше телефонът.

Прибра своя в джоба си и огледа този на Таша. Изглеждаше съвсем обикновен. Евтин. От онези модели, които компаниите подаряваха, за да увеличат оборота си. Махна капака и бързо провери за нещо необичайно. Доколкото можеше да прецени, беше чист. За всеки случай обаче извади батерията и сложи капака обратно. После прибра телефона и батерията в задния джоб на панталона си.

— Това е мое — настоя Таша.

— Защо ме следиш? — попита той.

Тя го изгледа свирепо.

— Върни ми телефона.

— Ще видим. Първо отговори на въпроса ми.

Последваха няколко секунди мълчание.

— Как се казваш? — попита тя.

— Не е твоя работа. Защо ме следиш?

— Ти знаеш моето име.

— Нима? — отвърна той.

— Току-що ти го казах. Казвам се Таша Дъглас.

— А миналия път ми каза, че си Таша Лейвър.

— Сега не лъжа.

— Няма начин да ти повярвам, преди да проверя.

— Добре — рече тя. — Разбирам. Кажи поне как да те наричам?

Той присви очи.

— Джонатан.

— Джонатан — повтори тя.

— Защо ме следиш? — повтори Куин.

— Не съм те следила.

— Сериозно? Значи съвсем случайно си била на Индипендънс авеню, докато минавах оттам?

Тя извърна поглед.

— А снощи в Джорджтаун? Пак ли случайно и двамата се озовахме на едно и също място по едно и също време?

Тя се наежи.

— Значи си ме видял?

Куин само я изгледа.

— Вече бях там, когато ти дойде — каза тя. — Просто не знаех как да вляза. Не си падам по взломовете.

— Тогава защо отиде там?

— Заради Джени. — Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разреве. Скри лице в длани и пое дълбоко дъх.

— Защото въпросната Джени ти е приятелка от колежа? — попита Куин.

— Не — рече тя. — Много повече. Джени е една от най-добрите ми приятелки.

— Сериозно? Колко мило — отбеляза той с равен тон. — Това обаче не обяснява защо ме следиш.

— Казах ти, не те следя — настоя тя. — Не разбираш ли? Двамата правим едно и също нещо. Опитваме се да намерим Джени.

— Така ли мислиш?

— Права съм, нали?

— Защо ме следиш?

— Не схващаш ли? Където и да отидеш, мястото е свързано по един или друг начин с Джени. И тъй като и аз я търся, отивам на същите места.

Куин се разсмя.

— Това е един от най-удобните отговори, които съм чувал някога.

Бузите й започнаха да почервеняват и тя извика гневно:

— И какво, мамка му? Най-логично ми се видя да говоря с някой колега на Джени. За съжаление, когато отидох в сградата на конгресмена, не ме пуснаха без уговорена среща. Мъчех се да измисля какво да правя, когато най-неочаквано се появи ти.

Куин отстъпи крачка назад и се приготви да си тръгва. Тази работа започваше да го дразни.

— Видя ли те отново, няма да е толкова приятно — предупреди я той. — Разбра ли ме?

— Моля те. — Тя пристъпи към него. — Аз… нямам към кого да се обърна. Никой друг не може да ми помогне. — Млъкна за момент и пое нервно дъх. — Опитах се да открия приятеля й, но и той е изчезнал.

Куин спря и се обърна към нея.

— Може би са се запилели заедно някъде, без да кажат на никого.

— Зная, че не е така. Джени и Стивън никога не биха го сторили.

Стивън. Стивън Марков.

Куин пое дълбоко дъх.

— Ако наистина си приятелка на Джени, съветвам те да се откажеш.

— Какво?

— Видя какво направиха с къщата й в Хюстън и какво се е случило с апартамента й. Онези хора не се шегуват. Паднеш ли им, ще те убият. Върви си. Не можеш да направиш нищо за нея.

Тя се усмихна.

— Значи наистина се опитваш да я намериш. Ако беше от тях, нямаше да ме предупреждаваш.

— Мисли каквото си искаш, но се разкарай оттук — повтори той. — Иначе само ще се набуташ между шамарите.

— Не мога просто да си ида — рече тя. — Джени ме помоли да й помогна.

Куин впери поглед в нея.

— Какво искаш да кажеш?

Тя го погледна, беше сериозна.

— Обади ми се преди три седмици. Каза, че имала неприятности и трябвало да напусне града.

— За пръв път го споменаваш — рече той. — Каза ми само, че е изчезнала внезапно.

— Не знаех дали мога да ти се доверя.

— А сега можеш, така ли? — повдигна невярващо вежди Куин. — Та ти дори не знаеш кой съм.

— Не съм сигурна дали да ти имам доверие, но не зная какво друго да направя. — Тя сведе поглед за момент, после отново вдигна глава. — Когато ми се обади, я попитах дали мога да сторя нещо за нея. Отначало каза не, но после размисли и каза, че ще ми се обажда през ден, за да съм сигурна, че е добре.

— И какво стана?

— Спази обещанието си. Поне за известно време — отвърна Таша. — За последен път я чух преди шест дни.

— Трябваше ли да направиш нещо, ако не ти се обади? — все още скептично попита Куин.

— Каза да намеря Стивън. И да му кажа какво се е случило. — Замълча за момент. — Но той също е изчезнал.

— И сега се опитваш сама да разбереш къде е — попита Куин.

— Какво друго ми остава?

Куин се загледа във водопада. Истината ли му казваше, или го пращаше за зелен хайвер? Беше научен да очаква най-лошото, така че нямаше как да й повярва тутакси. Но ако лъжеше, значи играеше великолепно.

— Как се свързвахте? Джени даде ли ти някакъв телефонен номер? — попита той, мъчеше се да намери дупки в историята й.

— Не. Винаги тя ми се обаждаше.

— Номерът й не се ли изписваше?

Таша поклати глава.

— Не. Беше скрит.

Куин се намръщи и изпъшка:

— Чудесно.

— Чудесно? Какво е чудесно?

Наведе се към нея, лицата им се озоваха на петнайсетина сантиметра едно от друго.

— Чудесно, приключихме. И този път не те съветвам, а ти го казвам. Върви си.

Независимо дали казваше истината, ясно беше, че ще продължи да му се пречка. А той нямаше нужда от подобни усложнения.

— Само ако ми кажеш, че се опитваш да помогнеш на Джени. И че ще я намериш — настоя тя.

Куин знаеше, че трябва да си тръгне, без да казва нищо повече. Но тогава тя щеше да продължи да бъде проблем.

Извади телефона и батерията от джоба си и й ги подаде.

— Ще я намеря — рече той. — И да не съм те видял повече.

 

 

— Довечера има прием. В осем. Откриване на галерия в Джорджтаун.

— Галерия? — повтори Куин. Питър се обади, докато той пътуваше с такси към хотела.

— Във Вашингтон всяко откриване на галерия е политическо събитие.

— Сигурен ли си, че ще бъде там?

— Записал се е.

— Всички се записват — отбеляза Куин.

— Така е — съгласи се Питър.

— Дай ми адреса. — Можеше да се окаже губене на време, но възможността не беше за изпускане.

— Ще трябва да влезеш в списъка — каза Питър.

— Сигурен съм, че можеш да го уредиш.

Куин почти чу усмивката му.

— Разбира се, че мога.