Брет Батълс
Изиграният (24)

23.

Телефонът иззвъня веднъж.

Два пъти.

Три.

Четири.

Пет.

„Не е прочела съобщението“ — помисли си Куин.

Шест.

Щрак.

Куин почти очакваше да чуе автоматичното съобщение на тайландски, но от другата страна имаше човек.

— Джени?

Мълчание.

— Джени? Куин е.

— Какво се е случило? — Гласът беше тих и забързан, но Куин знаеше, че е тя.

— Много късно прочетох съобщението ти — каза той. — Пропуснах часа за обаждане.

— Не… Стивън… Какво се е случило? — Гласът й бе овладян, не напълно спокоен, но и не извън контрол. Сякаш едва ли не обвиняваше Куин, че е убил приятеля й.

— Не зная точно. Той… той беше мъртъв, преди да разбера, че се е намирал в беда.

— Какво искаш да кажеш?

Куин хвърли поглед към Орландо и Нейт. Бяха се навели до малкото бюро в стаята и наблюдаваха обаждането на компютъра.

— Преди седмица ми беше възложена поръчка — рече Куин. След това й каза колко шокиран е бил, че тялото, което е трябвало да премахне, е на стария му приятел. Не й даде всички подробности, но се надяваше, че е казал достатъчно, за да я убеди, че говори истината.

След като приключи, последва дълго мълчание.

— Онзи, който ти е изпратил тялото, е убиецът — каза тя. — Кой е той?

— Не зная — отвърна той.

— Глупости.

— Джени, наистина не зная. Клиентът бе анонимен. Така стават нещата в този бизнес. — Можеше да й даде името на Албина, но той беше просто посредник и нямаше нищо общо с убийството.

Тя мълча няколко секунди, а когато заговори отново, гласът й трепереше.

— Знаех си. Когато не се върна, разбрах, че нещо не е наред. Просто си помислих… надявах се… О, господи!

Вече не можеше да се сдържа. Изхлипа, после сякаш отдръпна телефона, за да не я чува.

Измина половин минута. Когато заговори отново, вече се беше овладяла.

— Наистина ли си в Сингапур?

— Да.

— Какво правиш там?

— Опитвам се да ти помогна.

— Но аз не съм в Сингапур — каза тя.

Куин погледна към Орландо.

„Още е в КЛ“ — оформиха устните й.

— Да, но Куала Лумпур не е чак толкова далеч — каза той.

— Знаеш къде съм?

— Всичко е наред. Ние сме единствените, които знаем.

— Кои „ние“?

— С мен има още двама души — каза той. — Доверени приятели, с които работя непрекъснато. Няма причина за безпокойство.

— Щом знаеш, че съм в Куала Лумпур — каза тя, този път по-предпазливо, — тогава какво правиш в Сингапур?

— Дойдохме в Сингапур, защото Марков ни изпрати тук.

— Ка… какво? — заекна тя.

— Няма значение — рече Куин. — Виж, ще дойда да те взема. Ще хвана първия сутрешен полет и ще те скрием на безопасно място.

Полетът между Сингапур и Куала Лумпур траеше минути, не часове.

Последва мълчание, а после:

— Не. Аз ще дойда при теб.

— Идеята не е добра — каза Куин. — Шефът ти ще лети насам. Най-добре е да не си тук.

— Знаеш ли кога ще пристигне?

Куин стрелна с поглед Орландо.

— Утре, около полунощ — прошепна тя.

— Утре — повтори Куин в телефона. — Късно.

— Ще ти пратя съобщение, когато дойда — каза Джени.

Куин стисна телефона.

— Не. Стой там. Тук не е безопасно.

Но връзката беше прекъснала.

 

 

— В Куала Лумпур е — каза Орландо. — Но се движи.

Проследяващият софтуер продължаваше да работи и синята точка примигваше около площад „Мердека“ в столицата на Малайзия.

— Трябваше да я убедя да остане там и да ни изчака — рече Куин. Стоеше до дивана. Не крачеше напред-назад, но и не го свърташе на едно място.

— И как точно би я убедил? — попита Нейт.

— Като че ли изгаряше от нетърпение да дойде — отбеляза Орландо.

— Тук е най-неподходящото място за нея. Щом Гереро идва в Сингапур, хората му също ще дойдат. — Куин заобиколи дивана. — Когато Джени пристигне, трябва да я намерим и да я скрием на сигурно място. Ако хората на Гереро дори заподозрат, че е тук, ще я открият.

— Ще оставя проследяващата програма да работи — каза Орландо. — Ако включи телефона си, ще разбера на секундата.

— Добре — рече Куин. — Дръж отворен и форума, в случай че изпрати съобщение. Утре ще уредя място, където да я скрием.

— Защо не тук? — попита Нейт.

— Твърде многолюдно е — отвърна Орландо.

— Утре се очертава натоварен ден — отбеляза Нейт и се надигна от стола си. — Аз си лягам. Ще се видим сутринта.

— Чакай — спря го Куин. — Имаме още работа.

— Минава полунощ — възрази Нейт. — Не може ли да почака до сутринта?

Куин само го изгледа.

— Знам какво си мислиш — каза му Орландо. — Но идеята не е добра.

Куин се обърна към нея.

— Не мисля, че имаме избор. Марков е умрял, опитвайки се да ни каже това.

— Може да е капан. Да си се замислял за това? — рече тя. — Възможно е някой друг да е написал номера на модула.

— Но ако го е направил Марков, не мога да го игнорирам.

— Извинете — обади се Нейт. — Какво по-точно ще правим?

— Тъмни дрехи — каза му Куин. — И след десет минути те искам в лобито.

 

 

След като се преоблече, Куин се върна в дневната. Носеше раница с нещата, които щяха да му потрябват. Със задоволство откри, че там е само Орландо. Тя още седеше на бюрото, но не изглеждаше особено щастлива.

— Ще ни трябват средства за комуникация — каза Куин.

Тя посочи раницата си, която лежеше на пода, недалеч от бюрото. Куин намери вътре три кутийки, които приличаха на MP3 плейъри. Лесно можеха да минат за подаръци пред всеки митнически служител, но в действителност бяха радиостанции. Взе две — една за себе си и една за Нейт.

— Има ли нещо? — попита той и надникна към компютъра над рамото й.

— Не. Телефонът на Джени още е изключен. — Тя го погледна. — Може би е по-добре да дойда с вас.

— Трябва да останеш тук, в случай че Джени се опита отново да се свърже с нас.

— Сякаш е много вероятно да стане — кисело отбеляза Орландо.

Куин погледна към компютъра.

— Няма да е зле да опиташ да разбереш къде ще отседне конгресменът. И да поразровиш за онова LP.

— Вече съм се погрижила за Гереро.

Куин се усмихна. Не беше изненадан.

— Има резервации в два хотела — каза тя.

— Някой май го тресе параноята. В кои?

— „Шератон“ и, разбира се, „Рафълс“.

„Рафълс“ беше най-прочутият хотел в Сингапур и един от най-прочутите в целия свят. Огромен и луксозен, той бе сред емблемите на острова вече повече от век. Именно в един от баровете му — в Дългия бар — е бил изобретен сингапурският слинг^[1].

— Ще отседне в „Рафълс“ — каза Куин.

— И аз така мисля. — Орландо чукна няколко клавиша, спря и го погледна отново. — Наистина ли смяташ, че е добра идея да ходите там?

— Сега ще е тихо. По-лесно ще огледаме.

— Нямаш представа на какво ще попаднеш. Може изобщо да не успееш да се добереш до сигнала.

— Марков неслучайно ни е насочил към сградата. Само ще проуча терена.

Орландо се обърна към екрана.

— Наистина не бива да ходиш.

— А ти трябва да си починеш — рече й той. — Ставаш раздразнителна.

Тя се намръщи, но премълча.

— Щеше да е мило от твоя страна да предложиш да ме изчакаш, но не е необходимо — каза той.

— Само не прави нещо свръхглупаво, ясно?

 

 

Три сутринта.

Улиците около сградата бяха абсолютно пусти. Единствената жива душа бе мъжът от охраната в стъклената стая при входа. Беше сам, но това не означаваше, че няма и други. Куин предположи, че има най-малко още един, който прави обиколки. За всеки случай трябваше да приеме, че са двама — по един за всяка кула.

Осветлението на сградата беше добре замислено. Осветяваше изискано фасадата, но в същото време не оставяше тъмни ъгълчета, в които да се скриеш. А входната врата, както и можеше да се очаква, бе най-добре осветена.

— Тук е идеално — каза той.

Двамата с Нейт стояха от другата страна на улицата, до далечния ъгъл на съседния хотел. От позицията им се откриваше чудесен изглед към стъклената стая на охраната и входовете на двете кули.

Куин погледна проследяващото устройство.

— Сигналът още е силен — каза той.

— Това е добре — обади се Нейт.

Куин извади малка кутийка от раницата си. В нея имаше нещо като сгъваем театрален бинокъл. Макар да имаше същото предназначение, този бинокъл имаше една уникална характеристика. Нощно виждане. Не вършеше много работа в театъра, но беше идеален за целите им. Куин го подаде на Нейт.

— Ако пазачът мръдне, кажи ми.

— Всеки път ли? — попита Нейт.

— Всеки.

Куин беше прибрал жицата на радиото под ризата си, взе люлеещата се слушалка и я пъхна в лявото си ухо.

— Проба, проба — каза той, за да се увери, че закрепеният за слушалката микрофон работи.

— Чувам те. — Гласът на Нейт прозвуча и през слушалката. — Какво да кажа, ако трябва да се чупиш оттам?

Куин погледна чирака си.

— „Чупката“ ще свърши работа.

— Ясно — рече Нейт. — Е, късмет.

Куин му се усмихна и тръгна.

Промъкна се покрай стената и отново се озова на алеята до реката. Подобно на фасадата, гърбът на сградата също бе добре осветен. Само че тук лампите не осветяваха толкова голяма площ, а още по-важното бе, че нямаше постоянен пост на охраната. Имаше обаче две камери, които покриваха голяма част от пространството, в това число и централния вход.

Покрай стените отляво и отдясно на входа имаше колони с диаметър шейсетина сантиметра, които образуваха тесен портик с по-скоро декоративни, отколкото практични цели. Над тях вторият етаж представляваше серия фалшиви прозорци, образуващи ниши и покрити с нещо като мрежа. А отгоре беше площадката. Тя бе основната му цел.

Куин беше решил, че именно от площадката може да влезе най-лесно в сградата. Най-големият проблем беше да стигне до нея, без да бъде забелязан. След като изучи снимките, които бяха направили през деня, откри тясно местенце извън обхвата на камерите. Намираше се недалеч от югоизточния ъгъл.

Не беше най-добрата възможност, но щеше да свърши работа.

Докато се връщаха към хотела, бяха спрели при един малък семеен магазин тип „Направи си сам“ край Китайския квартал. Беше претъпкан с кухненски принадлежности, почистващи пособия, джунджурии и инструменти. Беше от онези места, в които, ако не видиш онова, което ти трябва, е достатъчно само да попиташ. Каквото и да търсиш, ще ти го намерят.

Без чужда помощ Куин бе открил ръкавици с гумен релеф и яко въже. В хотела отряза шест метра от въжето и завърза за единия му край тънка корда.

Сега застана пред една от колоните при стената и прокара свободния край на кордата през гайка на колана си. Щеше да му послужи като осигуровка, когато му се наложи да пусне въжето. Преметна въжето около колоната, уви краищата му около ръцете си и дръпна, за да изпита здравината му.

След като се увери, че всичко е наред, се огледа и започна да се катери. Въжето го държеше на място, докато движеше краката си и се набираше нагоре. За по-малко от половин минута стигна върха на колоната. Опря крака на ръба и ги сви така, че коленете докоснаха гърдите му.

Синхронът при следващия му ход беше жизненоважен. Пусна въжето, оттласна се с крака и сграбчи парапета на прозореца на втория етаж. Чу се тихо тупване, когато въжето удари колоната, но то остана да виси завързано за кордата и не падна на земята.

Куин се набра на ръце. Когато бе достатъчно високо, залюля левия си крак като махало и петата му докосна парапета.

— Има ли движение? — изпъшка той. Предполагаше, че още е извън обхвата на камерите, но не беше съвсем сигурен.

— Никакво — отвърна Нейт в ухото му. — Онзи дори не гледа екраните.

Явно работата на охранителите на сградата не беше от най-рискованите. Самият факт, че бяха пред очите на всички, бе достатъчен да обезкуражи повечето потенциални причинители на неприятности. Охранителите явно осъзнаваха това и бяха станали небрежни.

Щом качи и двата си крака на перваза, Куин се премести и клекна. Бързо се огледа, за да прецени възможностите си. Горният ръб на стената бе на около метър над него. Можеше да скочи, но при пропуск щеше да полети надолу и да се стовари върху бетонната алея.

Пое дълбоко дъх и без да се замисля, се хвърли нагоре с вдигнати ръце. Ръбът беше заоблен, а повърхността — гладко полирана. Пръстите му се плъзнаха, преди гуменият релеф на ръкавиците да зацепи. Знаеше, че може да се задържи само няколко мига в това положение, затова залюля десния си крак като махало и го преметна през ръба.

Претърколи се на дясната си страна и пое дълбоко дъх.

— Добре ли си? — попита Нейт.

— Нищо ми няма. Намирам се на терасата. Какво става долу?

— Все същото.

— Добре.

Обърна се по корем, но продължи да лежи. Както и подозираше, покривът бе замислен като голяма тераса за жителите. Дори в тъмното приличаше на някакъв скъп курорт. Намираше се до източната кула. Пред него имаше голям плувен басейн. Лампите по дъното правеха водата малко зловеща и същевременно приканваща. Около басейна имаше няколко шезлонга, подредени за следващия ден.

Нататък терасата продължаваше към другата кула, но там имаше големи растения в саксии, които закриваха гледката.

Погледна към източната кула и забеляза, че само в два от апартаментите свети. Намираха се в горната част и бяха със спуснати завеси. Всъщност повечето прозорци на източната кула бяха със спуснати завеси. През деня всеки, който погледнеше през тях, лесно щеше да го забележи. Но в този час никой не проявяваше интерес към света навън.

Куин се смъкна безшумно от парапета на терасата. Приведе се, закрепи въжето и извади проследяващото устройство. Тук сигналът определено бе по-силен, отколкото на улицата. Маякът на Марков трябваше да е някъде вътре.

Тръгна покрай басейна към източната кула. Нужни му бяха секунди, за да намери стъклената врата. Както и предполагаше, тук също имаше камера, насочена към входа. Вътре различи вратите на два апартамента и на асансьор отляво.

Сигналът се беше засилил с няколко пункта, но още не бе достигнал 1,00. Ако маякът се намираше в източната кула, стойността щеше да е по-висока.

Промъкна се бързо покрай камерата и продължи към следващата кула.

От западната страна нямаше басейн. Тук сградата бе по-близо до реката и терасата бе значително по-тясна. Архитектът бе предпочел да създаде няколко оградени места за един-двама души с помощта на ниски стени и саксии с големи храсти. Идеално, ако искаш да останеш известно време сам под слънцето.

Западната кула беше почти огледален образ на източната. Входът изглеждаше по същия начин. Камерата — също. Фоайето зад вратата бе като предишното, но с огледално разположение.

Все пак имаше две забележими разлики. Апартаментите на нивото на терасата имаха малки дворчета, излизащи на терасата и оградени с висока до кръста стена. Доколкото можеше да прецени, не се следяха от камери.

Другата разлика бе, че силата на сигнала бе достигнала 0,9900. Най-високата стойност до момента.

Май западната кула се оформяше като победител.

Куин тъкмо се канеше да огледа по-внимателно дворчетата, когато телефонът в джоба му завибрира. Извади го и погледна дисплея. Орландо.

— По дяволите — изруга Куин. Ако беше някой друг, просто нямаше да вдигне.

— Какво има? — попита Нейт.

— Нищо. Отваряй си очите. Изключвам се за момент.

Свали слушалката и прие обаждането.

— Момент — прошепна и се отдалечи от кулата до едно от оградените места до стената. Приклекна, за да се скрие, и приближи телефона до ухото си.

— Времето не е подходящо — прошепна Куин.

— Вътре ли си вече?

— Работя по въпроса.

— Никой ли не те видя?

— Планът е да не ме видят.

— Аха. Просто си помислих, че тъй като нямаш представа какво търсиш, вече може да си оплескал нещата.

— Благодаря за доверието, но в момента нямам време за спорове кой е по-по-най.

— Опитай апартаменти нула четири двайсет и едно и нула пет двайсет и едно. В западната кула.

— Какво?

— Нула четири двайсет и едно и нула пет двайсет и едно — повтори тя. — В западната кула. Проблем с връзката ли има?

— Защо точно там?

Почти чу усмивката й.

— Помислих си, че ще бъде по-лесно, ако знаеш къде отиваш, така че поразрових малко и намерих списък на живеещите в сградата.

— Но защо тъкмо тези два?

— Всички апартаменти са наети от частни лица или фирми. Всички са легитимни. Всички, с изключение на собствениците на тези два апартамента. Те принадлежат на различни фирми. Шантавото е, че и двете не съществуват. А още по-любопитното е, че апартаментите се намират един под друг.

— Това не означава задължително, че Марков е имал предвид някой от тях.

— Успя ли да провериш силата на сигнала? — попита тя.

Куин замълча за момент.

— Идва от западната кула.

— Е, добре тогава. Моята работа е приключена — рече Орландо.