Брет Батълс
Изиграният (22)

21.

— Махам се — каза Марков.

— Да бе — отвърна Куин.

Намираха се на дългата шест и половина метра яхта в Мишън Бей, Калифорния. Марков бе наел лодката за цялата седмица, но днес за първи ден излизаха с нея.

Седяха на кърмата. Марков управляваше, а Куин седеше до него и пиеше ром и кока-кола от пластмасова чашка.

— Сериозно — рече Марков. — Не от всичко. От полевата работа. Предложиха ми административен пост.

Куин трудно можеше да си представи Марков да седи в офис, да ходи на политически срещи и по цял ден да прехвърля бумаги.

Погледна към отвора към малкия камбуз, в който Джени си слагаше банските.

— Заради нея е, нали? — попита той.

Марков се усмихна.

— Какво мислиш?

— Мисля, че си преминал в свят, който ми е непознат — рече Куин и отпи глътка.

— Не е чак толкова зле, колкото изглежда. Някой ден може и да опиташ.

— Съмнявам се.

Двамата се разсмяха.

— Какво е толкова смешно? — Джени стоеше на стъпалата към камбуза. Беше в цял бял бански костюм, който показваше всяка извивка на тялото й и контрастираше приятно с кафявата й кожа. На главата й имаше голяма широкопола шапка, също бяла.

Разговорът се насочи към времето, океана и великолепния ден. Куин наблюдаваше как Марков реагира на Джени. Беше настъпила някаква промяна в него. Беше се размекнал. Това изненадваше Куин и, макар да не искаше да го признае, изпита мъничко завист. През онзи следобед му се искаше да има онова, което имаха те.

Но знаеше, че такова нещо никога няма да се случи.

 

 

— Единайсет сутринта — каза Питър.

— Имаше ли нещо против мястото? — попита Куин. Седеше на една пейка на Юниън Скуеър, недалеч от финансовия район на Сан Франциско. Нейт стоеше наблизо и наблюдаваше сутрешната тълпа.

— Не беше особено радостен, но ще дойде.

— Какво му каза?

— Че имам един таен агент, който се нуждае от помощта му.

— Лъжа — рече Куин, преструвайки се на впечатлен. — Не се ли страхуваш, че ще съсипеш името си?

— Майната му. Албина е тъпак. Не ми пука какво си мисли.

— Има много връзки.

— Аз също.

 

 

Инструкциите на Куин бяха съвсем точни. Албина трябваше да се качи на първия влак „Ен Джуда“, пристигащ на станция „Ембракадеро“ след единадесет сутринта, и да пропътува две спирки до станция „Пауъл“. Питър го бе инструктирал да слезе, да излезе от гарата и да се нареди на опашката за лифта. Тогава щяха да установят контакт с него.

Първата част беше добра, но Куин имаше друг план, след като Албина се качи на влака.

Тъй като Албина го познаваше, Нейт пое „Ембракадеро“. Зае позиция в десет и половина, като носеше торба с покупки.

За повечето влакове „Ембракадеро“ бе последна спирка, но „Ен Джуда“ продължаваше покрай североизточния край на полуострова и можеше да откара пътниците си чак до бейзболния стадион. Затова когато заминаваше от гарата, обикновено в него имаше хора.

Куин чакаше една спирка северно от „Ембракадеро“, готов да се качи на влака, който щеше да пристигне пръв след уречения час. Имаше само два вагона и Куин си избра място в задната част на първия. Носеше черен каскет на „Сан Франциско Джайънтс“ и леко черно яке. Беше разпрал единия джоб, за да скрие пистолета. Седеше с гръб към прозореца и перона, забил нос в днешния брой на „Сан Франциско Кроникъл“.

Когато влакът спря на „Ембракадеро“, Куин свали леко вестника, за да погледне отсрещния прозорец. Виждаха се отраженията на двайсетина души на перона, които чакаха да се качат. Трябваха му само няколко секунди да открие Нейт.

Беше му дал описанието на Албина. Нейт трябваше да го идентифицира и да види кои са спътниците му. След това трябваше да застане зад тях, докато влакът на Куин спира на станцията. Спуснатите ръце означаваха, че Албина е сам. Прозявка — че има човек с него. Прозявка с ръка на устата означаваше, че спътниците му са двама. При повече телохранители Нейт трябваше да отстъпи настрани. В такъв случай Куин щеше да слезе и срещата нямаше да се състои.

Нейт се прозяваше, без да прикрива устата си.

Един повече, помисли си Куин. Явно Албина нямаше стопроцентово доверие на Питър, но и не беше толкова подозрителен, че да приеме нещата прекалено на сериозно.

Куин се беше надявал влакът да спре така, че Албина да се качи в неговия вагон. Не извади късмет. Щом вратите се отвориха, Албина и човекът му се качиха във втория вагон. Нейт ги последва.

Вратите се затвориха и влакът потегли.

На следващата спирка — Монтгомъри стрийт — Куин бързо слезе и отиде до втория вагон, като се мъчеше да върви зад чакащите пътници. Успя да зърне човека на Албина. Бодигардът стоеше почти в средата на вагона и следеше слизащите и качващите се.

Куин отиде до последната врата и се качи миг преди тя да се затвори. Застана с гръб към човека на Албина, отвори вестника си и отново се зачете. За няколко секунди му се стори, че го наблюдават, но чувството изчезна, след като влакът потегли.

Не след дълго автоматичният глас обяви: „Спирка Пауъл“ и влакът забави скорост. Куин се извъртя небрежно, колкото да вижда другите с крайчеца на окото си.

Албина седеше на една от жълтите седалки в предната част на вагона. Бодигардът му стоеше на няколко крачки от него, обърнат с лице напред. Нейт също бе прав, но се намираше по-близо до предния изход. Когато влакът влезе в станцията, Албина стана и последва бодигарда си към още затворената врата.

Куин изчака няколко пътници да станат, преди да тръгне между седалките. Беше свел глава, така че козирката на каскета прикриваше по-голямата част от лицето му. Когато влакът спря напълно, той вече стоеше точно зад Албина.

След малко вратата се отвори.

Нейт пристъпи напред, сякаш се канеше да слиза. Останалите пътници тръгнаха след него. Тъкмо когато стъпи на перона, дъното на хартиената му торба се скъса — в резултат на умело разположен разрез, който бе придържал до последно.

Буркан туршия, няколко ябълки, кутия мляко и пакет ориз паднаха на земята точно на прага. Бурканът остана непокътнат, но млякото и оризът се пръснаха.

Всички се дръпнаха назад от изненада и за да не се изцапат.

— Ох, по дяволите! — възкликна Нейт. — Извинявайте.

Отвън чакащите да се качат забързаха към другите врати, а двама от вагона прескочиха изсипаните продукти, за да не пропуснат спирката си.

Бодигардът погледна към Албина и той му кимна да стори същото.

— Наистина съжалявам — каза Нейт на охранителя.

— Разкарай се — отвърна му онзи.

— Разбира се, няма проблем.

Чу се предупредителен сигнал, че вратите ще се затворят.

— Веднага — каза бодигардът.

Нейт се дръпна настрани.

Докато бодигардът го подминаваше, Нейт застана зад него и го изблъска колкото се може по-далеч по перона. Мъжът се препъна и падна.

— Какво…? — възкликна Албина.

Понечи да тръгне към вратата и протегна ръка, за да я задържи отворена.

— Спокойно, Хорхе — рече Куин и опря дулото на скрития пистолет в ребрата му.

Албина замръзна и вратата се затвори. Отвън бодигардът се изправяше, но бе вече твърде късно. Влакът потегляше от станцията.

— Седни — каза Куин.

Албина се обърна, като внимаваше да не прави резки движения.

— Куин?

Куин кимна към най-близките седалки.

— Ей там става.

Албина седна на мястото до прозореца. Куин хвърли поглед към останалите пътници. Само един мъж гледаше към тях, но от чисто любопитство. Куин направи знак на Нейт да застане на пост и седна до Албина.

— Знаеш ли, можеше просто да дойдеш в офиса ми — рече Албина. — Нямаше нужда да ми се правиш на таен агент. — Погледна към издутия му джоб. — И това определено не ти е нужно.

— Да, но пък привлече вниманието ти, нали? — отвърна Куин.

— Защо Питър не ми каза, че става дума за теб?

— Защото така му поръчах. Реших, че може да не проявиш интерес да се срещнеш с мен.

— Как можа да си го помислиш? Та ние сме приятели.

— Никога не сме били приятели.

— Добре де, делови партньори сме. Все пак смятам, че сме приятели. Освен това от няколко дни чакам да се появиш. Къде се изгуби толкова време?

Куин замълча за момент.

— Чакал си ме?

— Реших, че ще искаш да говориш с мен.

— И за какво по-точно?

— Стига, Куин. Знам, че Марков беше твой приятел. Имам предвид истински приятел. Не като мен, предполагам.

— Знаеш, че с Марков сме били приятели?

— Че защо иначе ще наемам теб, по дяволите?

— Наел си ме, защото трупът в контейнера е бил на Марков? — попита Куин, като се мъчеше да свърже нещата.

— Е, идеята не беше моя.

Куин отново замълча за момент, после попита:

— А чия?

— На клиента ми.

— И кой беше клиентът ти? — попита Куин.

— Трябва ли да разговаряме точно тук? — попита Албина. — Не бих отказал чаша кафе.

 

 

Намериха малко кафене недалеч от Маркет стрийт. Без сервитьори, само щанд и масичка с подправки. Взеха си по чаша кафе и Куин каза на Нейт да седне отвън, след което поведе Албина към една маса до стената.

— С Марков работехме от време на време — каза Албина. — Винаги е бил честен с мен, така че му отвръщах със същото. Пусках му информация, а той си затваряше очите в подходящия момент. Добре де, може и да не сме били приятели, но го уважавах. Беше добър клиент.

— Казвал ли ти е, че сме приятели? — попита го Куин.

— Може и да го е споменавал.

Не беше точно отговор, но Куин го подмина за момента.

— Това не обяснява как трупът му се е оказал на твоя кей.

Албина отвори две пакетчета захар и ги изсипа в кафето си. Докато разбъркваше, вдигна очи.

— Трупът ми беше изпратен. От клиента ми.

— И кой е клиентът ти?

— Стига, Куин. Знаеш, че не мога да ти кажа.

Куин се наведе напред.

— Във влака се правеше, че си чакал с нетърпение да ми разкажеш всичко. Така че казвай кой е клиентът?

Взираха се един в друг повече от минута.

— Намерил си съобщението на Марков, нали? — попита Албина.

— Намерих го.

— Разбра ли вече какво означава?

— Защо? Ти знаеш ли?

Албина поклати глава.

— Не. Просто ми е любопитно.

— Клиентът, Хорхе. Кой е той?

Албина отново разбърка кафето и отпи.

— Мога да ти кажа само едно. Той те познава и те уважава.

— Уважава ме? — повтори Куин. — На твое място не би ми пукало какво мисли за мен. Убива приятеля ми, после изпраща трупа му, за да го погреба. Кой е той?

— Казах ти. Не мога.

— Добре. Приключихме.

Куин понечи да стане, но Албина го хвана за китката.

— Не приемай нещата погрешно — каза той. — Сигурен съм, че клиентът ми се е опитвал да постъпи както трябва. Каза ми, че мъртвият трябва да бъде с приятелите си, а не да бъде хвърлен през борда.

— Стига глупости! Кой е той, мамка му?

Някои от клиентите погледнаха към тях.

— Успокой се — каза Албина. — Не се впрягай толкова.

Куин отново седна и присви очи.

— Кой ти прати контейнера?

Албина замълча за момент, после поклати глава.

— Не мога да ти кажа. Но има причина да го направи.

— Не ми пука за причината — каза Куин и се облегна назад.

— Напротив, пука ти. Смяташ, че изпращачът на контейнера е убиецът на Марков, а аз знам, че не е така. Тук обаче има проблем. Само двама души знаят от кого е дошъл контейнерът. Изпращачът и аз. Ако се разчуе, нещата за него ще загрубеят. Нали се сещаш какво имам предвид?

— Кой е? — попита Куин.

— Изобщо ли не ме слушаш?

— Слушам те. Просто не ми пука — рече Куин.

— Твоя работа. Мога да ти кажа само онова, което знам.

— Можеш да ми кажеш истината.

Албина вдигна ръце.

— Щом не искаш да ми повярваш, няма да ми повярваш. — Замълча. — Виж, мога да ти кажа нещо. Контейнерът не е бил натоварен на кораба. Беше докаран по въздуха.

— По въздуха?

— Доколкото разбрах, точно този контейнер не е бил в кораб поне три седмици.

Куин се замисли и разбра какво значи това. Тялото на Марков не се беше подуло и обезцветило заради една седмица в морето. Беше станало на сушата, докато контейнерът си е стоял някъде. На някакво горещо място, където слънцето бе превърнало металната гробница в пещ. Куин беше сигурен, че приятелят му е бил жив, когато са го затворили; съобщението на стената беше доказателство за това. Разбира се, можеше да е написано и от някой друг, но инстинктът му казваше, че авторът е Марков.

В крайна сметка разкритието на Албина означаваше, че Марков може да е умирал и на не повече от километър от хората, които биха могли да го спасят.

— Защо трябваше да го отнасяте на пристанището?

— Защото щеше да задаваш много въпроси, ако беше някъде другаде.

— Задавам ги сега.

— Така е, но от няколко дни вече работиш, нали?

Думите му изненадаха Куин.

— Да не искаш да кажеш, че клиентът ти е искал да разследвам смъртта на Марков?

— Не знам дали иска, но ти дава тази възможност.

— Значи фактът, че предишната спирка на „Рийгъл 3“ е Сингапур, не означава нищо, така ли?

— Не съм казвал подобно нещо.

Куин се опита да разчете изражението му.

— Казваш ми, че клиентът ти няма нищо общо със смъртта на Марков. Че контейнерът е бил докаран по въздуха. Че Сингапур остава в играта. Но няма да ми кажеш кой е клиентът, така ли?

Албина допи кафето си и остави чашата на масата.

— Започваш да загряваш.

 

 

— Довечера трябва да се махнем от града — каза Куин.

С Нейт току-що бяха пристигнали в къщата на леля Джей. Орландо седеше пред компютъра си в същата поза, в която я бяха оставили.

— Отдавна ви изпреварих — рече тя.

— Да не би да си взела билетите?

— Да.

— Но още не съм ти казал за къде.

— Не съм чак толкова тъпа.

— Колко?

Орландо погледна към Нейт, после към Куин.

— Три — отвърна тя, сякаш се подразбираше.

— Не е нужно да идваш с нас.

— Млъквай.

— Говоря сериозно — настоя той.

— Аз също. — Тя пак насочи вниманието си към компютъра. Дискусията беше приключена.

Куин си наля чаша студена вода и отпи.

— Не бива да заминаваме от Сан Франциско — каза той.

— Няма.

— Нито пък от Оукланд.

— Знам.

— Добре тогава. — Куин погледна към Нейт, който стоеше до вратата на кухнята. — Да си събираме нещата.

— И къде по-точно отиваме? — сбърчи чело чиракът му.