Айзък Азимов
Фондацията (7)

7.

Аваким се приближи, кимна на Гаал и се наклони над ухото на Хари Селдън. После се разнесоха викове за това, че разглеждането на делото се отлага, и стражата раздели обвиняемите. Гаал го отведоха.

На следващия ден процесът протичаше съвсем иначе. Хари Селдън и Гаал Дорник останаха сами със съдиите на Комитета. Всички седяха около една маса и между петте съдии и двамата обвиняеми почти нямаше свободно място. Предложиха им даже да запалят, като им дадоха пури в кутийка от полупрозрачна пластмаса, която приличаше на повърхност на вода, по която непрекъснато се плъзгат вълнички. Движението мамеше очите, макар че пръстите потвърждаваха, че повърхността е гладка и твърда.

Селдън взе пура, Гаал се отказа.

— Отсъствува моят защитник — отбеляза Селдън.

— В момента не се разлежда дело, доктор Селдън — отговори съдията. — Сега сме се събрали, за да обсъдим държавната безопасност.

Неочакванно в разговора се намеси Линг Чен:

— Ще говоря Аз.

Останалите съдии се облегнаха в креслата, готови да слушат. Около Чен се образува пълна тишина, в която той можеше с достойнство да спуска думите си.

Гаал задържа дъх. Чен, строен и здраво сложен, изглеждащ постар от възрастта си, беше истински император на Галактиката. Хлапето, което сега носеше тази титла, беше просто създание на Чен, при това далеч не първото.

— Доктор Селдън, вие нарушавате спокойствието във владенията на Императора. — каза Чен. — Нито един от квадрилионът хора, живеещи сега по цялата Галактика, няма да бъде жив дори след сто години. Защо тогава да се затрудняваме с мисли за това, какво ще стане след петстотин дълги години?

— Лично аз няма да живея и пет години — каза Селдън, — но въпреки това за мен няма нищо по-важно. Наречете това самоизява на тази мистична личност, която се нарича човек.

— Нямам намерение да си затормозявам мозъка с никакъв мистицизъм. Можете ли да ми кажете, защо да не взема да се освободя и от вас и от вашето петстотингодишно бъдеще, което никога няма да видя, просто посредством екзекуцията ви?

— Преди само седмица — спокойно отговори Селдън — вие можехте да ме екзекутирате, и може би вероятността да останете жив до края на тази година щеше да бъде едно към десет. Но днес тя надали е повече от едно на десет хиляди.

Като един съдиите си поеха въздух и заскърцаха със столовете. Гаал почувствува, че косите му се изправят на главата. Чен леко отпусна клепачите си.

— Как така?

— Падането на Трантор — отговори Селдън — не може да бъде спряно с никакви насилствени методи. Но лесно може да бъде приближено. Легендата за прекъснатото заради мен съдебно заседание ще се разпространи по цялата Галактика. Гиберта на моите планове да облекча катастрофата ще убеди хората, че бъдещето няма да им дади никакви перспективи. И така вече хората си спомнят със завист как са живели дедите им. Ще започнат да стават политически революции, търговията ще намалее. Всеки жител на Галактиката ще стигне до единствения възможен за него извод: трябва да се граби всичко, което може и докато все още може. Властолюбците няма да чакат, а негодниците няма да има кой да ги спира. Със всяко свое действие те само ще приближават планетата към неизбежната катастрофа. Убийте ме, и Трантор ще падне не за петстотин, а само за петдесет, а вие самият — само за една година.

— Всички тези думи са за да плашат децата — каза Чен. — Но въпреки това смъртта не е единственият изход, който може да ни удовлетвори.

Той леко повдигна красивата си ръка, така че двата му пръста докосваха лежащите на масата листове.

— Единствена цел за вас ли е създаването на енциклопедията, за която говорихте?

— Да.

— И необходимо ли е да го правите именно на Трантор?

— Работата е там, милорд, че на Трантор се намира имперската библиотека, а също и най-голямата библиотека на Университета.

— И въпреки това, ако работите на някоя друга планета, отдалечена от суетата и шума на метрополиса, нямаше ли това да има някои предимущества?

— Може би, макар и твърде малко.

— В такъв случай има такава планета. Вие можете да работите на нея колкото искате, докторе, заедно със сто хиляди души. Галактиката ще знае, че вие активно работите, за да предотвратите великото бедствие. Ще им бъде казано даже, че това ще ви се удаде.

Той се усмихна.

— Тъй като аз не вярвам на твърде много неща, не ми е трудно да не повярвам и в така наречения упадък, и следователно с пълна увереност ще зная, че говоря на хората чистата истина. А засега, докторе, вие няма да вълнувате повече Трантор и да смущавате спокойствието на хората. Вие, разбира се, можете да предпочете смъртна присъда както за себе си, така и за толкова ваши сътрудници, колкото ние сметнем за необходимо. Не обръщам никакво внимание на предишните ви заплахи. Можете да направите избора си между смъртта и изгнанието в течение на петнадесет минути, започвайки от този момент.

— Коя планета е избрана за нас, милорд? — попита Селдън.

— Доколкото помня, названието й е Терминус.

С небрежно движение Чен побутна лежащите пред него листове към Селдън.

— Планетата е необитаема, но напълно пригодна за заселване. Лесно може да се приспособи за всички нужди на учените. Наистина, малко е отдалечена…

— Намира се на края на Галактиката — прекъсна го Селдън.

— Както вече казах, малко е отдалечена. На нея вашите хора могат напълно да се концентрират върху научна работа. Решавайте, имате на разположение още само две минути.

— Ще ни бъде нужно време, за да се подготвим за такова пътешествие — каза Селдън. — Все пак ще се преселват повече от двадесет хиляди семейства.

— Ще ви бъде дадено време.

Селдън се замисли и когато последната минута изтече отговори:

— Приемам изгнанието.

Сърцето на Гаал се сви при тези думи. Повече от всичко на света той се радваше на това, че беше избегнал смъртта, пък и кой не би се радвал? Но въпреки огромното облекчение той изпитваше лека досада от това, че Селдън беше победен.

* * *

Дълго време те седяха мълчаливо в таксито, което ги носеше през стомилните тунели на Трантор към Университета. После Гаал се размърда на седалката и каза:

— Истина ли е това, че екзекуцията ви ще ускори падането на Трантор?

— Аз никога не лъжа, когато става дума за психоисторическата истина. Пък и в дадения случай това не би ми помогнало. Чен знаеше, че говоря истината. Той е много умен политик, а политиците поради самата същност на своята работа трябва инстинктивно да усещат психоисторическата истина.

— Тогава защо се съгласихте на изгнание? — удиви се Гаал, но Селдън не отговори.

Когато те стигнаха до университета, нервното изтощение вече си казваше думата: краката на Гаал отказваха да се движат. Трябваше едва ли не да го извлекат от таксито.

Целият Университет беше залят от светлина. Гаал почти беше забравил, че някъде все още съществува слънцето. Но Университетът не се намираше на открито. Зданията му бяха похлупени от огромен стъклен купол. Стъклото беше поляризирано, така че Гаал можеше без да примежава да гледа блестящята в небето звезда. Странно беше само, че светлината на тазе звезда не беше мъглив и че тя заемаше почти цялото небе.

Самите университетски здания не приличаха на стоманеносивите съоръжения другаде по Трантор. Те по-скоро бяха сребристи. Металическите панели блестяха в цвят на слонова кост.

— Изглежда това са войници — каза Селдън.

— Какво? — Гаал премести възвишения си поглед към прозаичната земя и видя пред себе си часовой.

Войниците се приближиха и от най-близката врата внезапно се появи техният капитан. С мек глас той произнесе:

— Доктор Селдън?

— Да.

— Ние ви чакахме. От този момент вие и вашите хора се намирате под наша охрана. Заповядано ми е също така да ви предам, че за всички сборове преди да се отправите на Терминус ви се дават шест месеца.

— Шест месеца! — щеше да извика Гаал, но пръстите на Селдън меко го стиснаха за лакътя.

— Такива са моите инструкции — повтори капитанът.

Той се отдалечи и Гаал се обърна към Селдън.

— Какво е това? Какво може да се направи за шест месеца? Това е просто бавно убийство.

— Тихо, тихо. Да отидем в кабинета ми.

* * *

Кабинетът не беше голям, но беше гарантиран срещу всякакво прослушване и подслушване, и то така, че това беше невъзможно да се проследи. Подслушващите лъчи, насочени към него, не носеха към слуха на наблюдателите нито подозрителна тишина, нито още по-подозрителния шум на статичното поле. Наблюдателите просто подслушваха найразнообразни разговори, съставени от огромно количество невинни фрази, произнесени с различни гласове.

— А сега, — каза Селдън съвършено спокойно — мога да ви съобщя, че шест месеца са повече от достатъчни.

— Не разбирам как.

— Работата е там, моето момче, че в такъв план като нашия действията на всички други са подчинени на нашите нужди. Нима не съм ви казвал, че личността на Чен беше подложена на много по-щателно изучаване, отколкото коя да е личност в цялата история? Пък и процесът започна тогава, когато ние сметнахме това за необходимо за нашите нужди и цели.

— Но как можахте да направите така, че да…

— …ни заточат на Терминус? Защо пък не?

Селдън натисна с пръсти полираата повърхност на масата на едно място, и цялата част от стената зад гърба му се плъзна настрана. Само собствените му пръсти можеха да направят това, защото разположеният отдолу скенер реагираше на само едни в света пръстови отпечатъци.

— Вътре ще намерите няколко микрофилма — каза Селдън. — Вземете този, на който е написана буквата Т.

Гаал донесе микрофилма и изчака, докато Селдън го сложи в проектора и протегна на младежа обективите. Гаал ги приспособи и мълчаливо загледа въртящата се лента.

— Но тогава… — каза той.

— Какво ви учудва? — попита Селдън.

— Значи вие се готвите за отлитането вече две години?

— Две и половина. Разбира се, не можехме да бъдем напълно уверени, че той ще избере именно Терминус, но се надявахме на това и действувахме, изхождайки именно от това.

— Но защо, доктор Селдън? Ако сам сте си подготвили изгнанието, защо? Нима контролът на събитията от Трантор не е много подобър и по-пълен?

— Причините са няколко. Работейки на Терминус, ние ще имаме поддръжката на Империята, без да предизвикваме страх от това, че можем да заплашим сигурността на Империята.

— Но вие предизвикахте тези страхове само за да ви заточат на Терминус — каза Гаал. — Все пак не ви разбирам.

— Може би защото двадесет хиляди семейства никога не биха се отправили на самия край на света по своя воля.

— Но защо въобще трябва да бъдат заставени да го направят?

Гаал се замисли за секунда.

— Или може би не бива да зная това?

— Все още не бива. Засега ви е напълно достатъчно да знаете, че научното убежище ще бъде основано на Терминус. Ще бъде основано съответно и друго такова убежище, да кажем — тук той се усмихна — там където свършват звездите. Що се касае до всичко останало, то аз скоро ще умра, и вие ще ме видите вече… Няма нужда да ми изразявата нито съболезнования, нито безполезни утешения. Лекарите казват, че ще изкарам не повече от година-две. Какво пък, делото на живота ми е завършено, а за смъртта няма по-добри обстоятелства.

— А след смъртта ви, сър?

— Аз ще имам наследници, може би даже вие самият. И тези наследници ще успеят да доведат моята схема до съвършенство и да подбудят въстанието на Анакреон в нужното време. След това събитията могат да се развиват и сами.

— Не разбирам.

— Ще разберете.

Слабото лице на Селдън стана кротко и уморено едновременно.

— Болшинството ще се отправят на Терминус, но някои ще останат. Това е лесно да се направи… Що се касае до мен, — тук гласът му премина в шепот, и Гаал едва-едва чу последната му фраза — с мен е свършено.