Айзък Азимов
Фондацията (32)

4.

Корелия е доволно чест феномен в историята, република, в която първенецът има всички прерогативи на монарх, освен титлата му. И следователно в нея цареше обикновен деспотизъм, несдържан от обикновените влияния на законната монархия: кралската чест и придворния етикет.

В материално отношение благосъстоянието й не беше високо. Дните на Галактическата Империя отдавна бяха отминали, не оставяйки след себе си нищо освен безмълвни паметници и развалини на постройки. Дните на Основанието още не бяхя настъпили и под безпощадната власт на управителя й, Комдор Аспер Арго, който беше въвел строги ограничения за търговците и още по-строги забрани за мисионерите, те не можеха изобщо да настъпят.

Космодрумът беше остарял до пълна негодност и екипажът на „Далечна Звезда“ усети това много добре. Хангарите бяха в полуразрушено състояние, и Джейм Твер се намръщи, редейки пасианс.

— Тук е нелошо местенце за търговци — замислено каза Хобер Мелоу.

Той спокойно оглеждаше местността през илюминатора. Засега почти нямаше какво да се каже за Корелия. Пътешествието мина без каквито и да било произшествия. Ескадронът от корелийски звездолети, които прехванаха „Далечна Звезда“ на подстъпите към системата, беше остатък от миналия разкош и смайваше с тромавостта си. Те се държаха на почтително разстояние и поддържаха тва разстояние и досега: вече цяла седмица молбите на Мелоу за среща с представители на правителството оставаха без отговор.

— Тук е нелошо местенце за търговци — повтори Мелоу. — Може да се каже, девствена територия.

Джейм Твер нетърпеливо вдигна глава и остави картите настрана.

— Какво в края на каищата смяташ да правиш, Мелоу? Екипажът мърмори, офицерите са обезпокоени, а ад се учудвам…

— Учудваш се? На какво?

— На положението. И на тебе. Какво изобщо правим тук?

— Стоим.

Старият търговец изфуча и започна бавно да почервенява.

— Ти се носиш из облаците, Мелоу — високо каза той. — Около космодрума има охрана, а над главата ни дежурят космолети. Ако те решат да направят от нас дупка в земята?

— Имаха на разположение за тази цел цяла седмица.

— Може би чакат подкрепления.

Очите на Твер бяха остри и проницателни.

Мелоу рязко седна в креслото.

— Да, помислил съм за това. Виждаш ли, проблемът не е от лесните. Първо, ние долетяхме дотук без всякакви затруднения. Обаче това може да не значи нищо, тъй като са изчезнали все пак три кораба от триста. Твърде нисък процент. Но това също може да значи, че те просто имат малко кораби, въоръжени с атомно оръжие, и че те не се осмеляват да показват силата си без нужда, докато тя не нарасне.

— Но от друга страна това може да значи, че те все пак изобщо нямат атомна енергия. А може би и имат, и те щателно я крият, за да не узнаем. Едно е да завладееш обикновен търговски кораб — лек и слабо въоръжен, а друго е да нападнеш кораб на Основанието, когато дори само фактът, че този кораб присъствува, може да говори за това, че Основанието подозира нещо.

— Сравни това…

— Почакай, Мелоу, почакай.

Твер вдигна ръка.

— Ти буквално ме удави в речите си. Накъде клониш? Говори направо.

— Ще ти се наложи да изслушаш всичко, иначе няма да ме разбереш, Твер. Те не знаят какво аз правя тук, а аз не зная какво те имат. Но аз съм в такова тежко положение, защото съм сам, а те са цяла планета, при това може би разполагаща с атомна енергия. Аз не мога да си позволя да се отпусна. Разбира се, това е опасно. Разбира се, може би ни чака дупката в земята, но ние знаехме това от самото начало. Така че какво друго ни остава?

— Аз не… Какво е пък това?

Мелоу търпеливо натисна копчето на видеомагнетофона. Екранът светна и на него се появи набръчканото лице на сержанта-часови.

— Какво има, сержант?

— Извинете ме, сър. Часовите пуснаха в звездолета мисионер от Основанието.

— Кого?

По лицето на Мелоу заиграха ярки петна.

— Мисионер, сър. Той не нуждае от срочна хоспитализация, сър…

— Заради вас, сержант, скоро от такава ще се нуждае не само той. Заповядайте на екипажа да заеме местата си по боеви разчет.

Каюткомпанията на екипажа беше почти празна. Не минаха и пет минути от заповедта, а хората вече бяха до оръдията в бойна готовност. Във варварските анархични райони на космоса скоростта беше първа необходимост, а екипажът на Мелоу беше един от най-добрите по скорост на изпълнение на заповедите му.

Мелоу бавно влезе в каютата и огледа мисионера от главата до краката. Погледът му се плъзна по лейтенант Тинтер, който неуверено пристъпи от крак на крак, и по часовия сержант Демен, чието неизразително лице и здрава фигура се виждаха зад лейтенанта.

Главният Търговец се обърна към Твер и се замисли за секунда.

— Е, какво пък, Твер, събери тук всички офицери, с изключение на координаторите и проектантите. Екипажът да остане по местата си до следваща заповед.

Настъпи петминутен отдих, по време но който Мелоу отвори вратите на всички тоалетни, погледна зад бара и дръпна тежките щори пред илюминаторите. За половин минута той напусна стаята, и когато се върна, мърмореше под нос нещо непонятно.

Влязоха офицерите. След тях се появи Твер и безшумно затвори след себе си вратата.

Мелоу спокойно каза:

— Първо, кой пусна тук този човек без моя заповед?

Часовият сержант направи крачка напред. Всички погледи се обърнаха към него.

— Извинявайте, сър. Пусна го не някой определен човек. Ние като че ли се съгласихме всички с това. Нали той е един от нас, така да се каже, а всички тези чужденци…

Мелоу го прекъсна.

— Аз ви разбирам, сержант, и даже много ви съчувствувам. Тези хора под ваше командуване ли се намираха?

— Да, сър.

— Когато всичко свърши, ще ги изпратите за една седмица в казармения арест. Самият вие сте свободен от задълженията си за същия период от време. Ясно ли е?

Лицето на сержанта не се промени, но раменете му леко се приведоха. Той кратко отговори:

— Да, сър.

— Можете да вървите. Заемете поста си.

Вратата зад сержанта се затвори и в каютата се понесе лекият шум на разговора.

— За какво го наказа, Мелоу — намеси се Твер. — Ти знаеш, че тези корелийци убиват пленените мисионери.

— Нарушаването на заповедите ми е достатъчно лошо само по себе си, за да има каквото и да било оправдание. Нито един човек не трябваше да влиза или излиза от звездолета без моето лично разрешение.

Лейтенант Тинтер недоволно промърмори:

— Седем дни бездействие. Така никога няма да ви се удаде да поддържате дисциплината.

— Ще ми се удаде — с леден глас отговори Мелоу. — Какъв смисъл има дисциплината, ако условията са идеални? Нужна ми е дисциплина дори пред лицето на смъртта, иначе тя е безполезна. Къде е този свещенник? Дайте го насам.

Търговецът седна, гледайки облечената в червена мантия фигура, която доведоха пред него.

— Как се казвате, ваше преподобие?

— А?

Той се обърна към Мелоу, леко олюлявяйки се. Очите на свещеника гледаха сляпо, на едно от слепоочията имаше пресен белег. Той не каза нито дума, и доколкото помнеше Мелоу, дори не се помръдна през целия предишен разговор.

Твер направи крачка напред и каза с прегракнал глас, гледайки Мелоу с разтревожени очи:

— Този човек е болен. Нека някой го изпрати до леглото. Заповядай да го сложат да почива, Мелоу, и нека някой се грижи за него. Той е тежко ранен.

Дългата ръка на Мелоу го отблъсна настрана.

— Не се намесвай, Твер, или ще те изгоня от каютата. И така, как се казвате, ваше преподобие?

Ръката на мисионера трескаво се сви във внезапен гърч.

— Ако вие сте просветен човек, спасете ме от тези езичници.

Той едва говореше.

— Спасете ме от тези негодници и варвари, които ме преследват и оскърбяват Галактическия Дух със своите престъпления. Аз съм Джорд Парма от Анакреон. Получил съм образованието си на Основанието, на самото Основание, деца мои. Аз съм свещенник на Духа, посветен във всичките му тайни, пристигнал тук по повелята на вътрешния ми глас.

Той се задъхваше.

— Как страдах в ръцете на непосветените. Всички ние сме деца на Духа и в името на този Дух ви заклинам да ме спасите от тях.

Внезапно думите му бяха прекъснати от металически сигнал за тревога и глас:

— Виждат се военни сили на противника. Необходими са указания.

Мелоу бясно изруга. Щракна превключвателя и извика:

— Продължавайте да наблюдавате! Това е всичко!

След това той върна превключвателя в предишното положение, приближи се до щорите на илюминатора, които се разтвориха при докосването му, и мрачно погледна навън.

— Военни сили на противника! Няколко хиляди войници, преоблечени като обикновена корелийска тълпа.

Шумът на тълпата достигна звездолета и на студената магнезиева светлина се виждаше, че предните редове се придвижиха малко напред.

— Тинтер!

Търговецът дори не се обърна, но шията му отзад почервеня.

— Включете външния рупор и разберете какво искат. Попитайте има ли сред тях представител на закона. Нищо не обещавайте и не ги заплашвайте, иначе ще ви унищожа собственоръчно.

Тинтер се обърна и излезе от каютата.

Мелоу почувствува, че го хващат рязко за рамото, и удари държащата го ръка. Това беше Твер. Той злобно прошепна на ухото му.

— Мелоу, ти си длъжен да защитиш този човек. Няма друг начин да защитим честта си. Той е от Основанието, и, в края на краищата, е свещенник. Тези диваци… Чуваш ли ме?

— Отлично те чувам, Твер.

Гласът на Мелоу пращеше.

— Имам тук по-важна работа от това да охранявам мисионери. И ще направя това, сър, което пожелая, и, кълна се в Селдън и в цялата Галактика, че ако се опиташ да ме спреш, ще те смажа. Не се изпречвай на пътя ми, Твер, или това ще свърши лошо за теб.

Той се обърна и тръгна към креслото си.

— Вие! Свети отче Парма! Знаете ли, че съгласно Конвенцията нито един мисионер няма право да стъпва на тяхна територия?

Отецът целият трепереше.

— Аз отивам там, накъдето ме зове Духът, сине мой. Когато непосветените отказват да видят светлината, нима това не е велик знак, че тя им е необходима?

— Това няма отношение към нещата, свети отче. Вие се намирате тук в нарушение на законите, както на корелийските, така и на тези на Основанието. По закон аз нямам право да ви взема под своята защита.

Мисионерът отново вдигна ръце. Объркването му беше преминало. Отвън през репродукторите се чуваше нечий глас и злобен шум в отговор. От този шум очите на свещенника станаха почти безумни.

— Чувате ли ги? Защо ми говорите за закона за човешкия закон? Има по-висши закони. Нима Галактическият дух не е казал: „Не стой със скръстени ръце, когато обиждат човек, твой брат“. И нима не той е казал: „Както ти се грежеш за сакатите и беззащитните, така за тебе ще се погрижат“. Нима нямате оръдия? Нима нямате кораб? И нима зад вас не стои Основанието? И нима над всички нас, над вселената, не цари Галактическия Дух?

Той спря, поемайки си дъх.

А след това усиленият глас от репродуктора замлъкна и в каютата влезе лейтенант Тинтер. Той беше разтревожен.

— Говорете — рязко каза Мелоу.

— Сър, те искат човека на име Джорд Парма.

— В противен случай?

— Заплахите са много, сър. Трудно е да се разбере нещо. Те са прекалено много, и всичките крещят. Някакъв от тълпата крещи, че е началник на този окръг и има политическа власт, но според мен той говори от нечие име.

— От нечие или не от нечие — сви рамене Мелоу — той представя закона. Досега не ми се е налагало да се срещна с него. Но ако някой тук мисли, че може да ме учи какво да правя, аз с удоволствие ще го науча да не ми се меси в работите.

Пистолетът бавно обиколи целия кръг и се спря на Твер. С усилие на волята старият търговец отпусна мускулите на лицето си и разтвори юмруци. Дъхът му се изтръгваше от ноздрите със свирене.

Тинтер отново излезе и след пет минути мъничка фигурка се отдели от тълпата. Тя се приближаваше към звездолета авно и неуверено, явно боейки се. Два пъти тя заиваше обратно и два пъти заплахите на беснеещата тълпа я заставяха да продължи напред.

— Добре.

Мелоу показа вратата с дулото на бластера, които стоеше в ръката му.

— Изведете го.

Мисионерът запищя. Той вдигна нагоре ръце и широките ръкави на мантията му паднаха до раменете, оголвайки отслабнали, със сини вени ръце. За част от секундата блесна и се изгуби слънчево зайче. Мелоу премига и отново презрително показа с бластера вратата.

Гласът на мисионера се задъхваше, докато той се бореше с двамата, хванали го за ръцете:

— Поклет да бъде предателят, който напуска брата си и го предава на злобата и смъртта. Нека оглушеят ушите му, които са глухи за молбите на безпомощния. Нека ослепеят очите му, които сляпо гледат невинния. Нека черна стане душата му, която…

Твер в отчаяние запуши уши с ръце.

Мелоу пъхна бластера си обратно в кобура.

— Заемете местата си по разчет — кака той. — Продължавайте наблюденето до шест часа след като се разотиде тълпата. След това удвоете постовете за четиридесет и осем часа. Инструкции за по-нататък — после. Твер, елате с мен.

Те останаха сами в личната каюта на Мелоу. Търговецът посочи креслото и Твер седна в него. Високата му здрава фигура изглеждаше повехнала.

Мелоу го изгледа с иронична усмивка.

— Твер, — каза той, — разочарован съм от теб. Трите години, заети с политика, изглежда са избили от главата ти всички търговски навици. Не забравяй: аз мога да бъда демократичен там, на Основанието, но нищо, включително тиранията, няма да ме спре да командувам кораба си така, както ми харесва. Нито веднъж досега не ми се е налагало да заставям екипажа си да изпълнява заповедите ми под дулото на бластера. Нямаше да се наложи и този път, ако ти не се беше намесил.

На моя звездолет, Твер, ти нямаш никакво официално положение, но аз съм готов да разговарям с теб и на „ти“ и приятелски, но само когато сме на четири очи. Обаче от този момент, в присъствието на моите офицери или войници, аз съм за теб „сър“, а не Мелоу. И когато заповядам нещо, ти ще се хвърлиш да го изпълняваш по-бързо от новобранец, или ще заповядам да те сложат в окови и да седиш да края на пътешествието в трюма. Ясно ли е всичко?

Лидерът на Партията преглътна слюнката си и отговори неохотно:

— Приеми извиненията ми.

— Приемам! Ще си стиснем ли ръцете?

Омекналите пръсти на Твер потънаха в огромната длан на Мелоу.

— Моите намерения бяха най-добри — каза Твер. — Трудно е да хвърлиш човек на тълпата да го разкъса. Този представител на закона или както там се нарече няма да може да го спаси от линчуване.

— Тук съм безсилен. Пък и, честно казано, цялото това произшествие не ми харесваше. Ти нищо ли не забеляза?

— Не, какво?

— Космодрумът е на голямо разстояние от населените пунктове. Внезапно мисионерът успява да избяга. Откъде? Той се появява тук. Съвпадение? Събира се голяма тълпа. Откъде? Най-близкият град е на повече от сто мили оттук. Но те успяват да стигнат дотук за половин час. По какъв начин?

— По какъв начин? — като ехо повтори Твер.

— Представи си, че мисионера просто са го довели тук и са го освободили, като примамка. Нашият общ приятел, негово преподобие Парма, изглеждаше напълно смутен. Стори ми се, че през цялата ни беседа нито веднъж не се държа естествено.

— Жестокото отношение — с горчивина прошепна Твер.

— Може би! А може би цялата идея е била да проявим галантност и великодушие в глупава защита на този човек. Той се намираше тук в нарушение на законите на Корелия и Основанието. Ако му бях позволил да остане, това щеше да бъде военен акт срещу Корелия, и Основанието на свой ред нямаше да може да ни защищава.

— Това е… това е предвидено за прекалено напред.

Лампичката на комуникационната връзка светна и не даде на Мелоу време да отговори на събеседника си.

— Сър, — раздаде се глас от микрофона, — получихме официално послание.

— Дайте го веднага!

Блестящо цилиндърче изскочи с леко изщракване от цепнатината на масата. Мелоу го отвори и изтръска пропит със сребърен разтвор лист хартия. Оценяващо потърка между пръстите си хартията и каза:

— Телепортирано е направо от столицата. Личната канцелария на Комдора.

Той хвърли един поглед на посланието и късо се изсмя.

— Значи така, прекалено напред съм предвиждал?

Той побутна писмото към Твер и добави:

— Половин час след като им върнахме мисионера дойде много вежлива покана пред очите на самия августейши Комдор. И това след седем дни чакане. Изглежда, че издържахме първото изпитание.